Кони Уилис
Книга на Страшния съд (12)

10.

Вече не гореше. До ноздрите й още идваше миризмата на дим, но Киврин знаеше, че е от огнището. „Нищо чудно — помисли си тя, — комините са се появили в Англия едва в края на четиринайсети век, а сега сме само 1320 година.“ И щом мисълта се оформи в главата й, тя си даде сметка за цялата ситуация: „Аз съм в 1320 година и съм болна. Тресе ме.“

За момент мислите й спряха. Беше й много хубаво просто да си лежи и да си почива. Чувстваше се изтощена, сякаш бе преминала през някакво ужасно изпитание, което беше изсмукало цялата й сила. „Мислех си, че се опитват да ме изгорят на кладата“ — каза си тя. Спомни си как се беше дърпала от ръцете им, как пламъците бяха подскачали във всички посоки, бяха облизвали ръцете й и изгаряли косата й.

„Сигурно са ми отрязали косата“ — помисли си тя и се зачуди дали това е спомен, или го е сънувала. Беше твърде изтощена, за да вдигне ръка и да опипа косата си, твърде изтощена дори да опита да се порови в паметта си. „Много съм болна — продължиха мислите й. — Дадоха ми последно причастие.“

— Не се бой — беше казал той. — Скоро ще се върнеш у дома. Requiscat in pace.

И тя заспа.

Когато се събуди, в стаята беше тъмно и някъде далече биеше камбана. Струваше й се, че я е слушала много дълго. Звучеше като самотната камбана, която не беше спряла да бие през цялото й пътуване във времето. След малко обаче се присъедини още една, а после и още една, която беше съвсем близо, сякаш под самия прозорец, и заглушаваше звъна на всички останали. „Сутрешната молитва“ — помисли си Киврин и като че ли си спомни, че е чувала камбаните и преди — неравномерно биене без никакъв ритъм, ако не се броеше ритъмът на сърцето й, но това бе невъзможно.

Сигурно беше сънувала. Беше сънувала, че я горят на клада. Беше сънувала, че са й отрязали косата, беше сънувала, че жителите на четиринайсети век говорят език, който тя не разбира.

Най-близката камбана утихна, а останалите продължиха да бият още известно време, сякаш да се насладят на възможността да бъдат чути. Киврин помнеше и това. От колко ли време беше тука? В един момент беше нощ, а сега беше сутрин. Всичко й се струваше като една нощ, но изведнъж тя си спомни лицата, наведени над нея. Когато жената й беше донесла чашата, а също и когато беше влязъл свещеникът, придружен от главореза, тя ги беше видяла съвсем ясно, без да й пречи потрепването на пламъка от някоя свещ. Между тези неща си спомняше само тъмнината и мижавата светлина от лоените свещи, а също така и камбаните, които ту биеха, ту замлъкваха.

Усети внезапен пристъп на паника. От колко ли време лежеше тук? Ами ако беше боледувала седмици наред и вече бе пропуснала срещата със своите хора? Не, това беше невъзможно. Човек не бълнува със седмици, дори ако е болен от тиф, а тя не можеше да се е заразила от тиф. Беше си направила всички ваксини.

В стаята беше студено. Тя затърси завивките и от мрака незабавно изплуваха някакви ръце и придърпаха върху раменете й нещо меко.

— Благодаря — каза Киврин и заспа.

 

 

Студът я събуди отново. Имаше усещането, че е спала само няколко секунди, макар че в стаята вече имаше светлина. Идваше от един тесен прозорец в каменната стена. Кепенците на прозорците бяха отворени и точно оттам нахлуваше хлад.

На каменната пейка под прозореца беше застанала на пръсти някаква жена — опитваше се да постави нещо като перде. Беше облечена в черна роба, а на главата си имаше бяла забрадка на монахиня и прилепнала шапчица. За момент Киврин си помисли, че е в манастир, но после се сети, че през четиринайсети век жените са покривали главите си в знак на това, че са омъжени. Само неомъжените девойки бяха носили косите си пуснати, а главите — непокрити.

Жената не изглеждаше достатъчно стара, че да е омъжена, нито пък приличаше на монахиня. Докато Киврин беше в треска, до нея имаше някаква жена, но много по-възрастна от тази. Киврин беше стиснала ръцете й в бълнуването си — бяха груби и набръчкани, а гласът на жената хриптеше старчески, макар че това също може би се дължеше на треската.

Жената на прозореца се премести по на светло. Бялата шапчица беше доста пожълтяла, а робата се оказа рокля като тази на Киврин. Жената беше наметната с тъмнозелена туника, боядисана доста нескопосано и като че ли направена от зебло, защото плетката беше толкова едра, че Киврин я виждаше отчетливо дори на слабата светлина. Значи трябваше да е слугиня, но пък слугините не бяха носили такива забрадки; нито пък връзки ключове като тази на кръста на жената. Вероятно беше човек с особена роля в този дом — икономката може би.

А домът… Не бе чак крепост, защото стената, до която бе леглото, не бе каменна — беше от дърво. Може би обаче беше все пак имение на важна особа — някой барон например, а може би и някой по-важен. Леглото, в което се намираше, бе с дървени табли, балдахин и колосани ленени чаршафи. Освен това завивките бяха от кожа. По каменната пейка под прозореца се виждаха възглавки с бродерия.

Жената завърза пердето за малките каменни издатини от двете страни на тесния прозорец, слезе от пейката и се наведе, за да вземе нещо — Киврин не можеше да види какво, защото балдахинът й пречеше. Двете му части бяха тежки, почти като пътеки, и бяха дръпнати и завързани откъм главата й.

Жената се изправи — държеше дървена паница. Подхвана полите си, качи се пак на каменната пейка и започна да размазва нещо гъсто по импровизираната завеса. „Мазнина — помисли си Киврин — Не, восък. Покрит с восък лен, който се е използвал вместо стъкла за прозорците.“ Предполагаше се, че стъклото се е използвало в господарските къщи още през четиринайсети век. Знаеше се, че благородниците са си носели и прозорците заедно с багажа и мебелите, когато пътували от едната си къща до другата.

„Трябва да запиша това на устройството — помисли си Киврин. — Че някои къщи са били без стъкла на прозорците.“ Тя вдигна ръце и ги притисна една към друга, но това й костваше такова голямо усилие, че просто ги остави да си паднат пак върху завивката.

Жената погледна към леглото, след което се обърна отново към прозореца и продължи да маже парчето плат с дълги, някак небрежни движения. „Сигурно се оправям — помисли си Киврин. — Докато бях съвсем зле, тя въобще не се отделяше от леглото ми. — И отново се зачуди колко ли време е продължило това. — Ще трябва да разбера — рече си, — а след това трябва да намеря мястото на спускането.“

Не можеше да е много далеч. Ако това наистина беше селото, в което трябваше да пристигне по план, мястото на спускането бе на не повече от миля път. Тя се опита да си спомни колко време бяха пътували до селото. Беше й се сторило адски дълго. Главорезът я беше метнал на белия си кон, който имаше звънчета на поводите. Но всъщност не беше главорез, а миловиден млад мъж с червеникава коса.

Трябваше да попита за името на селото и се надяваше, че то ще е Скендгейт. Дори и да не беше обаче, тя пак щеше да разбере къде се намира спрямо мястото на спускането. И естествено веднага щом позакрепнеше, хората можеха да й покажат как да стигне дотам.

„Как се казва селото, в което сте ме довели?“ През изтеклата нощ тя не бе намерила сили да се сети за превода, но това, разбира се, беше заради треската. Вече нямаше да има такъв проблем. Господин Латимър я беше учил на произношение месеци наред. Със сигурност щяха да я разберат. „Де съм аз сега?“ или дори „В чий имот сте ме довели?“ и дори и да имаше някаква вариация в произношението или местния диалект, преводачът автоматично щеше, да я коригира.

— Де съм аз сега? — попита Киврин.

Жената се извърна изненадано. Слезе от перваза, като продължаваше да държи паницата в една ръка, а четката — в другата, само дето това не беше четка. Киврин го разбра, когато жената стигна до леглото й. Беше някаква въз грапава дървена лъжица с почти плоско черпаче.

— Гьотебае… — каза жената. — Бет…

По принцип преводачът трябваше мигновено да интерпретира всичко. Може пък произношението на Киврин да беше толкова неправилно, че жената си бе помислила, че й говорят на чужд език, и се опитваше да й отговори на неправилен френски или немски.

— Де съм аз сега? — попита отново Киврин, но този път съвсем бавно, за да може преводачът да си свърши добре работата.

— Вик.

— Лежес… — чу се друг глас.

Влезе друга жена, доста по-възрастна. Лицето й под шапчицата беше сбръчкано, а ръцете й — груби и стари — бяха същите, които Киврин помнеше от бълнуването си. Старицата носеше сребърна верижка, а в ръцете си държеше малка кожена кутия. Кутията приличаше на ковчежето, което Киврин беше донесла със себе си, но беше по-малка и обковът не беше пиринчен, а от желязо. Тя остави кутията на пейката под перваза.

— От речена…

Киврин си спомни и гласа — дрезгав и доста груб. Старицата се обръщаше към жената до леглото на Киврин като към слугиня. Може пък и да бе слугиня, а възрастната жена да беше господарката на къщата, макар че нито шапчицата й беше по-бяла, нито роклята по-фина. На кръста й обаче не висяха ключове. Изведнъж Киврин си спомни, че не икономката, а господарката на имението носи ключовете.

Господарката в пожълтял лен и зле боядисано зебло, което означаваше, че облеклото на Киврин е напълно сгрешено, също толкова, колкото и произношението на Латимър, колкото и твърденията на доктор Ааренс, че Киврин не може да се зарази от никаква средновековна болест.

— Направиха ми всички възможни ваксини — измърмори тя и двете жени се обърнаха да я погледнат.

— Елавий, суот сакасти порцор е? — попита остро възрастната жена. Дали беше майка на по-младата, или пък свекърва, а може би наставница? Киврин нямаше никаква представа. Нито една от думите, които тя бе изрекла, не й говореше нищо.

— Метинер вун тамаш саа портанта — рече по-младата жена, на което по-възрастната реагира с:

— Нито нашхте карвас пътанта.

Нищичко. Би трябвало кратките изречения да са по-лесни за превод, но Киврин дори не можеше да разбере къде свършва едната дума и къде започва другата.

Брадичката на по-младата жена се вирна гневно.

— Збиза се, шуртеванда сакасти нецо пестиша — рече тя рязко.

Киврин се зачуди дали се карат за това какво да правят с нея и започна да избутва завивката с немощните си ръце, сякаш се опитваше да се оттласне от нея. По-младата жена остави купата и лъжицата, приближи до леглото, наведе се над нея и каза нещо.

Можеше да означава и „Добро утро“, и „По-добре ли си?“, и „Ще те изгорим призори“. Може би преводачът не работеше заради болестта й. Може би когато треската отминеше, щеше да започне да разбира всичките им думи.

Възрастната жена коленичи до леглото. Държеше малка сребърна кутийка, закачена на верижка. Започна да се моли. Младата жена се наведе, огледа челото на Киврин, после посегна към тила й. Киврин си даде сметка, че сигурно са превързали раната на челото й. Докосна с ръка челото си — да имаше превръзка, после врата си, за да потърси сплетените си коси, но не напипа нищо. Косата й свършваше с неравна черта точно под нивото на ушите.

— Канто монто тираш тамок — каза младата жена с тревожна нотка в гласа. — Далкос думан тьорум санта. — Явно обясняваше нещо, което Киврин не разбираше, но което все пак разбра: беше изпаднала в ужасна треска, толкова силна, че си била помислила, че косата й гори. Спомни си как някой — може би старицата? — се опитваше да хване ръцете й и как самата тя се опитваше панически да изгаси пламъците. Не бяха имали никакъв избор.

Освен това ненавиждаше дългата си коса, беше й противно и да отделя толкова много време в сресването й. Беше се чудила също и как са носели косите си средновековните жени, дали са ги връзвали, или не, а и представа си нямаше как щеше да издържи две седмици, без да я измие. Трябваше да се радва, че са й я отрязали, но всъщност единственото, за което можеше да мисли, бе Жана д’Арк, която беше имала къса коса и която беше изгоряла на кладата.

Младата жена я гледаше уплашено. Киврин й се усмихна, макар и малко разтреперано, и тя отвърна със същото. В дясната част на устата й беше зейнала дупка от два липсващи зъба, а този до празното място бе кафеникав, но когато се усмихваше жената изглеждаше почти като първокурсничка в Университета.

Тя разви превръзката и я постави върху завивката. Превръзката беше от същия жълтеникав лен като шапчицата й, но беше изцапана с кафеникави петна от кръв. Много кръв. Раната на господин Гилкрист сигурно беше започнала пак да кърви.

Жената докосна нервно слепоочието й, сякаш въобще не знаеше какво да прави.

— Колкостас галадонта? — попита тя и постави едната си ръка на врата на Киврин, за да й помогне да вдигне глава.

Главата й беше невъобразимо лека. Сигурно защото й бяха отрязали косата.

Старицата подаде на младата жена дървена паница и тя я поднесе към устните на Киврин. Киврин сръбна внимателно — помисли си, че това е восъкът. Не беше восък обаче, нито пък напитката, която вече бяха й давали. Беше резлива гроздова течност, много по-горчива от тази от предишната нощ, но оставяше в устата доста мазно усещане.

— Тазъща приодан голямта жриво тъднес — рече възрастната жена остро и нетърпеливо.

„Определено й е свекърва“ — помисли Киврин.

— Сигурта четек силока мога — отвърна смирено младата жена.

Напитката имаше приятен вкус. Киврин се помъчи да изпие всичко, но само след няколко глътки се почувства напълно изтощена.

Младата жена подаде паницата на възрастната, която също се беше приближила до леглото, и помогна на Киврин да положи отново глава върху възглавницата. Взе окървавената превръзка, докосна слепоочието на Киврин, сякаш се чудеше дали да я превърже отново, след това подаде превръзката на старицата, която я постави заедно с паницата върху скрина до леглото.

— Ло, лежиси мирано — каза младата жена и се усмихна с дупката от двата липсващи зъба. Киврин разбра отлично смисъла, макар и да не разбираше думите. Жената й беше казала да се опита да поспи. Тя затвори очи.

— Трудано плитъка боланза сеган — рече възрастната жена, после и двете излязоха, затваряйки след себе си масивната врата.

Киврин си повтори бавно думите, като се опитваше да намери поне една позната. Преводачът трябваше да увеличава способността й да разделя фонемите и да открива синтактични структури, а не просто да съхранява речника на средновековния английски. Трябваше да умее да го прави дори и да ставаше въпрос за сърбохърватски.

„А може пък и точно на такъв да говорят — помисли си тя. — Кой знае къде са ме довели? Нали бях в несвяст. Може би главорезът ме е качил на кораб и сме преплували Ламанша.“ Не, тя знаеше, че това е невъзможно. Спомняше си по-голямата част от нощното пътуване, макар че усещането за него бе някак накъсано, съноподобно. „Паднах от коня — помисли си тя — и червенокосият ме вдигна. После минахме покрай някаква църква.“

Тя се намръщи, докато се опитваше да си спомни нещо повече за посоката, в която бяха пътували. Бяха се упътили към гората, отдалечавайки се от гъсталака, а след това бяха стигнали до някакъв път, който на едно място се раздвояваше, и точно там тя беше паднала. Ако успееше да намери разклонението, може би оттам щеше да се добере и до мястото на спускането.

Ако обаче спускането наистина беше станало толкова наблизо, тогава тя се намираше в Скендгейт и жителите говореха на средновековен английски. Но ако беше така, тогава защо не разбираше нито дума?

Може би си беше ударила главата при падането от коня и преводачът се бе повредил. Обаче не си беше ударила главата. Беше се хлъзнала надолу и бе седнала на земята по задник. „От треската е — помисли си тя. — Точно тя пречи по някакъв начин на преводача да функционира нормално и да разпознава думите.“

„Казаното на латински обаче го разпозна — продължиха мислите й. В стомаха й пропълзя студена тръпка. — Разпозна латинските думи, следователно не може да съм болна. Нали си получих всички ваксини.“ Изведнъж се сети, че антивирусната й ваксина я беше сърбяла и се беше подула, но пък доктор Ааренс я беше проверила непосредствено преди спускането. Доктор Ааренс беше казала, че всичко е наред. Нито една от другите й ваксини не я беше засърбяла, с изключение на тази против чума. „Не може да съм се заразила от чума — помисли си тя. — Нямам никакви симптоми.“

Заразените с чума получаваха големи отоци под мишниците и от вътрешната страна на бедрата. Повръщаха кръв, а през кожата им се виждаше как кръвоносните им съдове се пукат и почерняват. Не беше чума, но какво тогава беше и как се беше заразила? Бяха я ваксинирали срещу всички възможни болести, съществували през 1320 година, а и освен това тя не беше попадала в контакт с никакви вирусоносители. Симптомите й бяха започнали непосредствено след спускането, преди да се е срещнала с когото и да било. Микробите не си летяха ей така около всяко място на спускане в очакване някой да пристигне. Те се разпространяваха чрез физически контакт, кихане или бълхи. Чумата се беше развихрила с помощта на бълхите.

„Не е чума — рече си тя убедено. — Хората, които са се заразили от чума, не се чудят дали са болни. Цялото им същество е ангажирано с агонията.“

Не беше чума. Бълхите, които я бяха разпространили, се подвизаваха по животните и хората, а не насред гората. Освен това Черната смърт беше дошла в Англия през 1348 година. Сигурно беше някаква средновековна болест, за която доктор Ааренс не беше и чувала. През средните векове беше имало цял куп странни болести — например „кралското зло“, „хорото на свети Вит“, както и безброй безименни трески. Сигурно беше нещо такова и на разширената й имунна система й трябваше време да разбере за какво точно става въпрос, за да започне да се бори с него. Нещата обаче си бяха дошли на мястото, температурата й беше спаднала и преводачът щеше да започне да работи. Тя трябваше само да си почива, да чака и да се възстановява. Успокоена от тази мисъл, Киврин отново затвори очи и заспа.

 

 

Някой я докосваше. Тя отвори очи. Беше свекървата. Проверяваше ръцете й, обръщаше ги многократно в своите, прокарваше напукания си палец по обратната им страна, оглеждаше ноктите. Когато видя, че Киврин е отворила очи, пусна ръцете й някак погнусено и каза:

— Шеавост отнике параге ателест баат норе болезна оттуйкъдар?

Нищо. Киврин се беше надявала, че докато спи, адаптерите на преводача по някакъв начин ще подредят и дешифрират всичко, което беше чула, и тя щеше да се събуди, разбираща този език. Думите обаче продължаваха да са си също толкова неясни, колкото и преди. Малко приличаха на френски с падащата си интонация и едва доловимите вдигащи се нотки, но Киврин знаеше нормандски френски — господин Дануърти я беше накарал да го научи, и въпреки това не разбираше нито дума.

— Хастоу нейдепеша? — попита старицата.

Звучеше като въпрос, но на френски всичко звучеше като въпрос.

Старата жена хвана Киврин за лакътя с грубите си пръсти, а с другата си ръка я обгърна, сякаш се опитваше да й помогне да стане. „Много съм зле, за да стана — помисли си Киврин. — Защо всъщност трябва да ставам? За да ме разпитват ли? Или за да ме изгорят?“

В стаята влезе и младата жена с чашка със столче в ръка. Остави я на пейката под прозореца, приближи се и хвана другата ръка на Киврин.

— Хастонте натур тибесе? — попита тя с познатата си усмивка и Киврин си помисли, че може би ще я водят на баня. Успя да седне и спусна крака от едната страна на леглото.

Мигновено й се зави свят. Тя затвори очи и изчака да й мине. Беше облечена единствено в ленената си долна риза. Къде ли й бяха дрехите. Поне й бяха оставили ризата. Хората през средните векове обикновено не бяха носили нищо по време на сън.

Не бяха имали и канализация по къщите, но тя се надяваше, че няма да й налага да излиза, за да отиде до нужника. Някои замъци бяха имали затворени помещения или определени ъгълчета над някоя шахта, чието дъно трябвало да се почиства. Но тя със сигурност не се намираше в замък.

Младата жена наметна раменете й с тънко одеяло като с шал, след това двете жени й помогнаха да стане. Покритият с дюшеме под беше леденостуден. Киврин направи няколко крачки и светът отново се завъртя пред очите й. Въобще нямаше да успее да излезе от стаята.

— Вотан шей искасе сегатур твоеве жардине — каза рязко старицата и на Киврин й се стори, че разпознава думичката „jardin“, което на френски означаваше „градина“, но пък от къде на къде трябваше да говорят за градина?

— Тогавас планохор ечаса — рече младата жена, обгърна Киврин с една ръка през кръста, а с другата придърпа ръката й върху рамото си. Старицата мина от другата й страна. Стигаше едва до рамото на Киврин, а младата едва ли беше повече от четирийсет и пет килограма, но все пак двете успяха да я отведат до края на леглото.

С всяка крачка Киврин ставаше все по-замаяна. „Въобще няма да успея да мина целия път“ — помисли си тя, но вече бяха спрели в края на леглото. Там имаше малко ковчеже — плитка дървена кутия с птица или нещо като ангелче, издълбано върху капака. Отгоре й имаше дървена съдинка с вода, където се виждаше окървавената превръзка, както и една по-голяма, празна. Киврин се беше съсредоточила върху това да не се строполи и не си даде сметка какво точно вижда, докато възрастната жена не каза:

— Скороса никойдер опудер твойясета. — И изимитира как повдига тежките си поли и сяда върху съдинката.

„Гърне — помисли си Киврин с облекчение. — Господин Дануърти, през 1320 година в провинциалните имения все пак е имало гърнета.“ Тя кимна, за да покаже, че е разбрала и те я сложиха да седне върху него. Главата й така се въртеше, че трябваше да се хване за балдахина, за да не падне. Когато се опита да стане, усети такава остра болка в гръдния кош, че се присви одве.

— Мейзри! — извика старицата към вратата. — Мейзри, елас тукаро помога! — Интонацията показваше съвсем ясно, че вика някого — Марджъри? Мери? — да дойде на помощ. Никой обаче не се появи и Киврин си помисли, че за пореден път е направила грешно предположение.

Понадигна се малко, за да провери степента на болката, след което се опита да се изправи. Болката беше понамаляла, но въпреки това трябваше едва ли не да я занесат до леглото. Докато се озове отново под завивките, вече се чувстваше адски изтощена. Затвори очи.

— Поспинта дасе почера — каза младата жена, което вероятно означаваше „Почини си“ или „Поспи“, но Киврин не беше в състояние да го дешифрира. „Преводачът се е повредил“ — помисли си тя, и в стомаха й отново пропълзяха тръпки на паника, този път много по-силни от болката в гърдите.

„Не може де се е повредил — помисли си тя. — Та това не е машина. Той е просто комбинация от химически разширител на способността за помнене и използване на синтактични структури. Не може да се е повредил. Работи обаче само с думите в паметта си и очевидно средновековният английски на господин Латимър е бил безполезен. «И в онзи ден априлски на брега те срещнах»“. Произношението на господин Латимър сигурно бе толкова погрешно, че преводачът не можеше да разпознае думите, но това въобще не означаваше, че е повреден. Означаваше само, че тя ще трябва да събере нови данни, защото няколкото изречения, които беше чула досега, не вършеха работа.

Преводачът обаче беше разпознал латинския. Отново я проряза паника, но тя й се противопостави. Преводачът беше разпознал латинския, защото молитвата е стандартен текст. Тя предварително знаеше каква ще е всяка следваща дума. Фразите на жените не бяха стандартен текст, но все пак можеха да се разкодират. Личните местоимения, формите на обръщение, съществителните и глаголите, предложните структури — всичко това щеше да влезе в стандартни конструкти, които се повтарят многократно, и преводачът щеше да ги използва като ключ за останалата част от кода. Единственото, което трябваше да прави сега, бе да събира данни, да слуша всяко изречение, без дори да се опитва да го разбере, и да остави преводача да си върши работата.

— Тънък новел часовиска вечента? — попита младата жена.

— Мам лоенос веки — отвърна възрастната.

Някъде в далечината заби камбана. Киврин отвори очи. И двете жени бяха обърнали поглед към прозореца, макар че през ленената завеса не можеха да видят нищо.

— Бере вичебей ганзанон — каза младата.

Старицата не й отговори. Беше се вторачила в прозореца, сякаш можеше да види през колосания лен, ръцете й бяха скръстени пред гърдите като за молитва.

— Вечесан великон ого наздрели — каза младата и въпреки взетото решение, Киврин се опита да си го преведе като: „Време е за вечерна молитва“ или „Ето я камбаната за вечернята“, но не ставаше въпрос за вечерна молитва. Камбаната продължи да бие самотно, без да се присъединят други. Киврин се зачуди дали е същата, която беше чула преди. Звънът й се носеше самотно в късния следобед.

Изведнъж старицата рязко се извърна от прозореца.

— Не, Елвис, беше диволфин. — И взе гърнето от капака на дървения сандък. — Гавина тозпът…

Изведнъж пред вратата се чу шум, топуркане на стъпки като по стълбата, после едно дете извика:

— Модер! Промогеш ми!

 

 

В стаята връхлетя малко момиченце с развети руси плитки и връзки на шапчицата и за малко да се блъсне в старицата с гърнето. Кръглото личице на детето беше зачервено и потънало в сълзи.

— Коа павиша срамат ахниос! — скастри я старицата. — Ти сек моаш тръчака в хома.

Малкото момиченце не й обърна никакво внимание, а се втурна разплакано право към младата жена:

— Розамин караме бръзка, модер!

Киврин зяпна. Модер. Това явно означаваше „майка“. Момиченцето вдигна високо ръце и майка й, о, да, определено нейната майка, я прегърна. Детето уви ръце около врата й и се разрида.

— Шшт, ахниос, шшт — рече майката. Това трябваше да е „Г“, помисли си Киврин. Шшт, Агнес.

Майката занесе детето до пейката под прозореца, седна и избърса сълзите му със забрадката.

— Не спекен тактас, Агнес!

Да, определено каза Агнес. А „спекен“ означаваше „казвам“. „Кажи ми какво се е случило?“

— Она ес лошкарта! — рече Агнес и посочи едно друго дете, което току-що бе влязло. Второто момиченце беше доста по-голямо, вече на девет-десет години. Имаше дълга кестенява коса, която стигаше почти до кръста, захваната с тъмносиня панделка.

— Итган назо, ахниес — каза тя. — Тава пигте бягаван доле сталба. — Комбинацията от привързаност и презрение просто не можеше да бъде сбъркана. Тя не приличаше на малкото русо момиченце, но Киврин бе готова да се обзаложи, че му е сестра. — Тава пигте бягаван срежу назус, модер.

„Майка“ отново. Езикът звучеше като френски, но ключът към разгадаването му беше немският. И произношението, и конструкциите бяха като в немския. Парченцата от мозайката като че ли започнаха да се подреждат в главата на Киврин.

— Нусан карахан межуд вазам — рече възрастната жена. — Она ама ранака. Колак патон сийм та рекал та нимавъс ъде одиш.

— Вижа ама ного кръв — каза жената, но Киврин не я чу. Беше се заслушала в интерпретацията на преводача си, която все още бе доста груба и очевидно изоставаше, но все пак бе интерпретация:

— Не я глези, Еливис. Нищо й няма. Плаче само за да й обърнеш внимание.

А майката, чието име бе Еливис, беше отговорила:

— Тече й кръв.

— Росмунт, донести ейтамака покривалак — рече тя и посочи раклата. Преводачът я следваше по петите. — „Роузмунд, донеси ми парцала от раклата.“ — Десетгодишното дете незабавно се отправи към раклата.

По-голямото дете се казваше Роузмунд, а по-малкото — Агнес, а невероятно младата майка с шапчицата и забрадката беше Еливис.

Роузмунд донесе парцала, който Еливис беше свалила от главата на Киврин.

— Не го пипай! Не го пипай! — извика Агнес и на Киврин дори не й трябваше преводачът. Той все още изоставаше доста след изговарянето на думите.

— Само ще те превържа, за да спре кръвта — каза Еливис. Агнес се опита да я отблъсне. — Парцалът няма да… — получи се пауза, сякаш преводачът не знаеше някоя дума, и продължи: — те…, Агнес. — Думата очевидно беше „нарани“. Киврин се зачуди дали преводачът не разполага с тази дума в паметта си и защо не може да измисли нещо приблизително адекватно на базата на контекста.

— Ще болезка — извика Агнес, а преводачът последва с „ще ме…“, след което отново имаше пауза. Преводачът вероятно правеше паузите, за да може Киврин да чуе истинската дума и сама да се опита да отгатне значението. Идеята не беше лоша, но с намесите си той само й пречеше и Киврин не успяваше да чуе въпросните думи. Ако преводачът решеше да прави това всеки път, когато не разпознаеше някоя дума, Киврин щеше да си има много ядове.

— Ще ме болезка — изхлипа Агнес и избута ръката на майка си от удареното си коляно. „Ще ме болка“ — прошепна преводачът и Киврин въздъхна с облекчение, че е успял все пак да измисли нещо, макар че „болка“ не беше точно глагол.

— Как падна? — попита Еливис, за да отвлече вниманието на Агнес от нараненото коляно.

— Беше хукнала по стълбата — отвърна вместо нея Роузмунд. — Искаше да ти каже, че… е дошъл.

Преводачът отново направи пауза, но този път Киврин чу думата. Гавин — което вероятно беше съществително собствено, а преводачът очевидно беше стигнал до същото заключение, защото в момента, когато Агнес извика: „Аз щях да кажа на майка, че Гавин е дошъл“, преводачът вече бе в състояние да включи фразата в контекста.

— Аз щях да кажа — разплака се Агнес вече с пълно гърло и зарови лице в майка си, която веднага се възползва от възможността и й превърза коляното.

— Ами кажи ми де — успокои я тя.

Агнес поклати глава и продължи да плаче.

— Слагаш превръзката много хлабаво, снахо — намеси се възрастната жена.

На Киврин превръзката й изглеждаше съвсем добре сложена и според нея всеки следващ опит да бъде стегната повече щеше да доведе до нови писъци. Старицата продължаваше да държи гърнето. Киврин се чудеше защо не отива да го изхвърли.

— Шшт, шшт — каза Еливис, докато люлееше нежно детето и го галеше по гърба. — Много ще се радвам ти да ми кажеш.

— Гордостта води до падение — рече възрастната жена, категорично решена пак да разплаче момиченцето. — Сама си си виновна, че си паднала. Не е трябвало да тичаш по стълбите.

— Гавин на бяла кобила ли пристигна? — попита Еливис.

Бяла кобила? Киврин се зачуди дали пък Гавин не е името на човека, който я беше качил на коня си и я беше довел в това имение.

— Не — отвърна Агнес с тон, който показваше, че майка й си е направила шега. — Яздеше черния си жребец Гринголет. Дойде до мен и ми каза: „Уважаема лейди Агнес, искам да говоря с майка ви.“

— Роузмунд, сестра ти е пострадала заради твоята небрежност — рече старата жена. Тя не беше успяла да разстрои Агнес и явно се беше насочила към друга жертва. — Защо не си я наглеждала?

— Бродирах — отвърна Роузмунд, обръщайки поглед към майка си за подкрепа. — Мейзри трябваше да се грижи за нея.

— Мейзри излезе да посрещне Гавин — рече Агнес и седна в скута на майка си.

— И да се занася с конярчето — допълни възрастната жена, после се приближи до вратата и извика: — Мейзри!

Мейзри. Точно това име беше извикала и преди. Преводачът вече дори не правеше пауза, когато се натъкваше на лични имена. Киврин не знаеше коя е Мейзри — може би някоя слугиня, но ако се съдеше по развитието на нещата, Мейзри щеше да си изпати. Възрастната жена беше категорично решена да си намери жертва, а в случая Мейзри беше идеална за тази цел.

— Мейзри! — извика тя отново и името проехтя в помещението.

Роузмунд отиде и застана до майка си.

— Гавин ни поръча да ти кажем, че моли да дойде и да говори с теб.

— Той долу ли чака? — попита Еливис.

— Не. Отиде до църквата, за да говори с отец Рок за милейди.

Гордостта води към падението. Преводачът очевидно беше започнал да се разколебава. Може би отец Ролф или пък отец Питър. Но в никакъв случай отец Рок.

— Защо е отишъл да говори с отец Рок? — попита възрастната жена, която току-що се беше върнала в стаята.

Киврин се опита да чуе истинската дума под влудяващия шепот на превода. Рош. Френската дума за „камък“. Отец Рош.

— Може би се е натъкнал на нещо ново за милейди — отговори Еливис и погледна към Киврин. За първи път някой въобще показваше, че не са забравили за присъствието й в стаята. Киврин незабавно затвори очи, за да си мислят, че спи, и да продължат да я обсъждат.

— Тази сутрин Гавин тръгна да търси разбойниците — обясни Еливис. Киврин отвори съвсем леко очи. Еливис вече не я гледаше. — Може пък да ги е открил. — Тя се наведе и завърза висналите връзки на ленената шапчица на Агнес. — Агнес, идете с Роузмунд до църквата и предайте на Гавин, че ще говорим с него в залата. Дамата в момента спи. Не трябва да я безпокоим.

Агнес хукна към вратата с вика:

— Аз ще му кажа, Роузмунд.

— Роузмунд, остави сестра ти да му каже — извика Еливис подире им. — Агнес, недей да тичаш.

Момичетата изхвърчаха навън.

— Роузмунд вече е доста голяма — каза старата жена.

— Не е възпитано да тича подир хората на мъжа ти. Злото ще се стовари върху дъщерите ти, ако не ги наглеждаме. Добре ще е да си повикаш някоя бавачка от Оксънфорд.

— Не — отсече Еливис с категоричност, която Киврин въобще не беше очаквала. — Мейзри може да ги наглежда.

— Мейзри не е способна да наглежда и овце. Не трябваше така прибързано да тръгваме от Бат. Можехме да почакаме до… — нещо си.

Преводачът отново направи пауза, а Киврин не може сама да разбере смисъла на фразата, но пък беше уловила важните факти. Бяха дошли от Бат. Намираха се в близост до Оксфорд.

— Нека Гавин доведе някоя бавачка. А също и знахарка, която да се погрижи за милейди.

— Никого няма да водим тук — отсече Еливис.

— Прати човек до… — още едно име на място, което преводачът не успя да обработи. — Госпожа Иволда е прочута лечителка. А и освен това с удоволствие ще ни даде някоя от чирачките си за бавачка.

— Не — повтори Еливис. — Сами ще се погрижим за нея. Отец Рош…

— Отец Рош! — рече възрастната жена с презрение. — Той не разбира нищо от лечителство.

„Но аз разбрах всяка негова дума“ — помисли си Киврин. Тя си спомни тихия му глас, нежното му докосване по слепоочието, дланите и стъпалата й. Беше й казал да не се страхува и я беше попитал за името й. Беше държал и ръката й.

— Ако тази дама е с благородническо потекло — рече възрастната жена, — как после ще кажеш на хората, че си позволила на един неграмотен селски поп да се грижи за нея? Госпожа Иволда…

— Никого няма да викаме — каза отново Еливис и Киврин изведнъж осъзна, че тя се страхува. — Съпругът ми нареди да я задържим до неговото пристигане.

— По-добре беше да дойде с нас.

— Знаеш много добре, че не можеше — отвърна Еливис. — Ще дойде, когато може. Трябва да отида да говоря с Гавин — допълни тя и мина покрай старата жена, за да стигне до вратата. — Гавин ми каза, че ще претърси мястото, където я е открил, за да види дали не са останали следи от нападателите й. Може би вече е намерил нещо, което може да ни разкрие коя е.

Мястото, където я е открил. Гавин беше мъжът, който я беше намерил, мъжът с червената коса и добронамереното лице, който я беше качил на коня си и я бе довел тук. Това поне не го беше сънувала, макар че белият кон сигурно беше плод на въображението й. Гавин я беше довел тук и само той знаеше къде точно е мястото на спускането.

— Чакайте — рече Киврин и се надигна на възглавките. — Чакайте, моля ви. Искам да говоря с Гавин.

Жените спряха. Еливис разтревожено пристъпи към леглото.

— Искам да говоря с мъжа, който се казва Гавин — изрече внимателно Киврин, като преди всяка дума изчакваше достатъчно, за да получи съответния превод. По някое време целият процес щеше да се автоматизира, но засега тя решаваше коя дума иска да използва, след което изчакваше тя да бъде преведена в главата й и едва тогава я изричаше. — Трябва да отида на мястото, където ме е намерил.

Еливис постави ръка на челото й, но Киврин нервно я отблъсна.

— Искам да говоря с Гавин — настояваше тя.

— Вече няма треска, Имейн — обърна се Еливис към възрастната жена, — но въпреки това се опитва да говори, макар и да знае, че не можем да я разберем.

— Говори на чужд език — каза Имейн така, сякаш Киврин вършеше нещо престъпно. — Може да е шпионка на французите.

— Не ви говоря на френски — рече Киврин. — Говоря ви на средновековен английски.

— Може пък да е латински — предположи Еливис. — Отец Рош каза, че говорила на латински, когато я изповядвал.

— Отец Рош едва си казва „Отче наш“ — не се съгласи Илейн. — Трябва да изпратим някого в… — отново това неразгадаемо име. Кърси? Курси?

— Искам да говоря с Гавин — рече Киврин този път на латински.

— Не — каза Еливис. — Ще чакаме съпруга ми.

Възрастната жена се извъртя ядосано и разплиска съдържанието на гърнето по ръката си. Избърса се в полите си, излезе и затръшна вратата. Еливис я последва.

Киврин я сграбчи за ръцете.

— Защо не можете да ме разберете? — попита тя. — Аз ви разбирам. Трябва да говоря с Гавин. Той трябва да ми каже къде е мястото на спускането.

Еливис се освободи от ръката й.

— Тихо, тихо, не плачи — каза тя. — Трябва да поспиш. Трябва да си починеш, за да можеш да се върнеш у дома.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000915–001284)

Много загазих, господин Дануърти. Не знам къде се намирам, не мога да говоря езика на местните. Нещо се е повредило в преводача. Разбирам част от това, което казват, но те не ме разбират. И това не е най-лошото.

Заразила съм се с някаква болест. Представа си нямам каква е. Не е чума, защото нямам нито един от симптомите й, а и защото състоянието ми се подобрява. Освен това ми е направена ваксина против чума. Получих си всичките ваксини, разширяването на клетките и всичко останало, но или някоя от тях не си е свършила работата, или съм болна от нещо типично за Средновековието, за което ние нямаме ваксина.

Симптомите са главоболие, висока температура и световъртеж, а също така остра болка в гърдите всеки път, когато се опитам да помръдна. Известно време бях в несвяст и това е причината да не знам къде се намирам. Някакъв мъж на име Гавин ме е довел тук на коня си, но не си спомням почти нищо за пътя дотук, освен че беше тъмно и че пътуването ми се стори адски дълго. Надявам се, че причината за това е била в треската ми, която ме е накарала да усетя нещата по-дълги. В крайна сметка мисля, че все пак съм в селото на госпожа Монтоя.

Може би е Скендгейт. Спомням си някаква църква, а в момента май се намирам в имението на благородник. Лежа в някаква спалня или дневна на горния етаж и това не е илюзия, защото в къщата има стълби, следователно собственикът е поне барон. В стаята има прозорец и веднага щом ми поотмине световъртежът, ще се покача на перваза и ще се опитам да видя църквата. Има си камбанария — току-що камбаната би за вечерна молитва. Църквата в селото на госпожа Монтоя не трябваше да има камбанария и това ме кара да се опасявам, че не съм попаднала точно където трябва. Зная, че в момента сме доста близко до Оксфорд, защото говореха дали да не ми доведат лекар оттам. Намираме се близо и до някакво селище, което се нарича Кърси — или Курси, което липсваше на картата на госпожа Монтоя, която научих наизуст. Може обаче това да е името на господаря на имението.

Понеже известно време бях в безсъзнание, не съм сигурна и във времевите си координати. Опитвам се да ги преценя и доколкото помня, съм била в безсъзнание около два дни, но може и да са повече. Освен това не мога да попитам хората около себе си за датата, защото не разбират нито думица от това, което им казвам. Не мога и да стана от леглото, защото веднага се строполявам. Отрязали са ми косата и въобще не знам какво да правя. Какво е станало? Защо преводачът не ще да работи? Защо разширяването на клетките не си е свършило работата?

 

(Пауза)

 

Под леглото ми има плъх. Чувам го как драска.