Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Пета глава

Когато пристигна в Лубни, пан Скшетуски не намери княза в дома му. Той беше заминал за Сенча на кръщавка у пан Суфчински, някогашен негов дворянин, а заедно с него бяха заминали жена му, двете княгини Збаражки и много лица от двора. Ето защо съобщиха в Сенча и за завръщането на поручика от Крим, и за пристигането на посланика, а познатите и другите приветстваха радостно Скшетуски след дългото му пътуване. Особено радостен беше пан Володийовски, който след последния им дуел беше най-близкият приятел на нашия поручик. Тоя кавалер се отличаваше с това, че винаги беше влюбен. Като се убеди в неискреността на Ануша Борзобогата, той обърна влюбчивото си сърце към Анеля Ленска, също така панна от свитата на княгинята, но когато и тя преди един месец се ожени за пан Станишевски, Володийовски за утеха започна да въздиша по Ана, по-голямата княгиня Збаражка, братова дъщеря на княз Вишньовецки.

Но пан Володийовски сам разбираше, че е вдигнал много високо мерника, и не може да лелее и най-малка надежда, още повече, че и за княгинята вече се бяха явили двама сватове, пан Бодзински и пан Ласота, от името на пан Пшемски, син на ленчицкия воевода. И сега нещастният Володийовски разказваше тия си нови мъки на нашия поручик и го посвещаваше във всички работи и тайни на двора, които Скшетуски слушаше с половин ухо, защото умът и сърцето му бяха заети с нещо друго. Ако не бяха ония знойни безпокойства, които обикновено винаги придружават дори споделената любов, пан Скшетуски щеше да се чувства щастлив от завръщането си след дълго отсъствие в Лубни, където го обкръжиха благосклонни лица и оная глъчка на войнишкия живот, с която отдавна беше свикнал. Защото Лубни, макар и да беше само замък и панска резиденция, по великолепие можеше да се сравнява с всички седалища на „кралчетата“[1], но все пак се отличаваше от тях по суровия си, истински лагерен живот. Който не познаваше тамошните обичаи и ред, като пристигнеше дори в най-спокойно време, можеше да сметне, че там се готви някакъв военен поход. Войника ценяха там повече от дворянина, желязото — от златото, звука на военните тръби — от пировете и забавите. Навсякъде цареше образцов ред и непозната другаде дисциплина; навсякъде се виждаха рицари от различни хоронгви: бронирани, драгунски, казашки, татарски и влашки, в които служеше не само цялото Задднеприе, но и доброволно шляхта от всички области на Жечпосполита. Който искаше да мине през истинска рицарска школа, отиваше в Лубни. Затова покрай украинците там не липсваха нито мазури, нито литовци, нито малополсчани, та дори и прусаци. Пешите полкове и артилерията, или така наречените „огневи части“, бяха съставени предимно от подбрани немци, наети срещу високо възнаграждение; в драгунските части служеха главно местни хора, литовците — в татарските хоронгви, малополсчаните предпочитаха да постъпват в бронираните части. Князът не позволяваше на рицарството да безделничи. Затова в стана цареше непрекъснато движение. Едни полкове излизаха да сменят други в станиците и паланките, други пристигаха в столицата. Ученията траеха през целия ден. А понякога, при все че беше спокойно от татари, князът предприемаше далечни походи в глухите степи и дебри, за да приучи войниците към походи, да стигне там, където никой не е достигнал, и да разнесе славата си. Така миналата есен той се спусна по левия бряг на Днепър до Кудак и там пан Гроджицки, началник на крепостта, го прие като независим монарх. После продължи покрай праговете чак до Хортица[2] и заповяда върху оброчището на кучкасите да се издигне голяма могила от камъни за спомен и в знак, че никой полски господар досега не е бивал толкова далеко по тия места[3].

Пан Богуслав Машкевич, добър войник, макар и млад, а същевременно и учен човек, който е описал тая експедиция, както и другите походи на княза, разказваше на пан Скшетуски чудеса за нея, а пан Володийовски ги потвърждаваше веднага, понеже и той бе взел участие в похода. Видели тогава праговете и им се чудели, особено на страшния Ненаситец, който всяка година поглъщал по няколко десетки души, както някога Сцила и Харибда[4]. После се впуснали на изток, по запалената степ, където не можело да се стъпи поради недогорелите остатъци, та трябвало да увиват краката на конете с кожи. Там попаднали на много влечуги, слепоци и грамадни смокове, дълги до десет лакти и дебели колкото мъжка ръка. Из пътя по самотните дъбове дълбаели pro aeterna rei memoria[5] княжеския герб, а накрая стигнали в толкова глухи степи, където вече нямало и следи от човек.

— Мислех — казваше ученият пан Машкевич, — че най-сетне по примера на Одисей ще трябва да слезем и в ада. А пан Володийовски допълваше:

— А хора от хоронгвата на пан Замойски, която вървеше напред, се кълняха, че били видели ония fines[6], където се свършва orbis terrarum[7].

От своя страна поручикът разказваше на другарите си за Крим, където бе прекарал почти половин година в очакване отговора на негово величество хана, за тамошните градове, останали от стари времена, за татарите и за тяхната военна мощ, а накрая за ужаса им, като чули, че се готви голям поход срещу Крим, в който ще вземат участие всички сили на Жечпосполита. Сред такива разговори всяка вечер очакваха завръщането на княза. През това време поручикът представяше на всичките си по-близки другари пан Лонгинус Подбипента, който беше приятен човек и веднага спечели сърцата, а като показа при опитите с меча свръхчовешката си сила, спечели всеобщото уважение. Той разказа на този-онзи за прадядо си Стовейко и за трите отсечени глави, замълча само за обета си, защото не искаше да се излага на шеги. Особено си допаднаха с пан Володийовски, и то поради чувствителните си сърца; затова и след няколко дни почнаха да ходят заедно да въздишат на крепостните насипи, един по звездата, която светеше много високо, за да може да я достигне, alias[8], по княгиня Ана, другият по неизвестната, от която го деляха трите обещани глави.

Володийовски дори увещаваше пан Лонгинус да постъпи при драгуните, но литовецът бе решил непременно да се запише при броневаците, за да служи под командването на Скшетуски, за когото с удоволствие научи в Лубни, че всички го смятат за първокласен рицар и за един от най-добрите офицери на княза. А тъкмо сега в хоронгвата, в която пан Скшетуски беше поручик, се откриваше свободно място, заемано досега от пан Закшевски, по прякор „Miserere mei“[9], който от две седмици беше тежко болен и нямаше надежда, че ще оживее, защото от влагата всичките му рани се бяха отворили. Към любовните мъки на поручика се прибави и тъгата поради приближаващия край на стария другар и изпитан приятел. По няколко часа на ден той не се отделяше на педя от леглото на болния, когото утешаваше както можеше и го подкрепяше с надеждата, че в още много походи ще участват заедно.

Но старецът не се нуждаеше от утеха. Той умираше весел на твърдото рицарско ложе, постлано с конска кожа, и с почти детска усмивка поглеждаше към разпятието, окачено над леглото. А на Скшетуски казваше:

— Miserere mei, ваша милост поручик, аз вече отивам за небесното си възнаграждение. Тялото ми е толкова надупчено от рани, че само от едно се страхувам — дали Свети Петър, който е Божи маршал и трябва да следи за чистотата и реда на небето, ще ме пусне в рая с такава изподупчена дреха. Но аз ще му кажа: „Свети Петърчо, заклевам те в ухото на Малх[10], не ми прави мръсно, защото поганците ми развалиха така телесното одеяние… miserere mei! А като се случи някакъв поход на Архангел Михаил срещу адските сили, тогава старият Закшевски може да дотрябва.“

Поручикът, при все че като войник толкова пъти беше виждал смъртта и сам я беше преживявал, не можеше да сподави сълзите си, като слушаше тоя старец, чийто край приличаше на спокоен слънчев залез.

И ето една сутрин камбаните на всички католически и православни черкви в Лубни забиха, за да съобщят за смъртта на пан Закшевски. Същия ден князът се върна от Сечта, а заедно с него пановете Бодзински и Ласота, както и целият двор и много шляхтичи — няколко десетки каляски, защото срещата у пан Суфчински беше много голяма. Князът устрои великолепно погребение, за да почете заслугите на покойника и да покаже колко обича рицарите. В погребалната процесия участваха всички полкове, които се намираха в Лубни, по крепостните насипи гърмяха с мускети и пушки. Конницата се проточи от замъка чак до главната градска черква в пълно бойно снаряжение, но със свити знамена; след нея вървяха пехотните полкове с обърнати нагоре приклади на пушките. Сам князът в траурно облекло следваше ковчега в позлатена карета, в която бяха впрегнати осем бели като мляко коня, чиито гриви и опашки бяха боядисани яркочервено, а на главите си носеха китки черни щраусови пера. Пред каляската крачеше отряд еничари, който беше придворната стража на княза, зад каляската следваха пажове, облечени по испански, възседнали буйни коне, след тях — висши чиновници в двора, ръкоподаващи дворяни[11], камериери, накрая лакеи и коняри. Най-напред процесията се спря пред вратата на черквата, където свещеник Яскулски посрещна ковчега с реч, която започваше с думите: „Къде така бързаш, ваша милост Закшевски?“ После говориха още няколко души, а между тях и пан Скшетуски като началник и приятел на покойния. След това внесоха тялото в черквата и тук взе думата най-красноречивият между красноречивите, йезуитът свещеник Муховецки, който говори така възвишено и с такива подбрани думи, та сам князът заплака. Защото той беше господар с извънредно чувствително сърце и истински баща за войниците. Поддържаше желязна дисциплина, но по щедрост, добро отношение към хората и по грижите, с които обкръжаваше не само тях, а и техните деца и жени, никой не можеше да се сравни с него. Страшен и безмилостен към бунтовете, беше обаче истински благодетел не само за шляхтата, а и за цялото население. Когато в четирийсет и шеста година скакалци унищожиха реколтата, той опрости за цяла година наема на арендаторите и нареди да се дава храна на неговите селяни от хамбарите му; а след пожара в Хорол два месеца храни всички граждани на свои разноски. Арендаторите и подстаростите в неговите имоти трепереха да не би до ушите на княза да стигне вест за някакви злоупотребления или за лошо отнасяне към населението. На сираците беше осигурена такава грижа, че в Задднеприето ги наричаха „княжески деца“. С тях се занимаваше княгиня Гризелда, подпомагана от отец Муховецки. Ето защо във всички земи на княза цареше ред, изобилие, справедливост, спокойствие, но и страх, защото в случай на най-малка съпротива князът не знаеше мярка в гнева си и наказанията — така в природата му се съчетаваха великодушието и строгостта. Но в ония времена и по ония краища само тая строгост даваше възможност да цъфти и се развива човешки живот и труд, само благодарение на нея се създаваха градове и села, земеделецът вземаше връх над разбойника, търговецът караше спокойно стоката си, камбаните спокойно призоваваха верните на молитва, врагът не смееше да прекрачи границата, много негодници гинеха, забити на кол, или се превръщаха в порядъчни войници, а пустинният край процъфтяваше.

Такава ръка бе необходима на тоя див край и диви жители, защото в Задднеприето отиваха най-неспокойните елементи от Украйна, отиваха заселници, привлечени от плодородието на земята, избягали крепостни селяни от всички части на Жечпосполита, престъпници, които бягаха от затвора, с една дума, както би рекъл Ливий, „pastorum convenarumque plebs transfuga ex suis populis“[12]. Да ги подчини на известен ред и да ги превърне в спокойни заселници можеше само такъв лъв, от чийто рев трепереше всичко.

Пан Лонгинус Подбипента виждаше княза за пръв път на погребението и не можеше да повярва на собствените си очи. Той бе слушал толкова много за славата му, та си го представяше като някакъв гигант, с цяла глава по-висок от другите хора, а пък князът всъщност беше почти нисък на ръст и доста слаб. Той беше още млад, едва на трийсет и шест години, но по лицето му вече личаха военните несгоди. Защото докато в Лубни живееше като истински крал, при многобройните акции и походи споделяше несгодите на обикновения войник, ядеше черен хляб и спеше върху кече на голата земя, а понеже по-голямата част от живота му минаваше по становете, това се бе отразило на лицето му. Все пак това лице още от пръв поглед издаваше необикновен човек. Върху него се четеше желязна, непоколебима воля и величие, пред които всеки неволно трябваше да наведе глава. Виждаше се, че тоя човек знае своята мощ и величие и ако утре му се сложи корона на главата, не би се чувствал нито учуден, нито притиснат от тежестта й. Очите му бяха големи, спокойни, почти благи, но в тях като че ли бяха приспани мълнии и човек чувстваше: спукана му е работата на оня, който ги разбуди. Затова никой не можеше да издържи спокойния блясък на тоя поглед и бяха виждали посланици, дворяни с голям опит, които, застанеха ли пред Йереми, се смущаваха и не знаеха как да започнат речта си. Впрочем в своето Задднеприе той беше истински крал. От неговата канцелария излизаха привилегии, права и дарения: „Ние, по божия милост княз и господар“ и т.н. А и малцина от големите господари смяташе равни на себе си. Князе, в жилите на които течеше кръв на някогашни владетели, биваха при него маршали. Такъв беше на времето си и бащата на Елена, Васил Булиха Курцевич, чийто род, както се спомена по-рано, произхожда от Кориат или всъщност от Рюриковци.

У княз Йереми имаше нещо, което въпреки вродената му любезност държеше хората на разстояние. Понеже обичаше войниците, той сам фамилиарничеше с тях, но с него никой не смееше да фамилиарничи. Въпреки всичко, ако заповядаше на рицарите си да скочат с конете в бездната на Днепър, биха го направили без колебание.

От майка си влахинка той бе наследил бяла кожа на лицето с белотата на нажежено желязо, от което духа горещина, и черна като гарваново крило коса, която беше остригана по цялата глава и само отпред се спускаше по-дълга и подрязана над веждите така, че закриваше половината му чело. Той се обличаше по полски, не се грижеше много за дрехите си и само на големи празници носеше скъпо облекло, но тогава цял светеше от злато и скъпоценни камъни. Няколко дни по-късно пан Лонгинус присъства на такова тържество, когато князът прие на аудиенция пан Розван Урсу. Аудиенциите на посланиците винаги ставаха в така наречената синя зала, защото на потона й Хелм от Гданск бе нарисувал небе със звезди. Тогава князът сядаше под балдахин от кадифе и хермелини на висок стол, подобен на трон, чиято подставка за краката беше покрита с позлатена ламарина, а зад княза стояха свещеник Муховецки, секретарят, маршал княз Воронич, пан Богуслав Машкевич, зад тях пажове и дванайсет телохранители с алебарди, облечени по испански; залата беше препълнена с рицари, великолепно облечени. От името на влашкия господар пан Розван молеше княза с влиянието и със страшното си име да издейства от хана да забрани на буджашките татари да нахлуват във Влашко, където всяка година нанасяли страхотни вреди и опустошения. Князът отговори на прекрасен латински език, че буджашките татари не слушали много и самия хан, но че през април очакват ханския посланик Чауш Мурза и чрез него ще повдигне пред хана въпроса за оплакванията на Влашко. Преди това пан Скшетуски вече беше направил доклада си за своята мисия, както и за всичко, което беше чул за Хмелницки и за бягството му в Сечта. Князът реши да придвижи няколко полка към Кудак, но не придаваше особено значение на тая история. И така, когато наглед нищо не заплашваше спокойствието и мощта на задднепърското владение, в Лубни започнаха тържества и забави както по повод пребиваването на посланика Розван, така и защото пановете Бодзински и Ласота най-сетне тържествено поискаха от името на сина на воеводата Пшемски ръката на по-голямата княгиня Ана и получиха утвърдителен отговор и от княза, и от княгиня Гризелда.

Едничък само малкият Володийовски много страдаше от това, а когато Скшетуски се опита да влее утеха в сърцето му, той отговори:

— На тебе ти е лесно — само да поискаш, и Ануша Борзобогата ти е в ръцете. Тя през цялото ти отсъствие те споменаваше много мило. Отначало мислех, че иска excitare[13] ревност у Биховец, но виждам, че само е искала да го хване на въдицата си и като че ли само към тебе храни по-нежни чувства.

— Какво ме интересува Ануша! Върни се ти при нея — non prohibeo[14]. Но за княгиня Ана престани да мислиш, все едно да искаш да захлупиш феникса с шапка в гнездото му.

— Аз зная, че тя е феникс, и затова сигурно ще умра от мъка.

— Ще си живееш и веднага ще се влюбиш, само дано не е в княгиня Барбара, защото друг воевода ще ти я вземе под носа.

— Нима сърцето е слуга, на когото може да се заповядва? Нима можеш да забраниш на очите да гледат такова чудно същество като княгиня Барбара, чийто образ е способен да развълнува дори дивите хищници?

— Втасахме я, дявол да го вземе! — възкликна пан Скшетуски. — Виждам, че ще се утешиш без моята помощ, но пак ти повтарям: върни се при Ануша, защото от моя страна няма да имаш никакви пречки.

Ануша обаче съвсем не мислеше за Володийовски. Напротив, тя се дразнеше, любопитстваше и се сърдеше на равнодушието на пан Скшетуски, който, като се върна след толкова дълго отсъствие, почти не я погледна. Затова вечер, когато князът с най-първите си офицери и придворни отиваше в салона на княгинята, за да се поразвлече в разговор, Ануша надничаше иззад плещите на господарката си (защото княгинята беше висока, а Ануша — ниска) и пронизваше с черните си очички лицето на поручика, за да си разреши тая загадка. Но очите на Скшетуски, както и мисълта му блуждаеха някъде другаде, а когато погледът му падаше върху момичето, беше толкова замислен и стъклен, сякаш не гледаше тая, на която някога пееше:

Като татарска орда,

Вземаш в ясър corda!…

„Какво му е станало?“ — питаше се разглезената фаворитка на целия двор и като тупаше с малкото си краче, вземаше решение да проучи това нещо. Наистина тя не беше влюбена в Скшетуски, но свикнала да я ухажват, не можеше да понесе това невнимание към нея и беше готова от яд сама да се влюби в тоя дързък човек.

И един ден, като тичаше с чилета към княгинята, срещна пан Скшетуски, който излизаше от стаята до спалнята на княза. Ануша връхлетя върху него като буря, почти го блъсна с гърдите си, после се отдръпна изведнъж и рече:

— Ах, колко се уплаших! Добър ден, ваша милост!

— Добър ден, панно Ана! Нима съм такъв monstrum[15], та чак да те уплаша?

Девойката стоеше с наведени очи, въртеше между пръстите на незаетата си ръка краищата на плитките си, пристъпваше от едно краче на друго и уж смутена, отговаряше с усмивка:

— Ах, не, не е така… съвсем не е така… честна дума! Внезапно тя погледна поручика и веднага отново наведе очи.

— Сърдиш ли ми се, ваша милост?

— Аз? Но нима ти, панно Ана, се интересуваш дали ти се сърдя или не?

— О, съвсем не ме интересува. Само това оставаше! Да не мислиш, ваша милост, че ще плача? Пан Биховец е по-любезен…

— Щом е така, не ми остава нищо друго, освен да отстъпя пред пан Биховец и да се махна от очите ти.

— Та аз да не те държа?

Като каза това, Ануша му препречи пътя.

— От Крим ли се връщаш, ваша милост? — попита тя.

— От Крим.

— А какво докара от Крим, ваша милост?

— Докарах пан Подбипента. Мисля, че вече си го видяла? Много мил и солиден кавалер…

— Разбира се, че е по-мил от ваша милост. А защо е дошъл той тук?

— За да имаш, панно Ана, върху кого да изпиташ силата си. Но съветвам те да държиш здравата, защото аз знам една тайна за тоя кавалер, поради която той е непобедим… и дори ти нищо не можеш да постигнеш с него.

— Защо е непобедим?

— Защото не може да се жени.

— Та какво ме интересува това! Но защо да не може да се жени? Скшетуски се наведе до ухото на девойката, но каза доста високо и натъртено:

— Защото е дал обет за целомъдрие.

— Глупости приказваш, ваша милост! — възкликна бързо Ануша и в същия миг припна като изплашена птица.

Но същата вечер за пръв път погледна внимателно пан Лонгинус. Тоя ден имаше много гости, защото князът даваше прощален пир в чест на пан Бодзински. Нашият литовец, облечен грижливо с бял атлазен жупан и тъмносин кадифен контуш, изглеждаше много представителен, още повече че на бедрото му вместо палаческия сваликачулка висеше лека крива сабя с позлатена ножница.

Очичките на Ануша стреляха по пан Лонгинус до известна степен умишлено, за да ядосат пан Скшетуски. Но поручикът нямаше да забележи това, ако не беше Володийовски, който го побутна с лакът и рече:

— Нека в ясър да попадна, ако Ануша не се усуква около тая литовска върлина.

— Сам й кажи това.

— Разбира се, че ще й кажа. Хубава двойка ще бъдат те.

— Ще може да я носи вместо карфица на жупана си, точно такава е пропорцията помежду им.

— Или вместо китка пера на шапката си.

Володийовски отиде при литовеца.

— Ваша милост — каза той, — едва-що си дошъл тук, но виждам, че си голям съблазнител.

— Защо приказваш така, братко благодетелю, защо така?

— Защото завъртя ума на най-хубавото момиче от придворните дами.

— Благодетелю — каза Подбипента и скръсти ръце, — какво говориш, ваша милост?

— Погледни, ваша милост, панна Ана Борзобогата, в която всички тук сме влюбени, как те пронизва с очичките си. Само че се пази, ваша милост, да не те прати за зелен хайвер, както всички нас е пращала.

След тия думи Володийовски се обърна кръгом, отдалечи се и остави пан Лонгинус напълно изумен. Той дори не посмя да погледне веднага към Ануша и едва след някое време ненадейно хвърли поглед и чак се разтрепера. Иззад рамото на княгиня Гризелда две светещи очи наистина го гледаха с любопитство и упорито. „Apage satanas!“[16] — помисли литовецът и избяга в другия ъгъл на залата като ученик, облян в руменина.

Обаче изкушението беше тежко. Това дяволче, което надничаше иззад раменете на княгинята, беше толкова съблазнително, тия очички така ярко светеха, че нещо теглеше пан Лонгинус поне още веднъж да ги погледне. Но изведнъж той си спомни своя обет, пред очите му се изправи Сваликачулката, прадядото Стовейко Подбипента, трите отсечени глави и страх го облада. Прекръсти се и тая вечер не погледна повече.

Но на другия ден сутринта отиде в квартирата на Скшетуски.

— Пане поручик, скоро ли ще тръгваме? Какво, ваша милост, си чувал за войната?

— Какво припираш, ваша милост? Бъди търпелив, докато не влезеш във войската.

Защото пан Подбипента не беше още записан на мястото на починалия Закшевски. Трябваше да чака, докато минат три месеца, което щеше да стане едва на първи април.

Но той наистина бързаше, затова продължаваше да пита поручика:

— Негово височество князът нищо ли не е казал по тоя въпрос?

— Нищо. Кралят може би и до смъртта си не ще престане да мисли за война, но Жечпосполита не я иска.

— А нали казваха в Чигирин, че се надига казашки бунт?

— Вижда се, че обетът много е дотегнал на ваша милост. Колкото до бунта, трябва да се знае, че преди пролетта няма да избухне, защото, макар зимата да е лека, все пак си е зима. Сега е едва 15 февруари, мразове все още могат да настъпят всеки ден, а казакът не тръгва в полето, ако не може да се окопае, защото зад насип те се бият страхотно, но в полето не могат да издържат.

— Значи дори за казаците трябва да се чака?

— Имай предвид, ваша милост, и това, че дори да успееш през време на бунта да намериш своите три глави, пак не се знае дали ще бъдеш освободен от обета си, защото едно са кръстоносците и турците, а друго своите — може да се каже, деца eiusdem matris[17].

— О, велики Боже! Ех, че труден въпрос ми заби в главата, ваша милост! Ето ти отчаяние! Дано свещеник Муховецки разреши тия съмнения, защото иначе няма да имам дори миг спокойствие.

— Разбира се, че ще ги разреши, защото е човек учен и набожен, но сигурно няма да каже друго. Bellum civile[18] е война между братя.

— Ами ако чужда сила дойде на помощ на бунтовниците?

— Тогава ще имаш поле за действие. Но сега едно мога да препоръчам на ваша милост: чакай и бъди търпелив.

Обаче самият пан Скшетуски не можеше да последва тоя съвет. Обземаше го все по-голям копнеж, досаждаха му дворцовите тържества и тия лица, които по-рано гледаше с такова удоволствие. Най-сетне пановете Бодзински и Ласота, както и пан Розван си заминаха, а след тяхното заминаване настъпи дълбоко спокойствие. Животът потече еднообразно. Князът беше зает с надзора на огромните си имоти и всяка сутрин се затваряше с комисарите, които пристигаха от цялата Рус и от Сандомежката област — затова рядко имаше дори военни учения. Шумните офицерски пиршества, на които се говореше за бъдещи войни, неизказано досаждаха на Скшетуски и той, с ловна пушка на рамо, побягваше край река Солоница, където някога Жулкевски[19] беше разгромил така страшно Наливайко, Лобода и Кремпски. Следите от тая битка вече се бяха затрили и в човешката памет, и на бойното поле. Само понякога земята изхвърляше от недрата си побелели кости, а от водата стърчеше казашки насип, иззад който са се бранили толкова отчаяно запорожците на Лобода и Наливайковата волница[20]. Но вече и по насипа беше израсъл гъст храсталак. Там именно Скшетуски се криеше от дворцовата гълчава и вместо да стреля по птиците, потъваше в спомени; там пред очите на душата му се изправяше, призовано от паметта и сърцето, любимото момиче; там сред мъглата, шумола на тръстиките и меланхолията на пейзажа изпитваше облекчение от собствения си копнеж.

Но по-късно заваляха обилни дъждове, които предвещаваха пролетта. Солоница се превърна в блато, човек мъчно можеше да покаже глава навън и поручикът беше лишен от тая утеха, която намираше в самотното скитане. А в това време безпокойството му растеше — и основателно. Отначало той се бе надявал, че щом княгинята успее да отпрати Богун, веднага ще дойде заедно с Елена в Лубни, но сега и тая надежда беше угаснала. Разкаляха се пътищата, степта на няколко мили от двете страни на Сула стана огромно тресавище, за преминаването на което трябваше да се чака, докато горещото пролетно слънце не изсмуче излишната вода и влага.

През цялото това време Елена трябваше да остане под опека, на която Скшетуски не вярваше, в истинска вълча бърлога, сред недодялани, диви и враждебни към него хора. Наистина, за собственото си добро те би трябвало да удържат думата — и почти нямаха друг изход, — но кой можеше да отгатне какво ще измислят, на какво ще се решат, особено когато над тях висеше страшният главатар, когото изглежда, че и обичаха, и същевременно се страхуваха от него.

Той лесно можеше да ги принуди да му дадат момичето, защото такива случаи не бяха редки. Тъкмо така на времето другарят на нещастния Наливайко, Лобода, бе принудил пани Поплинска да му даде за жена своята възпитаница, въпреки че момичето бе от стар шляхтишки род и го мразеше с цялата си душа. А ако беше вярно онова, което се говореше за несметните богатства на Богун, тогава той можеше да им плати и за момичето, и за загубването на Розлоги. И после какво? „После — мислеше пан Скшетуски — ще ми съобщят с насмешка, че всичко е свършено, а самите те ще избягат някъде в литовските или мазовецките дебри, където дори могъщата ръка на княза не ще може да ги достигне.“ Пан Скшетуски трепереше като от треска при тая мисъл, дърпаше се като вълк на верига, съжаляваше за рицарската дума, която беше дал на княгинята — и не знаеше какво да предприеме. А беше човек, който не се оставя събитията да го водят за носа. В натурата му се криеше голяма предприемчивост и енергия. Той не чакаше да види какво ще му донесе съдбата; предпочиташе да хване съдбата за рогата и да я принуди да му даде щастие — затова му беше по-трудно, отколкото на всеки друг, да седи в Лубни със скръстени ръце.

И реши да действа. Той имаше един прислужник, Женджан, беден шляхтич от Подлесието, шестнайсетгодишен, но хитрец, какъвто няма по света и с когото мнозина стари и опитни хора не можеха да се мерят. Него Скшетуски реши да прати при Елена, както и да проучи положението там. Февруари беше вече изтекъл; дъждовете престанаха, изглеждаше, че през март времето ще бъде доста хубаво, и можеше да се очаква, че пътищата ще се пооправят. И така, Женджан тръгна на път. Пан Скшетуски му даде писмо, хартия, пера и шише мастило, защото помнеше, че в Розлоги няма такива неща. Той бе поръчал на момчето да не казва от чие име иде, да се преструва, че отива за Чигирин, и зорко да следи всичко и особено добре да разузнае къде е Богун и какво прави. Женджан нямаше нужда да му повтарят два пъти инструкциите, той накриви шапка, размаха силно нагайката си и замина.

За пан Скшетуски започнаха тежки дни на очакване. За да си убива времето, той се дуелираше с пръти с пан Володийовски, голям майстор в това изкуство, или хвърляше джирит[21] в халка. Но ето че в Лубни се случи нещо, за което поручикът едва не плати с живота си. Един ден мечка се откъсна от веригата в двора на замъка, изпохапа двама коняри, подплаши конете на пана комисар Хлебовски и накрая се хвърли върху поручика, който тъкмо отиваше от оръжейната при княза, без сабя, само с лек бастун с бронзова брадвичка. Поручикът непременно щеше да загине, ако не беше пан Лонгинус, който видя от оръжейната какво става, грабна своята сваликачулка и дотърча на помощ. Пан Лонгинус се оказа напълно достоен потомък на прадядо си Стовейко, защото пред очите на целия двор отсече с един замах главата на мечката заедно с една лапа и на това доказателство за необикновена сила се възхищаваше от прозореца самият княз, който после го въведе в покоите на княгинята, където Ануша Борзобогата така го мамеше с оченца, че на другия ден трябваше да отиде на изповед, а после три дни не се показа в замъка, докато с пламенна молитва не прогони всяка съблазън.

Но ето че бяха изминали десет дни, а Женджан не се връщаше. Нашият пан Ян отслабна от чакане и така изсъхна, че дори Ануша започна да разпитва чрез пратеници какво му е — а Карбони, лекарят на княза, му предписа някакви лекарства, защото денем и нощем мислеше за своята княгиня и все по-ясно разбираше, че не някакво плахо чувство се е загнездило в сърцето му, а голяма любов, която трябва да бъде удовлетворена, понеже иначе е готова да пръсне човешката гръд като крехка съдинка.

Затова човек лесно може да си представи радостта на пан Ян, когато един ден на разсъмване в квартирата му влезе Женджан изпокалян, уморен, отслабнал, но весел и с добра вест, изписана на челото му. Поручикът скочи от леглото, изтърча при него, хвана го за раменете и извика:

— Писмо носиш ли?

— Нося, пане. Ето го.

Поручикът го грабна и започна да чете. Той дълго време се бе съмнявал дали и в най-добрия случай Женджан ще му донесе писмо, защото не беше сигурен, че Елена знае да пише. Жените от тия гранични области не бяха учени, а на всичко отгоре Елена бе расла между неуки хора. Но изглежда, че още баща й я бе научил на това изкуство, тъй като тя бе написала дълго писмо от четири страници. Наистина горката не умееше да се изразява хубаво, реторично, но просто, от сърце, пишеше следното:

„Аз никога вече няма да те забравя, ваша милост, по-скоро ваша милост мене, защото чувам, че между вас има и лоши хора. Но щом си изпратил момчето нарочно да бие толкова мили път, изглежда, че съм ти мила, както и ти на мене, за което от сърце благодаря. Но не мисли, ваша милост, че не е прилично от моята скромност да ти пиша така за обичта си, защото е по-добре да кажа истината, отколкото да излъжа или да я крия, когато съвсем друго е в сърцето ми. Разпитвах също негова милост Женджан какво правиш в Лубни и какви са обичаите в големия двор там, а когато ми разказваше колко хубави и елегантни са девойките там, почти се облях в сълзи от страхотна тъга…“

Тук поручикът прекъсна четенето и попита Женджан:

— Какво си разправял ти там, глупако?

— Само хубави неща, пане! — отговори Женджан. Поручикът продължи да чете:

„… Та как мога аз, простата, да се сравнявам с тях. Но момчето ми каза, че ваша милост никоя дори не искаш да погледнеш…“

— Добре си казал! — рече поручикът.

Право казано, Женджан не знаеше за какво става дума, защото поручикът четеше писмото наум, но си придаде важен израз на лицето и се покашля многозначително. А Скшетуски продължи да чете:

„… И веднага се зарадвах, като молех Бога и по-нататък да запази у тебе тая благосклонност към мене и да благослови двама ни — амин. И аз вече се затъжих за ваша милост, както се тъжи за майка; защото на мене, сирота, ми е тъжно на тоя свят, но не когато съм с ваша милост… Бог вижда сърцето ми, че е чисто, а това, че съм проста, то е друга работа и него трябва да ми простиш…“

По-нататък прекрасната княгиня съобщаваше, че със стринка си ще тръгнат за Лубни веднага щом се подобрят пътищата и че самата княгиня иска да ускори заминаването, защото от Чигирин пристигали вести за някакви казашки вълнения; тя чакала само завръщането на младите князе, които заминали за Богослав на конския панаир.

„Ти, ваша милост, си истински магьосник — пишеше по-нататък Елена, — щом съумя да спечелиш и стринка ми.“

Тук поручикът се усмихна, защото си спомни как трябваше да спечели тая стринка. Писмото свършваше с уверения за постоянна и вярна обич, каквато именно бъдещата съпруга дължи на мъжа си. Изобщо от писмото личеше нейното чисто сърце, затова поручикът четеше по петнайсетина пъти това сърдечно писмо от начало до край, като си повтаряше: „Мое прелестно момиче, да ме накаже Бог, ако аз някога те изоставя.“

А после започна да разпитва Женджан за всичко.

Хитрият слуга му разказа подробно за цялото си пътуване. Приели го добре. Старата княгиня го разпитвала за поручика и като узнала, че е знаменит рицар и доверено лице на княза, а освен това и заможен човек, останала много доволна.

— Пита ме също — каза Женджан — дали ваша милост, като обещае нещо, винаги си държи на думата, а на това аз й рекох: „Ваша милост пани, ако тоя влашки кон, на който дойдох, ми беше обещан, щях да бъда уверен, че е вече мой…“

— Хитрец си ти — каза поручикът, — но щом така си гарантирал за мене, задръж си го. Тогава нищо ли не укри? Каза ли, че аз съм те пратил?

— Казах, защото видях, че може, и веднага ме приеха още по-добре, особено девойката, която е толкова хубава, та втора като нея не може да се намери на света. И когато узна, че идвам от ваша милост, вече не знаеше къде да ме сложи. Ако не бяха пости, щях да плувам в изобилие като в рая. Като четеше писмото от ваша милост, обливаше го със сълзи от радост.

Поручикът замлъкна също от радост и едва след малко попита отново:

— А за оня Богун нищо ли не узна?

— Не идеше да питам за това княгинята или девойката, но узнах поверително от стария татарин Чехли, който, макар и поганец, е верен слуга на момичето. Той ми каза, че всички те много ръмжели против ваша милост, но после се умирили, когато разбрали, че това, дето го разправят за съкровищата на Богун, са празни приказки.

— А как са се убедили в това?

— То, знаеш, ваша милост, станало така: те имали спор със семейство Шивински, по който по-късно се задължили да платят. Като дошъл срокът, обърнали се към Богун: „Дай ни на заем!“ А той: „Аз имам малко турско богатство, но пари никакви, защото — казал — каквото имах, го пръснах.“ Като чули това, веднага охладнели към него и обърнали чувствата си към ваша милост.

— Няма що, добре си разузнал всичко.

— Ваша милост, ако аз бях узнал едно, а друго — не, тогава ваша милост можеше да ми кажеш: „Кон ми подари, а седло не ми даде.“ Какво би правил, ваша милост, с кон без седло?

— Добре, добре, вземи и седлото.

— Благодаря покорно, ваша милост. И те веднага отпратили Богун в Переяслав, а аз, като научих това, помислих си: защо да не отида и аз в Переяслав? Ваша милост ще бъде доволен от мене и тогава по-скоро ще вляза във войската…

— Ще влезеш през новото тримесечие. Значи беше и в Переяслав?

— Бях. Но не намерих там Богун. Старият полковник Лобода е болен. Казват, че скоро Богун ще стане на негово място полковник… Но там стават странни работи. В хоронгвата са останали само шепа войници. Другите, казват, тръгнали подир Богун или пък избягали в Сечта и това е, ваша милост, важно нещо, защото там като че ли се крои някакъв бунт. Исках непременно да узная нещо за Богун, но само това ми се каза, че се е прехвърлил на руския бряг[22]. Е, мисля си, щом е така, нашето момиче не е застрашено от него — и се върнах.

— Добре си се справил. А по пътя не ти ли се случи нещо?

— Не, ваша милост. Само че съм страшно гладен.

Женджан излезе, а поручикът остана сам и започна отново да чете писмото от Елена и да притиска устни до тия буквички, не толкова хубави, колкото ръката, която ги бе писала. Вяра изпълни сърцето му и той си мислеше: „Скоро пътищата ще просъхнат, стига Бог да даде хубаво време. И Курцевичи, като са разбрали, че Богун е голтак, сигурно няма да ме подведат. Ще им дам Розлоги и нещо от себе си ще добавя, стига да получа тая мила звездица…“

И като се облече с хубави дрехи, тръгна към черквата с прояснено лице и пълни с щастие гърди, за да поблагодари покорно на Бога за добрата новина.

Бележки

[1] Става дума за „столиците“ на някои самостоятелни полски магнати, управлявали владенията си като независими държави. — Б.пр.

[2] Остров на река Днепър в Запорожието. — Б.пр.

[3] Това са думи на Машкевич, който надали е знаел за пребиваването на Самуел Зборовски в Сечта. — Б.пр.

[4] Подводни скали и водовъртежи между Италия и Сицилия, олицетворени като грамадни чудовища в „Одисея“. — Б.пр.

[5] За вечен спомен (лат.). — Б.пр.

[6] Граници (лат.). — Б.пр.

[7] Светът (лат.). — Б.пр.

[8] Иначе казано (лат.). — Б.пр.

[9] Смили се над мене (лат.). — Б.пр.

[10] Един от стражите, дошли в Гетсиманската градина да арестуват Христос, на когото апостол Петър отсякъл ухото. — Б.пр.

[11] Дворяни, които подават ръка на владетеля или жена му при слизане или качване в превозно средство. — Б.пр.

[12] Тълпа от пастири и пришълци, избягали от своите племена (лат.). — Б.пр.

[13] Да възбуди (лат.). — Б.пр.

[14] Не ти преча (лат.). — Б.пр.

[15] Чудовище (лат). — Б.пр.

[16] Махни се, сатана! (лат.). — Б.пр.

[17] На една и съща майка (лат.). — Б.пр.

[18] Гражданска война (лат.). — Б.пр.

[19] Станислав Жулкевски (1547–1620) — прочут полски пълководец и държавник. — Б.пр.

[20] Дружини от свободни селяни. — Б.пр.

[21] Късо копие с метален връх. — Б.пр.

[22] Десният бряг на Днепър е бил наричан руски, а левият — татарски. — Б.пр.