Хенрик Сенкевич
С огън и меч (48)

Четиридесет и осма глава

И така пан Лонгинус замина за Краков с пронизано от стрела сърце, а жестокият пан Заглоба и Володийовски тръгнаха за Замошч, където останаха само един ден, понеже комендантът, валецкият староста, им заяви, че отдавна вече нямал никакви сведения от Скшетуски и смяташе, че полковете, които се намират под командването на Скшетуски, ще отидат в Збараж като гарнизон, за да пазят ония места от размирните банди. Това беше много вероятно, тъй като Збараж като собственост на рода Вишньовецки беше особено изложен на нападенията на заклетите врагове на княза. Ето защо пред пан Володийовски и Заглоба се отваряше дълъг и доста труден път, но понеже и без това, за да търсят княгинята, трябваше да го изминат, им беше все едно дали това ще стане по-рано или по-късно, та тръгнаха незабавно и спираха само колкото беше необходимо, за да отпочинат или да разгромят някоя от разбойническите банди, които още се въртяха тук-там по тия места.

Те се движеха през толкова опустошена страна, та често пъти по цели дни не срещаха жива душа. Градчетата бяха сринати в пепелища, селата — изгорени и пусти, населението — избито или отвлечено в робство. По пътя срещаха само трупове, развалини вместо къщи, вместо католически и православни черкви недоизгорели селски хижи и псета, които виеха из пепелищата. Който беше преживял казашко-татарското нашествие, се бе скрил дълбоко в горските дебри и мръзнеше на студа или примираше от глад, без да смее още да излезе от гората, понеже не вярваше, че бедствието е отминало. Конете от своята хоронгва Володийовски трябваше да храни с дървесна кора или с полуизгоряло зърно, което вадеха от опожарените хамбари. Но се движеха бързо, като се поддържаха главно с храната, която вземаха от разбойническите банди. Беше вече краят на ноември и докато миналогодишната зима, за най-голямо удивление на хората, мина без снегове, мразове и заледяване, та целият ред в природата изглеждаше променен от нея, сегашната се очертаваше по-люта от обикновено. Земята се вкочани, снегове вече покриваха полята, а сутрин по бреговете на реките се образуваше рамка от прозрачна стъклена черупка. Времето беше сухо, бледите слънчеви лъчи едва грееха в обедните часове; от друга страна, сутрин и вечер небето гореше от червени сияния — сигурно предсказание за скорошна и люта зима.

След войната и глада предстоеше да дойде третият враг за бедните хора — студът, и все пак те го чакаха с желание, защото той беше по-сигурна от всички преговори спирачка на войната. Като човек опитен и познаващ Украйна надлъж и нашир, пан Володийовски беше изпълнен с надежда, че експедицията за княгинята непременно ще успее, защото главната пречка — войната — няма да й сложи толкова скоро преграда.

— Аз не вярвам в искреността на Хмелницки — казваше той — и не от добри чувства към негово величество краля се оттегля той в Украйна, а понеже е хитра лисица. Той знае, че когато не могат да се окопаят, казаците са негодни за нищо, че в открито поле и пет пъти по-многобройни да са, няма да устоят на нашите хоронгви. Сега те ще отидат в зимни станове, а стадата си ще пратят в снега. Татарите също трябва да откарат робите си. Ако зимата е люта, ще ни оставят на мира чак до зелено.

— Може и по-дълго, понеже все пак имат респект към негово величество краля. Но ние не се нуждаем и от толкова време. Ако е рекъл Бог, на Заговезни ще правим сватба на пан Скшетуски.

— Стига само да не се разминем с него, тогава работата пак ще се проточи.

— Три хоронгви има с него, това не е като да търсиш игла в копа сено. Може би ще го настигнем още при Збараж, ако се е забавил някъде по-дълго заради бунтовниците.

— Не ще можем да го догоним, но трябва да поразпитаме по пътя — отговори Володийовски.

Обаче и с разпитването беше трудно. Селяните бяха видели да минават тук-таме хоронгви, слушали бяха за битки, водени от тях с разбойници, но не знаеха да кажат чии са били тия хоронгви; а понеже беше еднакво вероятно да са както на Скшетуски, така и на Реговски, двамата приятели нямаха никаква сигурност. Вместо това до ушите им стигна друга вест: за големите неуспехи на казаците срещу литовските войски. Тоя слух се носеше още преди заминаването на Володийовски от Варшава, но тогава още се съмняваха, а сега той се разпространяваше из цялата страна с всички подробности като несъмнена истина. За пораженията, които нанесоха на коронните войски, сега войските на Хмелницки платиха с литовското си поражение. Дадоха главата си и Полумесец, стар и опитен военачалник, и дивият Небаба, и по-силният от тия двама Кшечовски, който в бунтовническите редове спечели не староства и воеводства, не достойнства и санове, а кол. Сякаш някаква странна Немезида^[1] бе пожелала да му отмъсти за немската кръв, пролята в ръкава на Днепър, кръвта на Флик и Вернер, защото попадна точно в ръцете на немския радживиловски полк и макар че беше прострелян и тежко ранен, веднага беше набит на кол, на който нещастният трепери още цял ден, докато предаде мрачната си душа. Такъв беше краят на този, който със своето мъжество и военен гений можеше да стане втори Стефан Хмелецки, но когото прекалената жажда за богатство и почести тласна по пътя на измяната, клетвопрестъпничеството и страхотните, достойни за самия Кривонос масови убийства.

Заедно с него, с Полумесец и с Небаба близо двайсет хиляди молойци сложиха глава на бойното поле или се удавиха в блатата на Припет; и ужасът като вихър прелетя над гордата Украйна, защото всички си мислеха, че след големите триумфи, след Жълти води, Корсун и Пилавци, иде време на такива погроми, каквито по-предишните бунтове бяха изпитали при Солоница и Кумейки. Самият Хмелницки, при все че беше на върха на славата си, много по-могъщ от когато и да било, се уплаши, когато узна за смъртта на „друха“ Кшечовски, и отново започна да пита врачките за бъдещето си. Те врачуваха различно — предсказваха нови големи войни и победи и поражения — не можеха обаче да кажат на хетмана какво ще стане с него самия.

Но засега именно поради поражението на Кшечовски, както и поради зимата, дългото затишие беше още по-сигурно. Страната започна да се лекува, опустелите села се заселваха и постепенно надежда започваше да се вселява във всички ужасени и загубили вяра сърца.

Със също такава надежда в бъдещето нашите двама приятели след дълго и трудно пътуване пристигнаха благополучно в Збараж и като се обадиха в замъка, веднага се запътиха при коменданта, който за тяхно голямо удивление се оказа Вершул.

— А къде е Скшетуски? — попита Заглоба след първите приветствия.

— Няма го — отговори Вершул.

— Значи ти, ваша милост, си началник на гарнизона?

— Тъй вярно. Беше Скшетуски, но той замина и на мене предаде войската до завръщането си.

— А кога обеща да се върне?

— Нищо не каза, понеже сам не знаеше, а на тръгване ми рече само: „Ако някой дойде при мене, кажи му да ме чака тук.“

Заглоба и Володийовски се спогледаха.

— Кога замина? — попита пан Михал.

— Преди десет дни.

— Пане Михал — каза Заглоба, — я пан Вершул да ни даде да вечеряме, че на гладно сърце съвещанията не вървят. На вечерята ще си поприказваме.

— С най-голямо удоволствие, ваша милост, аз сам вече смятах да вечерям. Пък и пан Володийовски като по-старши офицер поема командването, та аз съм негов гост, а не той мой.

— Запази си командването, пане Кшищоф — каза Володийовски, — защото си по-възрастен. Освен това аз навярно ще трябва да отпътувам.

След малко поднесоха вечерята. Седнаха, ядоха, а когато пан Заглоба позасити глада си с две паници чорба, се обърна към Вершул:

— Не се ли досещаш, ваша милост, къде може да е заминал пан Скшетуски?

Вершул заповяда на слугите, които прислужваха при масата, да излязат и като помисли малко, каза:

— Досещам се, но Скшетуски държи много да се запази това в тайна, затуй не исках да говоря пред прислугата. Той се възползва от благоприятното време, защото до пролетта навярно ще си кротуваме тук, и според мене замина да търси княгинята, която е в ръцете на Богун.

— Богун вече го няма на тоя свят — рече Заглоба.

— Как така?

Пан Заглоба за трети или четвърти път разказа всичко, както се беше случило, тъй като винаги разказваше това с удоволствие, и Вершул като пан Лонгинус не можеше да се начуди на събитието и накрая рече:

— Тогава за Скшетуски ще бъде по-лесно.

— Работата е дали ще я намери. А какви хора взе със себе си?

— Никого, замина само с един слуга, русин, и с три коня.

— Разумно е постъпил, там само с хитрост трябва да се действа. До Каменец може да се стигне с хоронгвичка, но в Ушица и в Могилев вече навярно има казаци, че там зимните им станове са добри, а в Ямпол е гнездото им — там трябва да отидеш или с цяла дивизия, или сам.

— А откъде, ваша милост, знаеш, че той е тръгнал натам? — попита Вершул.

— Защото са я скрили оттатък Ямпол и той знаеше това. Само че там е пълно с долища, падини, храсталаци и тръстики, та дори да познаваш мястото добре, пак мъчно ще го намериш, а какво остава, ако не го познаваш! Аз съм ходил там за коне и на съд в Ягорлик, та зная. Ако бяхме заедно, може би по-лесно щеше да се справи, но сам — съмнявам се, много се съмнявам, освен ако случайно налучка пътя, иначе той не може да разпитва.

— Значи вие искахте да вървите с него?

— Да. А сега какво ще правим, пане Михал? Да тръгнем ли подир него или не?

— Оставям това на твоя разум, ваша милост.

— Хм! Десет дни, откак е тръгнал, няма да го настигнем, нещо повече — поръчал е да го чакаме. А и Бог знае по кой път е тръгнал. Може през Плоскиров и Бар, както върви старият път, а може и към Каменец Подолски. Това е тежък въпрос.

— Имай предвид, ваша милост, че това са само предположения — каза Вершул, — но не сме уверени, че е заминал за княгинята.

— Именно, именно! — отвърна Заглоба. — Ами ако е тръгнал само да лови пленници за разпит и после се върне в Збараж. Той знаеше, че искахме да вървим заедно, и може би ни очаква, тъй като сега времето е най-удобно. Тежък въпрос за решаване.

— Аз бих ви съветвал да почакате десетина дни — каза Вершул.

— Какво са десет дни! Или ще чакаме докрай, или изобщо няма да чакаме.

— А пък аз мисля да не чакаме: какво ще загубим, ако тръгнем още утре? Ако пан Скшетуски не намери княгинята, може Бог на нас да помогне — намеси се Володийовски.

— Виждаш ли, пане Михал, тук нищо не бива да се пренебрегва. Ти си млад и жаден за приключения — отговори Заглоба, — а сега се явява опасност, когато той я търси отделно и ние отделно, това лесно може да събуди подозрение у тамошните хора. Казаците са хитри и се страхуват да не би някой да открие техните замисли. Те там могат да имат някакви тайни преговори с граничния паша при Хотим или с татарите отвъд Днестър с оглед на бъдещата война — кой ги знае! Затова ще гледат със зорко око на чужденците, ако питат за пътя. Аз ги познавам. Лесно можем да се издадем, а после какво?

— Тогава е още по-необходимо да заминем, защото Скшетуски може да изпадне в такова положение, че да се нуждае от помощ.

— И това е вярно.

Заглоба се замисли така дълбоко, та чак слепоочията му потръпваха. Накрая се оборави и каза:

— Обмислих всичко и смятам, че трябва да тръгнем.

Володийовски си отдъхна доволен.

— Кога?

— Като си починем тук три дни, та и душата, и тялото да бъдат бодри.

А на другия ден двамата приятели вече започнаха да се готвят за път, но неочаквано в навечерието на заминаването им пристигна слугата на пан Скшетуски, младото казаче Цига, с вести и писма до Вершул. Щом чуха това, Заглоба и Володийовски отидоха веднага в квартирата на коменданта и там прочетоха следното:

„Намирам се в Каменец, до който пътят през Сатанов е безопасен. Заминавам за Ягорлик с арменци, търговци, посочени ми от пан Буковски. Те имат татарски и казашки разрешителни за свободно придвижване чак до Акерман. Ще заминем за Ушица, Могилев и Ямпол с копринени платове и по пътя ще спираме навсякъде, където живеят хора; може би Бог ще помогне да намерим това, което търсим. На другарите ми Володийовски и пан Заглоба кажи, пане Кшищоф, да ме чакат в Збараж, ако не им се наложи да правят нещо друго, защото по тоя път, по който ще поема аз, не може да се движи по-многолюдна група поради голямата подозрителност на казаците, които зимуват в Ямпол, а конете си държат в снеговете край Днестър чак до Ягорлик. Каквото не успея да направя сам, няма да го свършим и тримата, а аз по-лесно мога да мина за арменец. Поблагодари им, пане Кшищоф, от душа и сърце за тяхното решение, което ще помня до гроб, но не можех да ги чакам, понеже всеки ден прекарвах в мъки — пък и не можех да зная дали ще дойдат, а сега е най-удобно време за това пътуване, тъй като всички търговци тръгват със сушени плодове и тъкани. Връщам обратно верния си слуга, за когото те моля да се грижиш; няма да ми бъде потребен, а се боя от неговата младост — да не би някъде да се изтърве и да каже нещо. Пан Буковски гарантира, че тия търговци били добри хора, а и аз мисля същото и вярвам, че всичко е в ръцете на всевишния Бог, който, ако пожелае, ще прояви към нас своето милосърдие и ще съкрати мъката ми, амин.“

Пан Заглоба дочете писмото и загледа другарите си, а те мълчаха, като най-сетне Вершул се обади:

— Знаех, че е заминал за там.

— А ние какво да правим? — попита Володийовски.

— Какво ли? — отвърна Заглоба и разпери ръце. — Вече няма защо да заминаваме. Хубаво е, че ще пътува с търговци, защото ще може да занича навсякъде, без да учуди някого. Сега във всяка къща, във всеки хутор има какво да се купи — нали те ограбиха половината Жечпосполита. За нас, пане Михал, би било трудно да се промъкнем оттатък Ямпол. Скшетуски е черен като влах и лесно може да мине за арменец, а тебе веднага ще те познаят по овесените ти мустачки. Преоблечени като селяни също трудно бихме… Дано го Бог благослови! Ние не сме му притрябвали там — това трябва да призная, при все че ми е жал, че няма да вземем участие в освобождаването на нашата клетница. Все пак ние направихме голяма услуга на Скшетуски, като съсякохме Богун, тъй като, ако той беше жив, не бих гарантирал за живота на пан Ян.

Володийовски беше много недоволен — той бе очаквал пълно с приключения пътуване, а вместо това се очертаваше продължителен и досаден престой в Збараж.

— Да бяхме отишли поне до Каменец? — рече той.

— А какво ще правим там и с какво ще живеем? — отговори Заглоба. — Все едно е на кои стени ще се залепим като гъби. Ще трябва дълго да чакаме, понеже такова пътуване може да отнеме много време на Скшетуски. Човек е млад дотогава, докато се движи — тук пан Заглоба наведе меланхолично глава, — а като бездейства, старее, но няма как… нека мине и без нас. Утре ще платим за тържествена литургия, та Бог да му помага. Богун съсякохме — това е важното. Пане Михал, заповядай, ваша милост, да разпрегнат конете — трябва да се чака.

И от другия ден за двамата приятели започнаха дълги, еднообразни дни на чакане и нито пиянствата, нито играта на зарове можеха да внесат разнообразие в тях — а продължаваха безкрай. Но ето че настъпи люта зима. Снегът покри с цял лакът дебел саван збаражките бойници и цялата земя; дивите зверове и птици се приближиха до човешките жилища. По цели дни се чуваше граченето на неизброими орляци от врани и гарвани. Изтече целият декември, след това януари и февруари — а за Скшетуски не се чуваше нищо.

Пан Володийовски ходи до Тарнопол да търси приключения. Заглоба стана мрачен и твърдеше, че старее.