Хенрик Сенкевич
С огън и меч (2)

Втора глава

Пристигнал на другия ден в Чигирин, пан Скшетуски спря в града в дома на княз Йереми, където щеше да остане няколко дена, за да даде на хората и конете да си отдъхнат след дългото пътуване от Крим, което бяха принудени да извършат по суша, защото поради прииждането на Днепър и бързото му течение през тая зима никаква ладия не можеше да плава срещу течението. Самият Скшетуски също почина малко, а после отиде при пан Зачвилиховски, бивш държавен комисар^[1], добър войник, който не служеше при княза, но беше негов довереник и приятел. Поручикът желаеше да го попита дали няма някакви нареждания за него от Лубни. Но князът не беше поръчал нищо особено; само бе наредил на Скшетуски, в случай че отговорът на хана е благоприятен, да се движи бавно, та хората и конете да се чувстват добре. А с хана князът имаше следния въпрос: искаше да бъдат наказани няколко татарски мурзи^[2], които самоволно пуснали в задднепърските му владения свои войски и които впрочем той сам строго наказал. Ханът наистина бе дал благоприятен отговор: беше обещал през април да изпрати специален човек да накаже непослушните, а в желанието си да спечели симпатиите на един толкова прославен воин като княза му бе изпратил чрез Скшетуски един рядко хубав кон и самурен калпак. Изпълнил с голяма чест мисията си, която вече сама по себе си беше доказателство за особеното благоволение на княза към него, пан Скшетуски беше много доволен, че са му разрешили да постои в Чигирин и не му заповядват да бърза със завръщането си. Обаче старият Зачвилиховски беше твърде загрижен от това, което от някое време ставаше в Чигирин. Тогава двамата отидоха заедно у Допул, влах, който държеше в града странноприемница и механа, и там, въпреки че още беше ранен час, намериха много шляхтичи, понеже беше пазарен ден, а и се случи, че тоя ден в Чигирин спря добитък, каран за стана на коронните^[3] войски, и затова в града се бяха струпали много хора. А шляхтата обикновено се събираше на пазарния площад, в така наречения Дзвонецки кът, у Допул. Там имаше и арендатори при магнатите Конецполски, и чигирински чиновници, и собственици на земи в околността, които се ползваха с привилегии, заседнала и от никого независима шляхта, после, чиновници в кралски имоти, няколко казашки старейшини и по-незначителни шляхтичета, които се издържаха или като служители, или от собствено стопанство.

И едните, и другите бяха заели пейките покрай дългите дъбови маси и всички разговаряха високо за бягството на Хмелницки, което беше най-голямата сензация в града. Скшетуски и пан Зачвилиховски седнаха отделно в един ъгъл и поручикът започна да разпитва що за птица е тоя Хмелницки, за когото говорят всички.

— Та ти не знаеш ли, ваша милост? — отговори старият войник. — Той е писар в запорожката войска, господар на Суботов и — добави Зачвилиховски по-тихо — мой кум. Бивали сме заедно в разни трудни походи, в които той е показвал чудеса, особено при Цецора^[4]. Войник с такъв опит във военните работи няма в цяла Полша. Това не се говори на глас, но той има глава за хетман: човек със силна ръка и голям ум. Цялото казачество слуша повече него, отколкото своите кошевои^[5] и атамани. Той не е лишен от добри качества, но е корав, неспокоен и може да бъде страшен, когато омразата вземе връх у него.

— Какво му се е случило, та е забягнал от Чигирин?

— Караха се със старостата^[6] Чаплински, но това е дреболия! Обикновено нещо е един шляхтич от омраза да прави мръсотии на друг. Не само той и не само на него. При това казват, че се увърта около жената на старостата. Старостата му отнел любовницата и се оженил за нея, а той пък после се увъртал около нея и това е вероятно, защото… лека жена. Но това са само привидните неща, зад които се крият някои по-дълбоки причини. Виждаш ли, ваша милост, работата е такава: в Черкаси живее старият Барабаш, казашки полковник, наш приятел. Той имал документи за привилегии и някакви кралски грамоти, които казват, че поощрявали казаците да се съпротивляват на шляхтичите. Но понеже той е разбран, добър човек, държал ги у себе си и не ги разгласявал. Та Хмелницки поканил Барабаш на пир тук, в Чигирин, в своя дом, напоил го, после пратил хора в неговия хутор^[7], които взели от жена му грамотите и документите за привилегиите, и Хмелницки избягал с тях. Опасно е да не възникне покрай тях някакъв бунт като Остраницовския, защото repeto^[8]: той е страшен човек, а е избягал неизвестно къде.

На това пан Скшетуски отговори:

— Ех, че лисица! Прати ме той за зелен хайвер. Ами че нощес аз го срещнах в степта и го освободих от въжето!

Зачвилиховски чак се хвана за главата.

— За Бога, какво говориш, ваша милост? Това не може да бъде!

— Може да бъде, щом е било. Представи ми се за полковник при княз Доминик Заславски и каза, че отивал в Кудак, при пан Гроджицки, пратен от великия хетман, но това вече аз не вярвах, защото не пътуваше по вода, а се прокрадваше през степта.

— Той е хитър като Одисей! И къде го срещна, ваша милост?

— Край Омелник, от дясната страна на Днепър. Явно отиваше в Сеч.

— Искал е да избегне Кудак. Сега intelligo^[9]. Много хора ли имаше с него?

— Около четирийсет души. Но те дойдоха късно. Ако не бяха моите, слугите на старостата щяха да го удушат.

— Чакай, ваша милост. Това е важно нещо. Слугите на старостата ли, казваш?

— Така разправяше той.

— Откъде старостата е могъл да знае къде да го търси, когато тук, в града, всички си блъскат главата и не знаят къде се е дянал.

— Това и аз не мога да зная. Може пък и Хмелницки да е излъгал и обикновени разбойници да е обявил за слуги на старостата, та по тоя начин да излезе още по-онеправдан.

— Това е невъзможно. Но работата е много странна. Ваша милост, знаеш ли, че има хетмански писма, които заповядват Хмелницки да бъде заловен и in fundo^[10] задържан?

Поручикът не успя да отговори, защото в тоя момент в помещението влезе с голям шум някакъв шляхтич. Той затръшна веднъж и втори път вратата, погледна надменно насъбраните в механата и викна:

— Здравейте, ваша милост панове!

Той беше човек на около четирийсет години, нисък, с вид на сприхав човек и тая сприхавост още по-силно се подчертаваше от проницателните и подвижни очи, които бяха изпъкнали като сливи — очевидно много жив, буен и избухлив човек.

— Здравейте, ваша милост панове! — повтори той по-високо и по-остро, когато не му отговориха веднага.

— Здравей, здравей — обадиха се няколко гласа.

Това беше пан Чаплински, чигирински подстароста, доверен слуга на младия пан хоронжи^[11] Конецполски.

В Чигирин не го обичаха, защото беше много заядлив, все се съдеше с хората, беше отмъстителен, но и имаше високи покровители, та затова тоз-онзи му правеше политика.

Чаплински почиташе само Зачвилиховски, когото впрочем почитаха всички поради неговата сериозност, добродетели и мъжество. Затова, щом го видя, веднага се приближи до него и като се поклони доста гордо на Скшетуски, седна при тях с чашата си медовина^[12].

— Ваша милост староста — попита го Зачвилиховски, — знаеш ли какво става с Хмелницки?

— Обесен, ваша милост хоронжи, обесен, да не съм Чаплински, ако не е така, а ако още не е обесен, ще бъде. Сега, когато излезе хетманска заповед, нека само да ми падне в ръцете.

При тия думи той така удари с пестник по масата, че виното се разля от чашите.

— Не разливай виното, ваша милост! — рече пан Скшетуски. А Зачвилиховски го пресече:

— Но дали ще ти падне, ваша милост? Ами че той е избягал и никой не знае къде е.

— Никой ли не знае? Да не ми е името Чаплински, ако аз не зная! Ти, ваша милост пане хоронжи, познаваше Хведко. Тоя Хведко служи у него, но служи и при мене. Той ще бъде Юда за Хмела. Много може да се каже по тая работа. Хведко се е сближил с молойците на Хмелницки. Той е хитър човек. Знае му всяка крачка. Нае се да ми го достави жив или мъртъв и замина за степта малко преди Хмелницки. Знае къде трябва да го чака!… Ах, кучият му син проклет!

Като каза това, отново удари по масата.

— Не разливай виното, ваша милост! — повтори натъртено пан Скшетуски, който още от пръв поглед изпита някаква странна антипатия към тоя подстароста.

Шляхтичът почервеня, изпъкналите му очи блеснаха — смяташе, че го предизвикват — и погледна разгорещено към Скшетуски. Щом обаче видя мундира на хората на Вишньовецки, укроти се, защото, макар по онова време хоронжи Конецполски да беше в конфликт с княза, все пак Чигирин беше твърде близо до Лубни и беше опасно да се обижда човек с княжеска униформа.

А и князът си избираше такива хора, че всеки помисляше два пъти, преди да се заяде с някого от тях.

— Значи Хведко се е наел да докара Хмелницки на ваша милост? — попита отново Зачвилиховски.

— Хведко. И да не се казвам Чаплински, ако не ми го докара.

— А аз ти казвам, ваша милост, че няма да го докара. Хмелницки се е изтръгнал от засадата и е тръгнал за Сеч и това ще трябва още днес да бъде съобщено на краковския кастелан^[13]. С Хмелницки няма шега. С две думи, тоя има повече ум, по-силна ръка и по-голям късмет от ваша милост, който твърде много се палиш. Повтарям ти, ваша милост, че Хмелницки си е заминал най-спокойно, а ако не вярваш на мене, същото ще ти повтори тоя кавалер, който вчера го е видял в степта здрав и читав.

— Не може да бъде! Не може да бъде! — закрещя Чаплински и си заскуба косата.

— Нещо повече — добави Зачвилиховски, — ето тоя тук кавалер лично го е спасил и погубил слугите на ваша милост, но затова, въпреки писмата на великия хетман, не е виновен, защото се връща от мисия в Крим и за писмата не е знаел нищо, а като видял в степта човек, нападнат от разбойници, както е сметнал, притекъл му се на помощ. Бързам да уведомя ваша милост за това спасяване на Хмелницки, че току-виж довтасал със запорожците в твоята икономия^[14], а изглежда ти не би му се радвал много. Прекалено се караше с него. Тю, дявол да го вземе.

Зачвилиховски също не обичаше Чаплински.

Чаплински скочи и чак занемя от гняв; лицето му съвсем почервеня, а очите му щяха да изхвръкнат. Застанал така пред Скшетуски, само ломотеше несвързано:

— Как така?! Ваша милост, въпреки хетманските писма!… Аз, ваша милост… Аз, ваша милост…

А пан Скшетуски дори не стана от пейката и подпрял се на лакти, само гледаше разскачалия се Чаплински, както ястреб гледа вързан врабец.

— Какво си се залепил за мен, ваша милост, като репей за кучешка опашка? — попита той.

— Аз, ваша милост, в крепостта заедно с мене… Ваша милост, въпреки писмата… Аз, ваша милост, с казаци!…

Той крещеше така, че в помещението поутихна. Насъбраните започнаха да обръщат глави към Чаплински. Той винаги търсеше случаи за свада, защото такъв беше по природа, правеше мръсотии на всекиго, когото срещне, но сега на всички направи впечатление, че започна скандал в присъствието на Зачвилиховски, едничкия, от когото се страхуваше, и се заяде с военен, който носеше униформа на Вишньовецки.

— Я млъкни, ваша милост — рече старият хоронжи. — Тоя кавалер е с мене.

— Аз, ва… ва… ваша милост, в крепостта… в дранголника! — продължаваше да крещи Чаплински, без вече да държи сметка за нищо и за никого.

Сега пан Скшетуски също така се изправи в цял ръст, но не вадеше сабята от ножницата, а както беше спусната ниско на ремъка, я хвана през средата и я вдигна нагоре така, че дръжката й заедно с кръстчето отиде под самия нос на Чаплински.

— Помириши това, ваша милост — рече пан Скшетуски студено.

— Бийте, който в Бога вярва!… Войници! — викна Чаплински и хвана дръжката на сабята си.

Но не успя да я извади. Младият поручик го завъртя кръгом, хвана го с една ръка за врата, с другата за шалварите под кръста, вдигна го нагоре, та се замята, тръгна между пейките към вратата и викаше:

— Панове братя, дайте път на рогатия, защото ще ви изпободе.

След тия думи се приближи до вратата, блъсна я с Чаплински, отвори я и изхвърли подстаростата на улицата.

След това спокойно седна на старото си място до Зачвилиховски.

В механата за кратко време зацари тишина. Силата на пан Скшетуски, за която той даде доказателство, направи силно впечатление на събраната шляхта. Но след малко цялото помещение се затресе от смях.

— Да живеят хората на Вишньовецки! — викаха едни.

— Припадна, припадна и е цял в кръв! — крещяха други, които надничаха през вратата, любопитни да видят какво ще предприеме Чаплински. — Слугите го вдигат!

Само малцината привърженици на подстаростата мълчаха и като нямаха смелост да се застъпят за него, поглеждаха мрачно към поручика.

— Плю си на петите тоя хрът — каза Зачвилиховски.

— Това е пале, а не хрът — рече, като се приближаваше, един дебел шляхтич, който имаше перде на едното си око, а на челото дупка, голяма колкото талер, през която се виждаше гола кост. — Пале, пале, а не хрът! Ваша милост, позволи ми — продължаваше той да говори, обърнат към Скшетуски — да ти предложа моите услуги. Казвам се Ян Заглоба, а гербът ми е „В челото“, което всеки може лесно да познае, ако щете по тая дупка, която разбойнически куршум ми направи в челото, когато бях тръгнал за Светата земя да изкупя младежките си грехове.

— Я се остави, ваша милост — каза Зачвилиховски, — друг път си казвал, че с бирена чаша са ти я пробили в Радом.

— Кълна се, че е от разбойнически куршум! В Радом беше друго.

— Ти, ваша милост, може да си тръгнал за Светата земя… Но че не си бил в нея, е сигурно.

— Не съм бил, защото още в Галац получих мъченически венец. Ако лъжа, да съм последното куче, а не шляхтич.

— А пък плещиш ли, плещиш едни такива!

— Защото съм хитрец без уши. На ваше разположение, пане поручик. През това време надойдоха и други да се запознаят с пан Скшетуски и да му засвидетелстват своите симпатии, защото не обичаха Чаплински и бяха доволни, че му се случи такава конфузия. Днес мъчно може да се разбере такова странно нещо — че цялата шляхта от околностите на Чигирин, а и по-дребни собственици на слободи^[15], арендатори на кралски имоти, дори и служители на магнатите Конецполски, всички, като знаеха, както обикновено бива при съседи, за разправиите на Чаплински с Хмелницки, бяха на страната на последния. Защото Хмелницки се ползваше със славата на знаменит воин, който е заслужил много в разните войни. Знаеше се също, че сам кралят държи връзка с него и високо цени мнението му, а на цялата случка гледаха като на обикновена разправия между двама шляхтичи, каквито разправии ставаха с хиляди, особено по украинските земи. Затова шляхтата заставаше на страната на оня, който съумееше да спечели повече симпатии, без да предвижда, че от всичко това ще възникнат такива страшни последици. Едва по-късно сърцата пламнаха от омраза към Хмелницки, и то еднакво сърцата на шляхтата и на духовенството и от двете изповедания.

Сега те идваха при пан Скшетуски с вдигнати чаши и казваха: „Пий, пане брате! Пий и с мене! Да живеят хората на Вишньовецки! Толкова млад, а вече поручик при княза. Да живее княз Йереми, хетман над хетманите! С княз Йереми сме готови да отидем накрай света! Срещу турците и татарите! Към Стамбул! Да живее нашият милостиво властващ Владислав Четвърти!“ А най-силно крещеше пан Заглоба, който сам беше готов да надпие и надприказва цял полк.

— Ваша милост панове! — крещеше той, та чак стъклата на прозорците звънтяха. — Аз вече извиках на съд негово величество султана за насилието, което си позволи над мене в Галац.

— Не дрънкай глупости, ваша милост, да не ти се изкриви муцуната!

— Как така, ваша милост панове? Quattuor articuli judicii castrensis: stuprum, incendium, iatrocinium et vis armata alienis aedibus illata^[16] — та нима това не беше именно vis armata?

— Креслив глухар си ти, ваша милост.

— Готов съм и във Върховния съд да отида!

— Престани вече, ваша милост…

— И кондемната^[17] ще получа, и безчестник ще го обявя, а после война, но вече с инфамис^[18].

— Наздраве, ваша милост панове!

Но някои се смееха, а заедно с тях и пан Скшетуски, защото беше вече понаправил главата, а шляхтичът продължаваше да приказва наистина като глухар, който се опива от собствения си глас. За щастие, речта му беше прекъсната от друг шляхтич, който се приближи до него, дръпна го за ръкава и каза с напевен литовски акцент:

— Ваша милост пане Заглоба, запознай и мене с пан поручик Скшетуски… Запознай ме!

— Разбира се, разбира се. Ваша милост поручик, това е пан Празноскитник.

— Подбипента — поправи го шляхтичът.

— Все едно! Герб Свалигащи…

— Сваликачулка — поправи го шляхтичът.

— Все едно. От Кучи черва.

— От Миши черва — поправи го шляхтичът.

— Все едно. Nescio^[19] какво бих предпочел, дали миши или кучешки черва. Но едно е сигурно, че нито в едните, нито в другите бих искал да живея, защото и да се заселиш там не е лесно, и да излизаш оттам не е дипломатично. Ваша милост — продължи той към Скшетуски, като сочеше литовеца, — ето цяла седмица вече пия вино за сметка на тоя шляхтич, който е препасал меч толкова тежък, колкото кесията му. А кесията му е толкова тежка, колкото неговият ум. Но ако съм пил някога вино за сметка на по-голям чудак, ще позволя да ме нарекат такъв глупак, какъвто е тоя, който ми купува виното.

— Ех, че го нареди! — викаше шляхтата и се смееше.

Но литовецът не се сърдеше, само махаше с ръка, усмихваше се добродушно и повтаряше:

— Ей, ваша милост, стига вече, ваша милост… Срамота е да се говори така!

Пан Скшетуски разглеждаше любопитно тая нова фигура, която наистина заслужаваше името чудак.

Преди всичко той беше толкова висок мъж, че почти достигаше потона с глава, а необикновената му мършавост го правеше още по-висок. Широките му рамене и жилестият врат говореха за изключителна сила, но иначе беше само кожа и кости. Коремът му бе толкова хлътнал под гърдите, та би могло да се помисли, че той вечно гладува, ако и да беше облечен добре, със сива опната дреха от швебоджинско сукно, с тесни ръкави и високи шведски ботуши, които бяха започнали да стават модни в Литва. Широкият и добре натъпкан еленов пояс нямаше на какво да се държи и падаше чак върху бедрата му, а на пояса беше привързан кръстоноски меч, толкова дълъг, че достигаше почти до мишницата на този грамаден мъж.

Но който би се уплашил от меча, веднага би се успокоил, като види лицето на неговия собственик. То беше сухо, както и цялата фигура, украсено с две увиснали надолу вежди и също така увиснали мустаци с конопен цвят, но така добродушно и така искрено като на дете. Тая увисналост на мустаците и веждите му придаваше загрижен, тъжен и едновременно смешен израз. Той изглеждаше като човек, с когото хората се подиграват, но на пан Скшетуски се хареса от пръв поглед заради искреността на лицето му и отличната военна екипировка.

— Пане поручик — рече пан Подбипента, — ваша милост при княз Вишньовецки ли служиш?

— Тъй вярно.

Литовецът скръсти ръце като за молитва и повдигна очи нагоре.

— Ах, какъв велик воин е той! Какъв рицар! Какъв военачалник!

— Да даде Бог колкото може повече такива хора в Жечпосполита.

— Разбира се, разбира се! А не бих ли могъл и аз да служа под неговото знаме?

— Той ще се радва на ваша милост. Тук пан Заглоба се намеси в разговора:

— Тогава князът ще има два ръжена в кухнята: единият ще бъде ваша милост, другият — мечът ти, или ще наеме ваша милост за джелатин, но ще заповяда на ваша милост да бесят разбойниците или сукното за униформите ще мери с ваша милост! Тю, как, ваша милост, не се срамуваш, като си човек и католик, да бъдеш толкова дълъг, сякаш си serpens^[20] или погански маждрак!

— Срамота е да се говори така — каза търпеливо литовецът.

— Как се казваш, ваша милост? — попита пан Скшетуски. — Защото, когато говореше пан Заглоба, той така се шегуваше с ваша милост, че с извинение нищо не можах да разбера.

— Подбипента.

— Празноскитник.

— Сваликачулка от Миши черва.

— Те ти, булка, Спасовден. Пия виното, но нека съм глупак, ако това не са погански имена.

— Отдавна ли, ваша милост, си напуснал Литва? — питаше поручикът.

— Ами вече от две седмици съм в Чигирин. Като узнах от пан Зачвилиховски, че ваша милост ще минеш оттук, реших да чакам, та на ваша милост да представя молбата си до княза.

— Кажи ми, ваша милост, защото съм любопитен да зная, защо носиш такъв джелатски меч под мишница?

— Той не е джелатски, ваша милост поручик, а кръстоноски, а го нося, защото е трофей и е отдавна в рода ни. Още при Хойници^[21] е служил в литовска ръка — та и аз го нося.

— Но това е страшна машина и сигурно е много тежка — навярно с две ръце?

— Може и с две, може и с една.

— Покажи, ваша милост!

Литовецът извади меча и го подаде, но ръката на пан Скшетуски увисна веднага. Нито да се нагласиш, нито удар да нанесеш свободно. С две ръце се справи, но пак му беше тежко. Затова пан Скшетуски се позасрами малко и се обърна към околните:

— Е, ваша милост панове — рече той, — кой ще направи кръст с него?

— Ние вече опитвахме — отговориха петнайсетина гласа. — Само пан комисар Зачвилиховски ще го вдигне, но и той няма да направи кръст.

Пан Скшетуски се обърна към литовеца и попита:

— А, ваша милост?

Шляхтичът вдигна меча като тръстика и замахна с него двайсетина пъти с най-голяма лекота, та въздухът чак фучеше в помещението, а по лицата повя вятър.

— Бог да бъде с тебе, ваша милост! — възкликна Скшетуски. — Службата ти при княза господар е сигурна!

— Бог вижда, че я желая, защото при нея мечът ми няма да ръждяса.

— Но умът ти окончателно — рече пан Заглоба, — защото не умееш, ваша милост, и него да въртиш така.

Зачвилиховски стана и двамата с поручика се готвеха да си тръгват, когато внезапно в помещението влезе побелял като гълъб човек, който при вида на Зачвилиховски каза:

— Ваша милост хоронжи комисарю, идвам тук точно при тебе.

Това беше Барабаш, черкаският полковник.

— Тогава ела, ваша милост, с мене в жилището ми — рече Зачвилиховски. — Тук такава пара се вдига от главите, че нищо не се вижда.

Излязоха заедно, а Скшетуски с тях. Щом престъпиха прага, Барабаш попита:

— Няма ли вести за Хмелницки?

— Има. Избягал в Сечта. Ето тоя офицер вчера го срещнал в степта.

— Значи не е заминал по вода? Аз изпратих куриер в Кудак да го ловят, но щом е така, напразно.

След тия думи Барабаш закри очите си с ръце и почна да повтаря:

— Ох! Спаси ни, Христе Боже!

— Какво се тревожиш, ваша милост?

— А ти, ваша милост, знаеш ли какво измъкна той от мене по лукав начин? Знаеш ли какво значи да се разгласят в Сечта такива документи? Бог да ни пази! Ако кралят не започне война с неверниците, тогава искрата е върху барута…

— Бунт ли предричаш, ваша милост?

— Не предричам, но го виждам, а Хмелницки е по-способен и от Наливайко, и от Лобода^[22].

— Но кой ще тръгне след него?

— Кой ли? Цялото Запорожие, казаците от редовната войска, гражданите, простолюдието, жителите на хуторите и ето като тия!

Тук пан Барабаш посочи към пазара и хората, които се въртяха по него. Целият пазар бе претъпкан с едри сиви волове, карани към Корсун за войската, а с воловете вървяха множество пастири, наричани чобани, които прекарваха целия си живот в степите и пустините — хора, съвсем диви, които не изповядваха никаква религия — religionis nullius, както казваше воеводата Кишел.

Между тях се виждаха типове, които приличаха повече на разбойници, отколкото на пастири, жестоки, страшни, покрити с дрипи от най-различни облекла. Повечето от тях бяха навлечени с овчи кожуси или с необработени кожи с вълната навън, разгърдени отпред, та макар да беше зима, се виждаше голата им гръд, обгорена от степните ветрове. Всеки беше въоръжен, но с най-различно оръжие: едни имаха лъкове и колчани на гърба си, някои — кремъклийки пушки, наричани от казаците „пищяли“, други — казашки саби, трети — коси или, най-сетне, само тояги с привързана на края им конска челюст. Между тях се въртяха почти толкова диви, макар и по-добре въоръжени низовци^[23], които караха за продан в лагера сушена риба, дивеч и овча лой; после чумаци^[24] със сол, степни и горски пчелари и восъкчии с мед, горски заселници със смола и катран; сетне, селяни с каруци и казаци от редовната войска, татари от Белгород и Бог знае какви още — скитници, бедняци от кол и въже. В целия град беше пълно с пияни, понеже щяха да нощуват тук. На пазарището палеха огньове, тук-таме гореше по някое каче със смола. Отвсякъде долитаха глъч и крясъци. Пронизителните звуци на татарските пищялки и тъпани се смесваха с рева на добитъка и с меките звуци на лирите, под чийто акомпанимент слепци пееха любимата по онова време песен:

Соколе ясний,

Брате мій рідний,

Ти високо літаеш,

Ти далеко видаеш.

А покрай всичко това се носеха дивите възгласи: „Ху! Ха! Ху! Ха!“ на казаците, които играеха на пазарището казачок, намазани с катран и съвсем пияни. Всичко това, общо взето, беше диво и побесняло. Достатъчно беше за Зачвилиховски да хвърли един поглед, за да се убеди, че Барабаш има право, че един полъх можеше да разпали тия непокорни елементи, склонни към грабеж и привикнали на бой, с каквито беше пълна Украйна.

А освен тия тълпи съществуваше още Сечта, съществуваше Запорожието, неотдавна покорено и след Маслови став^[25] обуздано, но нетърпеливо хапещо юздата, помнещо по-раншните си привилегии, мразещо комисарите и представляващо организирана сила. А тая сила имаше зад себе си симпатиите на грамадните селски маси, по-малко търпеливи, отколкото в другите области на страната, защото съседстваха с Чертомелик, а там цареше анархия, разбойничество и своеволие. Затова пан хоронжият, макар сам той да беше украинец и ревностен привърженик на източното вероизповедание, се замисли тъжно.

Като възрастен човек той помнеше добре времената на Наливайко, Лобода, Кремпски, познаваше украинския разгул може би по-добре от когото и да било в Рус, а като познаваше едновременно и Хмелницки, знаеше, че той струва колкото двайсет лободовци и наливайковци. И той разбра цялата опасност от неговото бягство в Сечта, особено с кралските грамоти, за които пан Барабаш казваше, че били пълни с обещания към казаците и ги поощрявали към съпротива.

— Ваша милост черкаски полковник — каза той на Барабаш, — ти, ваша милост, трябва да заминеш за Сеч, да уравновесиш влиянието на Хмелницки и да умиротворяваш, да умиротворяваш!

— Ваша милост хоронжи — отвърна Барабаш, — ще ти кажа само това, ваша милост, че при вестта за бягството на Хмелницки с книжата половината от моите черкаски хора нощес също побягнаха към Сечта подир него. Моето време вече мина — за мене е гробът, а не командването!

Наистина Барабаш беше добър воин, но стар и без влияние човек.

В това време стигнаха до жилището на Зачвилиховски; старият хоронжи отново придоби донякъде доброто си настроение, присъщо на неговата гълъбова душа, и когато седнаха при големите канати^[26] с медовина, каза по-бодро:

— Всичко това е празна работа, ако praeparatur^[27] война с неверниците, както се говори, а като че ли е така, защото, макар Жечпосполита да не иска война и вече много сеймове^[28] да са тровили кръвта на краля, все пак той може да наложи своето. Целият този огън ще може да се обърне против турците, във всеки случай имаме време пред себе си. Аз сам ще отида при краковския кастелан, ще му докладвам и ще го моля да се придвижи с войската си колкото е възможно по-близо до нас. Не зная дали ще постигна нещо, защото той, макар да е храбър мъж и опитен воин, страшно е уверен в себе си и в своята войска. Ваша милост полковник черкаски, дръж здраво казаците, а ти, ваша милост поручик, щом стигнеш в Лубни, предупреди княза да следи внимателно какво става в Сечта. Там дори ако смятат да предприемат нещо — repeto: имаме време. Сега в Сечта няма много хора: пръснали са се за риба и дивеч и са по селата из цяла Украйна. Много вода ще изтече в Днепър, докато се съберат. А и името на княза е страшно и като узнаят, че очите му са обърнати към Чертомелик, може би ще си кротуват.

— Аз съм готов само след два дни да тръгна от Чигирин — каза поручикът.

— Това е добре. Два или три дни не значат нищо. Ваша милост пане черкаски, също изпрати куриери до пан коронния хоронжи и до княз Доминик, за да им съобщим как стоят работите. Но ваша милост вече спиш, както виждам.

Наистина Барабаш беше скръстил ръце върху корема си и бе задрямал; след малко дори започна да хърка. Когато не ядеше и не пиеше, което обичаше най-много от всичко, старият полковник спеше.

— Гледай, ваша милост — рече тихо Зачвилиховски на поручика, — с такъв старец варшавските политици искат да държат казаците в подчинение. Бог да ги пази! Те вярваха и на самия Хмелницки, с когото канцлерът водил някакви преговори и който изглежда здравата ще ги излъже.

Поручикът въздъхна в знак, че съчувства на стария хоронжи. А Барабаш изхърка по-силно и после измърмори през сън:

— Спаси ни, Христе Божи! Спаси ни, Христе Божи!

— Кога мислиш да тръгнеш от Чигирин, ваша милост? — попита хоронжият.

— Ще трябва да изчакам поне два дни заради Чаплински, който навярно ще поиска удовлетворение за конфузията, която го сполетя.

— Няма да стори това. По-скоро би пратил слугите си срещу ваша милост, ако ти не носеше княжеска униформа — но дори за слугите на Конецполски е страшно да се заяждат с княза.

— Ще му съобщя, че чакам и че след два или три дни ще замина. От засада също не се боя — имам при себе си сабя и шепа хора.

Като каза това, поручикът се сбогува със стария хоронжи и излезе.

Над града светеше толкова силно сияние от огньовете по пазарния площад, та човек би казал, че целият Чигирин гори, а с настъпването на нощта врявата и виковете се бяха засилили още повече.

Евреите изобщо не се показваха извън домовете си. В един ъгъл тълпи чобани виеха тъжни степни песни. Диви запорожци танцуваха около огньовете и хвърляха нагоре шапки, гърмяха с „пищяли“ и пиеха водка с оканици. Тук-таме ставаше сбиване, което хората на старостата усмиряваха.

Поручикът трябваше да си пробива път с дръжката на сабята си и като слушаше тия крясъци и врявата на казаците, понякога си мислеше, че това са вече гласове на бунта. Струваше му се също, че вижда заканителни погледи и чува тихи, отправени към него клетви. В ушите му още звучаха думите на Барабаш: „Спаси ни, Христе Божи! Спаси ни, Христе Божи!“ и сърцето му затуптяваше по-живо.

А в това време чобаните в града пееха все по-високо, а запорожците гърмяха с кремъклийките и се къпеха във водка.

Стрелбата и дивото: „У-ха! У-ха!“ долитаха до ушите на поручика дори тогава, когато вече си бе легнал в квартирата.