Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

25.

— Това е невъзможно — каза Дануърти.

— 1348-а ли? — не можеше да повярва Мери. — Но това не може да бъде. Точно в тази година започва Черната смърт.

„Не може да е в 1348 година — мислеше си и Дануърти. — Андрюс каза, че максималното отклонение е само пет години. Бадри пък каза, че изчисленията на Пухалски са верни.“

— 1348-а? — повтори Мери. Дануърти я видя как наблюдава екраните зад Бадри, сякаш се надяваше, че той продължава да бълнува. — Сигурен ли си?

Бадри кимна.

— Разбрах, че нещо не е наред, веднага щом видях отклонението… — обясни той, но тонът му беше почти толкова изненадан, колкото и този на Мери.

— Не може да е имало чак такова отклонение, че да е в 1348-а — намеси се Дануърти. — Накарах Андрюс да направи проверка на параметрите. Каза ми, че максималното отклонение е само пет години.

Бадри поклати глава.

— Не е от отклонението. То беше само четири часа. Беше прекалено малко. Минималната стойност при толкова отдалечено във времето спускане е поне четирийсет и осем часа.

„Отклонението не е било прекалено голямо. Оказало се е прекалено малко. Аз въобще не попитах Андрюс какво е минималното, а само за най-големите стойности.“

— Не знам какво се случи — каза Бадри. — Ужасно ме болеше главата. През цялото време, докато нагласявах мрежата, направо не спря да ме боли.

— Било е от вируса — обясни Мери. Беше стъписана. — Главоболие и световъртеж са първите симптоми. — Тя се отпусна на стола до леглото. — 1348-а!

1348 година. Дануърти като че ли не можеше да схване смисъла на цифрата. Беше се тревожил да не би Киврин да се е заразила от вируса, беше се притеснявал да не е имало прекалено голямо отклонение, а през цялото това време тя е била в 1348 година. Чумата беше стигнала до Оксфорд през 1348 година. По Коледа.

— Щом видях колко е малко отклонението, разбрах, че нещо се е объркало — каза Бадри, — и изчислих координатите…

— Нали каза, че си проверил изчисленията на Пухалски? — рече Дануърти обвиняващо.

— Той е още новак. Никога не е правил подобно спускане. А Гилкрист си нямаше ни най-малка представа за какво въобще става въпрос. Опитах се да ви кажа. Тя не беше ли на мястото на спускането? — И той погледна въпросително Дануърти. — Защо не я изтеглихте?

— Защото не знаехме — отвърна Мери, която продължаваше да седи напълно стъписана. — Ти не беше в състояние да ни кажеш нищо.

— Чумата е убила петдесет милиона души — каза Дануърти. — Половин Европа е измряла.

— Джеймс! — скастри го Мери.

Опитах се да ви кажа — обясни Бадри. — Заради това дойдох. За да можем да я изтеглим обратно още докато е на мястото на спускането.

Той се беше опитал да му каже. Беше тичал по целия път до кръчмата. Беше хукнал под поройния дъжд, без дори да си облече палтото, за да му каже, беше си проправял пътя през коледните купувачи, чадърите и чантите им, беше пристигнал полузамръзнал и с разтракани зъби заради треската. „Нещо не е наред.“

„Опитах се да ви кажа.“ Да, така беше. „Убила е половин Европа“, беше казал по време на бълнуването си, а също и „от плъховете беше“ и „Коя година сме?“ Беше се опитал да му каже.

— Ако не е от отклонението, трябва да е имало някаква грешка в координатите — каза Дануърти и се хвана за ръба на леглото.

Бадри се притисна към възглавницата си като хванато в капан животно.

— Нали каза, че координатите на Пухалски са верни?

— Джеймс — предупреди го Мери.

— Координатите са единственото друго нещо, което може да се е объркало — извика той. — При всякаква друга грешка спускането нямаше да се осъществи. Каза, че си ги проверил два пъти. Каза, че не си открил никакви грешки.

— Наистина не открих — каза Бадри. — Но нещо ми подсказваше, че не мога да се доверя на тия изчисления. Опасявах се, че е направил грешка в астрономичните изчисления, която нямаше да излезе при проверката. — Лицето му беше станало сиво. — Вкарах ги сам втори път. Сутринта преди спускането.

Сутринта преди спускането. Когато беше имал ужасно главоболие. Когато вече е бил болен. Дануърти си го спомни как пише на клавиатурата и се мръщи към екрана на конзолата. „Аз го гледах как работи. Стоял съм и съм го гледал как изпраща Киврин в ръцете на Черната смърт.“

— Не знам какво се е случило — допълни Бадри. — Трябва да съм…

— Чумата е натръшквала по цели села — прекъсна го Дануърти. — Умирали са по толкова много хора, че често не е оставал жив човек да ги погребе.

— Остави го на мира, Джеймс — намеси се за трети път Мери. — Той не е виновен. Бил е болен.

— Болен — повтори Дануърти, не на себе си от гняв. — Киврин е имала контакт с твоя вирус. А сега е в 1348 година.

— Джеймс — рече Мери.

Дануърти въобще не я изчака да довърши. Отвори със замах вратата и излетя навън.

В коридора Колин се люлееше на един стол и щом го видя, каза:

— Хайде.

Дануърти го подмина с бърза крачка.

— Къде отиваш? — извика Колин и пусна стола да падне на предните си крака с гръм и трясък. — Баба Мери каза да не те пускам да си ходиш, преди да са ти направили разширението на клетките. И защо не си сложил предпазен костюм?

Дануърти прелетя през вратата на отделението.

Колин го последва по петите.

— Баба Мери каза, че в никакъв случай не бива да те пускам.

— Нямам време за никакво разширение — отсече Дануърти. — Тя е в 1348 година.

— Баба Мери ли?

Почти тичаха по коридора.

— Киврин ли? — попита Колин. — Не може да е там. Нали това е времето на Черната смърт?

Дануърти блъсна вратата, която водеше към стълбището, и хукна надолу, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж.

— Не разбирам — каза Колин. — Как се е озовала в 1348 година?

Дануърти зави по коридора с телефона, като междувременно бъркаше из джобовете си, за да намери бележника, подарен му от Колин.

— Ами как ще я измъкнете? — попита Колин. — Лабораторията е заключена.

Дануърти извади бележника и започна да разлиства страниците. Беше записал телефона на Андрюс някъде отзад.

— Господин Гилкрист няма да те пусне. Как смяташ да влезеш в лабораторията? Той сам каза, че няма да те пусне.

Телефонът на Андрюс беше на последната страница. Дануърти взе слушалката.

— А дори и да те пусне, кой ще работи с мрежата? Господин Шодхури ли?

— Андрюс — отвърна Дануърти категорично и започна да набира номера.

— Ама нали не иска да дойде! Заради вируса.

Дануърти долепи слушалката до ухото си.

— Няма да я оставя там.

Чу се женски глас:

— Тук е телефон 24837. „Х. Ф. Шепърдс ООД“.

Дануърти погледна невиждащо към тефтера в ръката си.

— Търся господин Роналд Андрюс — каза той. — Кой е вашият номер?

— 24837 — повтори тя нетърпеливо. — Тук няма такъв човек.

— Идиотски връзки — изръмжа Дануърти, затръшна слушалката и започна да набира втори път.

— Дори ако се съгласи да дойде, как смятате да я откриете? — попита Колин. — Нали няма да е там? Рандевуто не продължава три дни я.

Дануърти слушаше свободния сигнал на телефона и се чудеше какво е направила Киврин като е разбрала къде се намира. Върнала се е на мястото на срещата и е започнала да чака, разбира се. Ако обаче е била в състояние. Ако не е била много болна. Ако не са я обвинили, че е занесла чумата в Скендгейт.

— Тук е телефон 24837 — каза същият женски глас. — „Х. Ф. Шепърдс ООД“.

— Кой е вашият номер? — извика Дануърти.

— 24837! — също извика тя.

— 24837 — повтори Дануърти. — Ами на мен точно той ми трябва.

— Не е вярно — намеси се Колин, пресегна се и му показа номера на Андрюс на страницата. — Разместил си цифрите. — И взе слушалката от ръката му. — Я дай аз да ти го набера. — Той натисна съответните бутони и му върна слушалката.

Сега сигналът беше по-различен, чуваше се някак от по-голямо разстояние. Дануърти мислеше за Киврин. Чумата не се беше появила по едно и също време навсякъде. Беше пристигнала в Оксфорд по Коледа, но никой не можеше да знае със сигурност кога е ударила и Скендгейт.

Никой не вдигаше. Дануърти остави телефона да звъни десет пъти, а после единайсет. Не можеше да си спомни откъде точно бе тръгнала чумата. Беше дошла от Франция. Това със сигурност означаваше от изток, през Ламанша. А Скендгейт беше на запад от Оксфорд. Може да бе стигнала до селцето доста след Коледа.

— Къде е книгата? — обърна се той към Колин.

— Коя книга? Бележника ти ли? Ей го тук.

— Книгата, която ти подарих за Коледа. Защо не е с теб?

— Тук? — Колин не повярва на ушите си. — Та тя тежи поне пет кила.

Все още никой не вдигаше. Дануърти остави слушалката, грабна си бележника и се отправи към вратата.

— Искам винаги да я носиш със себе си. Не знаеш ли, че сме насред епидемия?

— Добре ли сте, господин Дануърти?

— Иди да я донесеш — рече Дануърти в отговор.

— Какво? Сега ли?

— Бягай до „Балиол“ и ми я донеси. Искам да разбера кога е стигнала чумата до Оксфордшир. Но не в града. По селата. И от коя посока е дошла.

— А ти къде си тръгнал? — попита Колин, докато тичаше успоредно с него.

— Да накарам Гилкрист да отвори лабораторията.

— Той не искаше да я отвори заради някакъв си грип, та ще я отваря за чумата! — възрази Колин.

Навън валеше като из ведро. Демонстрантите срещу ЕС се бяха струпали под козирката на болницата. Един се отправи към Дануърти, протегнал напред брошура. Колин беше прав. Ако Гилкрист разбереше кой е източникът на заразата, това въобще нямаше да го накара да промени решението си. Той щеше да си остане напълно убеден, че вирусът е минал през мрежата. Щеше да се изплаши, че ако отвори лабораторията, чумата ще дойде през мрежата.

— Дай ми един лист — нареди Дануърти и започна да рови за писалката си.

— Лист ли? — попита Колин. — За какво ти е?

Дануърти грабна брошурата от демонстранта и започна да драска нещо на гърба й.

— Господин Бейсингейм се подписва под нареждането за отварянето на лабораторията — каза той.

Колин зяпна.

— Ама, господин Дануърти, Гилкрист въобще няма да се върже на това. Не и като го види на гърба на някаква си брошура.

— Тогава ми донеси нормален лист! — извика Дануърти.

Колин се опули, после каза така, сякаш го увещаваше:

— Ей сега. Само ме изчакай тук, става ли? Не мърдай оттук.

Втурна се вътре и се върна с няколко листа хартия за ксерокс. Дануърти ги грабна и написа нареждането, както и името на Бейсингейм. После нареди:

— Иди да ми донесеш книгата. Ще се видим в „Брейзноуз“.

— Ами палтото ти?

— Няма време — отвърна Дануърти, сгъна листа на четири и го напъха в джоба на сакото си.

— Много вали. Не е ли по-добре да вземеш такси?

— Ти да виждаш такси наоколо! — рече Дануърти и тръгна по улицата.

— Баба Мери ще ме убие, да знаеш — извика Колин след него. — Каза, че аз отговарям за това да си получиш разширението на клетките.

И все пак трябваше да вземе такси. Докато стигне до „Брейзноуз“, дъждът вече беше направил плътна водна завеса — силен, биещ дъжд, който до един час щеше да се превърне в суграшица. Дануърти беше замръзнал до кости.

Хубавото беше, че поне протестиращите се бяха изпокрили. Пред „Брейзноуз“ вече нямаше нищо освен няколко нападали по земята брошури. Пред централния вход беше поставена подвижна метална преграда. Портиерът се беше оттеглил в стаичката си и беше затворил прозорчето си.

— Отворете! — извика Дануърти и заблъска по металната преграда. — Отворете незабавно!

Портиерът вдигна прозорчето и погледна навън. Когато видя Дануърти, първо се изплаши, а след това придоби войнствен вид.

— „Брейзноуз“ е под карантина — каза той. — Влизането е забранено!

— Отворете портала незабавно! — викаше Дануърти.

— Не мога, сър — отвърна портиерът. — Господин Гилкрист издаде заповед в „Брейзноуз“ да не бъде допускан никой, докато не бъде открит източникът на заразата.

— Източника вече го знаем — извика Дануърти. — Отвори портала!

Портиерът спусна прозорчето и само след минута излезе от стаичката си и се приближи до металната решетка.

— От коледната украса ли е било наистина? — попита той. — Казаха, че всички дрънкулки и гирлянди били заразени.

— Не — отговори Дануърти. — Отвори и ме пусни да вляза.

— Не мога, сър — каза портиерът объркано. — Господин Гилкрист…

— Господин Гилкрист вече не командва парада — каза Дануърти и извади сгънатия лист от сакото си. Промуши ръка през преградата и го подаде на портиера.

Портиерът го разгъна и зачете под дъжда.

— Господин Гилкрист вече не е временно ръководещ на факултета — обясни Дануърти. — Господин Бейсингейм ме упълномощи да поема всичко по спускането. Отвори портала.

— Господин Бейсингейм! — възкликна портиерът, вторачен във вече размазания подпис. — Ей сега ще намеря ключовете.

Върна се в стаичката си с листа в ръка. Дануърти се присламчи към портала, за да се скрие от леденостудения дъжд. Тресеше се от студ.

Беше се притеснявал, че на Киврин може да й се наложи да спи на студената земя, а през това време тя беше насред масова гибел, където хората измираха, защото никой не беше останал на крака, за да насече дърва, а добитъкът умираше по нивите, защото не беше останала жива душа да го прибере по оборите. Осемдесет хиляди жертви в Сиена, триста хиляди в Рим, повече от сто хиляди във Флоренция. Половин Европа.

Портиерът се появи с една голяма халка с ключове и се приближи към портала.

— Ще ви отворя само след секунда, сър — каза той и започна да обръща ключовете един по един.

Киврин сигурно беше отишла на мястото на спускането веднага щом бе разбрала, че се намира в 1348 година. Сигурно бе стояла там през цялото това време, бе чакала да отворят мрежата и бе полудяла от ужас, че не я взимат.

Ако въобще беше разбрала годината. Нямаше начин, по който да се досети, че всъщност не е в 1320 година, а в 1348 година. Бадри й беше казал, че отклонението ще е няколко дни. Сигурно бе проверила датата по дните на светите пости и си бе помислила, че е точно там и тогава, където трябва. Въобще нямаше да й хрумне да пита за годината. Щеше да си мисли, че е в 1320 година, а през цялото това време чумата щеше да вилнее около нея.

Катинарът на портала щракна и Дануърти бутна вратата само колкото да се промуши.

— Вземи си ключовете — нареди той. — Ще ми трябваш да отвориш лабораторията.

— Ключът не е на тая връзка — отвърна портиерът и се върна в стаичката си.

Беше безумно студено, дъждът продължаваше да реже, все по-леден и по-леден. Дануърти се сгуши до вратата на портиерната и напъха ръце дълбоко в джобовете на сакото си. Тресеше го.

Беше се притеснявал за разни крадци и главорези, а през цялото това време тя беше в 1348 година, когато по улиците бяха правили цели купчини от трупове, когато бяха изгаряли в паниката си евреи и непознати.

Беше се притеснявал, че Гилкрист не е направил проверка на параметрите, така се беше притеснявал, че беше заразил и Бадри с притеснението си, а Бадри, който по това време вече е бил в силна треска, беше вкарал данните отново.

Изведнъж си даде сметка, че портиерът се бави прекалено дълго и сигурно в момента предупреждава Гилкрист.

Приближи се до вратата и портиерът веднага изскочи с чадър в ръка. Коментираше нещо за непоносимото време и предложи на Дануърти да се скрие от дъжда.

— Вече съм подгизнал целият — каза Дануърти и закрачи през вътрешния двор.

По цялата ширина на вратата на лабораторията беше прекарана жълта лепенка. Дануърти я разкъса, докато портиерът ровеше из джобовете си за ключа на алармата и прехвърляше чадъра ту в едната, ту в другата си ръка.

Дануърти погледна зад него към апартамента на Гилкрист. Прозорците му гледаха към лабораторията, а във всекидневната се виждаше светлина, но Дануърти не долавяше никакво движение в стаята.

Портиерът намери най-сетне магнитната карта, която изключваше алармената система, напъха я в отвора, а след това започна да търси и ключа за самата врата.

— Все още не съм сигурен дали трябва да отварям лабораторията без съгласието на господин Гилкрист — каза той.

— Господин Дануърти! — чу се гласът на Колин някъде от двора. И Дануърти, и портиерът се извърнаха. Колин се приближи на галоп. Беше подгизнал до кости, а под мишница държеше голямата книга, добре увита в шала му. — На… някои… места… от… Оксфордшир… е… стигнала… чак… през… март — каза той с големи паузи между думите, за да си поеме дъх. — Извинете. Тичах по целия път.

— Кои части? — попита Дануърти.

Колин му подаде книгата и приклекна с ръце върху коленете, вдишвайки дълбоко и шумно.

— Не… пише.

Дануърти разви шала и отвори книгата на отбелязаната от Колин страница, но очилата му бяха прекалено напръскани от дъжда, а и самите страници бяха направо подгизнали.

— Пише, че се появила за първи път в Мелкъм, след което се придвижила на север към Бат, а също така и на изток — допълни Колин. — Пише, че в Оксфорд е стигнала по Коледа, а в Лондон — през октомври следващата година, но в някои части на Оксфордшир се появила чак в края на пролетта, а някои отделни селца останали незасегнати чак до юли.

Дануърти се вгледа с невиждащ поглед в страниците.

— Това не ни казва нищо — рече той.

— Знам — съгласи се Колин и се изправи. Продължаваше да диша тежко. — Но поне не пише, че до Коледа е бил повален целият Оксфордшир. Може пък Киврин да е в някое от селата, които са се заразили чак през юли.

Дануърти избърса страниците с шала и затвори книгата.

— Придвижила се е на изток от Бат — каза той тихо. — Скендгейт е точно на юг от пътя между Оксфорд и Бат.

Портиерът най-сетне си беше избрал един от ключовете. Пъхна го в ключалката.

— Пак позвъних на Андрюс, но никой не вдигна.

Портиерът отвори вратата.

— Как ще пуснеш мрежата, като нямаш технолог? — попита Колин.

— Да пуснете мрежата? — опули се портиерът. — Аз мислех, че само искате да извадите някакви данни от компютъра. Господин Гилкрист няма да ви даде да пускате мрежата без съответното разрешение. — И той взе листа с разрешението на Бейсингейм и го погледна.

— Аз давам това разрешение — каза Дануърти и го избута, за да влезе в лабораторията.

Портиерът тръгна да влиза, но отвореният му чадър се заклещи във вратата и той се обърна, за да го освободи.

Колин приклекна и мина под чадъра.

Гилкрист сигурно беше изключил отоплението, защото в лабораторията беше съвсем малко по-топло, отколкото навън. Очилата на Дануърти обаче бяха съвсем мокри и отново се замъглиха. Той ги свали и се опита да ги избърше в ревера на мокрото си сако.

— Вземи — каза Колин и му подаде едно дълго парче смачкана тоалетна хартия. — Тая хартия съм я събирал за господин Финч. Работата е там, че ще е много трудно да я намерим дори ако се приземим на съответното място, а ти каза, че е много сложно да се определят точните пространствено-времеви координати.

— Точното място и дата вече ги имаме — каза Дануърти и избърса очилата си с тоалетната хартия и си ги сложи. Все още бяха замъглени.

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да си вървите — намеси се портиерът. — Не мога да ви пускам тук, без господин Гилкрист да е… — И изведнъж млъкна.

— О, смърт и ужас! — измърмори Колин. — Гилкрист идва.

— Какво означава това? — попита Гилкрист. — Какво правите тук?

— Смятам да изтегля Киврин — отговори Дануърти.

— И кой ще ви разреши? — попита Гилкрист. — Това е мрежа на „Брейзноуз“ и вие ще бъдете обвинен в незаконно влизане. — Той се обърна към портиера. — Наредих ти да не пускаш господин Дануърти на територията на колежа.

— Господин Бейсингейм е дал разрешение — отвърна портиерът и подаде влажния лист на Гилкрист.

Гилкрист го грабна от ръцете му.

— Бейсингейм! — Той се вторачи в хартията. — Та това въобще не е подписът на Бейсингейм! — изфуча той яростно. — Незаконно влизане, а сега пък и подправяне на документи. Господин Дануърти, възнамерявам да повдигна обвинение срещу вас. А когато господин Бейсингейм се върне, смятам да го осведомя, че ваш…

Дануърти направи една крачка към него:

— Аз пък смятам да го осведомя, че неговият заместник е отказал да прекрати едно спускане, че умишлено е поставил в опасност живота на една историчка, че е забранил достъпа до лабораторията и че в резултат от всичко това не са били определени времевите координати на една специалистка. — Той махна с ръка към конзолата. — Знаете ли какво означават данните от фиксирането? Фиксирането, което вие не разрешихте да бъде дешифрирано от моя технолог заради някакви имбецили, които си нямат и понятие от пътуване във времето, включително и вие самият? Знаете ли въобще какво означават тези данни? Киврин не е в 1320 година! Тя е в 1348 година насред развилнялата се Черна смърт. — Той се обърна и махна с ръка към екраните. — И е там от цели две седмици. Заради глупостта ви. Защото… — Той спря.

— Нямате право да ми говорите по този начин — каза Гилкрист. — Нито пък да се намирате в тази лаборатория. Настоявам да напуснете незабавно.

Дануърти не каза нищо. Само направи една крачка към конзолата.

— Извикай проктора[1] — обърна се Гилкрист към портиера. — Искам да ги изхвърлят оттук веднага.

Екранът не беше просто тъмен, а направо изключен. Същото важеше и за осветлението на конзолата. Цялото захранване беше изключено.

— Изключили сте електрозахранването — каза Дануърти с глас, който страшно напомняше на шепота на Бадри. — Изключили сте мрежата напълно.

— Да — съгласи се Гилкрист, — и направих добре, защото вие си мислите, че имате пълното право да нахълтвате без разрешение.

Дануърти протегна ръка слепешката към угасналия екран, залитна и повтори:

— Изключили сте мрежата напълно.

— Добре ли сте, господин Дануърти? — попита Колин и също направи крачка напред.

— Сетих се, че може би ще се опитате да нахълтате и да отворите мрежата каза Гилкрист, — защото виждам, че май нямате никакво уважение към авторитета на Медиевистиката. Изключих цялото захранване, за да не се случи точно това, и явно съм постъпил правилно.

Дануърти беше чувал как хората направо могат да бъдат повалени от някоя лоша вест. Когато Бадри му каза, че Киврин е в 1348 година, той не беше успял да асимилира напълно значението на новината, но тази сега го фрасна като с парен чук. Не можеше да си поеме дъх.

— Изключили сте мрежата — повтаряше той. — Загубили сте всички данни от фиксирането.

— Загубили сме фиксирането ли? — възкликна Гилкрист. — Глупости. Нали има поддържащи системи и тем подобни?! Щом пуснем захранването отново…

— Това означава ли, че не знаем къде е Киврин? — попита Колин.

— Да — отвърна Дануърти и докато падаше, си помисли, че ще се строполи върху конзолата също като Бадри, но не стана така. Падна почти грациозно, като човек, на когото са му изкарали дъха, свлече се като любовник в протегнатите ръце на Гилкрист.

— Знаех си — чу гласа на Колин. — И то само защото не ти направиха разширението на клетките. Баба Мери направо ще ме убие.

Бележки

[1] Отговорник за дисциплината в колеж. — Бел.пр.