Хенрик Сенкевич
С огън и меч (56)

Петдесет и шеста глава

Веднага щом конете отпочинаха, те се втурнаха да бягат толкова бързо, че когато луната изгря над степта, бяха вече в околностите на Студенка отвъд Валадинка. Отпред яздеше пан Володийовски, като се оглеждаше внимателно на всички страни, зад него Заглоба с Елена, а шествието завършваше с Женджан; той водеше товарните коне и два ездитни, които не пропусна да вземе от конюшнята на Горпина. Устата на Заглоба не се затваряше, а и той наистина имаше какво да разказва на княгинята. Затворена в пустия дол, тя не знаеше нищо за това, което ставаше по света. И така, той й разказа как я търсили още отначало, как Скшетуски ходил да дири Богун чак в Переяслав, понеже не знаел, че е съсечен, как най-сетне Женджан изтръгнал от атамана тайната къде я е скрил и донесъл тая вест в Збараж.

— Боже милостиви! — каза Елена, като вдигна към луната своето прекрасно, бледо лице. — Значи пан Скшетуски е ходил за мене чак отвъд Днепър?

— До Переяслав, както ти казах вече. И сигурно щеше да бъде тук заедно с нас, но нямахме време да го известим, понеже искахме веднага да ти се притечем на помощ. Той не знае нищо за твоето спасение и всеки ден се моли за душата ти — но ти не го съжалявай вече. Нека се потревожи още малко, щом го чака такава награда.

— А пък аз мислех, че всички са ме забравили и само за смърт молех Бога!

— Не само че не те бяхме забравили, но през цялото време все обмисляхме как да ти се притечем на помощ. Да се чудиш и маеш! Че аз си блъсках главата, и Скшетуски също — това си е редно, но ето тоя рицар, който язди пред нас, също не си скъпеше нито труда, нито храбростта.

— Дано Бог го възнагради за това!

— Изглежда, че и у двама ви има нещо такова, та хората се лепят за вас, но на Володийовски наистина дължиш благодарност, нали ти казах, че двамата с него видяхме сметката на Богун.

— Пан Скшетуски още в Розлоги ми е говорил за пан Володийовски като за свой най-добър приятел…

— И правилно. Това е голяма душа в малко тяло. Сега е някак си оглупял, изглежда, твоята хубост го е замаяла, но почакай, нека само попривикне и дойде на себе си! Да знаеш колко нещо направихме с него при избора!

— Нов крал ли има вече?

— И това ли, горкичката ми, не си знаела в оная проклета пустиня? Как така? Ян Кажимеж беше избран още миналата есен, от осем месеца е вече крал. Сега ще има голяма война с тия негодници, но дай Боже да е щастлива, защото пренебрегнаха княз Йереми, а избраха други, които толкова ги бива за тая работа, колкото мене за женитба.

— А пан Скшетуски ще отиде ли на война?

— Той е истински войник и не зная дали ще можеш да го удържиш да не отиде. Ние с него сме еднакви! Щом ни замирише на барут, никаква сила не може да ни спре. Ох, миналата година дадохме добър урок на тая паплач. Нощта не би стигнала, ако река да ти разправя всичко, както беше… Разбира се, че ще отидем на война, но вече с леко сърце, защото най-важното е, че те намерихме, горкичката ми, а без тебе животът ни беше черен.

Княгинята наведе сладкото си лице към Заглоба.

— Аз не зная защо ти, ваша милост, си ме обикнал, но надали ме обичаш повече, отколкото аз тебе.

Заглоба започна да сумти от задоволство.

— Толкова ли много ме обичаш?

— О, кълна се!

— Да те възнагради Бог за това, че така старостта ще ми бъде по-лека. Често пъти момичетата още поглеждат подире ми, което ми се случваше и във Варшава през време на избора. Володийовски е свидетел! Но по дяволите вече любовта и въпреки горещата си кръв предпочитам бащинските чувства.

Настана мълчание, само конете започнаха един след друг да пръхтят силно, което предвещаваше благополучно пътуване.

— Наздраве! Наздраве! — отговаряха конниците.

Нощта беше светла. Луната се изкачваше все по-високо на небето, обсипано с трепетни звезди, ставаше все по-малка, по-бледа… Уморените коне забавиха крачка, а и пътниците започнаха да усещат умора. Володийовски пръв спря коня си.

— Време е да починем — каза той. — Скоро ще се зазори.

— Време е! — повтори Заглоба. — Така ми се спи, та вече ми се струва, че моят кон има две глави.

Но преди да заспят, Женджан помисли за вечеря; запали огън, а после смъкна от един кон дисагите и започна да вади от тях различни припаси, с които се беше снабдил от Бурлай в Ямпол: просеник, студено месо, южни плодове и влашко вино. Щом видя двата кожени мяха, добре издути от течността, която бълбукаше примамливо, пан Заглоба забрави за съня — другите също с готовност се заловиха за яденето. То стигна богато за всички, а когато се нахраниха добре, пан Заглоба избърса уста с полата на дрехата си и каза:

— До смъртта си не ще престана да повтарям: чудни са делата Божи! Ето че ти си свободна, ваша милост панно, а ние седим тук радостни sub Jove^[1] и пием винцето на Бурлай. Няма да кажа, че унгарското не е по-добро, защото това мирише на кожа, но на път и то е добре дошло.

— На едно нещо не мога да се начудя — каза Елена. — Как Горпина се съгласи да ме даде толкова лесно.

Пан Заглоба загледа Володийовски, после Женджан и почна да мига бързо.

— Съгласи се, понеже бе принудена. Впрочем няма защо да крия, то не е срамота, че очистихме и нея, и Черемис.

— Как така? — попита княгинята уплашено.

— Ти не чу ли гърмежите?

— Чух, но мислех, че Черемис стреля.

— Не беше Черемис, а ето тоя слуга, който застреля вещицата. Съгласен съм, че не беше хубаво, но той не можеше да постъпи другояче, тъй като вещицата, не зная дали бе надушила нещо, или ей така, от инат, настоя да тръгне с нас. Мъчно можехме да се съгласим с това, защото тя веднага щеше да разбере, че не отиваме в Киев. Тогава той я застреля, а аз пречуках Черемис. Той беше истински африкански монструм^[2] и мисля, че Бог няма да ме съди за това. И в пъкъла навярно всички ще се отвращават от него. Преди да тръгнем от дола, излязох напред и отдръпнах труповете малко настрани, за да не се уплашиш от вида им или да ги сметнеш като лош знак за себе си.

На това княгинята отговори:

— Твърде много от близките си вече видях мъртви в това ужасно време, та не бих се бояла от вида на убити, но по-добре беше да не оставяме кръв зад себе си, за да не ни накаже Бог за нея.

— Това не беше рицарско дело — каза Володийовски остро — и затова не се присъединих към него.

— Какво ще му разсъждаваме, ваша милост — каза Женджан, — когато иначе не можеше. Ако бяхме премахнали някакъв добър човек, тогава друга работа, но неприятелите на Бога могат да се премахват, а пък аз сам съм виждал как тая грешница влизаше във връзка с дявола. Не за това съжалявам!

— А за какво съжаляваш, ваша милост пане Женджан? — попита княгинята.

— Защото там имаше заровени пари, за които Богун ми каза, но ваша милост панове така бързахте, та нямаше време да ги изкопая, ако и да знаех добре мястото при воденицата. Сърцето ми се късаше, че трябва да оставим и толкова скъпи неща в стаята, където живееше нейна милост.

— Гледай какъв слуга ще имаш! — каза Заглоба на княгинята. — Като изключи господаря си, той би одрал кожата на самия дявол, за да си направи яка от нея.

— Ако е рекъл Бог, негова милост пан Женджан няма да се оплаква от моята неблагодарност — отговори Елена.

— Покорно благодаря, ваша милост панно! — рече той и й целуна ръка.

През това време Володийовски седеше мълчалив, само пиеше вино от меха и си придаваше войнствен вид, но най-сетне това необикновено мълчание привлече вниманието на Заглоба.

— А ти, пане Михал — рече Заглоба, — едва ще отрониш някоя дума. — Тук старецът се обърна към княгинята: — Не казах ли, че твоята хубост ще му вземе ума и езика?

— По-добре, ваша милост, да се наспиш преди съмване! — отвърна малкият рицар смутено и започна силно да мърда мустаци също като заек, когато иска да си придаде смелост.

Но старият шляхтич имаше право. Необикновената хубост на княгинята държеше малкия рицар сякаш в постоянна омая. Той я гледаше, гледаше, а в себе си се питаше: как е възможно такава хубост да ходи по земята. Защото през живота си беше видял много хубавици — хубава беше панна Ана, както и панна Барбара Збаражка, прекрасна беше и Ануша Борзобогата — ослепителна беше и панна Жукувна, около която се въртеше Розтворовски, и Вершуловата Скоропадска, и Боговитинянка, но никоя от тях не можеше да се сравни с тоя чуден цвят от степта. Пред другите пан Володийовски биваше и весел, и разговорлив, а сега, когато гледаше тия кадифени очи, сладки и омайни, тези техни копринени завески, чиито сенки падаха чак върху скулите, тая пръсната като хиацинтов цвят по раменете и плещите коса, тая стройна фигура, изпъкнала гръд, която се люлееше при дишането и от която лъхаше приятна топлина, цялата тази лилиева белота, розовина и малиновата й уста — когато гледаше всичко това, пан Володийовски просто си глътваше езика и най-лошото, че сам се виждаше несръчен, глупав и преди всичко малък, и то толкова малък, та чак смешен. „Тя е княгиня, а аз учениче!“ — мислеше той с известно огорчение и би се радвал, ако се случеше нещо, някакъв гигант да се появеше от мрака, та тогава горкият пан Михал да покаже, че не е толкова малък, колкото изглежда! Дразнеше го и това, дето пан Заглоба, очевидно доволен, че дъщеричката му така привлича погледите на хората, непрекъснато кудкудяка и беше започнал вече да се подиграва и да мига страхотно с очи.

А в това време тя седеше пред огъня, осветена от червения пламък и от бялата луна, мила, спокойна и все по-прекрасна.

— Признай, пане Михал — каза му на другия ден сутринта Заглоба, когато бяха останали за малко сами, — че в цяла Жечпосполита няма друго момиче като нея. Ако ми покажеш друго такова, ще ти позволя да ме наречеш дръвник и да ме набиеш като слуга.

— Това аз не отричам, ваша милост — отвърна малкият рицар. — Тя е нещо толкова специално и рядко, каквото досега не съм виждал, дори ония фигури на богини, които видяхме в двореца на Казановски, тъй сполучливо направени от мрамор, та изглеждат като живи, не могат да се мерят с нея. И сега не ми е чудно, че най-добрите мъже са се хванали за косите за нея — защото си струва.

— Виждаш ли, виждаш ли? — казваше Заглоба. — За Бога, човек не знае кога е по-хубава — сутрин или вечер? Защото тя постоянно изглежда като роза. Казвал съм ти, че и аз някога бях необикновено красив, но и тогава щях да бъда принуден да й отстъпя, макар други да разправят, че сме си приличали с нея като две капки вода.

— Я върви по дяволите, ваша милост! — викна малкият рицар.

— Не се сърди, пане Михал, защото и без това си придаваш войнствен израз. Гледаш я като козел зеле и непрекъснато се мръщиш; човек би казал, че желание те разкъсва, но гроздето е кисело.

— Тю! — каза Володийовски. — Как не те е срам, ваша милост? Стар човек си, а такива глупости приказваш.

— Тогава защо си се навъсил?

— Защото ти мислиш, ваша милост, че всичко лошо вече е минало като птица през въздуха и че сме напълно в безопасност, а всъщност трябва добре да си опичаме ума, та едно да избегнем, друго да заобиколим. Чака ни още опасен път и Бог знае какво може да се случи, понеже тия места, накъдето отиваме, сега трябва вече да са в огъня.

— Когато аз я откраднах от Богун в Розлоги, беше по-лошо, защото ни преследваха, а пред нас беше бунтът. И все пак преминах през цяла Украйна като през огън и стигнах чак до Бар. Та за какво носим глава на раменете? В най-лошия случай до Каменец не е толкова далече.

— Да, но турците и татарите също не са далече от него.

— Какво ми разправяш, ваша милост!

— Разправям какво е положението и казвам, че би трябвало да помислим върху това. По-добре да заобиколим Каменец и да тръгнем към Бар, защото казаците зачитат перначите, а със селяните ще се справим, но ако един татарин ни вземе под око, свършено е! Аз отдавна се познавам с тях и мога да бягам пред чамбулите заедно с птиците и вълците, но ако налетим право на някой чамбул, тогава и аз вече нищо не мога да направя.

— Тогава да вървим към Бар или покрай Бар, дано чумата ги умори тия татари от Литва и Бесарабия в техните станове. Ти, ваша милост, не знаеш, че Женджан е взел пернач и от Бурлай. Така че може да се движим навсякъде между казаците и да си пеем. Най-лошите пущинаци вече отминахме, сега ще навлезем в заселена местност. Трябва и така да наредим нещата, та вечер при залез да спираме в хуторите, защото за момичето това е и по-прилично, и по-удобно. Но на мене ми се струва, пане Михал, че си много черноглед. Какво, дявол да го вземе! Та нима трима мъже — без да хваля нито себе си, нито вас — няма да се справят в степта! Ще съединим нашата хитрост с твоята сабя и хайде! По-добро от това здраве му кажи. Женджан има и пернач от Бурлай, а това е най-важното, защото сега Бурлай управлява цялото Подолие, пък щом се доберем оттатък Бар, там е вече Лянцкоронски с кралските хоронгви. Хайде, пане Михал, да не губим време!

И наистина не губиха време, а се понесоха на север и запад по степта колкото можеха да препускат конете. При Могилев влязоха в по-гъсто населен край, така че вечер можеха лесно да намерят хутор или село, където да пренощуват, но румената утринна зора винаги ги заварваше на коне и на път. За щастие лятото беше сухо, дните знойни, нощите с роса, а сутрин цялата степ се сребрееше като покрита със скреж. Вятърът бе изсушил водите, реките бяха намалели и ги преминаваха много лесно. Като се движиха известно време срещу течението на Лозова, спряха на по-дълга почивка в Шаргород, където се намираше казашки полк от ония, които командваше Бурлай. Там намериха пратеници на Бурлай, а между тях и сотника Куна, когото бяха видели в Ямпол на пира у Бурлай. Той се поучуди малко, че не вървят през Брацлав, Райгород и Сквира за Киев, но в ума му не се появи никакво подозрение, особено когато Заглоба му обясни, че не са тръгнали по оня път от страх пред татарите, които щели да тръгнат откъм Днепър. Куна пък им каза, че Бурлай го изпратил в полка, за да съобщи, че ще тръгнат на поход, и сам Бурлай всеки момент също ще пристигне в Шаргород заедно с ямполската войска и буджашките татари и оттук веднага ще потегли по-нататък.

При Бурлай били дошли куриери от Хмелницки с вест, че войната е започнала, и със заповед да тръгне с всички полкове за Волин. Самият Бурлай отдавна вече искал да тръгне за Бар и само чакал татарските подкрепления, защото при Бар нещо не вървяло. Военачалникът пан Лянцкоронски бил разгромил там значителни групи, превзел града и настанил гарнизона в замъка. На бойното поле там паднали няколко хиляди казаци и за тях именно искал да отмъсти старият Бурлай или поне да си върне замъка. Куна обаче казваше, че последните заповеди на Хмелницки да тръгне за Волин осуетили това намерение на Бурлай и че сега Бар нямало да бъде обсаждан, освен ако татарите непременно пожелаят това.

— Е, какво, пане Михал? — каза на другия ден Заглоба. — Бар е пред нас и бих могъл да скрия там за втори път княгинята, но по дяволите Бар! Не вярвам вече нито на Бар, нито на която и да било крепост, откак тия разбойници имат повече оръдия отколкото кралските войски. Едно само ме безпокои — че около нас нещо се заоблачава.

— Не само се заоблачава — отвърна рицарят, — но и буря вече иде подире ни, тоест татарите и Бурлай, който, ако ни настигне, ще бъде много учуден, че вървим не към Киев, а в противната посока.

— И би бил готов да ни посочи друг път. Дано дяволът по-рано му покаже кой път води най-направо за пъкъла. Да се споразумеем, пане Михал: с тия разбойници аз ще се разправям за всички ни, но с татарите ти да имаш грижата.

— За ваша милост е по-лесно с тълпите, които ни смятат за свои — отговори Володийовски. — Що се отнася до татарите, единственият начин сега е да бягаме колкото се може по-бързо, за да се измъкнем, дорде е време, от тая клопка. Където се случи, ще трябва да купуваме по пътя коне, та винаги да разполагаме с отпочинали.

— За това ще стигнат парите на пан Лонгинус, пък ако не стигнат ще вземем от Женджан парите на Бурлай — а сега напред!

И пътуваха още по-бързо, та чак пяна покриваше хълбоците на конете и падаше като снежни парцали по зелената степ. Отминаха Дерла и Лядава. В Барек пан Володийовски купи нови коне, без да изоставя старите, защото тия, които им подари Бурлай, бяха от много добра раса, та ги пазеха в резерва — и вървяха напред, като правеха все по-кратки спирания и нощувки. Всички бяха в отлично здраве, а Елена, въпреки че беше уморена от пътуването, чувстваше, че с всеки ден придобива все повече сила. В дола тя бе водила затворен живот и почти не бе напускала позлатената си стая, защото не искаше да се среща с безсрамната Горпина и да слуша нейните приказки и увещания — но сега чистият въздух в степта възвръщаше здравето й. Рози разцъфнаха върху бузите й, лицето й загоря от слънцето, а пък очите придобиха блясък и когато вятърът разчорляше косата й на челото, човек би казал: някаква циганка, най-чудесна врачка или циганска принцеса язди по широката степ, пред нея цветя, а зад нея рицари.

Пан Володийовски бавно свикваше с нейната необикновена хубост, но понеже пътуването ги сближаваше, накрая привикна. Тогава той отново стана разговорлив и весел и често, като яздеше край нея, й разказваше за Лубни, а най-много за приятелството със Скшетуски, защото забеляза, че това тя слуша с най-голямо задоволство. А понякога я дразнеше с такива думи:

— Аз съм приятел на Богун и при него водя ваша милост.

А тя скръстваше молитвено ръце уж много уплашена и почваше да моли със сладък глас:

— Не прави това, люти рицарю, по-добре веднага ми отсечи главата!

— О, това не може да бъде! Ще постъпя, както казах! — отговаряше лютият рицар.

— Отрежи я! — повтаряше княгинята, като присвиваше прекрасните си очи и протягаше шията си към него.

Тогава мравки попъпляха по гърба на малкия рицар. „Това момиче ми замайва главата като вино! — мислеше си той. — Но няма да се опия с него, защото е чуждо.“ И добрият пан Михал само потрепваше и пускаше коня си напред. А когато потънеше в тревата като гмурец във вода, мравките веднага изчезваха и цялото му внимание се насочваше към пътя: дали е безопасен, дали добре вървят и дали някаква опасност не се приближава отнякъде? Затова той се изправяше на стремената, показваше жълтите си мустаци над развълнуваните треви и гледаше, душеше, слушаше като татарин, когато дебне сред тревата в Дивите поля.

Пан Заглоба също беше в най-добро настроение.

— Сега ни е по-лесно да бягаме — казваше той, — отколкото тогава край Кагамлик, когато трябваше да вървим пеш като кучета с изплезени езици. Тогава езикът ми така беше изсъхнал в устата, че бих могъл дърво да стържа с него, а сега, слава Богу, можем и да си отпочиваме нощем, и гърлото има с какво да наквасим от време на време.

— А помниш ли, ваша милост, как ме пренесе на ръце през реката? — казваше Елена.

— Дай Боже да дочакам друг да те носи на ръце: Скшетуски ще се погрижи за това!

— Ха, ха! — смееше се Женджан.

— Моля, млъкни, ваша милост — шепнеше княгинята пламнала и с наведени очи.

Ето така разговаряха те помежду си в степта, за да убият времето. Най-сетне зад Барек и Йолтушков навлязоха в места, току-що разръфани от зъбите на войната. Там и досега вилнееха въоръжени групи от селяни, там също така неотдавна и пан Лянцкоронски беше палил и сякъл, защото едва преди няколко дни се беше оттеглил в Збараж. От местни хора нашите пътници узнаха също така, че Хмелницки и ханът са тръгнали с всичките си сили срещу ляхите, или по-скоро против военачалниците, чиято войска се бунтувала и искала да служи само под жезъла на Вишньовецки. При това навсякъде предсказваха, че сега вече сигурно ще настъпи гибелта, тоест окончателният край на ляхите или на казаците, щом се срещнат Хмелницки и Ярема. В това време цялата страна беше сякаш в огън. Всичко живо грабваше оръжие и вървеше на север, за да се присъедини към Хмелницки. Отдолу, от днестърския Низ, идеше Бурлай с цялата си сила, а по пътя се надигаха всички полкове от гарнизоните, становете и пасищата, тъй като навсякъде бяха получили заповед. И така, вървяха сотни, хоронгви, полкове, а край тях като вълна се носеше безредна селска тълпа, въоръжена с тояги, вили, ножове, пики. Конярите и пастирите зарязваха своите стада, селяните — хуторите си, пчеларите — кошерите, дивите рибари — своите тръстики край Днестър, ловците — гората. Селата, градчетата и градовете опустяваха. В трите воеводства по селищата останаха само стари жени и деца, защото дори младите жени тръгнаха с молойците срещу ляхите. А в същото време от изток се приближаваше Хмелницки с цялата си главна сила, зловеща като буря, която събаря по пътя с мощна ръка замъци и замъчета и избива неизбитите при по-раншните погроми.

Като отминаха Бар, пълен с тъжни спомени за княгинята, нашите пътници излязоха на стария път, който водеше през Латичев и Плоскиров за Тарнопол и по-нататък чак до Лвов. Тук те все по-често срещаха било сборни обози от коли, било пехотни части и казашка конница, било групи от селяни, неизчислими стада говеда, покрити с облаци прах, карани за храна на казашките и татарските войски. Пътят ставаше все по-опасен, понеже час по час ги питаха какви са, откъде и накъде отиват. На казашките сотни Заглоба показваше пернача от Бурлай и казваше:

— Ние сме пратеници на Бурлай, водим невестата на Богун.

И при вида на пернача от страшния полковник казаците обикновено даваха път, още повече че всеки разбираше, че щом Богун е жив, той трябва да се намира близо до войските на военачалниците около Збараж или Константинов. Но далече по-трудно беше за пътниците да се разправят със селяните, с дивите групи от прости, пияни пастири, които нямаха почти никакво понятие за разните знаци, давани от полковниците за безопасно преминаване. Ако не беше Елена, тия полудиви хора щяха да смятат Заглоба, Володийовски и Женджан за свои и за старейшини — и понякога така биваше; но Елена навсякъде правеше впечатление както със своя пол, така и с необикновената си хубост, а оттук се раждаха опасности, които трябваше да бъдат преодолявани с най-големи усилия.

И така, понякога пан Заглоба показваше пернача, а понякога пан Володийовски зъбите си и не един труп падна зад тях. Няколко пъти само ненадминатите бегачи на Бурлай ги спасиха от твърде опасно премеждие — и пътуването, толкова сполучливо отначало, с всеки изминат ден ставаше все по-тежко. Елена, макар и храбра по природа, при тая непрекъсната тревога и това безсъние започна да боледува и наистина изглеждаше като пленница, влачена въпреки волята й към неприятелски стан; пан Заглоба се потеше страшно и постоянно измисляше нови хитрости, които малкият рицар веднага пускаше в ход, а двамата утешаваха княгинята, както можеха.

— Само да минем тоя мравуняк, който е още пред нас, и да стигнем в Збараж, преди Хмелницки и татарите да са залели околността — казваше малкият рицар.

По пътя той бе узнал, че военачалниците са се прибрали в Збараж и възнамеряват да се отбраняват там — затова и нашите пътници отиваха нататък и основателно очакваха, че и княз Йереми ще дойде при военачалниците със своята дивизия, особено защото част, и то значителна, от неговите сили пребиваваше постоянно в Збараж. В това време те успяха да стигнат чак до Плоскиров. Мравунякът наистина почна да оредява по пътя, тъй като на десет мили вече започваше област, заета от кралските войски, та казашките отряди не смееха да отиват по-нататък и предпочитаха да чакат на безопасно разстояние пристигането на Бурлай, от една страна, и на Хмелницки — от друга.

— Само десет мили още! Само десет мили! — повтаряше пан Заглоба и потриваше ръце. — Стигнем ли до първата хоронгва, ще се доберем до Збараж без никаква опасност.

Но все пак пан Володийовски реши да се снабди в Плоскиров с нови коне, понеже купените в Барек бяха вече съсипани, а жребците на Бурлай трябваше да се пазят за черен час. Тая предпазливост беше необходима, откак се разнесе вест, че Хмелницки е вече при Константинов, а ханът с всичките си орди настъпва от Пилавци.

— Ние ще останем с княгинята тук, извън града, защото е по-добре да не се показваме на пазара — каза малкият рицар на Заглоба, когато стигнаха до една изоставена къщурка на неколкостотин метра от града, — а ти, ваша милост, иди и попитай между гражданите дали някой няма коне за продан или за размяна. Вечер е вече, но ще пътуваме цяла нощ.

— Скоро ще се върна — каза пан Заглоба.

И замина за града. Володийовски каза на Женджан да поразпусне малко подпругите на седлата, та конете да могат да си отпочинат, а самият той въведе княгинята в стаята и я покани да се подкрепи с вино и сън.

— Бих искал до разсъмване да изминем тия десет мили — каза и той, — после ще почиваме всички.

Но едва донесе меха с вино и храната, когато пред пруста се чу тропот.

Малкият рицар погледна през прозореца.

— Пан Заглоба вече се връща — рече той, — изглежда, че не е намерил коне.

В същия миг вратата на стаята се отвори и се появи Заглоба блед, син, потен, задъхан.

— На конете! — викна той.

Пан Михал беше достатъчно опитен войник, да не губи време в такива случаи. Не загуби време дори да вземе меха с вино (който все пак пан Заглоба грабна), но хвана бързо княгинята, изведе я на двора и я настани на седлото; хвърли последен поглед да провери дали подпругите са стегнати и повтори:

— На конете!

Копитата зачаткаха и скоро конниците и конете изчезнаха в мрака като призраци.

Те летяха дълго, без да спират, а когато от Плоскиров ги делеше вече почти цяла миля и пред изгрева на луната мракът стана толкова плътен, че всяко преследване беше невъзможно, пан Володийовски се приближи до Заглоба и попита:

— Какво беше това?

— Чакай… пане Михал, чакай! Страшно се запъхтях, за малко да ми се подкосят краката… Уф!

— Но какво беше това?

— Самият дявол, казвам ти, дявол или змей, на който — като му отсечеш глава, пораства друга.

— Я говори по-ясно, ваша милост!

— Богун видях на пазара.

— Ти, ваша милост, навярно бълнуваш?

— Кълна се, че го видях на пазара, а с него пет-шест души; не можах да ги преброя, защото краката ми за малко да се подкосят… Държаха факли около него… Почвам вече да мисля, че някакъв бяс стои на пътя ни, и съвсем губя надежда за щастливия край на нашата акция… Безсмъртен ли е тоя дявол или какво? Само че не казвай за него на Елена… О, за Бога! Ти, ваша милост, го съсече, Женджан го предаде… а той жив, свободен и на пътя ни. Уф! Боже! Боже!… Казвам ти, пане Михал, че предпочитам да видя spectrum^[3] на гробищата отколкото него. И какъв е, дявол да го вземе, тоя мой късмет, та все аз пръв го срещам! Кучета го яли тоя късмет! Та няма ли други хора по света? Нека други го срещат! Не! Винаги аз и аз!

— А той видя ли те, ваша милост?

— Ако беше ме видял той, тогава ти, пане Михал, вече нямаше да ме видиш. Само това липсваше!

— Много важно е да се знае — каза Володийовски — дали нас преследва, или отива към Валадинка при Горпина и мисли, че ще ни хване по пътя.

— На мене ми се струва, че отива към Валадинка.

— Така и трябва да е. Значи ние вървим на една страна, а той — на друга и сега вече помежду ни има една или две мили, а след един час ще бъдат пет. Преди да узнае нещо за нас по пътя и да се върне, ние ще бъдем не в Збараж, а чак в Жулкев.

— Така ли мислиш, пане Михал? Хвала Богу! Мед ми капна на сърцето! Но кажи ми как е възможно той да бъде на свобода, щом Женджан го е предал в ръцете на влодавския комендант?

— Просто е избягал.

— Главата трябва да се отсече на такъв комендант. Женджан! Хей, Женджан!

— Какво искаш, ваша милост? — попита слугата, като спря коня си.

— Ти на кого предаде Богун?

— На пан Реговски.

— А кой е този пан Реговски?

— Той е голям кавалер, поручик от бронираната хоронгва на негово величество краля.

— Ах, да му се не види! — каза Володийовски и щракна с пръсти. — Сетих се! Не помниш ли, ваша милост, какво ни разправяше пан Лонгинус за омразата между пан Скшетуски и Реговски? Ами че той е роднина на пана стражник Лашч и поради неговото излагане питае odium^[4] към Скшетуски.

— Разбирам, разбирам! — възкликна пан Заглоба. — Той трябва да е пуснал Богун от яд, но това ми мирише на затвор и смъртно наказание. Аз пръв ще донеса за това.

— Дай боже да го срещнем — измърмори пан Михал, — тогава положително няма да се стигне до съд.

Женджан не знаеше каква е работата и след отговора, който даде на пан Заглоба, отново излезе напред към княгинята.

Сега пътуваха бавно. Луната изгря, мъглата, която вечерта бе покрила земята, се вдигна и нощта стана ясна. Володийовски потъна в размисъл. Заглоба още някое време преживява остатъците от ужаса, накрая рече:

— Сега Богун и на Женджан щеше да даде да се разбере, ако му беше паднал в ръцете!

— Съобщи му, ваша милост, тая новина, та и той да се стресне, а в това време аз ще отида при княгинята — отговори малкият рицар.

— Добре! Хей, Женджан!

— Какво има? — попита слугата и отново спря конете. Пан Заглоба се изравни с него и помълча малко, докато Володийовски и княгинята се отдалечат достатъчно; най-сетне рече:

— Знаеш ли какво е станало?

— Не зная.

— Пан Реговски е пуснал Богун на свобода. Видях го в Плоскиров.

— В Плоскиров? Сега? — попита Женджан.

— Сега. Е, как, още ли не си паднал от седлото? Лунните лъчи падаха право върху бузестото лице на слугата и пан Заглоба не само че не забеляза върху него ужас, но с най-голямо удивление видя оня израз на люта, почти животинска ожесточеност у Женджан, когато той убиваше Горпина.

— Ти какво? Не се ли страхуваш от Богун, а? — попита старият шляхтич.

— Ваша милост — отвърна слугата, — щом пан Реговски го е пуснал, значи аз сам ще трябва отново да го търся, за да му отмъстя за злото, което ми причини, и за позора. Аз няма да му простя, понеже съм се заклел, и ако не водехме княгинята, веднага бих тръгнал по следите му: моето не бива да се загуби!

„Тю! — помисли Заглоба. — Най-добре да не правя никакво зло на тоя слуга!“

После подкара по-бързо коня и подир малко се изравни с княгинята и Володийовски. След един час път преминаваха реката Медведовка и навлязоха в гора, която се изправяше като черна стена от самия бряг на реката покрай пътя.

— Тия места вече са ми познати — каза Заглоба. — Гората ще свърши скоро, а след нея има около четвърт миля голо поле, през което минава пътят за Чорни остров, после следва още по-голяма гора чак до Митчин. Ако е рекъл Господ, в Митчин ще намерим полски хоронгви.

— Време е вече да дойде спасение! — измърмори Володийовски. Някое време пътуваха в мълчание по светлия, огрян от лунните лъчи път.

— Два вълка ни минаха път! — каза внезапно Елена.

— Виждам — отвърна Володийовски. — А ето и трети!

Сивкава сянка наистина се промъкна на около сто и петдесет крачки пред конете.

— Ето четвърти! — извика княгинята.

— Не, това е сърна! Гледай, ваша милост панно, две, три!

— Какво е това, дявол да го вземе! — възкликна пан Заглоба. — Сърни тичат подир вълци! Виждам, че светът се преобръща с краката нагоре!

— Да побързаме — каза пан Володийовски с неспокоен глас. — Женджан, насам и с княгинята напред!

Полетяха, но Заглоба се наведе в движение до ухото на Володийовски и попита:

— Пане Михал, какво става там?

— Лошо — отвърна малкият рицар. — Видя ли, ваша милост: животните изскачат от леговищата си и бягат нощем.

— Ох! Какво означава това?

— Значи, че ги плашат.

— Кой?

— Войска — казаци или татари — иде към нас отдясно.

— Може да са наши хоронгви?

— Това е невъзможно, защото животните бягат откъм изток, от Пилавци, навярно татарите идат като широка вълна.

— Да бягаме, за Бога, пане Михал!

— Няма друг изход. Ех, да не беше тук княгинята, щяхме да се приближим до самите чамбули, за да откъснем един-двама души, но с нея… минаването може да бъде трудно, ако ни забележат.

— За Бога, пане Михал! Да свърнем към гората подир тия вълци, а?

— Това е невъзможно, дори да не ни хванат веднага, ще залеят страната пред нас, а после как ще се измъкнем?

— Огън и жупел да ги порази! Само това ни липсваше! Ех, пане Михал, дали не се лъжеш? Та нали вълците вървят подир войската, а не бягат пред нея.

— Които са отстрани, вървят подир войската и се събират отвсякъде, но които са отпред, те се плашат и бягат. Виждаш ли, ваша милост, там надясно, между дърветата: пожар свети!

— Исусе Назаретски, царю юдейски!

— Тихо, ваша милост!… Голяма ли е още тая гора?

— Сега ще свърши.

— А после поле ли е?

— Поле. О, Господи Исусе!

— Тихо, ваша милост!… Оттатък полето друга гора ли има?

— Чак до Матчин.

— Добре! Стига да не ни настигнат в това поле! Ако се доберем благополучно до другата гора, все едно че сме си вкъщи. Сега да се движим заедно! За щастие княгинята и Женджан са на Бурлаевите коне.

Пришпориха конете и се изравниха с княгинята и Женджан, които яздеха отпред.

— Какво гори там надясно? — попита княгинята.

— Ваша милост панно! — отговори малкият рицар. — Няма какво да крия. Това може да са татари.

— Боже, Света Богородице!

— Не се тревожи, ваша милост панно! Аз ще се погрижа да им избягаме, а в Матчин се намират наши хоронгви.

— За Бога, да бягаме! — рече Женджан.

Притихнаха и се понесоха като духове. Дърветата започнаха да редеят, гората свършваше — но и луната нещо помръкна. Внезапно Елена се обърна към малкия рицар.

— Ваша милост панове! — рече тя. — Закълнете ми се, че жива няма да падна в ръцете им!

— Няма да паднеш — отвърна Володийовски, — докато аз съм жив.

Едва свърши и изскочиха от гората на полето, или по-скоро в степта, която се простираше близо четвърт миля и на чийто противоположен край отново се чернееше линията на гора. Това от всички страни открито поле сега се сребрееше цяло под лъчите на месеца и беше светло почти като денем.

— Това е най-лошата част от пътя! — прошепна Володийовски на Заглоба, — защото, ако те се намират в Чорни остров, ще минат оттук, между горите.

Заглоба не отговори нищо, само стисна коня с пети.

Бяха преминали вече половината поле, отсрещната гора се приближаваше все повече, виждаше се все по-ясно, когато изведнъж малкият рицар протегна ръка към изток.

— Гледай, ваша милост — каза на Заглоба. — Виждаш ли?

— Някакви храсти и шубраци в далечината.

— Тия храсти се движат! В галоп веднага, в галоп, защото сега вече непременно ще ни съзрат!

Вятър засвири в ушите на бегълците — спасителната гора се приближаваше все повече.

Изведнъж от оная тъмна маса, която се приближаваше откъм дясната страна на полето, най-напред долетя сякаш шум, подобен на шума на морските вълни, а миг по-късно огромен вик разтърси въздуха.

— Виждат ни! — изрева Заглоба. — Кучета! Разбойници! Дяволи! Вълци! Нехранимайковци!

Гората беше толкова близо, че бегълците вече почти усещаха нейния суров и хладен дъх.

Но и облакът от татари се виждаше все по-ясно, а от тъмното му тяло започнаха да излизат дълги отклонения като пипала на грамадно чудовище и да се приближават към бегълците с неописуема бързина. Опитните уши на Володийовски ясно различиха вече виковете: „Аллах! Аллах!“

— Конят ми се препъна! — викна Заглоба.

— Няма нищо! — отвърна Володийовски.

Но през главата му като светкавици прелитаха въпроси: какво ще стане, ако конете не издържат? Какво ще стане, ако някой от тях падне? Това бяха великолепни татарски коне с желязна издръжливост, но те все препускаха от Плоскиров, почти без да почиват след оня лудешки бяг от града чак до първата гора. Наистина можеха да се прехвърлят на резервните, но и резервните бяха уморени. „Какво ще стане?“ — мислеше пан Володийовски и може би за първи път през живота сърцето му заби от тревога — не за себе си, а за Елена, която бе обикнал като родна сестра през дългото пътуване. А знаеше и това, че започне ли веднъж преследването, татарите няма да спрат така скоро.

— И да не спрат, нея няма да я настигнат! — каза си той и стисна зъби.

— Конят ми се препъна! — извика Заглоба втори път.

— Няма нищо! — повтори Володийовски.

В това време навлязоха в гората. Обкръжи ги мрак, но и отделните татарски конници бяха само на неколкостотин крачки от тях. Все пак малкият рицар знаеше вече как трябва да постъпи.

— Женджан! — викна той. — Завий с княгинята в първата пътека от пътя.

— Добре, ваша милост! — отвърна слугата. Малкият рицар се обърна към Заглоба:

— Пистолети в ръце!

И в същото време хвана с ръка юздите на коня на пан Заглоба, за да го спре.

— Какво правиш? — викна шляхтичът.

— Нищо! Спри, ваша милост.

Разстоянието между тях и Женджан, който бягаше с Елена, започна да расте все повече. Най-сетне те стигнаха до мястото, където пътят завиваше доста остро към Збараж, а право по-нататък вървеше тясна горска пътечка, полуприкрита от клоните. Женджан се втурна в нея и след малко двамата с Елена изчезнаха в гъсталака и тъмнината.

В това време Володийовски спря своя кон и коня на Заглоба.

— За Бога, какво правиш? — викаше шляхтичът.

— Ще спрем преследвачите. Няма друго спасение за княгинята.

— Ще загинем!

— Ами, ще загинем. Застани тук, ваша милост, отстрани на пътя! Ето тук! Тук!

Двамата се спотаиха в мрака под дърветата — в това време бурният тропот на татарските коне се приближаваше и фучеше като буря, та цялата гора ехтеше.

— Свърши се! — каза Заглоба и надигна меха с вино. Глътна си здравата, после се разтресе.

— В името на Отца и Сина и Светаго духа! — възкликна той. — Готов съм за смърт!

— Чакай! Чакай! — рече Володийовски. — Трима вървят отпред, това исках!

По осветения път се показаха трима конници, яздещи, както изглежда, най-добрите коне, така наричаните в Украйна вълчари, защото при бяг настигаха вълк; зад тях на двеста или триста крачки летяха петнайсетина други, а още по-нататък цяла гъста тълпа татари.

Когато първите трима стигнаха до засадата, изтрещяха два изстрела, после Володийовски се хвърли като рис насред пътя и в миг, преди пан Заглоба да успее да погледне и помисли какво става, третият татарин падна като ударен от гръм.

— В галоп! — викна му малкият рицар.

Пан Заглоба не чака да му се повтаря и полетяха по пътя като два вълка, зад които тича хайка от ожесточени кучета; в това време другите татари стигнаха до труповете и като разбраха, че тия преследвани вълци могат да хапят смъртоносно, спряха конете, за да изчакат останалите си другари.

— Виждаш ли, ваша милост? — каза Володийовски. — Знаех, че ще спрат!

Но при все че бегълците бяха спечелили неколкостотин крачки, паузата в преследването не продължи много, само че сега татарите се носеха в по-голяма група и не изскачаха поотделно напред.

Конете на бегълците обаче бяха уморени от дългия път и бързината им намаляваше. Особено конят на Заглоба, който носеше на гърба си толкова голям товар, отново се препъна един-два пъти; остатъкът от коса настръхна върху главата на стария шляхтич при мисълта, че ще падне.

— Пан Михал, най-скъпи пане Михал, не ме изоставяй! — викаше той отчаян.

— Бъди сигурен, ваша милост! — отговори малкият рицар.

— Дано вълци да го ядат тоя кон…

Не бе успял да довърши, когато първата стрела бръмна край ухото му, а след нея други започнаха да бръмкат и съскат, да свирят като пчели и бръмбари. Една прелетя толкова близо, че почти се отри в ухото на пан Заглоба.

Володийовски се обърна и отново стреля два пъти към преследвачите.

Внезапно конят на пан Заглоба се препъна така силно, че почти заби нос в земята.

— За Бога, конят ми пада! — викна шляхтичът със сърцераздирателен глас:

— Слизай и в гората! — изгърмя Володийовски.

След тия думи сам спря коня си, скочи и миг по-късно двамата със Заглоба изчезнаха в мрака.

Но тая маневра не избягна от очите на татарите и няколко десетки от тях също скочиха от конете и се спуснаха да преследват бегълците.

Клоните смъкнаха шапката на Заглоба от главата му и го удряха по лицето, закачиха се за дрехите му, но шляхтичът си беше плюл на петите и бягаше така, сякаш беше с трийсет години по-млад. Понякога падаше, но ставаше и тичаше още по-бързо, запъхтян като ковашки мех — накрая се търколи в някакъв дълбок трап и чувстваше, че вече не ще може да се измъкне, защото бе останал съвсем без сили.

— Къде си, ваша милост? — попита го Володийовски тихо.

— Тук, в трапа. С мене е свършено! Спасявай се, пане Михал!

Но пан Михал скочи без колебание в трапа и сложи ръка върху устата на пан Заглоба.

— Тихо, ваша милост! Може да ни отминат! Пък и ние ще се защитаваме.

В това време татарите дотърчаха. Едни от тях наистина отминаха трапа, като смятаха, че преследваните са избягали нататък, но други вървяха бавно, опипваха дърветата и се оглеждаха на всички страни.

Рицарите затаиха дъх в гърдите.

„Нека само някой да падне тук — мислеше Заглоба отчаян, — тогава аз ще му дам да разбере!…“

Изведнъж искри се посипаха на всички страни: татарите започнаха да удрят кремъци…

При светлината на тия искри се виждаха дивите лица с изпъкнали скули и месести устни, които духаха затлеялата прахан. Известно време се въртяха така наоколо на няколко десетки крачки от трапа, подобни на зловещи горски призраци — и се приближаваха все повече и повече.

Но след малко някакви странни шумове, звуци и смесени викове започнаха да долитат от пътя и да будят заспалите дебри.

Татарите престанаха да святкат и застанаха като вкаменени; ръката на Володийовски се впи в рамото на Заглоба.

Виковете се засилваха и внезапно избухнаха червени светлини, а заедно с тях се чу залп от мускети — един, втори, трети, — а след него викове „аллах“, звън на саби, цвилене на коне — тропот и смесени крясъци. На пътя кипеше битка.

— Наши! Наши! — викна Володийовски.

— Бий, убивай! Бий! Сечи! Коли! — ревеше пан Заглоба.

Още секунда и покрай трапа изтичаха в най-голяма паника няколко десетки татари, които сега бягаха с всички сили към своите. Пан Володийовски не издържа, скочи подир тях и ги подгони сред гъсталака и тъмнината.

Заглоба остана сам на дъното на трапа. След малко той се опита да излезе, но не можа. Боляха го всички кости и едва се държеше на крака.

— Ха, разбойници! — каза той, като се оглеждаше на всички страни. — Избягахте! Жалко, че никой не остана тук. Щях да имам компания в тоя трап и да му дам да разбере. Ах вие, поганци! Сега там ще ви насекат като добитък! За Бога, врявата там става все по-голяма! Бих искал това да бъде самият княз Йереми, защото едва той ще ви загрее. Викайте си вие: „Аллах! Аллах!“ После вълците ще викат „Аллах! Аллах!“ над вашите мърши. Но и тоя пан Михал, как можа да ме остави тук сам? О, нищо чудно! Той е жаден за приключения, нали е млад. След тая последна схватка и в пъкъла бих отишъл с него, защото той не е такъв приятел, който те напуска при нужда, а е оса! За един миг ухапа ония тримата. Поне да беше при мене мехът с виното… Но навярно вече е отишъл по дяволите… Конете са го стъпкали. Току-виж, че някоя гадина ме е ухапала тук, в тоя трап. Какво е това?

Виковете и залповете от мускети започнаха да се отдалечават към полето и първата гора.

— Аха! — каза Заглоба. — Вече ги преследват! Не издържахте, кучета! Слава на Всевишния!

Виковете се отдалечаваха все повече и повече.

— Здравата бягат! — продължаваше да мърмори шляхтичът. — Но виждам, че ще трябва да поседя в тоя трап. Само това липсваше — да ме изядат вълците. Най-напред Богун, после татарите, а накрая вълците. Дай Боже кол за Богун и бяс за вълците, а колкото до татарите, нашите вече добре мислят за тях! Пане Михал! Пане Михал!

Тишина отговори на пан Заглоба, само гората шумеше, а отдалече долитаха все по-слаби викове.

— Дали да си легна да спя? По дяволите! Хей, пане Михал!

Но търпението на пан Заглоба още дълго време щеше да бъде подложено на изпитание, защото вече се развиделяваше, когато на пътя отново се чу тропот, а после засвяткаха светлини в горския мрак.

— Пане Михал, тук съм! — извика шляхтичът.

— Тогава излез, ваша милост.

— Ами като не мога.

Пан Михал с борина в ръка се изправи над трапа, подаде ръка на Заглоба и каза:

— Е, татари няма. Прогонихме ги чак отвъд оная гора.

— А кой дойде?

— Кушел и Розтворовски с две хиляди конници. Моите драгуни са също с тях.

— А поганците много ли бяха?

— Ех, няколко хиляди.

— Слава Богу! Я ми дай да пийна нещо, защото бях припаднал. След два часа пан Заглоба, напоен и нахранен както трябва, седеше на удобно седло между драгуните на Володийовски, а до него яздеше малкият рицар и му говореше така:

— Не се тревожи вече, ваша милост, защото, макар да не пристигнем в Збараж заедно с княгинята, по-лошо щеше да бъде, ако бе попаднала в ръцете на нечестивците.

— А може би Женджан ще завие към Збараж? — питаше Заглоба.

— Това той няма да направи, пътят ще бъде зает: оня чамбул, който отблъснахме, бързо ще се върне и ще върви по нашите следи. Освен това и Бурлай трябва да пристигне всеки момент и ще бъде при Збараж, преди Женджан да успее да стигне там. От другата страна, от Константинов, идат Хмелницки и ханът.

— О, за Бога! Това значи, че княгинята е попаднала в клопка.

— Женджан ще има грижата да се промъкне между Збараж и Константинов, докато е време, и да не се остави да го хванат полковете на Хмелницки или чамбулите на хана. И знаеш ли, ваша милост, аз дълбоко вярвам, че той ще съумее да направи това.

— Дай Боже!

— Тоя слуга е хитър като лисица. И ваша милост си хитрец, но той е още по-хитър. Колко много си блъскахме главите как да спасим момичето — и накрая отпуснахме безсилно ръце, но ето че той ще поправи всичко. Сега той ще се изплъзва като змия, защото ще трябва да мисли и за собствената си кожа. Вярвай, ваша милост, защото над нея е и Бог, който много пъти я е спасявал — и спомни си, че в Збараж ти сам ми казваше да му вярвам, когато идва Захар.

Заглоба се поободри от тия думи на пан Михал, а после се замисли дълбоко.

— Пан Михал — каза той след малко. — Ти не пита ли Кушел какво става със Скшетуски?

— Той е вече в Збараж и слава Богу — здрав. Дошъл заедно със Зачвилиховски от княз Корецки.

— А ние какво ще му кажем?

— Там е въпросът.

— Така или иначе, той нали продължава да мисли, че девойката е умъртвена в Киев?

— Да.

— А каза ли сега на Кушел или на някого другиго откъде идваме?

— Не съм казал, понеже мислех, че е по-добре преди това да се посъветвам.

— Мене ми се струва, че е по-добре да премълчим цялата работа — каза Заглоба. — Ако сега — пази Боже! — момичето пак попадне в казашки или татарски ръце, за Скшетуски това би било нова болка — все едно някой да разчопли завехнала рана.

— Главата си давам, че Женджан ще я измъкне.

— И аз с готовност бих дал своята, но сега нещастието се шири като чума по света. По-добре да мълчим и да оставим всичко на Божията воля.

— Така да бъде. Но дали пан Подбипента няма да издаде тайната на Скшетуски?

— Ти като че ли не го познаваш. Той даде честна дума, а за тая литовска кобилица честната дума е нещо свещено.

Тук към тях се присъедини Кушел и продължиха по-нататък заедно, като разговаряха при първите лъчи на изгрева по политическите работи, за пристигането на военачалниците в Збараж, което бе предизвикано от княз Йереми; за скорошното пристигане на княза и за неизбежната вече и страхотна борба с цялата сила на Хмелницки.