Кони Уилис
Книга на Страшния съд (32)

30.

Мери беше починала още в началото на боледуването на Дануърти. Беше паднала на легло в деня, в който беше пристигнал аналогът. Почти веднага беше развила пневмония, а на втория ден сърцето й беше спряло да бие. На шести януари. Богоявление.

— Трябваше да ми кажеш — въздъхна Дануърти.

— Аз ти казах — възрази Колин. — Не си ли спомняш?

Дануърти нямаше никакъв спомен за подобно нещо, не се беше досетил дори когато видя, че госпожа Гадсън си влиза съвсем спокойно в стаята му, нито пък когато Колин беше казал: „Няма да ти кажат нищо“. Дори не му се беше сторило странно, че Мери толкова време не идва да го види.

— Казах ти, когато тя се разболя — обясняваше Колин.

— Казах ти и когато почина, но ти беше много болен и не ме чуваше.

Той си представи как Колин чака пред стаята й за някакви сведения и как после идва и застава до леглото му, за да се опита да му каже.

— Съжалявам, Колин.

— Не можеше да направиш нищо. Нали и ти беше болен — отвърна Колин. — Вината не е твоя.

Дануърти беше казал същото на госпожа Тейлър, но и тя беше повярвала на тези думи също толкова, колкото и той сега вярваше на Колин. Беше сигурен, че и самият Колин не им вярва.

— Всичко мина прилично — каза Колин. — Всички бяха много мили, с изключение на Старшата. Не ми даваше да ти кажа дори след като състоянието ти започна да се подобрява. Всички останали обаче бяха много мили, с изключение на Гадсъновица. Не спря да ми чете Светото писание за това как Бог наказвал съгрешилите. Господин Финч се обади на мама, но тя не можа да дойде, така че той организира всичко около погребението. Много добър човек. И американките бяха много мили. През цялото време ми даваха бонбони.

— Съжалявам — каза Дануърти, а след миг, когато дъртата сестра изхвърли Колин от стаята, повтори: — Съжалявам.

 

 

Оттогава Колин не се беше появявал и Дануърти се чудеше дали Старшата не му е забранила въобще да влиза в болницата, или пък момчето наистина не може да му прости въпреки това, което беше казал.

Той беше зарязал Колин, беше го оставил в ръцете на госпожа Гадсън, Старшата и лекарите, които не му казваха нищо. Беше заминал за едно място, до което нямаше никакъв достъп, също толкова изолиран, колкото и господин Бейсингейм, който си ловеше сьомгата на някоя река в Шотландия. И независимо от това, което говореше, Колин със сигурност смяташе, че ако Дануърти наистина беше искал — болен или не — можеше да бъде при него, за да му помогне.

— И ти мислиш, че Киврин е мъртва, нали? — беше го попитало момчето, след като Монтоя беше излязла от стаята.

— Страхувам се, че да.

— Но ти каза, че тя не може да се зарази от чумата. Ами ако не е мъртва? Ами ако точно сега е на мястото на рандевуто и те чака?

— Тя се е заразила от инфлуенцата, Колин.

— Ти също се зарази, обаче не умря. Може пък и тя да не е умряла. Мисля, че трябва да се видиш с Бадри, за да разбереш дали той има някаква идея. Може да успее да включи пак машината.

— Ти не разбираш нищо — каза Дануърти. — Това не е като джобно фенерче. Фиксирането не може да бъде включено отново.

— Добре, обаче той може да направи ново. Ново фиксиране. В същата епоха.

В същата епоха. За нагласяването на едно спускане, дори когато координатите вече бяха известни, трябваха поне няколко дни. А Бадри нямаше и координатите. Разполагаше само ас датата. Той можеше да „създаде“ нова комбинация от координати, базирана на датата, ако пространствените координати бяха останали същите, ако треската на Бадри не ги беше разбъркала напълно и ако парадоксите изобщо позволяха второ спускане.

Нямаше как да обясни всичко това на Колин, нито пък че Киврин просто не може да е оцеляла след инфлуенца в един век, където обичайното лечение е било кръвопускането.

— Няма да стане, Колин — каза той и изведнъж се почувства прекалено изтощен да обяснява каквото и да било. — Съжалявам.

— Значи просто ще я зарежеш там? Независимо дали е мъртва, или не? Дори няма да попиташ Бадри?

— Колин…

— Баба Мери направи всичко за теб. Тя не се предаде!

— Какво става тук? — попита в този момент Старшата. — Я излизай и не ми разстройвай пациента!

— Аз и без това си тръгвах — отвърна Колин и хукна навън.

 

 

И не се беше появил нито вечерта, нито на другия ден.

— Разрешено ли ми е да имам посетители? — попита Дануърти приятелката на Уилям, която застъпи следващата смяна.

— Да — отговори тя, докато разглеждаше екраните. — В момента дори имате една посетителка, която иска да се види с вас.

Беше госпожа Гадсън. Вече беше отворила Библията.

— Лука, глава 23, стих 33 — каза тя и го погледна гадно. — Понеже проявявате изключителен интерес към разпятието. „И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него.“

„Ако Господ е знаел къде е Синът Му, никога нямаше да позволи да направят така с него — помисли си Дануърти. — Щеше да си го изтегли обратно, щеше да отиде и да го спаси.“

По времето на Черната смърт хората бяха вярвали, че Бог ги е изоставил. „Защо Си извърнал лицето Си от нас?“ — бяха писали те в документите от онова време. „Защо не чуваш плача ни?“ Той обаче може би не ги беше чул. Може би Той е бил в безсъзнание, легнал болен на небето, самият Той безпомощен и неспособен да се притече на помощ.

— „Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час — продължаваше да чете госпожа Гадсън, — и потъмня слънцето…“

Съвременниците на Черната смърт бяха повярвали, че е дошъл краят на света, че е дошъл Армагедон, че Сатаната най-сетне е постигнал победата си. „Така си е било — помисли си Дануърти. — Нали загубихме данните от фиксирането.“

Мислеше и за Гилкрист. Чудеше се дали преди да умре си е дал сметка какво е направил, или просто е лежал в безсъзнание и в пълна забрава, без въобще да осъзнава, че е погубил Киврин.

— „И ги изведе вън до Витания — четеше госпожа Гадсън, — и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.“

Отделил се е от тях и се е възнесъл на небето. Господ все пак беше слязъл да го вземе, мислеше си Дануърти. Твърде късно обаче. Твърде късно.

Тя продължи да чете, докато не дойде дежурството на приятелката на Уилям.

— Време за дрямка — каза тя лаконично и избута госпожа Гадсън навън. После се приближи до леглото, измъкна възглавницата изпод главата му и я удари няколко пъти, за да я набухне.

— Колин да се е появявал? — попита я Дануърти.

— Не съм го виждала от вчера — отговори тя и му нагласи възглавницата. — Време е да поспите.

— И госпожа Монтоя ли не е идвала?

— Също от вчера. — Тя му подаде една капсула и картонена чашка.

— Да са пристигали някакви съобщения?

— Никакви — отвърна тя и взе празната чаша от ръцете му. — Опитайте се да поспите.

Никакви съобщения. „Ще направя всичко възможно да ме погребат в църковния двор“, беше казала Киврин на Монтоя, обаче по дворовете на църквите не бяха останали свободни места. Бяха започнали да погребват жертвите на чумата в изкопи и ями. Бяха ги хвърляли в реките. Към края на епидемията въобще не си бяха правили и труда да ги погребват. Бяха ги струпвали на някое място и ги бяха подпалвали.

Монтоя никога нямаше да намери записващото устройство. Ако пък успееше, какъв ли щеше да бъде записът? „Отидох до мястото на спускането, но мрежата не се отвори. Какво се е случило?“ Гласът на Киврин се извисява в паника, обвинение, зов: „Или, Или, защо ме изостави?“

Когато стана време за обяд сестрата — приятелката на Уилям — го накара да седне на един стол, за да се нахрани. Тъкмо когато довършваше задушените сини сливи, пристигна Финч.

— Плодовите ни консерви са на привършване — каза той и посочи подноса на Дануърти. — А също така и тоалетната хартия. Представа си нямам как мислят да започнем семестъра. — Той седна на края на леглото. — Университетът е обявил началото на семестъра за двайсет и пети, но просто не можем да се подготвим дотогава. В „Салвин“ все още има петнайсет пациенти, масовата имунизация тепърва започна, а и въобще не съм сигурен, че няма да има повече заразени с инфлуенца.

Ами Колин? — попита Дануърти. — Той добре ли е?

— Да, сър. Беше малко умърлушен, след като доктор Ааренс си отиде, но откакто вие дойдохте на себе си, доста се пооживи.

— Искам да ти благодаря, че си му помогнал — каза Дануърти. — Колин спомена, че ти си уредил всичко по погребението.

— О, за мен беше удоволствие да помогна, сър. Знаете ли, той си няма никого другиго и аз бях сигурен, че сега — като е преминала опасността — майка му ще дойде, но тя се обади да каже, че било много трудно да се уреди каквото и да било с такова кратко предизвестие. Изпрати обаче прекрасни цветя. Лилии и лазерни цветове. Направихме службата в параклиса на „Балиол“. — Той се размърда на леглото. — О, като заговорихме за параклиса, се сетих, че — надявам се, че нямате нищо против, но дадох разрешение на протестантската църква да го използва за един концерт с ръчни камбани на петнайсети. Американските майсторки смятат да изпълнят „Когато най-сетне Спасителят дойде“ от Рембо, а протестантската църква в момента се използва от Националната служба по здравеопазването като център за имунизация. Искрено се надявам, че нямате нищо против.

— Нямам — отвърна Дануърти, който се беше замислил за Мери. Чудеше се кога точно е било погребението и дали след това са ударили камбаната.

— Мога да им кажа, че вие предпочитате да използват „Света Богородица“ — прекъсна мислите му Финч.

— Не, разбира се, че не — каза Дануърти. — Параклисът е идеален за тази цел. Ти очевидно се справяш добре в мое отсъствие.

— Ами опитвам се, сър. Много ми е трудно с госпожа Гадсън. — Той се изправи. — Не искам да ви преча на почивката. Искате ли да ви донеса нещо? Или нещо друго?

— Не — отвърна Дануърти, — нищо не искам.

Финч тръгна към вратата, но после спря и каза:

— Моите съболезнования, господин Дануърти. Зная колко бяхте близки с доктор Ааренс.

„Близки — повтори си той, след като Финч излезе. — Аз въобще не бях близък.“ Опита се да си спомни как Мери се навежда над него, как му дава лекарство за температурата, как гледа напрегнато екраните, опита се да си спомни как Колин стои до леглото му с новото си яке и сивия шал и му казва: „Баба Мери почина. Мъртва е. Не ме ли чуваш?“, но в главата му не изплуваше никакъв спомен. Нищичко.

По едно време влезе сестрата и закачи нова банка на системата му. Той заспа почти веднага, а като се събуди, вече се чувстваше невероятно по-добре.

— Така е, защото започва да действа разширението на Т-клетките ви — обясни му приятелката на Уилям. — Същото се наблюдава в доста голям брой от случаите. Ефектът при някои е направо чудотворен.

Тя го накара да отиде сам до тоалетната, а следобед да походи и по коридора.

— Колкото по-далеч стигнете, толкова по-добре — каза тя и се наведе да му сложи чехлите.

„Никъде няма да ходя — помисли си Дануърти. — Гилкрист изключи мрежата.“

Тя прикрепи банката към рамото му, закачи портативното моторче към нея и помогна на Дануърти да си облече халата.

— Депресията да не ви притеснява — каза му тя, докато му помагаше да стане от леглото. — Задължително се появява след боледуване от инфлуенца. Щом химическият ви баланс се възстанови, тя ще изчезне.

И го придружи до коридора.

— Може да ви се отрази добре, ако посетите някои от приятелите си — продължи тя. — В това отделение има двама пациенти от „Балиол“ — в дъното на коридора. Госпожа Пиантини е на четвърто легло. Малко освежаване ще й дойде добре.

— А господин Латимър… — започна той, но спря по средата на изречението. — Той също ли е още пациент на болницата?

— Да — отговори тя, но Дануърти позна по тона й, че Латимър не се е оправил след удара. — Две врати по-надолу.

Дануърти се затътри по коридора към стаята на Латимър. След като Латимър беше паднал на легло, той не беше ходил да го види, първо защото по това време трябваше да чака обаждането на Андрюс, и второ, защото предпазните костюми в болницата бяха свършили. Мери му беше казала, че Латимър е получил пълна парализа и загуба на основните функции.

Дануърти отвори вратата на стаята му. Латимър лежеше с ръце от двете си страни, като лявата беше малко извита, за да се закачат на нея иглите на системите. В носа и по гърлото му се виждаха тръбички, а от главата и гърдите му тръгваха оптични кабели, които свършваха при мониторите над леглото. Лицето му беше наполовина закрито от тях, но не личеше това да го дразни особено.

— Латимър? — каза Дануърти, докато се придвижваше към леглото.

Никакъв знак, че го е чул. Очите му бяха отворени, но въобще не помръднаха. Лицето му под плетеницата тръбички също не промени изражението си. Изглеждаше унесен, далечен, сякаш се опитваше да си спомни някой стих от Чосър.

— Господин Латимър — каза Дануърти вече по-високо и вдигна поглед към екраните. Те също оставаха непроменени.

„Сигурно не осъзнава нищо“ — помисли си Дануърти и сложи ръка на облегалката на стола.

— Сигурно не знаеш нищо за това, което се е случило, нали? — попита той. — Мери почина. Киврин е в 1348 година, а ти дори не знаеш. Гилкрист изключи мрежата.

Екраните не се променяха. Линиите си се движеха равномерно, необезпокоявани от нищо.

— Двамата с Гилкрист я изпратихте право в лапите на Черната смърт — закрещя той, — а сега си лежиш тук…

— Той спря и се отпусна на стола.

„Казах ти и когато почина — му беше казал Колин, — но ти беше много болен и не ме чуваше.“ Колин се беше опитал да му каже, но също като Латимър той беше лежал безразличен, изпаднал в забрава.

„Колин никога няма да ми прости — мислеше си Дануърти. Както няма да прости и на майка си, че не е дошла на погребението.“ Какво беше казал Финч? Че било много трудно да се уреди нещо с такова кратко предизвестие. Той си представи как Колин стои сам на погребението и как гледа лилиите и лазерните цветове, оставен в ръцете на госпожа Гадсън и майсторките по биене на камбани.

„Майка ми не можа да дойде“, беше казал Колин, но той не вярваше на това. Разбира се, че е можела да дойде, ако наистина го е искала.

„Той никога няма да ми прости — мислеше си Дануърти. — Нито пък Киврин. Тя е по-голяма от Колин, ще може да си представи какви ли не затруднения тук, може би дори и истинските. Дълбоко в сърцето си обаче, когато е оставена в ръцете на един бог знае какви главорези, крадци и болести, няма да повярва, че не съм могъл да отида да я взема. Ако наистина съм искал.“

Дануърти се изправи с усилие, като се придържаше едновременно и за седалката, и за облегалката и без да поглежда нито към Латимър, нито към мониторите над главата му. Излезе в коридора. До стената имаше една празна носилка на колелца и той се облегна на нея за момент.

В този момент се появи госпожа Гадсън.

— А, тук ли сте, господин Дануърти? — каза тя. — Тъкмо идвах да ви почета. — И отвори Библията. — Разрешено ли ви е да ставате?

— Да — отвърна той.

— Е, радвам се да ви видя по-добре. Докато боледувахте, всичко съвсем се обърка.

— Да — пак каза той.

— Ама вие наистина трябва да направите нещо за тоя господин Финч, да знаете. Позволява на американките да си упражняват камбаните по всяко време на денонощието, а когато му се оплаках от това, се отнесе доста грубо с мен. Освен това е дал на моя Уили медсестрински задължения. Медсестрински задължения! При положение че Уили винаги е бил много податлив на болести. Истинско чудо е, че досега не се е разболял от тоя вирус.

„Вярно си е — помисли си Дануърти. — Особено като се има предвид броят на по всяка вероятност много заразните млади жени, с които имаше контакт по време на епидемията.“ Дануърти се зачуди как ли ще обяснят от Статистическия това, че Уилям е останал здрав и читав.

— И да вземе тоя господин Финч да го направи медицинска сестра! — говореше госпожа Гадсън. — Аз, разбира се, не разреших. Казах му: „Няма да позволя да излагате на риск здравето на Уили по този безотговорен начин!“ Казах му още: „Не мога да стоя със скръстени ръце, когато детето ми е в смъртна опасност.“

Смъртна опасност!

— Трябва да се отбия да видя госпожа Пиантини — прекъсна я Дануърти.

— Трябва да си легнете. Много сте зле. — Тя размаха Библията пред лицето му. — Тази болница изобщо не се поддържа. Как може да позволяват на пациентите да обикалят където си искат! Ще получите нов пристъп и ще умрете, и няма да имате право да обвинявате никого освен себе си.

— Няма — каза Дануърти, бутна вратата на отделението и влезе.

Беше очаквал, че отделението ще е почти празно, че всички пациенти ще са изпратени по домовете си, но всички легла бяха заети. Повечето от пациентите бяха насядали, четяха или гледаха портативни видеоекрани, а един беше седнал в количка до леглото си и гледаше дъжда.

На Дануърти му трябваше известно време да го познае. Колин го беше предупредил, че е получил нов пристъп, но чак такова нещо Дануърти не беше очаквал. Приличаше на старец. Мургавото му лице беше осеяно с множество дълбоки бръчки — както под очите, така и от двете страни на устата. Косата му беше съвсем побеляла.

— Бадри — каза Дануърти.

Бадри се извърна.

— Господин Дануърти.

— Не знаех, че си в това отделение — каза Дануърти.

— Преместиха ме тук след… — Той спря. — Чух, че сте се оправили.

— Да.

„Не мога повече да понасям това — помисли си Дануърти. — Как се чувстваш? По-добре, благодаря. А ти? По-добре. Вярно, отпаднал съм, но това е нормално след…“

Бадри завъртя стола си към прозореца и Дануърти се запита дали и на него вече не му е писнало от всичко това.

— Направил съм грешка в координатите, когато съм ги вкарвал втория път — каза Бадри, без да откъсва поглед от дъжда. — Вкарал съм погрешни данни.

Дануърти трябваше да каже: „Бил си болен, имал си треска“. Трябваше да му каже, че е от болестта. Трябваше да каже: „Не си виновен.“

— Въобще не осъзнавах, че съм болен — продължи Бадри, дращейки по халата си, както беше дращил по завивките по време на треската си. — Много ме болеше глава, но мислех, че е защото съм работил на мрежата цялата сутрин. Трябваше да си дам сметка, че нещо не е наред, и да прекратя спускането.

„Аз пък трябваше да откажа да й стана наставник, трябваше да накарам Гилкрист да направи проверка на параметрите, трябваше да го накарам да отвори мрежата веднага щом ти каза, че нещо не е наред.“

— Трябваше да отворя мрежата в деня, когато се разболяхте, а не да чакам до датата на рандевуто — продължи Бадри. — Трябваше да я отворя незабавно.

Дануърти погледна към стената над главата му, но там нямаше монитори. Бадри дори не носеше устройството за мерене на температура. Той се зачуди дали е възможно Бадри да не знае, че Гилкрист е изключил мрежата, дали лекарите не бяха скрили това от него, както бяха скрили смъртта на Мери.

— Не искат да ме изпишат — каза Бадри.

„Ще се наложи да му кажа“ — помисли Дануърти, но не го направи. Мълчеше и гледаше Бадри, и изпитваше безкрайно съжаление към него.

— Госпожа Монтоя ми показа данните на статистическия отдел — каза Бадри. — Мислите ли, че Киврин е мъртва?

„Надявам се — отговори му наум Дануърти. — Надявам се, че е умряла от вируса преди да разбере къде всъщност се намира. Преди да си е дала сметка, че сме я зарязали там.“

— Вината не е твоя — каза той.

— Закъснях само с два дни при отварянето на мрежата. Бях сигурен, че тя ще чака там. Закъснях само с два дни.

— Какво? — зяпна Дануърти.

— Опитах се да получа разрешение да напусна болницата на шести, но те отказаха да ме изпишат преди осми. Отворих мрежата веднага щом се добрах дотам, но нея я нямаше.

— За какво говориш? — попита го Дануърти. — Как си успял да отвориш мрежата? Гилкрист я беше изключил.

Бадри вдигна поглед към него.

— Използвахме една от поддържащите системи.

— Каква поддържаща система?

— Фиксирането, което направих на нашата мрежа — отвърна Бадри с тон на изумление. — Вие толкова се бяхте притеснили за начина, по който Медиевистиката провеждаше цялото спускане, че аз реших да направя една резервна система, в случай че нещо се обърка. Дойдох в „Балиол“ вторник сутринта, за да ви попитам, но вас ви нямаше. Оставих ви бележка, че искам да говоря с вас.

— Бележка — повтори Дануърти.

— Лабораторията беше отворена и аз направих едно резервно фиксиране чрез мрежата на „Балиол“ — обясни Бадри. — Защото вие бяхте много притеснен.

Изведнъж сякаш всичката сила се изпари от коленете на Дануърти. Той седна на леглото.

— Опитах се да ви кажа — допълни Бадри, — но бях прекалено болен, за да се изразя ясно.

През цялото време беше имало поддържаща система. Той беше прахосал дни наред в опити да накара Гилкрист да отвори лабораторията, да издирва Бейсингейм, да чака Поли Уилсън да намери начин за влизане в компютъра на университета, а през цялото време данните от фиксирането са били в мрежата на „Балиол“. „Толкова притеснен“, беше казвал Бадри по време на делириума си. „Отворена ли е лабораторията?“. Беше казал и „поддържаща“. Поддържаща!

— Можеш ли да отвориш пак мрежата?

— Разбира се, но дори да не се е заразила от чумата…

— Не се е — прекъсна го Дануърти. — Тя беше имунизирана.

— Вече няма да е там. От датата на рандевуто минаха осем дни. Не може да е останала да чака през цялото това време.

— Може ли да бъде спуснат някой друг?

— Някой друг ли? — премигна Бадри.

— За да я потърси. Може ли още някой да използва същото спускане, за да пропътува във времето?

— Не знам.

— Колко време ти трябва, за да я нагласиш и да опитаме?

— Най-много два часа. Времевите и пространствените координати са вече нагласени, но не знам какво отклонение ще се получи.

В този момент вратата на отделението се отвори с гръм и трясък и влетя Колин и викна:

— Тук си бил значи. Сестрата ми каза, че си тръгнал на разходка, но не можах да те открия никъде. Помислих си, че си се загубил.

— Не — отвърна Дануърти, без да маха погледа си от Бадри.

— Каза, че трябва да те върна в стаята ти — допълни Колин, хвана Дануърти под ръка и му помогна да стане. — За да не прекаляваш. — И го забута към вратата.

— Коя инсталация използва, когато си отворил мрежата на осми? — попита Дануърти.

— В „Балиол“ — отвърна технологът. — Страхувах се, че при изключването на мрежата част от паметта в „Брейзноуз“ може да е отишла на кино, а нямах време да пускам тест за преценка на повредата.

Колин чакаше на вратата.

— Старшата идва на работа след половин час. Знаеш ли какво ще стане, ако те намери на крака? — Той затвори вратата. — Съжалявам, че не можах да се върна по-рано, но трябваше да отнеса схемите за имунизацията до Годстоу.

Дануърти мислеше. Можеше да има огромно отклонение, технологът му беше на инвалидна количка, той самият не беше сигурен, че може да стигне сам и до края на коридора, камо ли да се върне сам до стаята си.

— Добре ли си? — попита Колин. — Нали не изпадаш в нов пристъп, а?

— Не — отвърна той.

— Попита ли господин Шодхури дали може да направи фиксирането отново?

— Не — отвърна Дануърти. — Имало е поддържаща система.

— Поддържаща ли? — възкликна Колин ентусиазирано. — Искаш да кажеш още едно фиксиране?

— Да.

— Това означава ли, че можете да я спасите?

— Нямам представа.

— Аз ще ти помогна — каза Колин. — Кажи само какво искаш да правя? Ще направя каквото ми кажеш. Ще изпълнявам поръчките ти, ще ти нося разни неща. Ти няма да правиш нищо.

— Може да не се получи нищо — прекъсна го Дануърти. — Отклонението…

— Ще опиташ обаче, нали? Нали?

Гърдите го стягаха все по-силно. Освен това дори и да успееха, мрежата можеше да откаже да го изпрати във времето.

— Да — отвърна той. — Ще се опитам.

— Жестоко! — възкликна Колин.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(078926–079064)

Лейди Имейн — майката на Гийом д’Ивери.

 

(Пауза)

 

Роузмунд отслабва все повече. Вече въобще не усещам пулса на китката й, а кожата й е станала жълтеникава и восъчна, което знам, че е лош знак. Агнес се бори упорито. Още няма бубони, нито повръща, което, струва ми се, е добър знак. Наложи се Еливис да й отреже косата. Малката непрекъснато я дърпаше и пищеше да отида да я среша.

 

(Пауза)

 

Рош миропомаза Роузмунд. Тя, разбира се, не можа да се изповяда. Агнес като че ли е по-добре, макар че преди малко й тече кръв от носа. Питаше къде й е звънчето.

 

(Пауза)

 

Ти, копеле гадно! Няма да ти позволя да я вземеш. Та тя е още дете. Ама това ти е специалитетът, нали? Да избиваш младенците? Вече уби и бебето на иконома, и кутрето на Агнес, и момчето, което отиде да търси помощ за мен, когато бях в колибата, и аз мисля, че това ти стига. Няма да ти позволя да я убиеш и нея, копеле гадно такова! Няма да ти позволя!