Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

8.

Горяха я на кладата. Тя усещаше пламъците по тялото си. Сигурно вече я бяха завързали на кладата, макар че нямаше никакви спомени за това. Помнеше само, че по едно време запалиха огъня. Беше се свлякла от белия кон и главорезът я беше вдигнал и отнесъл до кладата.

— Трябва да се върнем до мястото на спускането — беше казала тя.

Той се беше навел над нея и тя беше видяла жестокото му лице на потрепващата светлина.

— Господин Дануърти ще отвори мрежата веднага щом разбере, че нещо не е наред — беше казала тя. Не биваше обаче да го казва. Той я беше взел за вещица и я беше докарал тук, за да бъде изгорена.

— Не съм вещица — каза тя и при тези думи една ръка изплува от нищото и положи хладната си длан на челото й.

— Шшт — рече някакъв глас.

— Аз не съм вещица — повтори тя като изричаше думите бавно, за да могат да я разберат. Главорезът не я беше разбрал. Тя се беше опитала да му обясни, че не трябва да напускат мястото на спускането, но той не й беше обърнал никакво внимание. Беше я метнал на белия си кон, после го беше подкарал към белостволите брези — към най-гъстата част на гората.

Тя се беше опитала да запомни пътя, по който минаваха, за да може да се върне, но поклащащата се факла на непознатия не осветяваше почти нищо. Освен това от светлината я боляха очите. Тя ги беше затворила и това се беше оказало голяма грешка, защото от тромавата походка на коня й се зави свят и тя се строполи на земята.

— Не съм вещица — каза тя за пореден път. — Историчка съм.

Пако несмер дохтас тсила верч? — чу се някъде отстрани женски глас.

Увин пльона шеюдин воре панреди — чу се и мъжки глас, който звучеше досущ като този на господин Дануърти. — Скав рмадаш вюлеш але укрике хьосеш.

Пелтеш смрадеш думорти круне? — попита жената.

— Господин Дануърти — каза Киврин и протегна ръце към него, — попаднах сред банда главорези!

Но не можа да го види през задушливия дим.

— Шшт — каза жената и едва тогава Киврин осъзна, че колкото и да е невъзможно, е спала. За колко ли време изгаря човек, чудеше се тя. Пламъците бяха толкова горещи, че досега трябваше да е станала на пепел, но когато вдигна ръка пред очите си, видя, че още си е цяла-целеничка, макар че по краищата на пръстите й потрепваха малки червени пламъчета. От светлината им я заболяха очите. И тя ги затвори.

„Дано да не падна пак от коня“ — помисли си тя. Беше се вкопчила в животното с две ръце. От неравния му ход главата я беше заболяла непоносимо, но въпреки това не се беше пуснала. После обаче беше паднала, макар че господин Дануърти беше настоял да се научи да язди и й беше уредил уроци по езда в покрайнините на Уудсток. Господин Дануърти я беше предупредил, че ще стане така. Беше й казал, че в крайна сметка ще я изгорят на кладата.

Жената поднесе към устните й чаша. Сигурно бе оцетът, който са давали на мъчениците, помисли си Киврин. Обаче грешеше. В чашата имаше някаква топла горчива течност. Жената трябваше да повдигне главата й, за да може тя да отпие, и едва сега Киврин си даде сметка, че лежи.

„Ще трябва да разкажа на господин Дануърти, че са изгаряли хората легнали.“ Опита се да вдигне ръце към устните си като за молитва, за да задейства записващото устройство, но под тежестта на пламъците те се отпуснаха безпомощно.

„Болна съм“ — помисли си Киврин и си даде сметка, че топлата горчива напитка е някаква лечебна отвара и че малко е поуспокоила треската й. Всъщност тя въобще не лежеше на земята, а на легло в някаква тъмна стая. Жената, която се грижеше за нея и й беше дала отварата, стоеше някъде до нея. Чуваше дишането й. Опита се да обърне глава, за да я види, но дори от това незначително усилие главата отново я заболя ужасно. Дишането на жената беше равномерно и високо, почти като хъркане. Болеше я главата дори от самия му звук.

„Сигурно съм в селото — помисли си тя. — Сигурно червенокосият ме е докарал тук.“

Беше паднала от коня и главорезът й беше помогнал да се качи пак на седлото, но когато го огледа, тя забеляза, че въобще не прилича на главорез. Беше млад, с рижа коса и миловидно лице. Беше се навел над нея, докато тя седеше облегната на колелото на каруцата, беше се подпрял на коляно и беше попитал:

— Коя си ти?

И тя беше разбрала въпроса му.

Ксеси канкар пупе? — попита жената и отново повдигна главата й, за да отпие от горчивата отвара. На Киврин й беше трудно да преглъща. Огънят сякаш беше влязъл и в гърлото й. Усещаше съвсем осезаемо малките червеникави пламъци, макар че течността би трябвало да ги погаси. Чудеше се дали мъжът я е отвел в някоя напълно непозната страна — като Испания или Гърция например, където се говореше на език, който не беше вкаран в автоматичния й преводач.

Беше разбрала всяка дума на червенокосия.

— Коя си ти? — беше я попитал той и тя си беше помислила, че другият мъж трябва да е негов роб, доведен от кръстоносните походи, роб, който говори на турски или арабски, и че точно затова тя не можеше да разбере нито думичка.

— Историчка съм — каза тя, но когато вдигна поглед към милото му лице, вече не беше той. Беше лицето на главореза.

Тя се огледа като обезумяла за червенокосия, но него го нямаше. Главорезът събираше съчки и ги редеше върху някакви камъни, за да стъкми огън.

— Господин Дануърти! — извика Киврин отчаяно, но вместо това главорезът дойде и приклекна пред нея. Отблясъците от факлата играеха по лицето му.

— Не се страхувай — каза той. — Скоро ще се върне.

— Господин Дануърти! — извика тя и червенокосият веднага дойде и приклекна до нея.

— Не трябваше да напускам мястото на спускането — каза тя, без да откъсва очи от лицето му, за да не се превърне то отново в лице на убиец. — Сигурно нещо с фиксирането се е объркало. Трябва да ме върнете там.

Той развърза наметалото си, свали го с един замах от раменете си и я зави.

— Искам да си отида вкъщи — продължи тя, когато той се наведе над нея. Той също държеше факла, която осветяваше добродушното му лице и хвърляше по рижата му коса малки пламъчета.

Годуфадур — извика той и Киврин си помисли: „Това явно е името на слугата: Годефодр. Годфрид? Ще помоли слугата си да му каже къде ме е намерил и ще ме върне на мястото на спускането.“ А господин Дануърти? Господин Дануърти сигурно ще се побърка като види, че я няма, когато се отвори мрежата. „Всичко е наред, господин Дануърти — прошепна си тихичко. — Идвам си.“

Нота са страаш — каза червенокосият и я вдигна в прегръдката си. — Фьорцарти Гавнарюн присте.

— Болна съм — обърна се Киврин към жената — и не разбирам нито думичка от това, което казвате. — Но този път никой не изникна от мрака, за да я успокои. Може би им беше писнало да я гледат как гори и си бяха тръгнали. Много дълго време отнемаше всичко това, макар че огънят като че ли ставаше все по-горещ.

Червенокосият я беше метнал пред себе си на белия кон и беше отпрашил към гората, а тя си беше помислила, че я връща на мястото на спускането. Конят имаше звънчета, звънчета, които подрънкваха весело някаква мелодия. Мелодията беше „Сберете се всички вярващи“. Звънчетата ставаха все по-силни с всеки следващ куплет, докато накрая зазвучаха като камбаните на църквата „Св. Богородица“.

Яздиха дълго и Киврин си помисли, че вече трябва да са доста близко до мястото на спускането.

— Колко път има още до спускането? — попита тя червенокосия. — Господин Дануърти много ще се притесни.

Но мъжът не й отговори, а подкара коня надолу по някакъв склон. Луната беше изгряла и подаваше бледия ли лик през клоните на голите дървета. Проблясваше и по фасадата на църквата в подножието на хълма.

— Това не е мястото на спускането — каза Киврин и си помисли да дръпне юздите, за да се върнат по пътя, по който бяха дошли. Не посмя обаче да свали ръцете си от врата на червенокосия, за да не падне пак. След това се оказаха пред някаква врата, която се отвори, после пак се отвори, после имаше огнище, светлина и звън на камбани и тя разбра, че в крайна сметка са я върнали на мястото на спускането.

Шаса воври смехе нкого збуз — каза жената и Киврин усети допира на набръчканите й груби ръце. Жената я зави. Кожа, Киврин усети мека кожа по лицето си, а може би просто това беше нейната си коса.

— Къде сте ме довели? — попита Киврин. Жената се наведе, сякаш не можеше да я чуе, и Киврин си даде сметка, че сигурно е проговорила на английски. Преводачът й не работеше. Значи трябваше да мисли на английски, но да изговаря всичко на средновековен английски. Може би не можеше да разбере никого защото преводачът й просто не работеше.

Опита се да се сети как да каже същото на техния език, със старинен словоред.

— Къде сте ме отвели вий?

Не можеше да мисли. Жената продължаваше да трупа разни завивки отгоре й, но колкото повече кожи слагаше, толкова по-студено й ставаше.

Не я разбираха. Намираше се в някакво село. Бяха минали покрай някаква църква и бяха стигнали до голяма къща. Дали пък да не опиташе на френски?

Quelle demeure avez m’avez apporté?[1] — попита тя високо, но жената беше изчезнала, а и освен това въпросът й отново не беше правилен. От двеста години те вече нямаха нищо общо с французите. Трябваше да зададе въпроса си на английски. „Кое е селото, в което сте ме довели?“ Как ли беше обаче „село“ на техния език?

Господин Дануърти я беше предупредил, че може да й се наложи да не зависи от преводача си, поради което трябваше да взема уроци по средновековен английски, нормански френски и немски, за да компенсира разминаването в произношението. Беше я накарал да заучава наизуст десетки страници от Чосър. „Скоро ти в сълзи ще тънеш и на мен не ще продумаш.“ Не. Не. „Кое е селото, в което сте ме довели?“ Но каква беше думичката за „село“?

Той я беше довел в някакво село и беше почукал на някаква врата. На прага беше излязъл някакъв исполин с брадва в ръка. За да нацепи дърва за огъня, разбира се. Едър мъж, а после и някаква жена, и и двамата бяха говорили на език, който Киврин не можеше да разбере. След това вратата се беше затворила и те бяха останали навън в мрака.

— Господин Дануърти! Доктор Ааренс! — извика Киврин, но гърдите я заболяха ужасно и не успя да изрече почти нищо разбираемо. — Не трябва да ги водиш в близост до мястото на спускането — каза тя на червенокосия, но той вече се беше превърнал отново в главорез, в разбойник.

— Няма — каза той, а после каза на някой друг: — Зле е. — И вратата се отвори отново и той я внесе вътре, за да я изгорят.

Беше й ужасно горещо.

Тучер нугав плюрсун шорсас пранер вдеве втре — каза жената и Киврин се опита да вдигне глава, за да отпие, но жената не държеше никаква чаша. Държеше свещ близо до лицето й. Твърде близо. Косата й щеше да се подпали.

Ктур мочехиш дсене таба — каза жената.

Пламъкът затрептя още по-близо до лицето й. Косата й се беше подпалила. По крайчетата й пробягваха оранжеви и червени пламъчета, превръщаха се в блуждаещи струйки дим, а косата — в пепел.

— Шшт — каза жената и се опита да хване ръцете на Киврин, но Киврин се бори, докато не ги освободи. Започна да се пипа по косата, за да изгаси пламъците. Но ръцете й също се подпалиха.

— Ш-ш-т — каза жената и хвана здраво ръцете й. Беше силна. Киврин започна да мята глава наляво-надясно, за да прогони пламъците от косата си, но някой беше хванал и главата й. Косата й избухна в облак дим.

 

 

Когато се събуди, цялата стая беше задимена. Огънят сигурно беше изгаснал, докато беше спала. Това се беше случило с кладата, на която беше изгорял един от мъчениците. Приятелите му бяха натрупали зелени съчки, за да може да се задуши от дима преди да го достигнат пламъците, но вместо това почти бяха изгасили огъня и той се беше пърлил часове наред.

Жената се надвеси над нея. Беше толкова задимено, че Киврин не можеше да види дали е млада, или стара. Сигурно червенокосият беше загасил огъня. Беше я покрил с наметалото си, след което беше отишъл при огъня и го беше изгасил, разпръсквайки жарта с ботушите си, и се беше вдигнал дим, и тя сега беше като сляпа.

Жената я поръси с вода и капките съскаха върху кожата й.

Хракуно анчиши гратво платвонош? — попита жената.

— Аз съм Изабел дьо Боврие — каза Киврин. — Брат ми е болен, в Ившам е. — Не можеше да се сети за нито една от думите. Quelle demeure. Изхвърлена на пътя. — Къде съм? — попита тя на английски.

Едно лице се приближи към нейното.

Какон висосон наменал? — каза лицето. Беше главорезът от омагьосаната гора.

Тя се отдръпна изплашена и извика:

— Махай се! Какво искаш?

In nomine Patris, et Filii, et Spiritus sancti[2] — каза той.

„Латински“ — помисли си тя с облекчение. Значи тук имаше свещеник. Тя се опита да вдигне глава, за да може погледът й да мине покрай разбойника и да намери свещеника, но не успя. В стаята беше прекалено задимено. „Мога да говоря на латински. Господин Дануърти ме накара да се науча.“

— Не биваше да го пускате! — каза тя на латински. — Той е разбойник! — Болеше я гърлото и като че ли не й достигаше дъх да изрича думите, но като видя как разбойникът изненадано се отдръпва, разбра, че са я чули.

— Не се страхувай — каза свещеникът и тя разбра думите отлично. — Ще се върнеш у дома.

— До мястото на спускането ли? — попита Киврин. — Ще ме отведете ли там?

Asperges me, Domine, hyssope et mundabor — каза свещеникът. — С исоп ще ме поръсиш, Господи, и тъй ще се пречистя.

Тя разбираше думите до една.

— Помогнете ми — каза тя на латински. — Трябва да се върна на мястото, откъдето дойдох.

… nominus… — рече свещеникът толкова тихо, че тя едва го чу. Името. Нещо за името й. Тя вдигна глава. Усети я много странно лека. Сякаш цялата й коса беше изгоряла.

— Името ми ли? — попита тя.

— Можеш ли да ми кажеш името си? — попита я той на латински.

Тя трябваше да им каже, че е Изабел дьо Боврие, дъщеря на Гилбърт дьо Боврие, че е от Източното графство, но гърлото така я болеше, че не можеше да продума.

— Трябва да се върна — изхриптя Киврин. — Иначе няма да разберат къде съм изчезнала.

Confíteor deo omnipotenti[3] — каза свещеникът някъде от много далече. Беше се загубил от погледа й. Когато се опита да погледне зад разбойника, видя само пламъци. Сигурно пак бяха запалили огъня. — Beatae Mariae semper Virgini[4].

Казваше „Confíteor Deo“, молитвата при изповед. Главорезът не биваше да присъства. По време на изповед в стаята не биваше да има никого.

Сега беше неин ред. Опита се да събере ръцете си за молитва, но не можа. Свещеникът обаче й помогна, а когато тя не успя да се сети думите на молитвата, започна да ги казва заедно с нея.

— Прости ми, отче, че грешна съм аз. Изповядвам пред всемогъщия Бог и пред теб, отче, че много съм съгрешавала в мислите, думите, постъпките и незнанието си, заради поквареността си.

Mea culpa — прошепна тя, — mea culpa, mea maxima culpa. — Грешна съм, грешна съм, много съм грешна, но не биваше така, не това трябваше да говори в този момент.

— Как си съгрешила? — попита отецът.

— Съгрешила ли? — възкликна тя.

— Да — рече той нежно. Беше се навел толкова ниско над нея, че всъщност шепнеше в ухото й. — За да можеш да изповядаш греховете си, да получиш Божието опрощение и да влезеш във вечното царство.

„Аз исках само да дойда в Средновековието — помисли си тя. — Толкова труд хвърлих; научих толкова езици и всичките обичаи, направих всичко, което ме посъветва господин Дануърти. Единственото, което исках, бе да стана историчка.“

Тя преглътна, усещането беше като от огън в гърлото й.

— Не съм съгрешавала.

Свещеникът се отдръпна назад и тя си помисли, че се е разгневил и си е тръгнал, защото тя не иска да признае греховете си.

„Трябваше да послушам господин Дануърти — помисли си Киврин. — Не трябваше да напускам мястото на спускането.“

— В името на Отца и Сина и Светия дух, амин — каза свещеникът. Говореше с нежен утешаващ глас. Киврин усети на челото си студеното му, много студено докосване.

Quid quid deliquisti[5] — шептеше свещеникът. — Чрез това свето помазване и Неговата най-обична милост… — И той докосна клепачите, ушите, ноздрите й така леко, че тя въобще не усети ръката му, а само хладния допир на мирото.

„Това не е изповед — помисли си Киврин. — Това е последно помазване!“

— Недейте… — опита се да каже Киврин.

— Не се бой — прекъсна я той. — Дано Бог прости всичките прегрешения в живота ти. — И изгаси огъня, който изгаряше петите й.

— Ама защо ми четете последното причастие? — попита Киврин и изведнъж се сети, че в момента я горят на кладата. „Ще си умра тук — помисли си тя — и господин Дануърти така и няма да разбере какво ми се е случило.“

— Казвам се Киврин — рече тя. — Обяснете на господин Дануърти…

— И дано съзреш Спасителя си лице в лице — не я изслуша свещеникът, само дето вече говореше главорезът. — И като се изправиш пред Него, дано съзреш с благословен поглед истината, която ще стане явна.

— Умирам, нали? — попита тя.

— Няма от какво да се боиш — отвърна той и хвана ръката й.

— Не ме оставяйте — каза тя и стисна ръката му.

— Няма — обеща той, но Киврин въобще не можеше да го види през дима. — Дано Всемогъщият Бог се смили над теб, да ти прости греховете и те въведе във вечното.

— Моля ви, господин Дануърти, елате да ме измъкнете — каза Киврин и между двамата се издигнаха пламъци.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(000806–000882)

Domine, mittere digneris sanctum Angelum tuum de caelis, qui custodiat, foveat, protegat, visitet, atque defendat omnes habitantes in hoc habitaculo.

 

(Пауза)

 

Exaudí orationim meam et clamor meus ad te veniat.[6]

 

(Пауза)

 

Чуй молитвата ми и нека викът ми долети до Теб.

Бележки

[1] В коя къща сте ме довели. — Бел.пр.

[2] В името на Отца и Сина и Светия дух. — Бел.пр.

[3] Уповавам се на всемогъщия Бог (лат.). — Бел.пр.

[4] На светата Дева Мария (лат.). — Бел.пр.

[5] В какво, какво съгреших? (лат.). — Бел.пр.

[6] Превод: О, Господи, удостои ни с милостта си чрез Твоя ангел от небесата да пази, люби, защитава и предпазва всички, които са сбрани в този дом.