Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Трета глава

Няколко дни по-късно отрядът на нашия поручик пътуваше бързо към Лубни. Като се прехвърли през Днепър, той се движеше по широкия път през степта, който свързваше Чигирин с Лубни през Жуки, Седем могили и Хорол. Друг такъв път водеше от княжеската столица за Киев. В миналото, преди битката на хетман Жулкевски при Солоница, тия пътища изобщо не съществуваха. От Лубни до Киев се пътуваше през степта и горите; до Чигирин — по вода, а на връщане по суша през Хорол. Изобщо това крайднепърско княжество — старата половецка земя — беше пустиня, не много по-заселена от Дивите поля, често посещавана от татарите, открита за запорожките шайки. Край бреговете на Сула шумяха огромни гори, в които почти не беше стъпвал човешки крак — на места, при хлътналите брегове на Сула, Руда, Слепород, Коровай, Оржавец, Псьол и други по-малки и по-големи реки и притоци, се образуваха мочурища, които отчасти бяха покрити с храсти и гори, а отчасти бяха открити ливади. В тия гори и мочурища лесно намираха подслон всевъзможни диви животни; в най-тъмните дебри живееха безкрайно много брадати турове, мечки и диви свине, а наред с тях безброй вълчи глутници, рисове, белки, стада сърни и диви кози; в блатата и речните ръкави бобри строяха своите сгради и в Запорожието се приказваше, че между тия бобри имало и столетници, бели като сняг от старост.

По високите сухи степи се носеха стада диви коне с рунтави глави и кървави очи. Реките гъмжаха от риба и водни птици. Странна беше тая земя — полузаспала, но със следи от някогашен човешки живот. Навсякъде беше пълно с пепелища от някакви стародавни градове; самите Лубни и Хорол бяха издигнати върху такива пепелища; навсякъде беше пълно с по-нови или по-стари могили, вече обрасли с гора. И тук, както в Дивите поля, нощем витаеха духове и вампири, а старите запорожци си разказваха край огнищата чудни неща, които понякога били ставали в ония горски глъбини, от които дохождал вой на неизвестно какви животни, получовешки, полуживотински викове, страшни отгласи като от битки или от лов. Под водата се обаждали камбани на потънали градове. Земята била малко гостоприемна и малко достъпна, на места много размекната, на места страдаща от безводие, изгорена, суха, а за живеене опасна, защото, щом някои заселници се настаняха там и горе-долу се понаредяха, биваха унищожавани от татарски нападения. Само запорожци я посещаваха често заради бобрите, за дивеч и риба, защото в мирно време по-голямата част низовци напускаха Сечта и тръгваха на лов по всички реки, долове, гори и гъсталаци, като тършуваха в места, за чието съществуване малцина знаеха.

Все пак уседналият живот се опитваше да се закрепи на тия земи като растение, което опитва къде може да се хване в почвата с коренчетата си и колкото да го изскубват, то пак израства.

Така в тая пустош се издигаха градове, селища, колонии, слободи, хутори. На места земята беше плодородна, а свободата примамваше. Но животът зацъфтя едва тогава, когато тия земи преминаха в ръцете на князете Вишньовецки. След женитбата си с могилянка княз Михал започна по-усърдно да устройва задднепърското си владение; привличаше хора, заселваше пустеещите места, даваше привилегии за трийсетгодишен срок, строеше манастири и въвеждаше своите княжески закони. Дори заселник, дошъл на тая земя от незапомнено време и смятащ, че седи на своя собственост, с готовност ставаше княжески арендатор, защото така минаваше под могъщото покровителство на княза, което го пазеше, бранеше го от татарите, а често пъти и от низовци, по-лоши и от татарите. Но истински живот зацъфтя едва под желязната ръка на младия княз Йереми. Неговите владения започваха веднага след Чигирин и свършваха чак при Конотоп и Ромни. Но това не бяха всичките земи на княза, защото, като се почне от Сандомежкото воеводство, негови земи имаше във Волинското, Руското и Киевското; ала задднепърските му владения поглъщаха най-вече вниманието на победителя при Путивъл.

Татаринът дълго дебнеше край Орел, край Ворскля, душеше като вълк, преди да се осмели да подкара коня си на север; низовци не се опитваха да започват разправии. Местните неспокойни чети постъпиха на служба. Дивото и разбойническо население, което в миналото живееше с насилия и грабежи, хванато сега с желязна ръка, заемаше полянки по границата и легнало край нея като куче на синджир, се зъбеше на нападателя.

Така всичко разцъфтя и се оживи. Прокараха се пътища по дирите на старите друмове; реките бяха хванати с диги, които правеше робът татарин или низовецът, уловен да разбойничества с оръжие в ръка. Там, където някога вятър свиреше диво нощем в тръстиките и виеха вълци и удавници, сега тракаха мелници. Повече от четиристотин воденични колела, без да се смятат разпръснатите нагъсто вятърни мелници, мелеха жито в самото Задднеприе. Четирийсет хиляди арендатори внасяха аренда в княжеските каси, горите се напълниха с кошери, край границата никнеха все нови и нови села, хутори, слободи. В степта наред с дивите хергелета пасяха цели стада питомен добитък и коне. Необозримата, безбрежна гледка — гори и степи — се обагри от дима на къщите, от позлатените камбанарии на православни и католически черкви — пустинята се превърна в доста населен край.

Поручик Скшетуски пътуваше весело и без да бърза, като в своя земя, с осигурена навсякъде по пътя почивка. Беше едва в началото на януари четирийсет и осма година[1], но особената, изключителна зима никак не се усещаше. Във въздуха лъхаше на пролет; земята се бе размекнала, напоена с вода от снеготопежа; по нивите се зеленееха жита, а слънцето грееше толкова силно, че при пътуването около пладне кожусите затопляха тялото както лете.

Отрядът на поручика се беше увеличил значително, защото в Чигирин към него се присъедини посланичеството, което влашкият господар изпращаше в Лубни в лицето на Розван Урсу. Към посланичеството имаше ескорт от двайсетина конници и каруци с прислуга. Освен това с поручика пътуваше и нашият познат, пан Лонгинус Подбипента, герб Сваликачулка, с дългия си меч под мишница и с няколко души прислуга.

Слънцето, чудното време и уханието на наближаващата пролет изпълваха сърцата с весело настроение, а поручикът беше още по-радостен, защото се връщаше от дълго пътуване под княжеския покрив, който беше и негов покрив, и се връщаше, след като се бе справил добре с възложената му мисия, та беше сигурен и в добрия прием.

Но за неговата веселост имаше и други причини.

Освен благоволението на княза, когото поручикът обичаше с цялата си душа, в Лубни го чакаха и две черни очи, сладки като мед.

Тия очи принадлежаха на Ануша Борзобогата-Крашенска, придворна дама при княгиня Гризелда, най-хубавата девойка в двора, голяма лудетина, подир която тичаха всички в Лубни, но тя подир никого. Княгиня Гризелда държеше много на строгия морал, което обаче не пречеше на младите да се поглеждат с пламнали очи и да въздишат. Та и пан Скшетуски наравно с другите изпращаше въздишките си към черните очи, а когато биваше сам в квартирата си, вземаше лютнята в ръка и пееше:

Ти си чудо на чудесата…

Или пък:

Като татарска орда

Вземаш в ясър[2] corda[3].

Но понеже той беше весел човек и при това войник, който обичаше професията си, не вземаше много присърце това, че Ануша се усмихваше по същия начин на него и на пан Биховец от влашката хоронгва, на пан Вурцел от артилерията, на пан Володийовски от драгуните, та дори и на пан Барановски от хусарите, при все че последният беше вече с доста прошарена коса и фъфлеше, защото небцето му бе раздробено от куршум на кремъклийка пушка. Дори веднъж нашият поручик се би със сабя с пан Володийовски за Ануша. Но когато се застояваха твърде дълго в Лубни без какъвто и да било поход срещу татарите, тогава дори и при Ануша му ставаше досадно и щом дойдеше време да тръгнат — тръгваше с удоволствие, без жал, без въздишки.

Но и с радост се връщаше. И сега, когато си идваше от Крим, след като се бе справил успешно със задачите си, той тананикаше весело и играеше с коня, яздейки успоредно с пан Лонгинус, който седеше на грамадна инфландска кобила, угнетен и тъжен, както винаги. Колите на посланичеството, влашките войници и ескортът бяха останали значително зад тях.

— Негова милост посланикът лежи в колата като пън и непрекъснато спи — каза поручикът. — Чудеса ми разправяше за своето Влашко, докато се умори. Аз също го слушах с интерес. Има си хас! Богат край, великолепен климат, вино, южни плодове и добитък в изобилие. Тогава си помислих, че нашият княз е роден от могилянка и има също така право на влашкия трон, както някои други, чиито права княз Михал оспорваше. Влашко не е нещо ново за нашите планове. Те са трепали там и турците, и татарите, и власите, и трансилванците.

— Но населението там е по-меко от нашето, както ми разправяше пан Заглоба в Чигирин — каза пан Лонгинус, — а дори да не му вярвах, в молитвениците също се намира потвърждение на тая истина.

— Как така в молитвениците?

— Аз имам такъв молитвеник и мога да го покажа на ваша милост, защото винаги го нося у себе си.

При тия думи пан Лонгинус откопча ремъка на седлото, извади една малка книга, грижливо подвързана с телешка кожа, целуна я набожно, после прелисти двайсетина страници и рече:

— Чети, ваша милост. Пан Скшетуски започна:

— „Под твоята защита прибягваме, Света Богородице…“ Но къде тук пише за Влашко? Какво говориш, ваша милост! Това е антифон[4].

— Чети по-нататък, ваша милост.

— „… За да станем достойни за обещанията на Господа Исуса. Амин.“

— А сега следва въпрос…

Скшетуски продължи да чете:

— „Въпрос: Защо влашката кавалерия се нарича лека? Отговор: Защото леко бяга. Амин.“ Хм! Вярно! Все пак в тоя молитвеник са размесени доста странни неща.

— Защото това е войнишки молитвеник, където покрай молитвите са прибавени различни instructiones militares[5], от които можеш, ваша милост, да научиш за всички народи кой от тях е благороден, кой е долен; а колкото се отнася до власите, вижда се, че това са страхливи слуги и при това големи изменници.

— Че са изменници, е вярно, то се вижда и от приключенията на княз Михал. Вярно е, че влахът по рождение не е добър войник — и аз съм чувал това. Та нали князът има влашка хоронгва, наистина много добра, и на която пан Биховец е поручик, но stricte[6] в тая влашка хоронгва не зная дали ще се намерят и двайсет власи.

— А как мислиш, ваша милост поручик, много ли хора има князът под оръжие?

— Ще да има около осем хиляди, като не се смятат казаците, които стоят по паланките. Но Зачвилиховски ми казваше, че сега свикват нови набори.

— Тогава може би Бог ще даде някаква акция под командването на княза?

— Казват, че се готви голяма война срещу турчина и че сам кралят с цялата сила на Жечпосполита ще тръгне против него. Зная също, че даровете за татарите са спрени, а те от страх не смеят да мръднат войските си срещу нас. Това чух и в Крим, където може би затова ме приемаха така honeste[7], защото се е разнесла вест, че когато кралят тръгне с хетманите, князът ще удари Крим и ще унищожи напълно татарите. Едно е сигурно — че такава задача няма да поверят на другиго.

Пан Лонгинус вдигна ръце и очи нагоре.

— Дай Боже милостиви, дай такава свещена война за слава на християнството и на нашия народ, а на мене грешния позволи в тая война да изпълня своя обет, та да бъда зарадван in luctu[8] или да намеря славна смърт!

— Ти, ваша милост, обет ли си дал за тая война?

— На такъв благороден кавалер мога да разкрия всички тайни на душата си, макар че трябва много да говоря, но щом ваша милост с готовност навеждаш ухо, тогава incipiam[9]. Ти знаеш, ваша милост, че моят герб се нарича Сваликачулка, което идва от това, че когато още при Грюнвалд моят прадядо Стовейко Подбипента видял трима рицари с монашески качулки да яздят в редиците, нападнал ги и с един удар отсякъл главите на тримата, за което славно дело старите летописи пишат с голяма похвала за моя прадядо…

— Ръката на тоя ти прадядо не е била по-лека от твоята, ваша милост, и правилно са го нарекли Сваликачулка.

— И кралят му дал за герб три кози глави върху сребърно поле в памет на ония рицари, защото такива глави били нарисувани на техните щитове. Тоя герб заедно с ето този меч моят прадядо Стовейко Подбипента е завещал на потомците си, за да се стремят да поддържат блясъка на рода и меча.

— Няма какво, от добър род произхождаш, ваша милост!

Тук пан Лонгинус започна да въздиша горестно, а когато най-сетне му поолекна, продължи:

— Като последен от рода аз обещах пред Света Богородица да живея в целомъдрие и да не стъпя под венчило, докато по славния пример на моя прадядо Стовейко Подбипента не отсека с тоя меч три глави с един замах. О, Боже милостиви, ти виждаш, че аз направих всичко, което зависеше от мене! Запазих до днес целомъдрието си, накарах чувствителното си сърце да мълчи, търсих войната и воювах, но нямах щастие…

Поручикът се усмихна под мустак.

— И не отсече ли три глави, ваша милост?

— О, не ми се случи! Нямам късмет! По две наведнъж ми се е случвало много пъти, но три — никога. Не ми се удаде да попадна на трима, а мъчно човек може да моли враговете да се наредят един до друг, за да им отсече главите. Сам Бог вижда моята скръб, сили в костите си имам, богатство имам… но adolescentia[10] си отива, четирийсет и пет наближавам, сърцето тегли към любов, родът ми загива, а три глави няма и няма!… Какъв Сваликачулка съм аз. Посмешище за хората, както с право казва пан Заглоба, но аз всичко понасям търпеливо и го принасям в жертва на Господа Исуса.

Литовецът отново почна да въздиша така, че чак неговата инфландска кобила, изглежда от съчувствие към господаря си, започна да стене и пръхти жално.

— Само това мога да ти кажа, ваша милост — каза поручикът, — че ако не ти се падне такъв случай, като служиш при княз Йереми, навярно никога няма да ти се падне.

— Дай Боже! — отвърна пан Лонгинус. — Затова и отивам да моля за благоволението на княза.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от необикновен плясък на криле. Както се каза, през тая зима птиците отлетяха през морето, реките не замръзнаха, поради което навсякъде над блатата бе пълно, особено с водни птици. Точно в момента, когато поручикът и пан Лонгинус се бяха приближили до брега на Кагамлик, над главите им внезапно зашумя цяло ято жерави, които летяха толкова ниско, че човек почти можеше да ги замери с тояга. Ятото летеше със страшни крясъци и вместо да се шмугне в тръстиките, неочаквано се вдигна нагоре.

— Летят, като че ли някой ги гони — каза пан Скшетуски.

— О, ето, виждаш ли, ваша милост — рече пан Лонгинус и посочи една бяла птица, която пореше въздуха с кос полет и се мъчеше да долети до ятото.

— Сокол, сокол им пречи да слязат в тръстиките! — извика поручикът. — Посланикът има соколи, трябва да е пуснал някой.

В тоя момент Розван Урсу долетя на чер анадолски кон, последван от няколко влашки конника.

— Пане поручик, каня ви на забавление — рече той.

— Тоя сокол на ваше превъзходителство ли е?

— Да, и е знаменит, ще видиш, ваша милост…

Понесоха се тримата напред, а след тях влах соколар с брънка. Той бе вперил очи в птиците и викаше с все сили, като подканваше сокола към борба.

В това време храбрата птица беше вече принудила ятото да се вдигне нагоре, после сама се стрелна като светкавица още по-високо и увисна над жеравите. А те се скупчиха в грамаден водовъртеж, който шумеше като буря с крилете си. Страхотни крясъци изпълваха въздуха. Птиците протегнаха шии, насочиха нагоре човките си като копия и чакаха нападението.

През цялото това време соколът се виеше над тях. Той ту се снишаваше, ту се издигаше, сякаш се колебаеше дали да връхлети надолу, където сто остри човки чакаха гърдите му. Осветени от слънцето, белите му пера блестяха като самото слънце върху чистия лазур на небето.

Внезапно, вместо да се нахвърли върху ятото, соколът се понесе като стрела в далечината и скоро изчезна зад китките дървета и тръстиките.

Скшетуски пръв се спусна в кариер подир него. Посланикът, соколарят и пан Лонгинус го последваха.

Изведнъж на завоя на пътя поручикът спря коня си, защото нова и странна гледка порази очите му. Насред пътя лежеше прекатурена встрани каляска със счупена ос. Двама казаци държаха разпрегнатите коне. Кочияш изобщо нямаше, очевидно бе отишъл да търси помощ. При каляската стояха две жени, едната облечена с лисича шуба и също такава шапка с кръгло дъно, със сурово, мъжко лице; другата беше млада девойка, висока на ръст, с аристократични и много правилни черти. Соколът седеше спокойно на рамото на младата девойка, беше разперил пера и ги чистеше с човка.

Поручикът спря коня така рязко, че копитата му потънаха в пясъка на пътя, а ръката си вдигна до шапката смутен и без да знае какво трябва да каже: дали да поздрави, или да поиска сокола. Смутен беше и затова, че изпод качулката от белки го погледнаха такива очи, каквито не бе виждал никога през живота си: черни, кадифени, влажни, с игрив блясък, при които очите на Ануша Борзобогата бледнееха като свещички край факли. Тъмните копринени вежди над тия очи се очертаваха като две деликатни дъги, заруменените бузи цъфтяха като най-прекрасно цвете, през леко отворените устни се виждаха зъбки като бисери, изпод качулката се спускаха буйни черни плитки. „Дали това не е самата Юнона или някоя друга богиня?“ — помисли поручикът при вида на тая стройна фигура, изпъкнала гръд и тоя бял сокол на рамото. Така нашият поручик стоеше без шапка и гледаше като омагьосан, само очите му светеха и нещо го стискаше за сърцето. Тъкмо щеше да каже: „Ако си смъртно същество, а не богиня…“ — но в тоя момент пристигнаха посланикът и пан Лонгинус, а с тях соколарят с брънката. Като ги видя, богинята подложи ръка на сокола и той веднага слезе от рамото, застана върху ръката й и запристъпя от крак на крак. Поручикът поиска да изпревари соколаря и сам да свали птицата, но в тоя миг се случи странен omen[11]. Соколът, останал с единия си крак върху ръката на девойката, хвана с другия ръката на поручика и вместо да се прехвърли на нея, започна радостно да пищи и така силно да притегля тия ръце една към друга, че те се допряха. Поручика го полазиха мравки, а соколът едва тогава даде да му окачат брънката, когато соколарят сложи върху главата му качулка. А възрастната дама изведнъж почна да се оплаква:

— Рицари — заговори тя, — които и да сте, не отказвайте помощ на жени, които са закъсали по пътя и не знаят какво да правят. До дома ни останаха не повече от три мили[12], но осите на каляската ни се строшиха и навярно ще трябва да нощуваме в полето. Изпратих кочияша при синовете си, за да ни пратят поне кола, но докато той стигне и се върне, ще се стъмни, а в това пусто място е страшно да остане човек, наблизо има гробищни могили.

Старата шляхтичка говореше бързо и с толкова дебел глас, че поручикът дори се учуди, но все пак отговори учтиво:

— Как можете да допуснете, ваша милост, че ще оставим вас и прекрасната ви дъщеря без помощ. Ние отиваме в Лубни, защото сме войници на служба при княз Йереми, и като че ли пътят ни е в една посока с вашия, но дори да не е така, с готовност ще се отклоним, стига нашата компания да не ви е неприятна. Що се отнася до кола, аз нямам такава, понеже с другарите си пътуваме на коне, по войнишки, но пан посланикът има цяла дузина и като любезен кавалер с готовност ще ви услужи.

Посланикът свали самурения си калпак, защото знаеше полски език и разбра за какво става дума, веднага като учтив болярин им направи хубав комплимент, а после заповяда на соколаря да изтича до колите, които бяха останали доста назад. През това време поручикът гледаше към девойката, която не можа да понесе алчния му поглед, та наведе очи към земята, а дамата с казашкото лице продължи да говори:

— Бог да ви възнагради, ваша милост панове, за помощта. А понеже до Лубни има още много път, не пренебрегвайте моя и на синовете ми покрив, под който ще се радваме да ви посрещнем. Ние сме от Розлоги-Сиромахи, аз съм вдовица на княз Курцевич-Булига и това не е моя дъщеря, а дъщеря на по-големия Курцевич, моя девер, който остави сирачето си под наши грижи. Синовете ми сега са в къщи, а аз се връщам от Черкаси, където ходих да се поклоня пред олтара на Светата и Пречиста Дева. Но ето че на връщане ни се случи тая неприятност и ако не беше вашата любезност, навярно щяхме да нощуваме на пътя.

Княгинята би говорила още, но в далечината се зададоха колите, които идеха в тръс, ескортирани от посланика и войниците на пан Скшетуски.

— Значи ваша милост си вдовицата на княз Васил Курцевич? — попита поручикът.

— Не! — отрече енергично и сякаш сърдито княгинята. — Аз съм вдовица на Константин, а това е дъщерята на Васил, Елена — рече тя и посочи девойката.

— В Лубни се говори много за княз Васил. Той е бил голям воин и доверено лице на покойния княз Михал.

— В Лубни не съм била — каза княгиня Курцевич с известна надменност — и не зная какъв воин е бил, а за по-сетнешните му постъпки няма какво да говорим, защото те и без това са известни на всички.

Като слушаше това, княгиня Елена отпусна глава върху гърдите си също като покосено цвете, а поручикът отвърна енергично:

— Не говори така, ваша милост. Княз Васил само поради страхотен error[13] на човешкото правосъдие беше осъден на смърт и на лишаване от имота си, та трябваше да се спасява с бягство, но по-късно неговата невинност се установи и честта му беше възстановена, а славата му трябва да бъде толкова по-голяма, колкото беше несправедливостта към него.

Княгинята прониза поручика с поглед, а върху неприятното й сурово лице се отрази гняв. Но при все че беше млад човек, пан Скшетуски имаше у себе си толкова рицарска сериозност и такъв ясен поглед, че тя не посмя да му възрази, вместо това се обърна към Елена:

— Не е прилично ти да слушаш това. Иди и се погрижи да прехвърлят багажа ни от каляската в колите, на които ще се качим с позволението на техни милости.

— Ще позволиш ли, ваша милост, да ти помогна — попита пан Скшетуски девойката.

Двамата тръгнаха към каляската, но щом застанаха един срещу друг от двете страни на вратичката й, копринените ресници на младата княгиня се повдигнаха и погледът й като светъл, топъл слънчев лъч се спря върху лицето на поручика.

— Как да ти благодаря, ваша милост… — каза тя с глас, който се стори на поручика като сладка музика, като звуци на лютни и флейти, — как да ти благодаря, че защити името на баща ми и възрази срещу тая несправедливост на най-близките роднини към него.

— Ваша милост княгиньо! — отговори поручикът, а чувстваше, че сърцето му се топи като сняг напролет. — Кълна се в Бога, че за тая благодарност съм готов да скоча в огъня или да пролея кръвта си, но макар готовността ми да е толкова голяма, заслугата ми е малка и за такова дребно нещо не заслужава да приемам благодарствен дар от твоята уста.

— Щом ваша милост пренебрегваш тая ми благодарност, аз, бедната сирота, нямам как другояче да ти се отблагодаря.

— Не я пренебрегвам — каза поручикът с все по-голямо оживление, — но искам с дълга и вярна служба да заслужа това голямо отличие и само за едно нещо моля — да благоволиш, ваша милост, да ме приемеш на такава служба.

Като слушаше тези думи, княгинята пламна, смути се, после внезапно пребледня, закри лицето си с ръце и отговори с тъжен глас:

— Такава служба навярно би могла да докара беда на ваша милост.

А поручикът се наведе през вратичката на каляската и заговори тихо и нежно:

— Ще донесе каквото Бог даде и дори то да бъде болка, пак съм готов да падна на колене пред ваша милост и да моля за тая служба.

— Това е невъзможно, рицарю, едва си ме видял и имаш толкова голямо желание да ми служиш.

— Едва те видях и вече съвсем забравих за себе си, виждам, че свободният досега войник ще трябва навярно да се превърне в роб, но изглежда такава е волята Божия. Любовта е като стрела, която пронизва неочаквано сърцето, и ето чувствувам острието й, при все че вчера сам не бих повярвал, ако някой ми кажеше това.

— Ако ваша милост не би повярвал вчера, как аз мога да повярвам днес?

— Времето най-добре ще те убеди, ваша милост, а искреността ми можеш да съзреш още сега не само в думите, но и по лицето ми.

И отново се повдигнаха копринените завеси на очите на княгинята, а погледът й срещна мъжествения и благороден лик на младия воин и взора му, толкова изпълнен с възхищение, че тъмна руменина заля лицето й. Но тя вече не свеждаше поглед към земята и момъкът пиеше сладостта на чудните й очи. Така те се гледаха взаимно като две същества, които, макар и срещнали се на пътя в степта, чувстват, че веднага са се избрали, а душите им като два гълъба политат една към друга.

Но резкият глас на княгиня Курцевич, която извика на девойката, прекъсна тоя миг на възхита. Колите бяха дошли. Каларашите[14] започнаха да пренасят багажа от каляската и след малко всичко беше готово.

Розван Урсу, вежлив болярин, отстъпи на двете дами собствената си каляска, поручикът възседна коня си. Тръгнаха на път.

Денят беше към края си. Разлетите води на Кагамлик светеха като злато от залеза на слънцето и пурпурното сияние. Високо на небето се бяха събрали ята от облачета, които се зачервяваха постепенно и бавно се носеха към края на кръгозора, сякаш уморени от полета си по небето, отиваха да спят някъде в незнайна люлка. Пан Скшетуски яздеше от страната на младата княгиня, но не я забавляваше с разговор, защото пред чужди хора не можеше да говори с нея така, както преди малко, а банални думи не излизаха от устата му. Само в сърцето си чувстваше блаженство, а главата му шумеше като вино.

Цялата група се движеше бързо напред и само пръхтенето на конете и иззвъняването на стреме о стреме нарушаваха тишината. После каларашите от задните коли подхванаха тъжна влашка песен, но скоро спряха и вместо това се разнесе носовият глас на пан Лонгинус, който запя набожно „Аз направих на небето да изгрява непрестанна светлина и като мъгла покрих цялата земя“. В това време се стъмни. Звездите замигаха по небето, а от влажните лъки като безкрайно море се надигаха бели мъгли.

Навлязоха в гора, но едва изминаха неколкостотин метра и се чу конски тропот — пред кервана се появиха петима конници. Това бяха младите князе, които, уведомени от кочияша за случилото се с майка им, бяха побързали да я посрещнат, като караха със себе си кола, впрегната с четири коня.

— Вие ли сте, деца? — извика старата княгиня. Конниците се приближиха до колите.

— Ние, мамо!

— Здравейте! Благодарение на тия панове не се нуждая вече от помощ. Това са синовете ми, които препоръчвам на благосклонните панове: Симеон, Юрий, Андрей и Николай, но кой е петият? — каза тя, като се взираше внимателно: — Хей, ако старите ми очи виждат в тъмното, това е Богун, нали?

Девойката се дръпна бързо навътре в каляската.

— Моите почитания, княгиньо, и на вас, княгиньо Елена! — каза петият конник.

— Богун! — обади се старата. — От полка ли идваш, соколе? И с лютня? Здравей, здравей! Хей, деца! Поканих тяхна милост да пренощуват в Розлоги, а сега вие им се поклонете. Гост вкъщи — Бог вкъщи! Направете чест на дома ни, ваша милост панове.

Синовете на княгинята свалиха шапки.

— Покорно ви каним, ваша милост панове, в нашия скромен дом.

— Техни милости вече ми обещаха — и негово превъзходителство посланикът, и негова милост поручикът. Знатни кавалери ще приемаме, само че като са привикнали в дворците на изтънчени гозби, не зная дали ще им бъде вкусна нашата бедна трапеза.

— С войнишки хляб сме отрасли ние, а не с дворцов — каза пан Скшетуски.

А пан Розван Урсу добави:

— Опитвал съм аз вече гостолюбивия хляб в шляхтишките домове и знам, че и дворцовият не може да се сравни с него.

Колите тръгнаха, а старата княгиня продължи да говори:

— Отдавна свършиха добрите времена за нас. Във Волин и в Литва още има Курцевичи, които държат войска и живеят съвсем по господарски, но те не искат и да знаят за по-бедните си роднини — дано ги Бог накаже за това. У нас е почти казашка бедност, за която, ваша милост панове, трябва да ни извините и да приемете с открито сърце това, което ви предлагаме от душа. Аз и петимата ми синове имаме едно село и петнайсетина слободи, а при нас е и нейна милост, за която трябва да се грижим.

Поручикът се учуди на тия думи, защото в Лубни бе слушал, че Розлоги е голямо шляхтишко имение и че принадлежи на княз Васил, бащата на Елена. Но не сметна за удобно да пита как тоя имот е преминал в ръцете на Константин и вдовицата му.

— Значи, ваша милост, имаш петима синове? — попита пан Розван Урсу.

— Имах петима като лъвове — каза княгинята, — но на най-големия, Васил, поганците в Белгород му изгориха очите с факли и от това се побърка. Когато младите тръгнат на поход, аз оставам вкъщи само с него и с нейна милост, от която имам повече неприятности, отколкото радост.

Презрителният тон, с който старата княгиня говореше за своята сродница, беше толкова очевиден, че не убягна от вниманието на поручика. Гърдите му закипяха от гняв и той за малко да се разпсува, но думите замряха на устата му, когато погледна младата княгиня и при светлината на месеца видя очите й, плувнали в сълзи.

— Какво ти е, ваша милост? Защо плачеш? — попита той тихо. Княгинята мълчеше.

— Аз не мога да понеса сълзите на ваша милост — продължи пан Скшетуски и се наведе към нея, а като видя, че старата княгиня разговаря с Розван Урсу и не гледа към тях, продължи да настоява:

— За Бога, кажи поне една думичка, защото Бог вижда, че и кръвта, и живота си бих дал, за да те утеша.

Внезапно усети, че един от конниците така силно напира към него, та хълбоците на конете им почват да се търкат един о друг.

Разговорът с княгинята бе прекъснат и пан Скшетуски, удивен, но и разсърден, се обърна към смелчака.

При светлината на месеца видя две очи, които го гледаха дръзко, предизвикателно и същевременно с подигравка.

Тия страшни очи светеха като очите на вълк в тъмна гора.

„Какво е това, дявол да го вземе? — помисли поручикът. — Зъл дух или какво?“ И като надникна на свой ред отблизо в тия пламнали зеници, попита:

— Защо, ваша милост, така напираш с коня и ме гледаш с такива очи?

Конникът не отговори нищо, а продължи да гледа все така упорито и дръзко.

— Ако ти е тъмно, мога да секна огън, а ако ти е тесен пътят, хайде в степта! — каза поручикът вече с възбуден глас.

— А ти, поляче, се махай от каляската, щом виждаш къде е степта — отвърна конникът.

Поручикът, който не си поплюваше, вместо да отговори, така силно ритна с крак коня на нападателя в корема, че жребецът изцвили и с един скок се намери на самия край на пътя.

Конникът го спря на място и за миг изглеждаше, че иска да се хвърли върху поручика, но изведнъж прозвуча резкият, заповеднически глас на старата княгиня:

— Богун, шчо с тобою?

Тия думи веднага оказаха своето действие. Конникът обърна коня кръгом и мина от другата страна на каляската, при княгинята, която продължи:

— Шчо с тобою? Ти не си нито в Переяслав, нито в Крим, а в Розлоги, помни това. А сега мини отпред и води колите, че наближаваме дол, а в дола е тъмно. Върви, бедният ми!

Скшетуски беше еднакво учуден и разгневен. Тоя Богун очевидно търсеше повод да се сбие с него и щеше да намери, но защо го търсеше? Откъде тоя неочакван гняв?

В главата на поручика се мярна мисълта, че поводът е княгинята, и тая мисъл се затвърди у него, когато погледна девойката в лицето и въпреки нощния мрак видя, че то е бяло като платно и по него е изписан ужас.

А Богун веднага тръгна напред съгласно заповедта на княгинята, която, загледана подире му, рече полу на себе си, полу на поручика:

— Той е луда глава и казашки бяс.

— Изглежда, че не е съвсем с ума си — отговори пан Скшетуски презрително. — При синовете на ваша милост ли служи тоя казак?

Старата княгиня се дръпна назад в каляската.

— Какво говориш, ваша милост! Това е Богун, подполковник, преславен юнак, приятел на синовете ми, а за мене е като шести осиновен син. Невъзможно е, ваша милост, да не си чувал името му, защото всички го знаят.

И наистина това име беше добре известно на пан Скшетуски. Между имената на разните казашки полковници и атамани то бе излязло начело и беше на устата на всички от двете страни на Днепър. По панаири и кръчми слепи старци пееха песни за Богун, по седенките разказваха чудеса за младия главатар. Кой беше той, откъде се бе взел, никой не знаеше. Едно беше сигурно, че степта, Днепър, речните прагове и Чертомелик със своя лабиринт от теснини, заливи, глъбини, острови, скали, долове и тръстика бяха неговата люлка. От малък още се беше сживял и сраснал с тоя див свят.

В мирно време ходеше с другите „на риба и дивеч“, блъскаше се по завоите на Днепър, бродеше по мочурищата и тръстиките заедно с група полуголи другари или по цели месеци прекарваше в горските дебри. Училище му бяха набезите в Дивите поля за татарски черди и хергелета, засадите, битките, походите срещу крайбрежните татарски села, срещу Белгород, във Влашко или с лодки по Черно море. Той не познаваше други дни освен прекараните на кон, други нощи освен край огнището в степта. Рано стана любимец на целия Низ, рано сам започна да води другите и скоро всички надмина по смелост. Готов беше само със сто конници да тръгне дори срещу Бахчисарай и сам да запали пожар пред очите на хана. Той опожаряваше татарски села и градчета, избиваше до крак жителите им, хванатите мурзи разчекваше с коне, връхлиташе като буря, минаваше като смърт. В морето се хвърляше като бесен върху турските галери. Нахълтваше чак до центъра на Буджак[15], влизаше, както се казва, в устата на лъва. Някои негови набези бяха просто безумни. По-малко смелите, по-малко дръзките свършваха на кол в Стамбул или гниеха при веслата на турските галери — той винаги се измъкваше здрав и читав и с богата плячка. Говореше се, че бил събрал огромни съкровища, които държи скрити из гъсталаците край Днепър, но и много пъти го били виждали да гази с кални крака по сърмени тъкани и ламета, да постила килими под копитата на конете или, облечен със сърмени дрехи, да се къпе в катран и по тоя начин умишлено да показва казашкото си презрение към тия великолепни тъкани и дрехи. Той никъде не се застояваше задълго. Действията му ръководеше неговата фантазия. Понякога, като пристигнеше в Чигирин, Черкаси или Переяслав, се запиваше до смърт с други запорожци, друг път живееше като монах, не приказваше с хората, бягаше в степта. После пък се заобикаляше със слепи старци и по цели дни слушаше техните свирни и песни и ги даряваше със злато. Сред шляхтата умееше да бъде дворцов кавалер, сред казаците — най-див казак, сред рицарите — рицар, сред грабителите — грабител. Някои го смятаха за луд, защото той наистина имаше необуздана и разгулна душа. Сам не знаеше защо живее на света и какво иска, към какво се стреми, кому служи. Служеше на степите, на вихрите, войната, любовта и собствената си фантазия. Тая именно фантазия го отличаваше от другите грубиянски главатари и от цялата разбойническа сган, която мислеше само за грабеж и й беше все едно дали граби татари или свои. Богун вземаше плячка, но предпочиташе войната пред плячката, обичаше опасността заради собствения й чар; за песните плащаше със злато, стремеше се към слава и нищо друго не го интересуваше.

От всички главатари той най-добре олицетворяваше казака рицар, затова песента го бе избрала за свой любимец, а името му се бе прославило по цяла Украйна.

Напоследък той бе станал переяславски подполковник, но изпълняваше длъжността на полковник, защото старият Лобода вече слабо държеше жезъла с все по-схванатата си ръка.

Затова пан Скшетуски добре знаеше кой е Богун и ако попита старата княгиня дали това е казак на служба при синовете й, направи го нарочно, за да изрази презрението си, защото бе предусетил в негово лице враг, а въпреки цялата слава на тоя главатар кръвта на поручика кипна от това, че казакът си бе позволил да се държи така дръзко с него.

Той предусещаше също, че щом свадата е почнала, няма да свърши току-така. Но пан Скшетуски беше остър като оса човек, прекалено самоуверен и също така не отстъпваше пред нищо, а за опасности направо жадуваше. Той беше готов дори веднага да се спусне с коня си подир Богун, но яздеше край девойката. А и колите вече бяха минали дола и в далечината се показаха светлините на Розлоги.

Бележки

[1] 1648 г. — Б.пр.

[2] Плен (тур.). — Б.пр.

[3] Сърцата (лат.). — Б.пр.

[4] Вид черковно песнопение. — Б.пр.

[5] Военни инструкции (лат.). — Б.пр.

[6] Точно (казано) (лат.). — Б.пр.

[7] Почетно (лат.). — Б.пр.

[8] В скръбта (лат.). — Б.пр.

[9] Започвам (лат.). — Б.пр.

[10] Младостта (лат.). — Б.пр.

[11] Поличба, предзнаменование (лат.). — Б.пр.

[12] Една полска миля е равна на 7,42 километра. — Б.пр.

[13] Грешка (лат.). — Б.пр.

[14] Някогашни румънски кавалеристи. — Б.пр.

[15] Южна Бесарабия, населена по онова време с татари. — Б.пр.