Хенрик Сенкевич
С огън и меч (22)

Двадесет и втора глава

Преди да срещне пан Скшетуски, който седеше сред пепелището в Розлоги, князът руски воевода, вече знаеше за поражението при Корсун, защото за него му беше съобщил в Сахотин пан Поляновски, хусар, другар на княза. Преди това князът се намираше в Прилука и оттам бе изпратил пан Богуслав Машкевич до хетманите с писмо, в което питаше къде да се яви с всичките си сили. Но понеже Машкевич дълго не се връщаше с отговор от хетманите, князът тръгна към Переяслав, като изпрати на всички страни разезди и заповяда ония полкове, които още бяха пръснати тук-таме из Задднеприето, час по-скоро да се приберат в Лубни.

Но дойдоха вести, че петнайсетината казашки хоронгви, намиращи се на стража по границата с татарските земи, са се пръснали или са се присъединили към бунта. Князът видя силите си внезапно намалени и от това страшно го заболя, защото не очакваше, че могат да го напуснат тия хора, които беше водил толкова пъти към победа. Все пак той скри от войската вестта за нечуваното поражение, която научи от пан Поляновски при срещата си с него, и продължи към Днепър, защото искаше да върви слепешката към центъра на бурята и бунта и или да отмъсти за поражението и да измие позора на войската, или сам да пролее кръвта си. При това смяташе, че все нещо, а може и голяма част от кралските войски да се е спасила от погрома. И ако те подсилят неговата шестхилядна дивизия, би могъл да премери сили с Хмелницки с надежда за победа.

Когато стигна в Переяслав, князът възложи на малкия пан Володийовски и на пан Кушел да разпратят своите драгуни на всички страни — в Черкаси, Демонтов, Секерна, Бучач, Стайки, Трехтимиров и Жишчов, за да докарат всички кораби и салове, каквито намерят по тия места. След това войската щеше да се прехвърли от левия бряг в Жишчов.

От срещнатите тук-таме бегълци пратениците узнаха за поражението, но в посочените места не намериха нито един кораб, понеже — както вече се каза — половината от тях великият хетман отдавна бе взел за Кшечовски и Барабаш, а разбунтуваното простолюдие на десния бряг беше разрушило останалите от страх пред княза. Все пак пан Володийовски заповяда да му се скове набързо сал и се прехвърли с десетина души на десния бряг. Там той хвана петнайсетина казаци, които доведе при княза. От тях князът узна за страхотните размери на бунта и ужасните плодове, които беше родило поражението при Корсун. Цяла Украйна беше въстанала до последния човек. Бунтът се разливаше също като наводнение, което се движи по равнина и за миг заема все по-големи и по-големи пространства. Шляхтата се бранеше в замъците и замъчетата. Но много от тях бяха вече превзети. Силите на Хмелницки растяха с всяка минута. Уловените казаци съобщаваха, че войските му наброявали двеста хиляди души, а след няколко дни тия сили лесно можеха да се удвоят. Затова след битката Хмелницки продължаваше да стои в Корсун и възползвайки се от краткото спокойствие, въвеждаше ред в безбройните си войски. Той раздели тълпите на полкове, назначи полковници от атаманите и по-опитните запорожки есаули и изпращаше отделни отряди или цели дивизии да превземат полски замъци. Като прецени всичко това, княз Йереми видя, че и поради липсата на плавателни съдове, чиято направа за шестхилядната му войска би отнела няколко седмици, и поради безкрайно разрасналата се сила на неприятеля не може да се прехвърли отвъд Днепър в тия места, където се намираше сега. На военния съвет пан Поляновски, полковник Барановски, началникът на граничните войски срещу татарите пан Александър Замойски, пан Володийовски и Вурцел бяха на мнение да се тръгне на север към Чернигов, който се намираше зад глухи гори, оттам да се тръгне за Любеч и едва там да се прехвърлят при Брагинов. Това беше дълъг и опасен път, защото отвъд черниговските гори към Брагинов се простираха огромни блата, през които и пеш беше мъчно да се мине, камо ли тежка конница, коли и артилерия. Все пак на княза се хареса тоя съвет, но искаше преди тоя дълъг и, както предполагаше, безвъзвратен път да се покаже още веднъж тук-таме из своето Задднеприе, за да не допусне незабавно избухване на бунт, да прибере под крилото си шляхтата, да изпълни с ужас простолюдието и да остави спомен за своята суровост, та в отсъствие на господаря тоя спомен да бъде страж на страната и покровител на всички ония, които не можеха да тръгнат заедно с войската. Освен това княгиня Гризелда, панни Збаражки, придворните дами, целият двор и някои пехотни полкове още се намираха в Лубни, та затова князът реши да отиде там за последно сбогуване.

Войските тръгнаха още същия ден, а начело беше пан Володийовски със своите драгуни, които, макар да бяха всички без изключение русини, обхванати в рамките на дисциплината и превърнати в редовна войска, превъзхождаха почти всички други хоронгви по своята вярност. Страната беше още спокойна. Само тук-таме се бяха образували разбойнически групи, които грабеха както шляхтишките имения, така и селяните. Из пътя голяма част от тях бяха смазани и набити на кол. Но селяните никъде не бяха въстанали. Умовете кипяха, в очите и душите на селяните гореше огън, те се въоръжаваха скрито, бягаха отвъд Днепър. Все пак страхът още надделяваше над жаждата за кръв и убийство. Като лошо предзнаменование за бъдещето можеше да се смята само това, че дори в ония селца, от които селяните досега не бяха отишли при Хмел, бягаха при приближаването на княжеските войски, сякаш се страхуваха да не би страшният княз да прочете по лицето им онова, което се криеше в техните души, и да не ги накаже предварително. Той обаче наказваше там, където намираше най-малкия признак, че се готви бунт, а понеже по природа беше невъздържан и в награждаването, и в наказването, наказваше без мярка и без милост. Човек би рекъл, че по онова време от двете страни на Днепър се движеха две страшилища: едно за шляхтата — Хмелницки, друго за разбунтуваното простолюдие — княз Йереми. Между хората се шепнеше, че когато тия двама се сблъскат, слънцето навярно ще помръкне, а водата във всички реки ще почервенее. Но сблъскването не беше близко, защото същият този Хмелницки, победителят при Жълти води, победителят при Корсун, този Хмелницки, който бе разбил на пух и прах кралските войски, бе взел хетманите в плен и сега стоеше начело на стотици хиляди бойци, просто се страхуваше от господаря на Лубни, който искаше да го търси отвъд Днепър. Войските на княза тъкмо бяха преминали Слепород, а сам той се бе спрял на почивка във Филипов, когато му съобщиха, че са дошли пратеници от Хмелницки с писмо и молят да бъдат изслушани. Князът заповяда да му се представят веднага. Тогава в дома на подстаростата, където бе отседнал князът, влязоха шестима запорожци, и влязоха доста дръзко, особено най-възрастният от тях, атаман Сухарука, главозамаян от погрома при Корсун и от току-що получения полковнически чин. Но когато погледнаха княза в лицето, веднага ги овладя толкова силен страх, че паднаха в краката му и не смееха да произнесат нито дума.

Князът, който седеше заобиколен от най-първите рицари, заповяда да станат и ги попита за какво са дошли.

— С писмо от хетмана — отвърна Сухарука.

Тогава князът впи поглед в казака и рече спокойно, но като натъртваше на всяка дума:

— От негодника, нехранимайковеца и разбойника, не от хетмана!

Запорожците побледняха или по-скоро само посиняха и с наведени глави стояха мълчаливи при вратата.

А князът заповяда на пан Машкевич да вземе писмото и да прочете.

Писмото беше смирено. Дори и след победата при Корсун у Хмелницки държеше връх лисицата над лъва, змията над орела, защото той помнеше, че пише на Вишньовецки^[1]. Може би той се умилкваше, за да успокои и така по-лесно да ухапе, но се умилкваше. Пишеше, че станалото е по вина на Чаплински; а това, че хетманите също били сполетени от зла участ, не било негова, на Хмелницки вина, а на злата им съдба и на гнета, който изпитват казаците в Украйна. Но той моли княза да не се сърди за това и да благоволи да му прости, заради което той завинаги ще остане послушен и смирен слуга на княза; а за да спечели княжеското благоволение за своите пратеници и да ги спаси от строгостта на неговия гняв, заявява, че пуска здрав и читав хусарския поручик Скшетуски, хванат в Сечта.

Като слушаха това писмо, самите пратеници бяха учудени, понеже дотогава те не знаеха какво се съдържа в писмото и предполагаха, че по-скоро ще има обиди и дръзки предизвикателства, а не молби. Ясно им беше само, че Хмелницки не иска да заложи всичко на карта срещу толкова прославения вожд и вместо да тръгне с всичките си сили против него, протака, мами с покорство, изглежда очаква силите на княза да се стопят в походите и борбите с отделни хайдути, с една дума: явно се страхува от княза. Затова и пратениците се смириха още повече и докато се четеше писмото, внимателно следяха с очи лицето на княза — дали случайно няма да прочетат по него своята смърт. И макар че на идване бяха готови за нея, сега ги обземаше страх. А князът слушаше спокойно, само от време на време притваряше клепачи, сякаш искаше да спре скритите в очите си мълнии, и се виждаше като на длан, че едва сдържа страшния си гняв. Когато четенето на писмото свърши, той не продума нито една дума на пратениците, само заповяда на Володийовски да ги изведе и да ги задържи под стража, после се обърна към полковниците и им каза следните думи:

— Много е хитър тоя неприятел и или иска с това писмо да ме приспи, за да нападне заспалия, или ще потегли навътре в Жечпосполита и ще сключи там договор, ще издейства прошка от мудните сановници и краля и тогава ще се чувства в безопасност, защото, ако поискам и след това да воювам с него, тогава вече не той, а аз ще престъпя волята на Жечпосполита и ще минавам за бунтовник. Вурцел чак се хвана за главата.

— О, vulpes astuta!^[2]

— Какво съветвате тогава да направим, ваша милост панове? — попита князът. — Говорете смело, а после аз ще ви обявя моята воля.

Старият Зачвилиховски, който беше напуснал Чигирин и отдавна се беше присъединил към княза, рече:

— Нека бъде според волята на ваша княжеска светлост. Но ако ми е позволено да съветвам, ще кажа, че с присъщата си проницателност ваше княжеско височество разбра намеренията на Хмелницки, защото те са именно такива, а не други. Затова аз смятам, че на неговото писмо не трябва да се обръща внимание, а трябва най-напред княгинята да се настани на безопасно място, след което да преминем отвъд Днепър и да започнем войната, преди Хмелницки да е сключил каквито и да било договори, тъй като срам и позор би било за Жечпосполита, ако остави безнаказани такива insulta^[3]. Впрочем — тук той се обърна към полковниците — чакам мнението на ваша милост панове, защото не смятам моето за безпогрешно.

Началникът на охраната, пан Александър Замойски, се удари по сабята.

— Ваша милост хоронжи, senectus^[4] говори чрез вас и sapientia^[5]. Главата на тая хидра трябва да се отсече, преди да се е разраснала и погълнала нас самите.

— Амин! — каза свещеник Муховецки.

Другите полковници, вместо да говорят, започнаха да удрят сабите по примера на пан Замойски, да сумтят, да скърцат със зъби, а пан Вурцел взе думата и се изказа по следния начин:

— Ваше княжеско височество! За името на ваше княжеско височество е контемпт^[6], че тоя разбойник се е осмелил да пише на ваше княжеско височество, защото атаманът кошевой има потвърдена и призната от Жечпосполита прееминенция^[7], с което дори куренните атамани могат да се засланят. Но самозван хетман е този, който не може да бъде третиран другояче освен като разбойник, и пан Скшетуски похвално е съобразил това, като е отказал да вземе от него писма до ваше княжеско височество.

— И аз така мисля — каза князът. — А понеже не мога да накажа него самия, ще го накажа в лицето на неговите пратеници.

След тия думи той се обърна към полковника на придворната татарска хоронгва:

— Ваша милост Вершул, нареди, ваша милост, на своите татари да посекат тия казаци, а за главния да издялат кол, на който да го забучат незабавно.

Вершул наведе червената си като пламък глава и излезе, а свещеник Муховецки, който обикновено възпираше княза, скръсти ръце като за молитва, загледа го умолително в очите и търсеше да види в тях милост.

— Зная, отче, какво искаш — каза князът воевода, — но това не може да бъде. Наказанието е нужно и за жестокостите, които те вършат там зад Днепър, и за нашето достойнство, и за доброто на Жечпосполита. Трябва на дело да се покаже, че има някой, който все още не се бои от тоя размирник и го третира като разбойник, и макар че пише смирено, той постъпва дръзко и започва да се държи в Украйна като самостоятелен княз, а с това докарва такова сътресение на Жечпосполита, каквото тя отдавна не е изпитвала.

— Ваше княжеско височество, той, както пише, е върнал пан Скшетуски — рече свещеникът несмело.

— Благодаря ти от името на Скшетуски, че го сравняваш с разбойниците. — Тук князът смръщи вежди. — Впрочем стига за това. Виждам — продължи той, като се обърна към полковниците, — че ваша милост панове единодушно давате суфрагия^[8] за война. Такава е и моята воля. Сега ще тръгнем за Чернигов, като по пътя вземаме шляхтата със себе си, а при Брагин ще се прехвърлим през реката, след което ще тръгнем на юг. Сега към Лубни!

— Бог да ни помага! — казаха полковниците.

В тоя момент вратата се отвори и се появи Розтворовски, поручик на влашката хоронгва, преди два дни изпратен с триста конници на разузнаване.

— Ваше княжеско височество — извика той, — бунтът се разширява! Розлоги е изгорено, във Василовка гарнизонът е избит до крак.

— Как? Какво? Къде? — питаха от всички страни. Но князът махна с ръка да мълчат и попита сам:

— Кой е направил това — нехранимайковци или някаква войска?

— Казват, че е Богун.

— Богун?

— Тъй вярно.

— Кога е станало това?

— Преди три дни.

— Тръгна ли, ваша милост, по следите им? Настигна ли ги? Хвана ли някого за разпит?

— Тръгнах по следите им, но не можах да ги догоня, защото след три дни беше много късно. Събирах сведения по пътя: поели обратно към Чигирин, после се разделили. Половината тръгнали към Черкаси, другата половина към Золотоноша и Прохоровка.

Тогава се обади пан Кушел:

— Аз срещнах отряда, който отиваше към Прохоровка, и донесох за това на ваше княжеско височество. Те разправяха, че били изпратени от Богун, за да не допускат бягство на селяни през Днепър, затова ги пуснах.

— Глупост си сторил, ваша милост, но не те обвинявам. Мъчно е човек да не се излъже, когато измяната е на всяка крачка и земята под краката ни гори — каза князът.

Внезапно той се хвана за главата.

— Боже всемогъщи! — викна той. — Спомних си какво ми разправяше Скшетуски — че Богун е хвърлил око на младата княгиня Курцевич. Сега разбирам защо е изгорено Розлоги. Момичето трябва да е отвлечено. Хей, Володийовски, ела тук! Ще вземеш, ваша милост, петстотин коня и наново ще тръгнеш към Черкаси, Биховец с петстотин власи да върви през Золотоноша за Прохоровка. Не жалете конете, който отърве момичето, ще получи Йеремиовка за доживотно ползване. Тръгвайте! Тръгвайте!

След това се обърна към полковниците:

— Ваша милост панове, а ние през Розлоги — за Лубни!

Полковниците изскочиха от дома на старостата и забързаха към своите хоронгви. Слугите им се затекоха за конете, на княза също докараха тъмнокафявия кон, който той обикновено яздеше при походите. След малко хоронгвите тръгнаха и се разтегнаха като дълга, пъстра и лъскава змия по филиповския път.

При портите кървава гледка порази войнишките очи. Върху тръните на плета се виждаха пет отрязани казашки глави, които гледаха преминаващата войска с мъртвото бяло на отворените си очи, а малко по-настрани, вече отвън портите, на зелената височинка още мърдаше и потръпваше набитият на кол атаман Сухарука. Острието беше промушило вече половината тяло, но още дълги часове на предсмъртни мъки очакваха нещастния атаман, защото и до вечерта можеше да трепери така, докато го успокои смъртта. А сега не само беше жив, но и страшно въртеше очи подир хоронгвите, които минаваха покрай него, очи, които говореха: „Дано ви Бог накаже и вас, и децата ви, и внуците ви до десета рода за кръвта, за раните, за мъките! Дано се затриете и вие, и вашето племе! Дано всички беди се струпат върху вас! Дано все да берете душа и нито да можете да умрете, нито да живеете!“ И при все че беше прост казак, при все че умираше не в пурпур или в сърма, а в синьо жупанче, не в замък, а под голо небе, на кол, тая негова мъка, тая смърт, която витаеше над главата му, го беше осенила с такава внушителност, такава сила беше вложила в погледа му, такова море от омраза в очите му, че всички добре разбраха какво искаше да каже — и хоронгвите преминаваха в мълчание край него, а той стоеше високо над тях в златните блясъци на обедния час и светеше върху прясно издялания кол като факла.

Князът мина, без да хвърли поглед, свещеник Муховецки го благослови с кръстен знак и вече отминаваха всички, когато някакъв слуга от хусарската хоронгва, без да пита никого за разрешение, насочи коня си към височинката и като допря пистолета си до ухото на жертвата, с един изстрел свърши мъките й. Всички затрепераха от тая толкова дръзка и противна на военната дисциплина постъпка. Като познаваха строгостта на княза, те вече смятаха слугата за загубен, но князът не каза нищо: дали се преструваше, че не чува, или беше толкова потънал в мислите си, но той продължаваше да се движи спокойно и едва вечерта заповяда да повикат слугата.

Момчето се изправи едва живо пред лицето на господаря и мислеше, че земята вече се разтваря под краката му. А князът го попита:

— Как се наричаш?

— Желенски.

— Ти ли застреля казака?

— Аз — измънка бледо като платно момчето.

— Защо направи това?

— Защото не можех да гледам мъките му.

Вместо да се разсърди, князът рече:

— Ой, ще се нагледаш ти на техните дела и тогава милосърдието ти като ангел ще отлети от тебе. Но понеже от милосърдие рискува живота си, ковчежникът в Лубни ще ти даде десет жълтици и те вземам на служба при мен.

Всички се чудеха, че тая работа свърши така, но веднага бе съобщено, че е пристигнал разезд от близката Золотоноша, и вниманието се насочи другаде.