Кони Уилис
Книга на Страшния съд (16)

14.

Дануърти се пробуди чак на другата сутрин.

— Секретарят ти искаше да те събуди, но аз не му разреших — съобщи му Колин. — Помоли ме да ти предам това. — И му бутна в ръцете разбъркан куп листа.

— Колко е часът? — попита Дануърти, седна в леглото и изпъшка. Целият беше схванат.

— Осем и половина — отвърна Колин. — Всичките са в залата и закусват. Овесена каша. Ужас! Секретарят ти каза, че трябвало да разпределим дажбите от бекон и яйца заради карантината.

— Осем и половина сутринта ли? — попита Дануърти и примижа късогледо към прозореца. Беше също толкова тъмно и потискащо, колкото и преди да заспи. — Боже мой, трябваше да се върна в болницата, за да разпитам Бадри.

— Знам — каза Колин. — Баба Мери каза да те оставя да поспиш и че можеш да го разпиташ по-късно, защото и без това в момента правят тестове.

— Тя се е обадила? — попита Дануърти, докато опипваше слепешката нощното шкафче, за да си намери очилата.

— Ходих там рано сутринта. Да ми вземат кръвна проба. Тя каза да ти предам, че трябва да ходим там само веднъж на ден, за да ни правят кръвни проби.

Дануърти си сложи очилата и погледна Колин.

— Каза ли нещо за вируса?

— Аха — отвърна Колин. Бонбонът още беше в устата му. Дануърти се зачуди дали го вади през нощта и ако не, защо не се е смалил. — Изпраща ти схемите с контактите. — И той подаде на Дануърти още листа. — Дамата, която видяхме на излизане от болницата, също се обади. Онази с велосипеда.

— Монтоя?

— Да. Питаше знаеш как може да се свърже с жената на Бейсингейм. Казах й, че ще й позвъниш по-късно. Знаеш ли кога пристига пощата?

— Пощата ли? — повтори разсеяно Дануърти, забучил поглед в листата.

— Майка ми не успя да ми купи подаръците навреме, за да си ги взема във влака — обясни Колин. — Каза, че ще ми ги изпрати по пощата. Нали не мислиш, че ще се забавят заради карантината?

Някои от листата, които му беше дал Колин, бяха залепнали един за друг, без съмнение заради редовните проверки, които момчето правеше на „гобстопъра“ си. По-голямата част обаче не бяха списъците с контактите, а подредените записки на Финч: един от отопляващите вентилатори в „Салвин“ се беше повредил. От Националната служба по здравеопазването нареждаха всички жители на Оксфорд и околностите да избягват контакти със заразените граждани. Госпожа Бейсингейм била заминала за Торки за коледните празници. Запасите от тоалетна хартия се били изчерпали почти напълно.

— Няма, нали? Нали няма да се забавят? — продължаваше да пита Колин.

— Кое да се забави? — недоумяващо попита Дануърти.

— Пощата! — рече Колин отвратено. — Карантината няма да я забави, нали? По кое време трябва да дойде?

— Към десет — отвърна Дануърти, подреди записките на Финч и отвори един голям кафеникав плик. — По Коледа обикновено малко позакъснява заради колетите и коледните картички.

Хванатите с кламер листа в плика също не бяха схемите с контактите. Бяха докладът на Уилям Гадсън за движението на Бадри и Киврин, прилежно напечатан и разграфен за сутрин, следобед и вечер по дни. Изглеждаше много по-прегледно от всичко, предавано от него досега. „Изненадващо е какво благотворно влияние може да има една майка“ — помисли си Дануърти.

— Не разбирам защо трябва да е така — каза Колин. — Не е като хората, нали, значи не може да бъде заразна. Къде точно пристига, в залата ли?

— Кое?

— Пощата де.

— При портиера — отговори Дануърти, зачетен в данните за Бадри. Беше се върнал при мрежата вторник следобед, след като беше ходил в „Балиол“. Финч беше говорил с него в два, когато Бадри беше попитал къде е господин Дануърти, а също така и малко преди три, когато беше оставил бележката за Дануърти. По някое време между два и три студентът от трети курс Джон Юи го беше видял да минава през вътрешния двор на път за лабораторията.

Портиерът на „Брейзноуз“ беше вписал в книгата името на Бадри в три часа. След това той беше работил по мрежата до седем и половина, а после се беше прибрал, за да се преоблече за купона.

Дануърти се обади на Латимър.

— В колко часа пристигнахте при мрежата във вторник следобед?

Латимър премигна объркано от екрана.

— Във вторник ли? — възкликна той като се огледа наоколо, сякаш беше поставил нещо не на място. — Това вчера ли беше?

— Денят преди спускането — каза Дануърти. — Следобеда сте ходили в „Бодлейън“.

Латимър кимна.

— Тя искаше да се научи да казва „Помогнете ми, нападнаха ме крадци.“

Дануърти предположи, че под „тя“ Латимър има предвид Киврин.

— С Киврин в „Бодлейън“ ли се видяхте, или в „Брейзноуз“?

Латимър се хвана за брадичката и потъна в размисъл.

— Трябваше да работим до късно вечерта върху произношението на местоименията — отговори той. — Процесът на отпадане на местоименните окончания през четиринайсети век е бил напреднал, но още не е бил завършен окончателно.

— С Киврин при мрежата ли се видяхте?

— Мрежата ли? — възкликна Латимър с нотка на съмнение.

— Лабораторията на „Брейзноуз“! — Нервите на Дануърти вече не издържаха.

— „Брейзноуз“? Тържествената коледна служба няма да е в „Брейзноуз“, нали?

— Тържествената коледна служба?

— Пасторът ме помоли да прочета благословението при закриването й — обясни Латимър. — Тя в „Брейзноуз“ ли ще се състои?

— Не. Видели сте се с Киврин вторник следобед. Къде точно се срещнахте?

— Думата „крадци“ беше много трудна за превод. Произлиза от староанглийското theof, но…

Нямаше смисъл.

— Коледната служба е в „Св. Богородица“ от седем часа — рече Дануърти и затвори.

Позвъни на портиера на „Брейзноуз“ — той продължаваше да си украсява елхата — и го накара да погледне в тетрадката си за името на Киврин. Тя не беше ходила там вторник следобед.

Дануърти извика на екрана на компютъра си схемите с контактите и въведе данните от доклада на Уилям. Киврин не се беше виждала с Бадри във вторник. Във вторник сутринта беше ходила в болницата, а след това се беше видяла с Дануърти. Следобед се беше видяла с Латимър, а Бадри сигурно беше тръгнал за партито в Хедингтън преди те двамата да напуснат „Бодлейън“. В понеделник от три насетне беше останала в болницата, но все още оставаше една дупка между дванайсет и два и половина в понеделник, когато можеше да се е видяла с Бадри.

Дануърти прегледа схемите с контактите, които бяха попълнили повторно. Списъкът на Монтоя се състоеше само от няколко реда. Беше попълнила данните си за сряда сутрин, но за понеделник и вторник нямаше нищо, а освен това не беше дала никаква информация за Бадри. Дануърти се зачуди защо, но после се сети, че Монтоя беше дошла след като Мери беше дала указанията за попълване на формулярите.

Може би Монтоя се беше видяла с Бадри преди сряда сутрин или пък знаеше къде е бил той в промеждутъка между дванайсет и два и половина в понеделник.

— Когато се обади, госпожа Монтоя остави ли ти телефонния си номер? — обърна се той към Колин. Отговор не последва. Той вдигна поглед. — Колин?

Колин не беше нито в стаята, нито във всекидневната, макар че шалът му беше там.

Дануърти потърси номера на Монтоя в „Брейзноуз“ и го набра, без обаче да очаква, че ще я намери. Щом продължаваше да търси Бейсингейм, значи още не беше получила разрешение да се върне в дупката си и без съмнение сега висеше в Националната служба по здравеопазването или в Националния тръст, за да ги изтезава да приемат разкопката за „безценна находка“.

Облече се и тръгна да търси Колин. Дъждът продължаваше да вали, небето бе все така сиво. Надяваше се, че майсторките по камбаните и другите, поставени под карантина, са закусили раничко и са се върнали по стаите си, но надеждите му се оказаха напразни. Още по средата на вътрешния двор вече започна да чува пискливото жужене на женски гласове.

— Слава Богу, че вече сте тук, сър — посрещна го Финч на вратата. — Току-що се обадиха от Националната служба. Искат да приемем още двайсет души.

— Кажи им, че не можем — отвърна Дануърти, загледан в тълпата. — Имаме заповед да избягваме контакти със заразени. Виждал ли си племенника на доктор Ааренс?

— Току-що беше тук — каза Финч и надникна над главите на жените, но Дануърти вече го беше забелязал. Колин беше застанал в края на масата, където бяха насядали майсторките по камбаните, и си мажеше няколко филии с масло.

Дануърти си проправи път до него.

— Когато се обади госпожа Монтоя, каза ли ти къде може да бъде открита?

— Тая с колелото ли? — попита Колин и доразмаза мармалада върху филийката си.

— Да.

— Не, не ми каза.

— Ще закусите ли, сър? — попита Финч. — Опасявам се, че вече нямаме бекон и яйца, а и мармаладът е на привършване — той хвърли унищожителен поглед към Колин, — но пък има овесена каша и…

— Ще изпия един чай — прекъсна го Дануърти. — И не ти спомена откъде се обажда?

— Седнете, моля ви — каза госпожа Тейлър. — От доста време искам да поговоря с вас за нашия „Чикагски сюрприз“.

— Какво точно каза госпожа Монтоя? — попита Дануърти Колин.

— Че никой не го е грижа, че дупката й се съсипва, и че така щяла да се прахоса една безценна връзка с миналото, и що за човек можел да отиде за риба посред зима — обясни Колин докато изстъргваше мармалада от стените на бурканчето.

Чаят ни също е почти на привършване — каза Финч и наля в чашата на Дануърти някаква много бледа течност.

Дануърти седна и попита:

— Колин, искаш ли какао? Или мляко?

— Млякото ни е почти на привършване — каза Финч.

— Нищо не искам, благодаря — каза Колин и започна да залепя намазаните филии една за друга. — Просто ще взема това със себе си, за да изчакам пощата при портала.

— Пасторът се обади — каза Финч. — Каза, че не е необходимо да ходите в църквата за прегледа на дневния ред на службата преди шест и половина.

— Те още ли смятат да има тържествена коледна литургия? — попита Дануърти. — Струва ми се, че при така стеклите се обстоятелства никой няма да дойде.

— Пасторът каза, че църковният съвет е решил тя въпреки това да се състои — отвърна Финч и сипа четвърт чаена лъжичка мляко в бледата течност, която подаде на Дануърти. — Каза, че според тях църковната дейност трябвало да продължи, за да не настъпи анархия.

— Ние ще изпълним няколко пиеси за камбани — намеси се и госпожа Тейлър. — Не че е същото като промоция на нов концерт, но все пак е нещичко. Свещеникът от протестантската църква ще чете от „Меса по време на мор“.

— Аха — каза само Дануърти. — И това сигурно ще ни помогне да се предпазим от анархия.

— Аз трябва ли да ходя? — попита Колин.

— Той няма работа да излиза във време като това — отвърна госпожа Гадсън, която се появи като харпия отнякъде с голяма паница сивкава овесена каша и я тупна пред Колин. — И да бъде излаган на действието на разни микроби в някаква си ветровита църква. Може да остане с мен по време на службата. — Тя избута един стол точно зад него. — Сядай и си яж овесената каша.

Колин погледна Дануърти умоляващо.

— Колин, забравил съм телефонния номер на госпожа Монтоя в стаята си — каза Дануърти. — Би ли ми го донесъл?

— Да! — отвърна Колин и направо излетя навън.

— Когато и това дете падне на легло от индийския грип — рече госпожа Гадсън, — надявам се, ще си спомните, че точно вие сте подстрекавали лошите му хранителни навици. На мен лично ми е ясно какво е довело до тази епидемия. Недохранване и пълна липса на дисциплина. Начинът, по който се ръководи този колеж, е направо немислим. Помолих да ме настанят в стаята на сина ми Уилям, а вместо това ми дадоха стая в съвсем различна сграда и…

— По този въпрос трябва да се разберете с Финч — каза Дануърти, стана и загъна в салфетка мармаладените филии на Колин. — Викат ме в болницата — допълни той и избяга преди госпожа Гадсън да е успяла да продължи.

Върна се в апартамента си и се обади на Андрюс. Линията беше заета. Обади се при разкопките, ако случайно Монтоя си е получила разрешителното за напускане на карантината, но никой не вдигна. Отново позвъни на Андрюс. За голяма изненада линията беше свободна. Телефонът иззвъня три пъти, след което се включи секретарят.

— Обажда се Дануърти — започна той. Поколеба се за миг, след което остави номера в апартамента си. — Трябва да говоря с вас незабавно. Спешно е.

Затвори, взе си чадъра и филиите на Колин и тръгна през вътрешния двор.

Колин се беше свил под навеса на портала и гледаше напрегнато по улицата по посока на „Карфакс“.

— Ще ходя до амбулаторията да се видя с моя технолог и с баба ти — каза Дануърти и му подаде филиите. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, благодаря — отвърна Колин. — Не искам да изпусна пощата.

— Добре, но отиди да си вземеш якето, за да не ти връхлети госпожа Гадсън пак.

— Голямата буря вече отмина — каза Колин. — Опита се да ме накара да си сложа вълнен шал. Вълнен шал! — И той отново хвърли напрегнат поглед към улицата. — Хич не й обърнах никакво внимание.

— Ясно — рече Дануърти. — Ще се върна за обяд. Ако имаш нужда от нещо, обърни се към Финч.

— Аха — каза Колин, но очевидно не го слушаше. Дануърти се чудеше, какво ли е изпратила майка му, че да предизвика подобно нетърпение. Със сигурност нямаше да е вълнен шал.

Той уви своя около врата си още по-плътно и тръгна под дъжда към болницата. По улиците нямаше почти никого, а малцината минувачи гледаха да се разминават на разстояние. Една жена дори слезе от тротоара, за да не мине прекалено близо до Дануърти.

Ако не се чуваше мелодията на „Тиха нощ“, човек въобще нямаше да разбере, че е навечерието на Коледа. Никой не носеше подаръци или елхови клонки, никой не носеше никакви пакети въобще. Сякаш карантината беше заличила напълно цялата идея за коледни празници от главите на хората.

То и така си беше. Дануърти също не се беше сетил за коледни покупки или за елха. Мислеше си за Колин, сгушен под навеса на портала, и се надяваше, че поне майка му не е забравила да му изпрати коледните подаръци. На връщане към вкъщи щеше да спре в някой магазин и да му купи някакво подаръче — играчка, видеофилм или просто нещичко, което обаче да не е вълнен шал.

Щом стигна в болницата, веднага го отведоха в изолаторния сектор, за да разпита новопостъпилите случаи.

— Много е важно да установим някаква връзка на заболяването с Америка — каза Мери. — В Световния център по инфлуенца се появи неочаквано препятствие. Заради празниците няма нито един дежурен, който може да направи класификацията на вируса. Те, разбира се, твърдят, че имат постоянна готовност по всяко време, но очевидно проблемите се появяват обикновено след Коледа — натравяния и прекаляване с храна, маскирани като вируси — та очевидно са решили да си починат преди това. Във всеки случай от Атланта са се съгласили да изпратят в Световния център по инфлуенца прототипа на ваксината и без положителна идентификация, но без доказване на връзката не могат да започнат да я произвеждат.

Тя го поведе по един препречен с предупредителна лента коридор.

— Всички случаи попадат в профилните параметри на вируса от Южна Каролина — висока температура, болки по цялото тяло, вторични белодробни усложнения, но за съжаление това не е доказателство. — Спряха пред вратата на едно отделение. — Не си намерил никакви американски следи, свързани с Бадри, нали?

— Не, но все още има доста бели петна. Искаш ли да го разпитам още веднъж?

Тя се поколеба.

— Състоянието му се влошава, нали? — рече Дануърти.

— Вече има и пневмония. Нямам представа дали въобще ще успее да ти каже нещо. Температурата му все още е много висока, което си е съвсем по профила на вируса. В момента е на антимикробни и поддържащи, на които знаем, че реагира вирусът от Южна Каролина. — Тя отвори вратата и влязоха. — Ще намериш схема на всички постъпили случаи. Попитай дежурната сестра за леглата им. — Тя изписа нещо на клавиатурата на компютъра до първото легло. На екрана се появи схема, която беше разклонена и преплетена като клоните на големия бук във вътрешния двор. — Нали нямаш нищо против Колин да остане при теб още една нощ?

— Абсолютно нищо.

— Чудесно. Съмнявам се, че ще успея да се прибера преди утре, а много ще се притеснявам, ако трябва да стои сам в апартамента. Очевидно обаче аз съм единствената, която се е загрижила за него — допълни тя гневно. — Най-накрая се свързах с Дирдри в Кент. Изобщо не се беше притеснила. „О, карантина ли имало? — рече ми. — Толкова много работа имам, че дори нямам време да погледна новините“, след което веднага мина на темата за плановете й с нейния помощник. Ясно си личеше, че въобще няма време за Колин и че адски се радва, че се е отървала от него за известно време. Понякога наистина си мисля, че тази жена не може да ми е племенница.

— Знаеш ли дали е изпратила коледните подаръци на Колин? Той ми каза, че имала намерение да му ги прати по пощата.

— Сигурна съм, че е била прекалено „заета“, за да има време да ги купи, камо ли да ги изпрати. Последния път, когато Колин изкара Коледата с мен, подаръците му пристигнаха чак на Богоявление. О, това ми напомня за нещо. Случайно да знаеш какво стана с чантата ми? Вътре бяха коледните подаръци на Колин.

— При мен е в „Балиол“ — отвърна Дануърти.

— Слава Богу. Не успях да напазарувам всичко, но ако успееш да опаковаш вълнения шал и другите неща, все пак ще има нещичко за него под елхата, нали така?

— И тя се изправи. — Ако откриеш въобще някаква следа, която води към Щатите, ела да ми кажеш незабавно. Както виждаш, вече проследихме няколко от вторичните контакти на Бадри, но те могат да бъдат само кръстосани връзки, а истинската връзка може да е някой съвсем друг.

Мери излезе, а Дануърти остана до леглото на жената с лавандуловия чадър.

— Госпожо Брийн? — каза той. — Извинете, но трябва да ви задам няколко въпроса.

Лицето й беше силно зачервено, а дишането й звучеше като това на Бадри, но тя отговаряше на въпросите му точно и ясно. Не, не беше ходила в Щатите през последния месец. Не, не познаваше никой, който е американец или е ходил в Америка. Но пък беше взела метрото от Лондон, за да прекара деня в покупки — „В «Блакуел», нали разбирате“ — след което беше обикаляла магазините из целия Оксфорд, а после беше стигнала до станцията на метрото, където беше имало поне петстотин души и всеки един от тях можеше да е връзката, която търсеше Мери.

Когато Дануърти привърши с въпросите към първостепенните контакти и вкарването на новите данни в схемата вече минаваше два. Нито един от новите случаи не можеше да е американската връзка, но пък двама души също бяха ходили на танците в Хедингтън.

Дануърти се отправи към изолаторното отделение, макар почти да беше загубил надежда, че Бадри ще е в състояние да му отговаря. Бадри обаче като ли изглеждаше малко по-добре. Когато Дануърти влезе, той спеше, но когато го докосна по ръката, очите му се отвориха и почти веднага се фокусираха.

— Господин Дануърти — рече той. Гласът му беше слаб и дрезгав. — Какво правите тук?

Дануърти седна.

— Как се чувстваш?

— Много странни неща сънува човек понякога. Мислех си… Имах такова главоболие…

— Бадри, трябва да ти задам няколко въпроса. Спомняш ли си с кого си се срещал на танцовата забава в Хедингтън?

— Там имаше много хора — отвърна Бадри и преглътна с такава мъка, сякаш гърлото му се раздираше от болка. — Повечето не ги познавам.

— Спомняш ли си с кого си танцувал?

— С Елизабет… — каза той, но думите му приличаха по-скоро на грачене. — С една Сису, не си спомням фамилното й име — прошепна той. — И с Елизабет Якамото.

Влезе намусената сестра.

— Време е рентгеновите ви снимки — каза тя, без дори да погледне Бадри. — Ще трябва да напуснете стаята, господин Дануърти.

— Ще ми дадете ли само още няколко минутки? Много е важно — примоли се Дануърти, но тя вече вкарваше данни на конзолата.

Той се наведе над леглото.

— Бадри, когато получи данните от фиксирането, какво отклонение се получи?

— Господин Дануърти! — каза сестрата непреклонно.

Дануърти не й обърна внимание.

— Имаше ли повече отклонение, отколкото беше очаквал?

— Не — отвърна Бадри. Думите му вече бяха само едва разбираемо съскане. Той сложи ръка на гърлото си.

— Колко беше отклонението?

— Четири часа — прошепна Бадри и Дануърти се остави да го издърпат навън от стаята.

Четири часа. Киврин беше потеглила в дванайсет и половина. Това означаваше, че бе пристигнала в четири и половина, почти по залез. Но все пак бе достатъчно светло, за да може да види къде се намира, и бе имала достатъчно време да стигне пеша до Скендгейт, ако се беше наложило.

Той тръгна да търси Мери, за да й даде имената на двете момичета, с които беше танцувал Бадри. Мери ги провери в списъка на новоприетите. Нито една от двете не беше в него. Мери му каза, че може да се прибира, след което му измери температурата и му направи кръвна проба, за да не е необходимо да се връща. Дануърти тъкмо излизаше от болницата, когато докараха Сису Феърчайлд. Той успя да си стигне у дома едва късно вечерта.

Колин не беше нито при портала, нито в залата. Финч обаче беше там и тъкмо му свършваха запасите от захар и масло.

— Къде е племенникът на доктор Ааренс? — попита Дануърти.

— Цялата сутрин я изкара до портала — отвърна Финч, който нервно броеше бучките захар. — Пощата пристигна чак след един и момчето отиде до апартамента на баба си, за да види дали колетите не са изпратени там. Не били. Върна се с много мрачен вид и преди около половин час изведнъж каза: „Сетих се нещо“ и изхвърча навън. Може би се е сетил за някое друго място, където може да са били изпратени подаръците му.

„Но не са били“ — рече си Дануърти и попита:

— Днес магазините по кое време затварят?

— На Бъдни вечер ли? Та те вече са затворени, сър. На Бъдни вечер винаги затварят много рано, а някои затвориха още по обяд поради липса на клиенти. При мен има няколко съобщения, сър…

— Съобщенията ще почакат — рече Дануърти, разтвори чадъра си и излезе. Финч беше прав. Магазините бяха затворени до един. Стигна чак до „Блакуел“, защото беше почти сигурен, че ще е отворено, но там също не намери никого. Търговците обаче вече се бяха възползвали от ситуацията. Сред покритите със сняг къщурки на витрината вече бяха подредени медицински книги за самолечение, пълен набор най-различни медикаменти, както и едно издание на „Как да постигнем идеално здраве с помощта на смеха“ с меки корици, но затова пък достатъчно шарени.

Накрая намери една отворена поща, но там имаше само цигари, евтини бонбони и един стелаж с коледни картички, тоест нищо подходящо за едно дванайсетгодишно момче. Дануърти си тръгна, без да купи нищо, но след това се върна и взе карамелени бонбони за една лира, един гобстопър с размерите на малък астероид и няколко пакетчета бонбони с формата на малки сапунчета. Не беше кой знае какво, но нали Мери беше казала, че е купила и други неща.

Другите неща се оказаха чифт сиви вълнени чорапи, даже още по-мрачни и от шала, и един учебен видеофилм. Вярно, че имаше бисквити и гирлянди, но все пак едни вълнени чорапи и малко карамелени бонбони въобще не можеха да направят Коледа. Той се огледа из кабинета си за нещо, което можеше да свърши работа.

Колин беше възкликнал: „Фантастично!“, когато му бе казал, че Киврин е заминала за Средновековието. Дануърти извади томчето „Епохата на рицарите“. Вътре имаше само илюстрации и нито една холограма, но това беше най-доброто, което можеше да направи за толкова кратък срок. Опакова набързо книгата и останалите подаръци, преоблече се и тръгна с бърза крачка към „Св. Богородица“ под пороя, като се опитваше да върви така, че хем никой да не го забележи, хем да избягва препълнените канавки.

Никой с всичкия си нямаше да излезе в такова време. Предишната година времето се беше оказало доста сухо и въпреки това църквата се беше напълнила само до половината с хора. Киврин беше отишла с него. Беше останала в колежа за празниците, за да учи, той я беше открил в „Бодлейън“ и я беше помолил настойчиво да дойде първо на партито му с шери, а след това да отидат на църква.

— Не биваше да идвам — беше казала тя на път за църквата. — Трябва да се занимавам с проучванията си.

— Можеш да ги правиш и в „Св. Богородица“. Построена е през 1139 година и всичко в нея е точно от Средновековието. Включително системата за отопление.

— Предполагам, че и службата е напълно автентична — каза тя.

— Аз лично не се съмнявам, че е също толкова добронамерена по дух и препълнена с глупости, колкото и всяка средновековна литургия — отвърна той.

Сега мина бързо по тясната пътечка покрай „Брейзноуз“ и отвори вратата на „Св. Богородица“. Блъсна го силна гореща вълна. Очилата му се замъглиха. Той спря в притвора и ги избърса с края на шала си, но те незабавно се замъглиха отново.

— Пасторът ви търси — чу се гласът на Колин. Беше с риза и сако, а косата му беше сресана. Подаде на Дануърти един лист с дневния ред на службата от един голям куп в ръцете си.

— Мислех, че ще си останеш вкъщи — каза Дануърти.

— С госпожа Гадсън? Да не съм луд! Дори една църковна служба е далеч по-приятна, та казах на госпожа Тейлър, че ще им помогна да донесат камбаните.

— И пасторът веднага те сложи на вратата — допълни Дануърти, като продължаваше да се опитва да си избърше очилата. — Поне десетина листа раздаде ли?

— Да не се шегувате? Църквата е фрашкана.

Дануърти надникна в църквата. Пейките вече бяха запълнени и служителите подреждаха сгъваеми столове отзад.

— О, чудесно е, че вече сте тук — каза пасторът. — Много се извинявам за отоплението. От пещта е. Националният тръст не ни позволява да си сложим нова с течно гориво, а за старите — с твърдо — е почти невъзможно да се намерят части. В момента повредата е в термостата. И пещта или е включена, или е изключена. — Той издърпа два листа от джоба на расото си и ги погледна.

— Да сте виждали господин Латимър? Той трябва да прочете благословението в края на службата.

— Не — отвърна Дануърти. — Но лично му напомних за мястото и часа.

— Да де, ама миналата година нещо се беше объркал и пристигна един час по-рано. — И той подаде на Дануърти единия лист. — Ето ви и вашето слово. Тази година е от старото издание. От „Църквата на третото хилядолетие“ настояха за това. Може да е малко остаряло, но поне не звучи като наказателния кодекс.

Външната врата се отвори и нахлуха цяла група хора, които затваряха чадърите си и изтърсваха шапките си. До един получиха разписанието от Колин и се запътиха към нефа.

— Знаех си, че ще трябва да я извършим в Христовата църква — каза пасторът.

— Какво правят всички тези хора тук? — попита Дануърти. — Не си ли дават сметка, че всеки момент може да се развихри епидемия?

— Винаги става така — отвърна пасторът. — Спомням си началото на пандемията. Тогава църквата щеше да се спука по шевовете. След съвсем кратко време въобще няма да можете да ги измъкнете от къщите им, но точно сега им се ще да се скупчат заедно за утеха.

— Освен това е вълнуващо — намеси се и свещеникът от протестантската църква. Беше облечен в черно поло, черен панталон и стихар на червено-зелено каре. — Човек става свидетел на нещо подобно по време на война. Идват заради драматизма на момента.

— И пренасят инфекцията два пъти по-бързо, бих казал — рече Дануърти. — Никой ли не им е казал, че вирусът е заразен?

— Сега смятам да го направя — отговори пасторът. — Вашата част от Писанието идва веднага след концерта с камбаните. Има малка промяна. Пак заради привържениците на „Църквата на третото хилядолетие“. Евангелие от Лука, 2:1-19. — И той изчезна нанякъде да раздава тестовете на църковните химни.

— Къде е вашата ученичка Киврин Енгъл? — попита свещеникът. — Не можах да я видя на латинската литургия този следобед.

— Тя е в 1320 година. Да се надяваме, че е в селцето Скендгейт и че е някъде на сухо, а не под дъжда.

— О, чудесно — каза свещеникът. — Тя толкова много искаше да отиде. И какъв късмет има, че пропуска всичко това.

— Да съгласи се Дануърти. — Мисля, че ще е по-добре да прочета словото си предварително.

Вътре беше дори още по-топло и миришеше на влажна вълна и влажни камъни. По прозорците и на олтара тъжно потрепваха лазерни свещи. Майсторките по биене на камбани тъкмо подготвяха две големи маси пред олтара и ги застилаха с тежки червени покривки от вълна. Дануърти пристъпи до певницата и отвори Библията на Евангелие от Лука.

— „А през онези дни излезе заповед от Кесаря Августа да се напише всичката вселенна“ — зачете той.

Наистина бе остаряло. А там, където бе Киврин, още не беше написано.

Той се върна навън при Колин. Потокът хора не секваше. Свещеникът от протестантската църква и мюсюлманският имам отидоха за още столове, а пасторът се въртеше около пещта и се опитваше да направи нещо с термостата.

— Запазил съм две места за нас на втория ред — каза Колин. — Знаеш ли какво направи госпожа Гадсън по време на следобедния чай? Изхвърли ми „гобстопъра“. Каза, че бил покрит с микроби. Много се радвам, че майка ми не е такава. — Той пооправи купа листа, който беше изтънял значително. — Знаеш ли, мисля, че подаръците й за мен не са пристигнали заради карантината. Сигурно е трябвало да изпратят най-напред провизии. — И той отново оправи купа, който и без това си беше вече подреден.

— Много е възможно — съгласи се Дануърти. — Ти кога би искал да си отвориш другите подаръци? Тази вечер или утре сутринта?

Колин се опита да си придаде незаинтересуван вид и каза:

— Сутринта, моля. — И подаде на една дама в жълт шлифер лист с дневния ред и я дари с грейнала усмивка.

— Хубаво, хубаво — рече рязко тя и му го измъкна от ръката. — Радвам се, че поне някой си е запазил коледното настроение въпреки смъртоносната епидемия.

Дануърти влезе и седна на един стол. Флиртът на пастора с пещта очевидно не беше постигнал нищо. Дануърти си свали шала и палтото и ги метна на съседния стол.

Предишната година бяха умрели от студ.

— Крайно автентично — му беше прошепнала Киврин, — а също така и четенето на Писанието. „Ония, които събираха дидрахмите, рекоха: вашият учител ще плаща ли дидрахма“? — продължи тя с цитат от популярното издание и му се усмихна. — През средновековието библията също е била на език, който не са разбирали.

Дойде Колин и седна върху палтото и шала на Дануърти. Свещеникът от протестантската църква стана и се промуши между масите на майсторките по камбаните и олтара.

— Да се помолим — рече той.

Чу се как множество възглавнички се пускат на каменния под и всички присъстващи паднаха на колене.

— О, Боже, Ти, Който изпрати тази зараза сред нас, говори на Твоя ангел-разрушител, задръж десницата Си и не позволявай тази земя да опустее, а всички души по нея — да измрат.

„Хубаво е да спрем с поуките дотук“ — помисли си Дануърти.

— Както в ония дни, когато Бог изпрати мор на Израил и загинаха всички люде от Дан до Вирсавия, седемдесет хиляди души, така сме и ние сега насред зараза и Те молим да прибереш бича на гнева Си от нас, вярващите.

Тръбите на древната пещ започнаха да потракват, но това като че ли въобще не можеше да отвлече вниманието на свещеника. Той продължи да говори цели пет минути, през което спомена приличен брой случаи, в които Бог беше помлял неправедните и им „беше изпратил чума“. Накрая помоли всички да станат и да запеят „Бог ви дава радост, не се печалете“.

По едно време се промъкна Монтоя и седна на мястото до Колин.

— Загубих си целия ден в Националната служба по здравеопазването — прошепна тя. — Исках да ми дадат разрешение. А те си мислят, че имам намерение да хукна наоколо и да разнасям зараза. Казах им, че ще отида право при разкопките, че там няма кого да заразявам, но да не мислиш, че ме послушаха?

Тя се обърна към Колин.

— Ако си получа разрешението, ще ми трябват доброволни помощници. Искаш ли да изравяш трупове?

— Той не може — намеси се Дануърти веднага. — Баба му няма да го пусне. — Той се наведе през Колин и прошепна: — Опитваме се да разберем къде се е намирал Бадри Шодхури в понеделник следобед от дванайсет до два и половина. Да си го виждала тогава?

— Шшт — обърна се към тях жената, която се беше сопнала на Колин.

Монтоя поклати глава.

— Точно тогава бях с Киврин и обсъждахме картата и схемата на Скендгейт.

— Къде? При дупката ти ли?

— Не, в „Брейзноуз“.

— А Бадри не беше ли там? — попита той, но знаеше, че няма никаква причина Бадри да е бил там по това време. Той самият го беше помолил да се заеме с това спускане чак в два и половина, когато се бяха срещнали.

— Не — отвърна шепнешком Монтоя.

— Шшт! — изсъска жената.

— Колко дълго трая срещата ви с Киврин?

— От десет до момента, в който тя трябваше да отиде в болницата — около три струва ми се — прошепна Монтоя.

— Шшт!

— Трябва да ходя да чета Молитвата към Великия дух — прошепна Монтоя, стана и тръгна по пътеката между столовете.

Тя си прочете индианската молитва, след което майсторките по камбаните, с бели ръкавици и решителни изражения, изсвириха „О, ти, Иисусе, който бродиш по света“, което до голяма степен звучеше като подрънкването на тръбите на пещта.

— Леле, тия са абсолютно ужасни — прошепна Колин иззад дневния си ред.

— Това е атонална мелодия от края на двайсети век — прошепна Дануърти в отговор. — Целта е да звучи тъкмо ужасяващо.

Когато майсторките по камбаните започнаха да поприключват, Дануърти се качи на певницата и прочете дела си от Писанието.

— „А през онези дни излезе заповед от Кесаря Августа да се напише всичката вселенна…“

Монтоя се изправи, шмугна се покрай Колин към граничната пътека и се изниза през вратата. Дануърти искаше да я попита дали въобще се е виждала с Бадри в понеделник или вторник и дали познава някой американец, с когото той би могъл да е имал контакт.

Можеше да я попита и на другия ден, когато я засечеше в болницата за кръвните проби. Беше открил най-важното нещо — че Киврин не се беше засичала с Бадри в понеделник следобед. Монтоя му беше казала, че е била с нея от десет до три, когато Киврин е тръгнала за амбулаторията. До това време Бадри все още беше бил в „Балиол“ за срещата си с него, а от Лондон се е бил върнал около дванайсет, значи не бе възможно да я е заразил по никакъв начин.

— „Но рече им ангелът: Не бойте се, защото, ето, благовествувам ви радост голяма, която ще бъде на всичките люде…“

Никой като че ли не го слушаше. Жената, която се беше сопнала на Колин, се бореше с шлифера си, за да излезе от него, а всички останали вече се бяха отървали от своите и си духаха с листовете с дневния ред.

Той се замисли как Киврин миналата година беше коленичила на каменния под и се беше вторачила остро, съсредоточено в него, докато той четеше. Тя също не го беше слушала. Тя си беше представяла Бъдни вечер през 1320 година, когато Светото писание е било на латински и по прозорците бяха трептели истински свещи.

Дали бе точно така, както си го беше представяла? После се сети, че при нея сега не е Бъдни вечер. Там, където тя беше сега, до Бъдни вечер имаше още две седмици. Ако наистина беше там. И ако всичко беше наред с нея самата.

— … „А Мариам съхраняваше всички тези речи, и размишляваше за тях в сърцето си.“

Имамът обяви часовете за коледните служби във всички църкви и прочете бюлетина на Националната служба по здравеопазването за избягване на контакти със заразени хора. Пасторът започна проповедта си.

— Има такива хора — започна той с упорито вперен поглед в свещеника от Светата реформирана църква, — които вярват, че болестите са наказание от Бога, но въпреки това Иисус е отдал целия си живот на това да лекува болните и ако сега беше тук, аз не се съмнявам, че щеше да излекува заразените с този вирус, както е излекувал самарянските прокажени — след което продължи с десетминутна лекция за това как може човек да се предпази от инфлуенца, като изреди симптомите, а после обясни и механизма на предаване по въздушно-капков път.

— Пийте течности и си почивайте — завърши той като протегна ръцете си над амвона, сякаш това беше благословителната част от проповедта, — и при най-малкия знак за наличие на тези симптоми се обадете на лекаря си.

Майсторките по камбаните отново си сложиха белите ръкавици и акомпанираха на органа в „Ангели от владенията на славата“, което, трябва да се признае, звучеше познато.

На амвона се качи и свещеникът от Преобразуваната унитарианска църква.

— Точно в тази нощ преди две хиляди години Бог изпрати Своя Син, Своето ценно отроче, в нашия свят. Можете ли да си представите каква невероятна любов е способна на такава жертва? В онази нощ Иисус е напуснал Божия дом, за да влезе в един свят, изпълнен с опасности и болести. — После продължи: — Тръгнал е като чисто и непорочно дете, без да знае нищо за злото, за предателството, на което е щял да се натъкне. Как е могъл Бог да изложи единствения Си Син, Своето безценно отроче, на такава опасност? Отговорът е любов. Любов.

— Или незнание — промълви Дануърти под носа си.

Колин вдигна съсредоточения си в „гобстопъра“ поглед и го зяпна.

„И след като Го пуснал да върви, Той се притеснявал за Него — помисли си Дануърти. — Дали се е опитал да Го спре.“

— Точно заради любовта Иисус е бил изпратен на света и точно заради любовта Иисус е пожелал, не, настоял да дойде.

„Тя е добре — мислеше си Дануърти. — Координатите са правилни. Имало е само четиричасово отклонение. Не е имала контакт с вируса на този грип. В пълна безопасност е в Скендгейт, датата за срещата е определена, записващото й устройство вече е наполовина пълно с наблюденията й, а тя самата е здрава, доволна и за щастие въобще и не подозира за всичко това тук.“

— Той е бил изпратен в този свят, за да ни помогне в изпитанията и горестите ни — говореше свещеникът.

— Току-що ми казаха, че господин Латимър е болен — прошепна пасторът в ухото му и му подаде един сгънат лист. — Ще прочетете ли благословението?

— … пратеник на Бога, посланик на любовта — завърши речта си свещеникът и си седна на мястото.

Дануърти се качи на певницата.

— Моля ви да се изправите за благословение — каза той, разгъна листа и го погледна. „О, Господи, не стоварвай гневната Си ръка…“ — започваше текстът.

Дануърти го поизмени малко.

— Милостиви Отче — рече той, — защити тези, които не са с нас, и ги доведи вкъщи живи и здрави.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(035850–037745)

20 декември, 1320 година. Вече съм почти здрава. Или разширените ми Т-клетки, или антивирусните ми ваксини, или нещо съвсем различно накрая се е намесило. Вече мога да дишам, без да ме болят гърдите, кашлицата ми престана и имам чувството, че мога да извървя целия път до мястото на спускането, ако знаех къде е.

Раната на главата ми също зарасна. Лейди Еливис я погледна тази сутрин, а след това излезе да доведе и лейди Имейн да й хвърли едно око.

— Истинско чудо — каза Еливис доволно, но Имейн изглеждаше изпълнена с подозрения. Следващата стъпка е да реши, че съм вещица.

Веднага обаче стана ясно, че щом вече не съм болна, съм се превърнала в проблем. Освен подозренията на Имейн, че шпионирам или пък крада лъжици, съществува и въпросът за това коя съм — какъв е статутът ми и как трябва да се отнасят с мен — а Еливис няма нито време, нито сили да се занимава с това.

Тя си има достатъчно лични проблеми. Лорд Гийом още го няма, неговият адютант е влюбен в нея, а освен това приближава Коледа. Наела е половината село като слуги или готвачи, а освен това запасите им са на изчерпване и лейди Имейн настоява да изпратят някой да достави нови от Оксфорд или Кърси. Агнес има своя дял в проблемната ситуация, понеже е много палава и непрекъснато бяга от Мейзри.

— Трябва да изпратиш някого при сър Блоет да ни даде детегледачка — каза един ден Имейн. — А също и да донесе захар. Не ни е останали никаква — нито за сладкишите, нито за бонбоните.

Еливис изглеждаше така, сякаш е на края на силите си.

— Съпругът ми ни нареди…

— Аз ще наглеждам Агнес — намесих се аз с надеждата, че преводачът ми е дал правилна интерпретация, на „детегледачка“ и че видеофилмите по история са били верни, че мястото на детегледачка понякога е било заемано от жени с благородно потекло. Очевидно не бях сгрешила, защото Еливис ме погледна с признателност, а Имейн не реагира по-остро от друг път, така че в момента аз нося отговорността за Агнес. А явно и за Роузмунд, която ме помоли да й помогна с бродерията тази сутрин.

Предимството на това, че съм им гледачка, е, че мога да ги разпитвам каквото си пожелая за баща им и селото, а също така мога да излизам с тях до конюшнята и до църквата, където се надявам да намеря Гавин и отец Рош. Лошото е, че на момичетата не им казват много неща. Веднъж Еливис спря да говори на Имейн, когато двете с Агнес влязохме в салона, а когато попитах Роузмунд защо са дошли да отседнат тук, тя ми отговори:

— Баща ми смята, че в Ашенкоут въздухът е по-здравословен.

Това е първият път, когато някой споменава името на селото пред мен. Нито на картата, нито в Описа няма село под името Ашенкоут. Предполагам, че има някаква възможност да съществува и друго „изчезнало село“. При неговото население от четиридесет души, то може съвсем лесно да е било затрито по времето на Черната смърт или пък да е било погълнато от някой от близките градове. Продължавам да си мисля обаче, че е точно Скендгейт.

Попитах момичетата дали са чували за такова село и Роузмунд ми отвърна отрицателно, но това не доказва нищо, защото те не са от тази област. Агнес питала Мейзри, но тя също не била чувала такова име. Първото писмено сведение, в което става дума за „гейт“^[1] (което всъщност е било бент) е едва от 1360 година, а голяма част от англосаксонските географски имена са били заменени от норманизирани такива или пък от имената на новите собственици. Което предвещава зло за Гийом д’Ивери и за съдебния процес, от който той още не се е върнал. Освен ако това не е съвсем друго село. Което пък предвещава зло за мен.

 

(Пауза)

 

Чувството на Гавин за благородна любов към Еливис очевидно не се накърнява от забежките му със слугините. Помолих Агнес да ме заведе до конюшнята уж да видя понито й и с тайната цел да говоря с Гавин, ако той случайно е там. Беше там — в един от боксовете — и двамата с Мейзри издаваха доста неблагородни звуци. Мейзри не се стресна повече от обикновеното, а ръцете й придържаха полите й над кръста, вместо да пазят ушите й, което ме навежда на мисълта, че това в никакъв случай не бе изнасилване. Не беше обаче и l’amour courtois^[2].

Трябваше много бързо да отвлека вниманието на Агнес и да я изведа от конюшнята. Казах й, че искам да отидем да видим камбанарията. Влязохме вътре и разгледахме дебелото въже.

— Отец Рош бие камбаната, когато някой умре — обясни ми Агнес. — Ако не го направи, дяволът ще дойде и ще вземе душата на мъртвия и тя няма да може да отиде в рая. — Това, струва ми се, е част от суеверните дрънканици, които вбесяват лейди Имейн.

Агнес искаше да удари камбаната, но аз я придумах вместо това да идем в църквата и да намерим отец Рош.

Отец Рош го нямаше. Агнес ми каза, че сигурно е още при болния ратай, „който не умира, въпреки че вече е изповядан“, или може би се молел някъде.

— Отец Рош обича да се моли в гората — обясни ми тя, докато надничаше към олтара през преградата между хора и кораба.

Църквата е норманска, с една пътека в средата и колони от пясъчник, а подът й е от каменни плочи. Прозорците са много тесни, малки и с тъмни витрини. През тях не влиза почти никаква светлина. Някъде по средата на кораба има една-единствена гробница, която може да е тази, която разривах при разкопките. В горната част има изображение на рицар, чиито ръце са с рицарски ръкавици и са кръстосани на гърдите, а мечът му виси отстрани. Надписът отдолу гласи: Requiescat сит Sanctis tuis in aeternum. Да почива вечно с Твоите светци. Гробницата в разкопките имаше надпис, който започваше с „Requiescat“, но докато бях там, не беше намерено нищо повече.

Агнес каза, че гробницата е на прабаба й, която умряла от треска „преди много време“, но изглежда много нова и поради това много различна от тази в разкопките. По тази има множество украшения, които липсваха при нашата, но може просто да са били счупени или да са се изтрили.

Като се изключат гробницата и една грубо изработена статуя, корабът е напълно гол. По време на службата хората от четиринайсети век са стояли прави, поради което няма никакви скамейки, а практиката нефът да се пълни с разни паметници и статуи се е наложила едва през шестнайсети век.

Една преграда с дърворезба от дванайсети век разделя кораба от сенчестите ъгълчета на източната част и олтара. Над нея, от двете страни на разпятието, има две съвсем груби изображения на Страшния съд. На едното е изписано как праведните влизат в рая, а на другото — как грешниците се запътват към ада, но честно да си кажа, няма голяма разлика между двете картини. И двете са нарисувани в яркочервено и синьо, а израженията на хората са почти еднакво отвратени.

Олтарът е съвсем простичък, покрит е с бял ленен плат, а от двете му страни има два сребърни канделабъра. Грубо изваяната статуя не е на Дева Мария, както предполагах, а на света Катерина Александрийска. Има скъсеното тяло и голямата глава на предренесансовите скулптури, както и странна грапава шапчица, която свършва точно под ушите. Изправила се е с една ръка около някакво дете с размерите на кукла, а с другата държи колело. На пода пред нея имаше къса жълтеникава свещ и две кандила.

— Лейди Киврин, отец Рош казва, че сте светица — каза ми Агнес, когато излязохме от църквата.

Лесно беше да разбера откъде се е появило объркването този път и се зачудих дали беше направила същия трик за камбаната и за Сатаната на черния кон.

— Аз съм наречена на света Катерина Александрийска — обясних й аз, — както ти си наречена на света Агнес, но това не означава, че и ние сме светици.

Тя поклати глава.

— Той казва, че в последните дни Бог ще изпрати светиите си при грешните хора. Казва още, че като се молите, вие говорите на езика на Бога.

Направих усилия да са науча да записвам наблюденията си само когато в стаята няма никого, но не знам какво е станало, докато съм била болна. Спомням си, че непрестанно Го молех да ми помогне, а вас — да дойдете да ме вземете. А ако отец Рош ме е чул да говоря на съвременен английски, логично е да си помисли, че ме е осенил Светият дух. Е, той поне мисли, че съм светица, а не вещица. Лейди Имейн обаче също е била до леглото ми. Ще трябва да бъда много по-внимателна.

 

(Пауза)

 

Пак отидох до конюшнята (след като се убедих, че Мейзри е в кухнята), но Гавин го нямаше, нито пък коня му Гринголет. Там бяха обаче сандъците ми и разглобените части от каретата. Гавин трябва да е направил поне десетина курса, докато донесе всичко. Разрових се из цялата купчина, но не можах да открия ковчежето. Надявам се, че не го е видял и то продължава да си лежи до пътя, където го оставих. Ако е така, сигурно е покрито със сняг, но днес вече има слънце и снегът малко по малко започва да се топи.