Хенрик Сенкевич
С огън и меч (11)

Единадесета глава

В къщата на военния кантарджия^[1] в предградието Хасан паша в Сечта седяха на масата двама запорожци и се черпеха с водка от просо, която непрекъснато гребяха от един дървен съд, сложен на масата. Единият, стар, вече съвсем грохнал, беше Филип Захар, кантарджията, а другият, Антон Татарчук, бе атаман на чигиринската военна казашка част; той беше на около четирийсет години, висок, силен, с див израз на лицето и полегати татарски очи. Двамата казаци си говореха тихо, сякаш се страхуваха да не ги подслушва някой.

— Значи, днес? — попита кантарджията.

— Още сега — отговори Татарчук. — Чакат само кошевоя и Тухай бей, който заедно с Хмел отиде в Базавлук, където е ордата. Казаците вече се събраха на мегдана, а атаманите на курените^[2] още надвечер ще се съберат на съвет. Преди да настъпи нощта, всичко ще бъде известно.

— Хм! Може да стане зле! — измърмори старият Филип Захар.

— Слушай, кантарджи, ти видя ли, че има писмо и за мене?

— Разбира се, че видях, защото сам занесох писмата на кошевоя, а аз съм човек грамотен. Намерили при ляха три писма: едно до самия кошевой, второто до тебе, третото до младия Барабаш. В Сечта вече всички знаят това.

— А не знаеш ли от кого са?

— За кошевоя е от княза, защото писмото имаше печат, но кой е писал на вас, не е известно.

— Сохрани Бих^[3]!

— Изглежда, че се чувстваш виновен.

— Ами! За нищо не се чувствам виновен.

— Може пък кошевоят да унищожи всички писма, защото трябва да мисли и за собствената си глава. И за него имаше писмо, както за вас.

— Възможно е.

— Но ако се чувстваш виновен, тогава…

Тук старият кантарджия сниши още повече глас.

— Бягай!

— Но как и къде? — попита неспокойно Татарчук. — Кошевоят е поставил стража по всички острови, та никой да не се промъкне до ляхите и да им съобщи какво се готви тук. На Базавлук пазят татари. Риба не може да се промъкне, пиле да прехвръкне.

— Тогава се скрий в самата Сеч, където можеш.

— Ще ме намерят. Освен ако ме скриеш ти между бъчвите в пазара. Ти си мой роднина!

— И родния си брат не бих скрил. Ако те е страх от смъртта, напий се, пиян няма и да усетиш.

— Но може в писмата да няма нищо?

— Може…

— Ех, че беда, ех, че беда! — каза Татарчук. — Не се чувствам виновен в нищо. Аз съм добър молоец. Враг на ляхите. Но дори нищо да няма в писмото, дявол знае какво ще каже ляхът пред съвета. Може да ме погуби.

— Той е корав лях, нищо няма да каже!

— Беше ли днес при него?

— Бях. Намазах му раните с катран. Налях му в гърлото водка с пепел. Ще оздравее. Той е корав лях! Казват, че като свине клал татарите в Хортица, докато го хванали. Ти за ляха бъди спокоен.

Мрачният звън на котлите, по които удряха на военния мегдан, прекъсна разговора им. Като чу тоя отглас, Татарчук трепна и скочи на крака. Необикновена тревога се отразяваше по лицето и движенията му.

— Зоват на съвет — каза той, като дишаше тежко. — Сохрани Бих! Ти, Филипе, не казвай за какво сме разговаряли тук с тебе. Сохрани Бих!

След тия думи Татарчук грабна дървения съд с водката, надигна го с две ръце към устата си и пи, пи, сякаш искаше да се опие до смърт.

— Да вървим! — рече кантарджията. Котлите гърмяха все по-силно.

Излязоха. Предградието Хасан паша беше отделено от мегдана само с насип, който опасваше същинския стан, и с порта с висока кула, на която се виждаха гърлата на оръдията. В средата на предградието се издигаха къщата на кантарджията и домовете на търговските атамани, а около доста просторния площад — бараки, в които се намираха сергиите. Това бяха, общо взето, жалки постройки, сковани от дъбови талпи, каквито доставяше в изобилие остров Хортица, а отвътре бяха обшити с клони и папур. Всички къщи, както и на кантарджията, приличаха по-скоро на землянки и само покривите им се издигаха над земята. Тия покриви бяха черни и опушени, защото, когато в къщата гореше огън, димът излизаше не само през горния отвор на покрива, но през цялата обшивка и тогава човек би помислил, че това не е къща, а куп от клони и папур, в който добиват катран. В къщите беше тъмно, затова непрекъснато гореше борина или дъбови трески. Търговските бараки бяха няколко десетки и се деляха на куренни, тоест на такива, които бяха собственост на отделни курени, и за гости, в които в мирно време понякога търгуваха татари и власи, едните с кожи, източни тъкани, оръжие и всякакъв вид плячка, а другите главно с вино. Но бараките за гости рядко биваха заети, защото в това диво гнездо купуването най-често се превръщаше в грабеж и нито кантарджията, нито куренните атамани можеха да възпрат тълпите. Между бараките се намираха и трийсет и осем куренни кръчми, а пред тях сред смет, трески, дъбови трупи и купища конски тор лежаха полумъртви от препиване запорожци, едни потънали в дълбок сън, други с пяна на уста, в конвулсии или пристъп на делириум. Трети, полупияни, виеха казашки песни, плюеха, биеха се или се целуваха, проклинаха казашката съдба или оплакваха казашката бедност и тъпчеха по главите и гърдите на легналите. Едва когато започнеше някакъв поход срещу татарите или срещу Рус, се изискваше трезвеност. Тогава участниците в похода се наказваха със смърт в случай на пиянство.

Но в обикновено време, особено на Крамния пазар, почти всички биваха пияни: и кантарджията, и куренните атамани, и продавачите, и купувачите. Киселата миризма на непречистена водка, смесена с миризмата на катран, риба, дим и конски кожи, вечно изпълваше въздуха на цялото предградие, което изобщо с пъстротата на бараките си напомняше някакво турско или татарско градче. В него се продаваше всичко, което би могло да бъде плячкосано, където и да било в Крим, във Влашко или по анадолските крайбрежия. И така: източни тъкани с ярки цветове, ламета, златоткана коприна, сърма, сукна, басми и памучни платна, изпотрошени бронзови или железни оръдия, кожи, сушена риба, вишни и турски сушени плодове, черковна утвар, месингови полумесеци, задигнати от минарета, и позлатени кръстове, отмъкнати от православни черкви^[4], барут, хладно оръжие, пръти за пики и седла. А из тая смесица от предмети и багри се суетяха хора, облечени с остатъци от най-различни дрехи, лете полуголи, винаги полудиви, опушени от дим, черни, оваляни в кал, целите покрити с отворени рани поради ухапвания от комари, които на милиарди се носеха над Чертомелик, и — както се каза по-горе — вечно пияни.

Сега целият Хасан паша беше още по-препълнен с хора, отколкото обикновено. Почнаха да затварят бараките и кръчмите и всички бързаха към мегдана на Сечта, където щеше да се състои съвещанието. Филип Захар и Антон Татарчук вървяха заедно с другите, но последният се движеше бавно и оставяше да го изпреварват. По лицето му се отразяваше все по-силно безпокойство. В това време те минаха през моста над рова, после през портата и се озоваха на широкия мегдан, обкръжен от трийсет и осем големи дървени сгради. Това бяха курени или по-скоро куренни домове, нещо като казарми, в които живееха казаците. Тия курени с еднаква височина и размери по нищо не се различаваха един от друг, освен по названията си, получени от имената на различни украински градове, както се наричаха и полковете. В единия ъгъл на мегдана се издигаше къщата на съвета. В нея заседаваха атаманите под председателството на кошевоя, а тълпата, или така нареченото „братство“, се съвещаваше под открито небе и непрекъснато изпращаше депутации при старейшините, а понякога нахълтваше насила в дома на съвета и тероризираше заседателите.

Навалицата на мегдана беше вече огромна, понеже кошевоят предварително бе привикал в Сечта цялата войска, пръсната по островите, рекичките и лъките. Затова „братството“ беше по-многобройно от обикновено. Слънцето клонеше на запад, ето защо отрано запалиха двайсетина бурета с катран; тук-таме имаше бъчви с водка, която всеки курен изтърколваше за себе си и която придаваше по-голяма оживеност на съвещанието. За реда сред курените се грижеха есаули^[5], въоръжени със здрави дъбови тояги за обуздаване на заседателите и с пистолети за защита на собствения си живот, който често биваше в опасност.

Филип Захар и Татарчук влязоха направо в сградата на съвета, защото единият като кантарджия, а другият като куренен атаман имаха право да заседават със старейшините. В заседателната зала имаше само една малка масичка, зад която седеше един военен писар. Местата на атаманите и кошевоя бяха върху кожи покрай стените. В тоя момент те още не бяха заети. Кошевоят се разхождаше с едри крачки из помещението, а куренните атамани, събрани на малки групички, разговаряха тихо, като от време на време се прекъсваха с по-шумни псувни. Татарчук забеляза, че познатите му, дори приятелите му се преструват, че не го виждат, затова веднага се приближи до младия Барабаш, който се намираше горе-долу в същото положение. Другите ги гледаха изпод вежди, от което младият Барабаш не се смущаваше особено много, понеже не разбираше добре каква е работата. Той беше необикновено хубав и извънредно силен човек и само на силата си дължеше своя чин на куренен атаман, тъй като иначе в цялата Сеч се отличаваше със своята глупавина, която му беше спечелила прозвището „Гламавия атаман“ и привилегията с всяка своя дума да буди смях сред старейшините.

— Като почакаме малко, току-виж, че сме отишли във водата с камък на шията! — прошепна му Татарчук.

— Защо? — попита Барабаш.

— Не знаеш ли за писмата?

— Да не съм ги писал аз, дявол да го вземе!

— Виж как ни гледат изпод вежди.

— Ако тресна някого по чутурата, вече няма да гледа, че ще му изхвръкнат зъркелите.

В това време по виковете отвън се разбра, че се е случило нещо. След малко вратата на помещението се отвори широко и влезе Хмелницки с Тухай бей. Тях именно приветстваха толкова радостно. Допреди няколко месеца Тухай бей, като най-храбър от мурзите и страшилище за низовци, беше предмет на люта омраза в Сечта. Сега „братството“ хвърляше шапки нагоре при неговата поява и го смяташе за добър приятел на Хмелницки и запорожците.

Тухай бей влезе пръв, а след него Хмелницки с жезъл в ръка като хетман на запорожките войски. Той носеше това звание, откак се върна от Крим с получени от хана подкрепления. Тогава тълпата го вдигна на ръце и като разби военното съкровище, му донесе жезъла, знамето и печата, които обикновено носеха хетманите. Сега той беше много променен. Виждаше се, че носи в себе си страхотната сила на цялото Запорожие. Сега не беше вече онеправданият Хмелницки, който бяга към Сечта през Дивите поля, а Хмелницки хетманът, кървавият демон, исполинът, отмъстителят на милиони същества за личното си онеправдаване.

И все пак не беше разкъсал веригите, само си беше сложил нови, по-тежки. Това се виждаше от отношението му към Тухай бей. В сърцето на Запорожието тоя хетман на Запорожието заемаше второ място след татарина, понасяше смирено неговата надменност и крайно презрително държане. Това беше отношение на васал към господаря му. Но така и трябваше да бъде. Защото цялото си положение сред казаците Хмелницки дължеше на татарите и на благоволението на хана, чийто представител беше дивият и бесен Тухай бей. Но Хмелницки умееше така добре да помирява гордостта, която разпъваше сърцето му, със смирението, както смелостта с хитростта. Той беше лъв и лисица, орел и змия. За пръв път, откак съществуваше казащината, татарин се държеше в Сечта като господар. Но такива времена бяха дошли. „Братството“ хвърляше шапки при вида на неверника. Такива времена бяха дошли.

Съвещанието започна. Тухай бей седна в средата върху голям вързоп от кожи и като подгъна крака, започна да чопли слънчогледови семки и да плюе люспите пред себе си насред стаята. От дясната му страна седна Хмелницки с жезъл в ръка, от лявата — кошевоят, а атаманите и депутацията от „братството“ — по-нататък покрай стените. Разговорите утихнаха, само отвън като шум от вълни долиташе гълчавата и глухото боботене на тълпата, която се съвещаваше под голо небе. Хмелницки започна пръв^[6]:

— Ваша милост панове! По милостта, снизхождението и съгласието на светлейшия кримски цар, господар на много народи, брат на небесните светила, с позволението на милостивия полски крал, нашия господар Владислав, и по-доброто желание на смелите запорожки войски, уверени в нашата невинност и в Божията справедливост, тръгваме да отмъстим за страшните и жестоки неправди към нас, които търпяхме по християнски, докато можехме, от неискрените ляхи, комисари, старости и икономи, от цялата шляхта и евреите. От тия неправди вие, ваша милост панове, и цялата запорожка войска вече проляхте много сълзи и затова ми дадохте жезъла, за да се застъпя за правдата както за нас, така и за цялата войска. Като смятам това за голямо ваше благоволение към мене, ваша милост панове, мои благодетели, аз заминах да моля най-светлейшия цар за помощ, която той ми даде. Но като бях вече готов и с добро желание, много се смутих и натъжих, когато чух, че между нас може да има предатели, които са във връзка с неискрените ляхи и им донасят за нашата бойна готовност. Ако е вярно това, те трябва да бъдат наказани според вашата воля и решение. А ние молим да чуете писмата, които е донесъл тук посланикът на нашия неприятел, княз Вишньовецки, не посланик, а шпионин, който иска да види и нашата готовност, и добрата воля на нашия приятел Тухай бей, за да съобщи това на ляхите. И също така да решите трябва ли той да бъде наказан, както и тия, за които е донесъл писма, за което кошевоят като мой верен приятел, а също на Тухай бей и на цялата войска, ни уведоми веднага.

Хмелницки млъкна. Врявата зад прозорците се усилваше все повече. Военният писар стана и започна да чете най-напред писмото до атамана кошевой, което започваше с думите: „Ние, по Божия милост княз и господар на Лубни, Хорол, Прилука, Гадяч и така нататък, руски воевода и така нататък, староста и така нататък“. Писмото беше чисто служебно. Князът, научил, че войските били прибрани от лъките, питаше атамана дали това е истина, и същевременно го призоваваше да се откаже от това за спокойствието на християнските страни. А също така, ако Хмелницки подстрекава Сечта, да го предаде на комисарите, които сами щели да поискат това.

Второто писмо беше от пан Гроджицки също до великия атаман, третото и четвъртото — от Зачвилиховски и от стария черкаски полковник до Татарчук и Барабаш. Във всички тия писма нямаше нищо, което би могло да събуди подозрение към лицата, до които бяха адресирани. Зачвилиховски молеше Татарчук само да се погрижи за приносителя на писмото и да го улесни във всичко, което би поискал.

Татарчук си отдъхна:

— Какво ще кажете, ваша милост панове, за тия писма? — попита Хмелницки.

Казаците мълчаха. Докато водката не разпалеше главите им, всички съвещания винаги започваха по същия начин: никой от атаманите не искаше да вземе думата пръв. Като хора неуки, но хитри, те постъпваха така главно от страх да не изрекат някоя глупост, която би могла да ги изложи на присмех или за цял живот да им лепне подигравателно прозвище. Защото и това се случваше в Сечта, където сред най-голямата простотия бяха необикновено развити както склонността към присмех, така и страхът от подигравки.

Затова казаците мълчаха. Хмелницки отново взе думата:

— Атаманът кошевой е наш брат и искрен приятел. Аз вярвам на атамана като на себе си, а който би казал нещо друго, все едно, че замисля предателство. Атаманът е стар другар и войник.

След тия думи Хмелницки стана и целуна кошевоя.

— Ваша милост панове! — отговори на това кошевоят. — Аз събирам войската, а хетманът нека я води. Колкото до посланика, щом са го изпратили при мене, той е мой, а щом е мой, подарявам го на вас.

— Ваша милост панове делегати, поклонете се на атамана — рече Хмелницки, — защото той е справедлив човек, и идете да кажете на „братството“, че ако някой е предател, не той е предателят. Той пръв постави стражи, той сам заповяда да хващат изменниците, които биха се опитали да отидат при ляхите. Вие, панове делегати, кажете, че не той е предател, че той е най-добрият между всички нас.

Пановете делегати се поклониха до пояс най-напред на Тухай бей, който през цялото време с най-голямо безразличие лющеше своите слънчогледови семки, после на Хмелницки и кошевоя — и излязоха от помещението.

След малко радостните викове зад прозорците показаха, че делегацията е изпълнила поръчението.

— Да живее нашият кошевой! Да живее кошевоят! — викаха хрипливите гласове с такава сила, че стените на стаята сякаш трепереха от основи.

Същевременно започнаха да гърмят с мускети и кремъклийки. Депутацията се върна и отново седна в ъгъла на стаята.

— Ваша милост панове! — рече Хмелницки, когато зад прозорците поутихна. — Вие вече мъдро отсъдихте, че атаманът кошевой е справедлив човек. Но щом атаманът не е предател, кой е предателят? Кой има приятели между ляхите? С кого те влизат в тайни споразумения? До кого пишат писма? Кому препоръчват особата на посланика? Кой е предателят?

При тия думи Хмелницки все повече повишаваше глас и гледаше с враждебно око към Татарчук и младия Барабаш, сякаш искаше да ги посочи открито. В стаята се зашушука, няколко гласа започнаха да викат: „Барабаш и Татарчук!“. Някои куренни атамани станаха от местата си, между делегатите се чуха викове: „На смърт!“

Татарчук побледня, а младия Барабаш огледа смаян насъбраните. Неговата ленива мисъл се мъчеше известно време да отгатне в какво го обвиняват и накрая каза:

— Няма да яде кучето месо!

Каза това и започна да се смее като идиот, а след него и други. И изведнъж по-голямата част от куренните атамани започнаха да се смеят диво, без сами да знаят защо.

Иззад прозорците долитаха все по-силни викове; личеше, че там водката беше започнала да разпалва главите. Шумът от човешката вълна се засилваше всеки миг.

Но Антон Татарчук стана, обърна се към Хмелницки и започна да говори:

— Какво съм ви сторил аз, ваша милост хетмане запорожки, та искате моята смърт? В какво съм виновен пред вас? Комисарят Зачвилиховски ми бил писал писмо. Какво от това? И князът е писал писмо на кошевоя! Но получил ли съм аз писмото му? Не! А ако го бях получил, какво щях да направя? Щях да отида при писаря и да го накарам да ми го прочете, защото не мога нито да чета, нито да пиша. И вие веднага щяхте да знаете какво е писано в писмото. А ляха дори не съм видял с очите си. Предател ли съм аз тогава? Хей, братя запорожци, Татарчук ходи с вас до Крим, а когато отивахте във Влашко, дойде и във Влашко, когато отидохте срещу Смоленск, дойде и срещу Смоленск. Той се е бил заедно с вас, добри молойци, живял е с вас, добри молойци, и кръвта си е проливал с вас, добри молойци, и от глад е умирал с вас, добри молойци, защото той не е лях, не е предател, а казак, ваш брат. И ако пан хетманът настоява за неговата смърт, нека каже защо настоява! Какво съм му сторил аз? С какво съм проявил неискреност? А вие, братя, благоволете и съдете справедливо!

— Татарчук е добър молоец! Татарчук е справедлив човек! — обадиха се няколко гласа.

— Ти, Татарчук, си добър молоец — каза Хмелницки — и аз не искам твоята смърт, защото ти си мой другар и не си лях, а казак, наш брат. Защото, ако някой лях беше предател, аз нямаше да тъгувам и да плача, но когато добър молоец е предател, когато мой другар е предател, на мене ми е тежко на сърцето и ми е жал за добрия молоец. А щом си бил и в Крим, и във Влашко, и при Смоленск, твоят грях е още по-голям, задето сега си поискал скришом да издадеш на ляха нашата готовност и желанието на запорожките войски. На тебе са ти писали да го улесниш в каквото поиска, а кажете, ваша милост панове атамани, какво би могъл да иска ляхът? Нима не моята смърт и смъртта на благосклонния ми приятел Тухай бей? Нима не гибелта на запорожката войска? Така че ти, Татарчук, си виновен и нищо друго не можеш да докажеш. А на Барабаш е писал чичо му, черкаският полковник, другар на Чаплински, на ляхите другар, който криеше у себе си документите за привилегиите, за да не ги получи запорожката войска. Щом е така, а кълна се в Бога, че е така, вие двамата сте виновни и молете атаманите за милост, аз също ще ги моля заедно с вас, при все че вината ви е тежка и предателството — явно.

В това време иззад прозорците долиташе вече не шум и глъч, а сякаш гръм от някаква буря. Тълпата искаше да знае какво става в заседателната зала и изпрати нова делегация.

Татарчук почувства, че е загубен. Сега си спомни, че преди една седмица беше говорил пред атаманите да не дават на Хмелницки хетманския жезъл и да не се съюзяват с татарите. Студени капки пот избиха по челото му: той разбра, че вече няма спасение. Що се отнася до младия Барабаш, ясно беше, че като го погубва, Хмелницки иска да отмъсти на стария черкаски полковник, който обичаше много своя братов син. И все пак Татарчук не искаше да умира. Той не би побледнял пред сабята, пред куршума, дори пред кола. Но такава смърт, каквато го очакваше, го ужасяваше до мозъка на костите и затова се възползва от мига тишина, възцарила се след думите на Хмелницки, и викна пронизително:

— В името на Христа, братя атамани, другари сърдечни, не погубвайте невинния! Та аз нито съм виждал ляха, нито съм приказвал с него! Смилете се, братя! Не зная какво би искал ляхът от мене, попитайте го сами! Кълна се в името на Христа Спасителя, в Пресветата Троица пречиста, в Николай Чудотворец, в Свети Архангел Михаил, че невинна душа ще погубите!

— Да се доведе ляхът! — извика старият кантарджия.

— Ляха тук! Ляха! — завикаха куренните атамани.

Настана бъркотия; едни се хвърлиха към съседната стая, в която беше затворен пленникът, за да го докарат пред съвета, други се приближаваха заплашително към Татарчук и Барабаш. Пръв Гладки, атаман на Миргородския курен, кресна: „На смърт!“ Депутацията повтори този вик, а Чернота скочи към вратата, отвори я и завика към струпаната тълпа:

— Ваша милост панове братя! Татарчук е предател и Барабаш е предател. Смърт за тях!

Тълпата отговори със страхотен вой. В помещението настъпи неразбория. Всички атамани станаха от местата си. Едни викаха: „Ляха! Ляха!“ Други се мъчеха да усмирят вълнението, но внезапно вратата се отвори широко под натиска на тълпата и вътре нахлу паплачта, която се съвещаваше навън. Страхотни лица, пияни от ярост, изпълниха залата, като крещяха, размахваха ръце, скърцаха със зъби и пръскаха миризма на водка. „Смърт на Татарчук, смърт на Барабаш! Дайте предателите! На мегдана ги дайте!“ — крещяха пияните гласове. „Бий, убий ги!“ — и в тоя миг стотици ръце се протегнаха към нещастните жертви. Татарчук не оказа съпротива, само стенеше пронизително. Но младият Барабаш започна да се брани със страшна сила. Най-сетне той беше разбрал, че искат да го убият; страх, отчаяние и ярост се изписаха на лицето му, пяна покри устните му, от гърдите му се изтръгна животински вик. Той два пъти се изтръгна от ръцете на убийците и на два пъти ръцете им го хващаха за раменете, гърдите, краката и киката^[7]. Барабаш се мяташе, хапеше, ревеше, падаше на земята и отново ставаше окървавен, страшен. Разкъсаха облеклото му, оскубаха киката от главата му, извадиха му едното око, най-сетне го притиснаха до стената и му счупиха едната ръка. Тогава падна. Убийците го хванаха за краката и заедно с Татарчук го извлякоха на мегдана. Едва там, при блясъка на катранените качета и запалените огньове, започна истинската екзекуция. Няколко хиляди души се нахвърлиха върху осъдените и започнаха да ги късат на парчета, като виеха и се бореха помежду си, за да си пробият път до жертвите. Тъпчеха ги с крака, изтръгваха части от телата им. Тълпата се блъскаше около тях със страшните конвулсивни движения на обезумелите маси. Понякога кървавите ръце вдигаха нагоре двете безформени тела, които вече не приличаха на човешки фигури; после отново ги хвърляха на земята. Ония, които се намираха по-далече, крещяха до небесата: едни искаха жертвите да бъдат хвърлени във водата, други — да ги потопят в каците със запален катран. Пияните започнаха да се бият помежду си. Обзети от някакъв бяс, те запалиха две бурета с водка, които осветиха тая адска сцена с трепетната си синкава светлина. А от небето я гледаше тихият, ясен, усмихнат месец.

Така „братството“ наказваше своите изменници.

А в заседателната зала отново утихна, след като казаците извлякоха Татарчук и младия Барабаш, и атаманите заеха местата си покрай стените, защото от съседното помещение водеха пленника.

Лицето му беше засенчено, пък и огънят в огнището беше вече загаснал, та в полумрака се виждаше само високата му фигура, която стоеше изправена, горда, при все че ръцете бяха вързани. Но Гладки хвърли в огъня снопче борина и след миг буен пламък се стрелна нагоре и обля с ярка светлина лицето на пленника, който се обърна към Хмелницки.

Като го видя, Хмелницки трепна. Пленникът беше пан Скшетуски.

Тухай бей изплю люспа от слънчоглед и измърмори по украински:

— Я тохо ляха знаю — он був у Криму.

— Смърт за него! — възкликна Гладки.

— Смърт! — повтори Чернота.

Хмелницки вече се бе овладял. Той само изгледа Гладки и Чернота, които замлъкнаха под въздействието на тоя поглед, после се обърна към кошевоя и рече:

— И я его знаю.

— Ти откъде си? — попита кошевоят Скшетуски.

— Идвах като посланик при тебе, атамане кошевой, но в Хортица ме нападнаха разбойници и въпреки обичая, спазван дори от най-дивите народи, избиха хората ми, а мене ме раниха и без да гледат званието ми на посланик и произхода ми, погавриха се с мене и ме докараха тук като пленник. Но за това моят господар, негово височество княз Йереми Вишньовецки, ще съумее да ти поиска сметка, атамане кошевой.

— А ти защо си служиш с коварство? Защо разби със секира черепа на добрия молоец? Защо изби четири пъти повече хора, отколкото сте били вие всички? И ти си идвал при мене с писмо, за да провериш дали сме готови и да донесеш това на ляхите. Знаем също, че си имал писма и до предатели на запорожката войска, за да подготвиш заедно с тях гибелта на цялата ни армия, поради което не като посланик, а като предател ще бъдеш посрещнат и наказан справедливо.

— Лъжеш се, атамане кошевой, и ти, ваша милост хетмане самозванец — каза поручикът, като се обърна към Хмелницки. — Ако съм имал писма, така постъпва всеки посланик, който отива в чужди страни — взема писма от познати до познати, та сам да се запознае с тях. А аз идвах тук с писмо от княза не за да кова вашата гибел, а да ви възпра от такива постъпки, които ще докарат безкрайни неприятности на Жечпосполита, а на вас и на цялата запорожка войска ще довлекат окончателна гибел. Защото срещу кого вдигате безбожна ръка? Против кого правите съюзи с неверниците вие, които се смятате за защитници на християнството? Срещу краля, срещу шляхтишкото съсловие и цялата Жечпосполита. Поради това вие, а не аз, сте предатели и аз ви казвам, че ако не измиете с покорство и послушание вашата вина — горко ви! Отдавна ли си отидоха Павлюк и Наливайко? Нима се е заличило в паметта ви тяхното наказание? Помнете тогава, че patientia^[8] на Жечпосполита вече е изчерпана и меч виси над вашите глави.

— Заплашваш, вражи сине, за да се измъкнеш и да избегнеш смъртта! — викна кошевоят. — Но няма да ти помогне нито заплахата, нито вашата латинска реч.

Другите атамани също започнаха да скърцат със зъби и да раздрънкват саби, но пан Скшетуски вдигна още по-високо глава и заговори така:

— Не мисли, атамане кошевой, че се страхувам от смъртта или че защитавам живота си, или че доказвам своята невинност. Аз съм шляхтич и мога да бъда съден само от равни на себе си, а тук стоя не пред съдии, а пред разбойници, не пред шляхтичи, а пред селяци, не пред рицари, а пред варвари и зная добре, че няма да се отърва от смъртта, с която вие ще препълните мярката на вашите беззакония. Пред мене са смъртта и мъченията, но зад мене е мощта и отмъщението на цялата Жечпосполита, тъй че треперете всички!

Гордото държане, гордата реч и името на Жечпосполита направиха силно впечатление. Атаманите се споглеждаха мълчаливо. Известно време им се струваше, че пред тях стои не пленник, а страшен посланик на могъщ народ. Тухай бей пък измърмори:

— Корав лях!

— Корав лях! — повтори Хмелницки.

Силни удари по вратата прекъснаха по-нататъшния им разговор. На мегдана екзекуцията на останките на Татарчук и Барабаш току-що беше свършила: „братството“ изпращаше нова депутация.

Петнайсетина казаци, окървавени, задъхани от умора, облени в пот и пияни, влязоха в помещението. Те се изправиха при вратата, протегнаха ръце, които още димяха от кръв, и заговориха:

— „Братството“ се кланя на пановете старейшини — тук всички те се поклониха до пояс — и моли да му се даде тоя лях, за да си поиграе с него, както с Барабаш и Татарчук.

— Да им се даде ляхът! — викна Чернота.

— Да не им се дава — викаше друг. — Нека почакат! Той е посланик!

— Смърт за него! — обадиха се разни гласове.

После всички утихнаха в очакване какво ще кажат кошевоят и Хмелницки.

— „Братството“ моли, в противен случай само ще го вземе — повториха делегатите.

Пан Скшетуски изглеждаше окончателно загубен, когато Хмелницки изведнъж се наведе към ухото на Тухай бей.

— Това е твой пленник — прошепна той, — татарите го хванаха, той е твой. Ще дадеш ли да ти го вземат? Той е богат шляхтич, а и без това княз Ярема ще плати със злато за него.

— Дайте ляха! — викаха все по-заплашително казаците.

Тухай бей се протегна, както седеше, и стана. В един миг лицето му се промени, очите му се разшириха като на бик и започнаха да святкат. Изведнъж той скочи като тигър пред молойците, които искаха пленника.

— Вън, пръчове ниедни, кучета неверни! Роби! Свинеяди! — викна той, като хвана за брадите двама запорожци и ги заскуба яростно. — Вън, пияници, говеда нечисти! Гадове мръсни! Дошли сте да ми вземете пленника, но ето моя отговор! Пръчове! — При тия думи той скубеше брадите и на други молойци, накрая събори един на земята и започна да го тъпче с крака. — На колене, роби, защото ще ви откарам в плен, цялата ви Сеч ще стъпча като вас! На прах и пепел ще я обърна, с мършите ви ще я покрия!

Делегатите отстъпваха ужасени — страшният приятел показа какво може.

И странно нещо. В Базавлук имаше само шестхилядна орда! Вярно е, че зад нея стоеше ханът с цялата кримска мощ, но в самата Сеч имаше двайсетина хиляди молойци вън от ония, които Хмелницки беше вече пратил към Томаковка — и все пак нито един глас на протест не се издигна срещу Тухай бей. „Брадите ни изпоскуба!“ — викаха делегатите. На мегдана веднага започнаха да повтарят: „Разсърди се Тухай бей! Разсърди се!“ — викаше жално тълпата. „Разсърди се! Разсърди се!“ — А няколко минути по-късно някакъв пронизителен глас вече пееше край огнището:

Хей, хей!

Тухай бей

много се разсърди!

Хей, хей!

Тухай бей,

не сърди се много!

Веднага хиляди гласове повториха: „Хей, хей! Тухай бей“ — и така се създаде една от ония песни, която после човек би казал, че вихър разнесе по цяла Украйна.

Но изведнъж и песента секна, защото през портата откъм Хасан паша се втурнаха двайсетина души и като си пробиваха път през тълпата, викаха: „Дайте път! Дайте път!“ и с всички сили се стремяха към къщата за съвещания. Атаманите вече се готвеха да си вървят, когато тия нови гости се втурнаха в помещението.

— Писмо до хетмана! — викна един стар казак.

— Вие откъде сте?

— Ние сме от Чигирин. Един ден и една нощ вървим с това писмо. Ето го.

Хмелницки взе писмото от ръцете на казака и почна да го чете. Внезапно лицето му се промени, той прекъсна четенето и каза с висок глас:

— Ваша милост панове атамани! Великият хетман изпраща сина си Стефан с войска срещу вас. Война!

В залата се вдигна странен шум: не се знаеше дали от радост или от ужас. Хмелницки вземаше в ръце цялата власт. Само преди малко от страх да не би гласът му да не бъде чут от бурното „братство“ той беше принуден да брани пленника с хитрост и с хитрост да погуби тия, които не му харесваха; сега беше господар на живота и смъртта на всички. Така ставаше винаги. Преди и след поход, макар хетманът да е вече избран, тълпата все още налагаше на атаманите и кошевоя своята воля, на която беше опасно да се противопоставят. Но щом походът е вече обявен, „братството“ ставаше войска, подчинена на военна дисциплина, куренните атамани — офицери, а хетманът — вожд диктатор.

Затова, щом чуха заповедите на Хмелницки, атаманите веднага полетяха към своите курени. Съвещанието беше свършило.

След малко гърмът на оръдията при портата, която водеше от Хасан паша към мегдана на Сечта, затресе стените на залата и се понесе като мрачно ехо по целия Чертомелик. Тоя гръм съобщаваше, че започва война.

Започваше също и нова епоха в историята на двата народа, но това не знаеха нито пияните низовци, нито самият запорожки хетман.