Хенрик Сенкевич
С огън и меч (38)

Тридесет и осма глава

Пан Скшетуски се движеше така със своя разезд, та денем почиваха в горите и долищата, като усърдно нареждаше стража около стана си, и само нощем вървеше напред. Щом се приближеше до някое село, обикновено така го обграждаше, та пиле да не прехвръкне, вземаше храна за хората и конете и преди всичко събираше вести за неприятеля, след което продължаваше пътя си, без да стори никакво зло на хората. А като излизаше от селото, внезапно променяше посоката, за да не може неприятелят да узнае накъде се е запътил. Възложената му задача бе да разбере дали Кривонос със своите четирийсет хиляди души продължава да обсажда Каменец, или се е отказал от безплодната обсада и отива на помощ на Хмелницки, та заедно с него да участва в генералната битка. Освен това — какво правят добруджанските татари: дали са минали Днестър и са се присъединили към Кривонос, или още стоят от другата страна на реката. Това бяха важни сведения за полския стан и главното командване би трябвало само да се погрижи за тях, но понеже там като неопитни хора не се бяха сетили за това, князът руски воевода пое върху себе си тая тежест. Защото, ако се окажеше, че Кривонос заедно с белгородските и добруджанските орди е изоставил обсадата на Каменец и бърза към Хмелницки, тогава трябваше час по-скоро да ударят Хмелницки, преди да се е засилил безкрайно много. Обаче главнокомандващият княз Доминик Заславски-Острогски не бързаше и когато Скшетуски тръгваше, в стана го очакваха след два или три дни. Изглежда, че по своя обичай княз Доминик пируваше по пътя и се чувстваше добре, а в това време минаваше най-удобният момент да бъде сломена мощта на Хмелницки и княз Йереми се вайкаше при мисълта, че ако в по-нататък войната се води така, не само Кривонос и задднепърските орди ще стигнат навреме при Хмелницки, но и самият хан начело на всички перекопски, ногайски и азовски сили.

В стана вече имаше вести, че ханът бил преминал Днепър и с двеста хиляди конника бързал денем и нощем на запад, а княз Доминик все не идваше.

Все по-вероятно ставаше войската, която се намира при Чолгански камък, да се изправи срещу пет пъти по-многоброен неприятел — и в случай че главните военачалници бъдат победени, нищо вече нямаше да попречи на неприятеля да нахлуе в сърцето на Жечпосполита, до Краков и Варшава.

Кривонос беше още по-опасен поради това, че ако главните военачалници решат да навлязат в Украйна, той, като тръгнеше от Каменец направо на север към Константинов, можеше да им прегради пътя за връщане и тогава неизбежно биха попаднали между два огъня. Ето защо пан Скшетуски реши не само да събира сведения за Кривонос, но и да го спре. Загрижен поради важността на задачата си, от чието изпълнение зависеше отчасти съдбата на цялата войска, поручикът с готовност рискуваше своя живот и живота на войниците си; все пак тая акция и без това щеше да бъде сметната за безумна, ако младият рицар пожелаеше в предварителен бой с петстотин души да спре четирийсетхилядната войска на Кривонос, подкрепена от белгородската и добруджанската орда. Но пан Скшетуски беше достатъчно опитен войник и не вършеше лудории, а и знаеше много добре, че ако влезе в бой, само след един час войската на Кривонос като огромна вълна ще мине през неговия труп и през труповете на другарите му. Затова той се залови за други средства. Най-напред пръсна слух между собствените си войници, че вървят само като предна стража на цялата дивизия на страшния княз. И тая вест разпространяваше навсякъде, по всички хутори, села и градчета, през които минаваше. И тя се разнесе светкавично по бреговете на Збруч, Смотрич, Студеница, Ушка, Калусик, а по тяхното течение стигна до Днепър и летеше по-нататък, сякаш гонена от вятъра, от Каменец чак до Ягорлик. Повтаряха я турските паши в Хотим и запорожците в Ямпол, и татарите в Рашков. И отново се разнесе оня познат вик: „Ярема иде!“, от който замираха сърцата на разбунтувания народ, подивял от ужас, несигурен нито за ден, нито за час.

А никой не се съмняваше в истинността на новината. Другите военачалници ще ударят Хмел, а Ярема — Кривонос. Това беше съвсем логично. Самият Кривонос повярва и отпусна безсилно ръце. Какво да прави? Да тръгне срещу княза ли? Но нали при Константинов духът на хората му беше друг и силите му бяха по-големи, а въпреки това го бяха били, значителна част от войниците му паднаха, другите едва отърваха кожата. Кривонос беше уверен, че неговите молойци ще се бият като бесни срещу всяка друга войска на Жечпосполита и срещу всеки друг вожд, но щом се приближи Ярема — ще се пръснат като ято лебеди пред орел, като степно глухарче, духнато от вятъра.

Да чака княза при Каменец беше още по-лошо. Кривонос реши да тръгне на изток, чак към Брацлав, да избегне своя зъл дух и да бърза към Хмелницки. Наистина той беше уверен, че като криволичи така, няма да стигне навреме, но поне навреме ще узнае резултата и ще помисли за собственото си спасение.

Ала изведнъж заедно с вятъра долетяха нови вести — че Хмелницки е разгромен; тия вести, както и по-раншните, се пускаха нарочно от пан Скшетуски. И тогава, в първия миг, нещастният бунтовнически главатар не знаеше вече какво да прави.

После реши, че именно поради това е още по-необходимо да тръгне на изток и да се придвижи колкото е възможно по-далече в степта — може пък да срещне татари и при тях да намери убежище.

Но преди всичко искаше да се увери дали сведенията са верни, затова усърдно търсеше между полковниците си някой готов на всичко, сигурен човек, когото да изпрати с разезд, за да улови пленници за разпит.

Но изборът беше труден, доброволци нямаше, а трябваше непременно да се намери такъв човек, който и да попадне в ръцете на неприятеля, да не издаде плановете за бягство дори ако го пекат на огън, набиват на кол или трошат костите му на колело.

Най-сетне Кривонос намери такъв човек.

Една нощ поръча да повикат при него Богун и му каза:

— Слушай, Юрек, приятелю мой! Ярема идва срещу нас с голяма сила и ние, нещастните, ще трябва да умрем!

— И аз чувах, че идва. Ние с вас, бащице, вече говорихме за това — но защо ще умираме?

— Няма да удържим. Срещу друг бихме удържали, срещу Ярема — не! Молойците се страхуват от него.

— Аз не се страхувам от него, аз му изклах цял полк във Василовка в Задднеприето.

— Знам, че ти не се страхуваш от него. Твоята казашка, молойска слава струва колкото славата на княза, но аз не мога да му дам битка, защото молойците няма да пожелаят… Спомни си какво приказваха в съвета, как наскачаха срещу мене със саби и кистени^[1], задето съм искал да ги водя на заколение.

— Тогава да вървим при Хмел, там ни чака и кръв, и плячка.

— Разправят, че Хмел е вече разгромен от полските вождове.

— Аз не вярвам това, бащице Максиме. Хмел е лисица, без татарите няма да удари срещу ляхите.

— И аз така мисля, но трябва да знаем. Тогава ние бихме избягнали проклетия Ярема, бихме се съединили с Хмел, но трябва да знаем! Ех, да имаше някой, който не се страхува от Ярема, та да се приближи до него с разезд и да отвлече пленници за разпит, шапка жълтици ще му насипя.

— Аз ще отида, бащице Максиме, но не жълтици да търся, а казашка молойска слава!

— Ти си втори атаман след мене и искаш да отидеш? Ти ще бъдеш пръв атаман на казаците, на храбрите молойци, защото не се страхуваш от Ярема. Върви ти, соколе, а после искай каквото ти е воля. Едно ще ти кажа: ако не бе тръгнал ти, аз сам бих отишъл, но на мене не ми е позволено.

— Вие не можете, защото, ако вие, бащице, излезете, молойците веднага ще викнат, че си спасявате главата, и ще се пръснат на всички страни. А ако отида аз, духът им ще се повиши.

— Колко души да ти дам?

— Няма да взема много, с малка група по-лесно може човек да се скрие и да се приближи… Но дайте ми около петстотин добри молойци и тогава моя ще е грижата да ви докарам пленници, и то не обикновени войници, ами офицери, от които ще узнаете всичко.

— Тогава заминавай веднага. В Каменец оръдията вече гърмят за радост и спасение на ляхите и за смърт на нас, невинните.

Богун излезе и веднага почна да се стяга за път. Както биваше винаги в такива случаи, неговите молойци се запиха, „преди майката смърт да ни прегърне“, и той пиеше с тях, та чак се обливаше с водка, беснееше, вилнееше, след това заповяда да му изкарат едно буре с катран и както беше със скъпото си облекло, скочи в него, потопи се веднъж и дваж цял, от глава до пети, и викна:

— Сега съм чер като майката нощ, няма да ме видят ляшките очи! После се отъркаля по плячкосаните персийски килими, яхна коня и тръгна, а подир него потеглиха в нощния мрак верните му молойци, поведени с възгласа:

— За слава! За щастие!

В това време пан Скшетуски бе стигнал вече до Ярмолинци; там срещна съпротива и поради това удави в кръв жителите и като заяви, че на другия ден ще дойде княз Ярема, даде почивка на изнурените коне и войници. После събра на съвещание офицерите и им рече:

— Досега Бог ни даваше сполука. По страха, който обзема селяните, заключавам, че те наистина ни смятат за предна стража на княза и вярват, че след нас иде цялата му сила. Но ние трябва да помислим, да не би да забележат, че навсякъде се движи все една и съща дружина.

— А дълго ли ще ходим така? — попита пан Заглоба.

— Докато разберем какво е решил Кривонос.

— О, тогава може би няма да стигнем и за битката в стана.

— Възможно е… — отговори пан Скшетуски.

— Ваша милост пане, аз съм много недоволен от това! — каза Заглоба. — Поразигра си човек ръцете върху тия негодници при Константинов, взе се там нещичко от тях. Но това е дребна работа!… Пръстите ме сърбят…

— Може би тук, ваша милост, ще участваш в повече битки, отколкото сам мислиш — отвърна сериозно пан Скшетуски.

— О! А quo modo^[2]? — попита Заглоба доста неспокойно.

— Защото всеки момент можем да се натъкнем на неприятеля и макар че не сме изпратени тук да му препречваме пътя с оръжие в ръка, все пак ще трябва да се защитаваме. Но връщам се към въпроса: трябва да обхванем по-голяма част от областта, за да ни видят едновременно на няколко места, да посечем тук-таме ония, които се съпротивяват, та да посеем още по-голям страх, и навсякъде да пускаме слухове. Затова смятам, че трябва да се разделим на групи.

— Така мисля и аз — каза Володийовски. — Тогава в очите им ще растем все повече и тия, които избягат при Кривонос, ще приказват за много хиляди.

— Ваша милост поручик, ти си тук командир, затова разпореждай — каза Подбипента.

— Аз ще тръгна през Зинков към Солодковци, а ако мога, и по-нататък — каза Скшетуски. — Ваша милост поручик Подбипента, тръгни право надолу към Татариска. Ти, Михал, ще тръгнеш за Купин, а пан Заглоба ще стигне до Збруч край Сатанов.

— Аз ли? — каза пан Заглоба.

— Да. Ваша милост си човек умен и пълен с хитрости, мислех, че с готовност ще се заемеш с тая акция, но ако не желаеш, тогава четвъртия отред ще поеме вахмистър Космач.

— Ще го поеме, но под моя команда! — извика Заглоба, който веднага се зарадва, че ще бъде командир на отделен отред. — Попитах само понеже ми е мъчно да се разделя с вас.

— Само че ти, ваша милост, имаш ли опит във военните работи? — попита Володийовски.

— Дали имам опит? Щъркелът още не е бил помислил да те направи подарък на баща ти и на майка ти, ваша милост, когато аз съм водил по-големи разезди от този тук. Целия си живот съм прекарал във войската и досега щях да служа, ако веднъж не ми заседна в стомаха един плесенясал сухар и три години седя там. Тогава трябваше да ходя за безоар^[3] чак в Галац, но за тая пелегринация^[4] подробно ще разкажа на ваша милост друг път, защото сега бързам да вървя.

— Тогава тръгвай, ваша милост, и навсякъде разпространявай вести, че Хмелницки е вече бит и че князът е минал Плоскиров — каза пан Скшетуски. — Не вземай какви да е пленници, но попаднеш ли на разезд откъм Каменец, гледай да отвлечеш такива, които ще могат да дадат сведения за Кривонос, защото досегашните са противоречиви.

— Дано да срещна самия Кривонос! Само да му се доще той да тръгне с разезд, ще му припари под краката! Не бойте се, ваша милост панове, ще науча аз тия хайти да пеят, дори да танцуват!

— След три дни ще се срещнем отново в Ярмолинци, а сега всеки по своя път! — каза Скшетуски. — И моля ви, ваша милост панове, да пазите хората.

— След три дни в Ярмолинци! — повториха Заглоба, Володийовски и Подбипента.