Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

18.

Докато се върнат до „Балиол“, още двама души бяха проявили симптомите на заразата. Дануърти изпрати Колин да спи, след което помогна на Финч да сложи и болните да си легнат и се обади в амбулаторията.

— В момента нямаме нито една свободна линейка — съобщи регистраторката. — Ще ви изпратим веднага щом можем.

Това „веднага“ се оказа полунощ. Дануърти успя да се върне и да си легне едва след един и половина.

Колин беше заспал на кушетката, която Финч беше качил горе специално за него. Под главата му лежеше книгата за рицарите. Дануърти се поколеба дали да не я измъкне, но после реши, че е по-добре да не рискува да го събуди, и си легна.

Киврин не можеше да е попаднала по времето на чумата. Бадри беше казал, че отклонението е било само четири часа, а чумата се беше развихрила из Европа през 1348 година. А Киврин я бяха изпратили в 1320-а.

Той се обърна в леглото и затвори очи. Не можеше да е по времето на чумата. Бадри просто бълнуваше. Беше говорил какво ли не — от капаци и трошене на китайски порцелан до плъхове и мишки. В думите му не можеше да се открие никакъв смисъл. Не говореше той, а треската му. Беше казал на Дануърти да се отдръпне. Беше му давал някакви въображаеми бележки. Нито една от постъпките му, откакто беше повален на легло, не означаваше нищо.

„От плъховете беше“ — беше казал Бадри. Съвременниците на четиринайсети век не бяха разбрали, че чумата се предава от бълхите по плъховете. Представа си бяха нямали какво я разпространява. Бяха обвинявали кого ли не — евреите, вещиците, лудите. Бяха избивали душевноболните и бесили подред всички възрастни жени.

Дануърти стана и отиде във всекидневната. Заобиколи на пръсти кушетката на Колин и измъкна книгата изпод главата му. Колин се размърда, но не се събуди.

Дануърти седна на дивана и отвори на раздела за Черната смърт. Беше се появила в Китай през 1333 година, след което беше тръгнала на запад с търговските кораби — най-напред в Месина, Сицилия, а оттам и към Пиза. Беше се разпространила бързо из Италия и Франция — осемдесет хиляди жертви в Сиена, сто хиляди във Флоренция, триста хиляди в Рим — още преди да прекоси Ламанша. В Англия беше стигнала през 1348 година, „малко преди празнуването на св. Йоан Кръстител“ — което означаваше двайсет и четвърти юни.

Това пък означаваше отклонение от двайсет и осем години. Бадри се беше притеснявал за голямо отклонение, но в рамките на седмици, а не години.

Дануърти се пресегна над леглото към библиотеката си и извади оттам „Пандемията“ на Фицуилър.

— Какво правиш? — попита го сънено Колин.

— Чета за Черната смърт — прошепна в отговор Дануърти. — Ти си спи.

— Не са я наричали така — измърмори Колин с „гобстопъра“ в уста, обърна се и се зави още по-плътно в одеялата. — Наричали са я „синята болест“.

Дануърти отнесе и двете книги в леглото си. Според Фицуилър датата на пристигане на чумата в Англия беше Петровден — двайсет и девети юни — през 1348 година. Стигнала до Оксфорд през декември, до Лондон — през октомври на следващата година, след което продължила на север, за да се върне след известно време отново през Ламанша и да стигне до Нидерландия и Норвегия. Беше стигнала до всички места с изключение на Бохемия и Полша, където имало карантина, и някои части на Шотландия, колкото и странно да звучеше това.

През където и да беше минала, беше вършала като Ангела на Смъртта — беше избивала цели села наведнъж, без да остава поне по един жив, който да погребва загниващите тела. В един манастир беше останал един-единствен жив монах.

Единственият оцелял Джон Клин беше написал в дневника си: „И за да не изчезнат с времето нещата, които трябва да останат в паметта ни, за да не се изпарят те от спомените на тези, които идат след нас, аз, който съм свидетел на толкова злини, докато обхождам с поглед целия свят, притиснат в лапите на Сатаната, изпълнен с усещането, че обитавам света на мъртвите, аз, в очакване на смъртта, изписах върху белия лист всичко, на което станах свидетел.“

Беше записал всичко като истински историк, след което явно и той самият беше починал в пълна самота. Към края на манускрипта написаното ставаше все по-неравно и разкривено, докато на едно място накрая се виждаше следното с друг почерк: „На това място очевидно авторът е починал.“

Някой почука на вратата. Беше Финч, облечен само в хавлията си за баня, с изцъклен поглед и разстроена физиономия.

— Още един, сър — рече той.

Дануърти сложи пръст на устните си и излезе заедно с него.

— Обади ли се в болницата?

— Да, сър, но ми казаха, че могат да ни изпратят линейка чак след няколко часа. Обясниха ми, че трябва да я изолираме и да й даваме димантадин и портокалов сок.

— Които предполагам са почти на привършване — рече Дануърти раздразнено.

— Да, сър, но не е в това проблемът. Тя просто не иска да ни съдейства.

Дануърти накара Финч да го изчака отвън, докато той се облече и си сложи предпазната маска, след което двамата се отправиха към „Салвин“. На вратата се бяха скупчили хора, облечени в странна смесица от долни дрехи, палта и одеяла. Предпазни маски обаче носеха само малцина. „До вдругиден всички ще са на легло“ — помисли си Дануърти.

— Слава Богу, че дойдохте — рече бойко една жена. — Въобще не можем да се оправим с нея.

Финч го отведе при болната, която беше седнала в леглото си и не мърдаше. Беше жена на пределна възраст с рядка побеляла коса и същите трескави очи, цялата френетична чувствителност, която Дануърти беше видял у Бадри през първата нощ от боледуването му.

— Махай се! — каза тя, когато видя Финч, и му направи жест като че го зашлевява. Обърна пламтящия си поглед към Дануърти и извика: — Тате! — И си изплези езика нацупено. — Бях много непослушна — допълни след това с детинско гласче. — Изядох цялата торта за рождения ми ден и сега ме боли коремчето.

— Разбирате ли какво имам предвид, сър? — каза Финч.

— Идват ли индианците, тате? — питаше в този момент старицата. — Не ги обичам индианците. Имат лъкове и стрели.

Едва на сутринта успяха да я накарат да легне на едно детско креватче в едната аула. Накрая Дануърти се принуди да я изиграе с думите: „Сега тате иска това добро момиченце да си легне.“ И тъкмо когато вече я бяха поуспокоили, линейката взе, че дойде.

— Тате! — започна да вие жената, като затвориха вратите на колата. — Не ме оставяй самичка!

— О, Господи — възкликна Финч, когато линейката потегли. — Времето за закуска мина. Надявам се, че не са изяли всичкия бекон.

Той изчезна нанякъде да разпределя дажбите, а Дануърти се върна в апартамента си, за да чака обаждането на Андрюс. По средата на стълбите засече Колин, който ядеше някакъв сандвич и си обличаше якето.

— Пасторът иска да му помогна да съберем дрехи за задържаните под карантина — обясни той с пълна уста.

— Баба Мери се обади. Каза да й позвъниш.

— А Андрюс не се ли е обадил?

— Не.

— Визуалните връзки възстановени ли са вече?

— Не.

— Сложи си предпазната маска — провикна се Дануърти подире му. — И шала!

Обади се в болницата и чака нетърпеливо цели пет минути, докато Мери дойде на телефона.

— Джеймс? — чу се гласът й. — За Бадри става въпрос. Иска да те види.

— Значи ли това, че е по-добре?

— Не. Температурата му е все така висока, но сега е много по-възбуден и непрекъснато те вика, твърди, че имал да ти казва нещо. Така ще се изтощи тотално. Ако можеш да дойдеш и да поговориш с него, може би ще се поуспокои.

— Споменавал ли е нещо за чумата? — попита той.

— Чума ли? — леко се ядоса тя. — Само не ми казвай, че и теб са те заразили с тия смешни приказки, дето се носят наоколо, Джеймс — че било холера, че било денга, че е нов вариант на Пандемията…

— Не — отсече Дануърти. — Бадри го спомена. Снощи каза: „Избила е половин Европа“ и „Заради плъховете е било.“

— Джеймс, той не е на себе си. Бълнува от високата температура. Думите му не означават нищо.

Права беше. Разболялата се старица бръщолевеше за индианци с лъкове и стрели, но той не тръгна да търси сиукски войни, нали? Тя си беше измислила историята за преяждането с тортата, за да си обясни болестта, а Бадри пък си имаше версията за чумата. Това не означаваше нищо.

Въпреки това обеща, че ще отиде веднага, и тръгна да търси Финч. Андрюс не беше уточнил по кое време ще се обади, но Дануърти не можеше да рискува и да не остави човек при телефона. Ядоса се, че не бе накарал Колин да остане поне докато се разбере за какво го е търсила Мери.

По всяка вероятност Финч щеше да е в залата, за да охранява бекона до последна капка кръв. Дануърти остави телефона отворен, за да дава заето, и тръгна през вътрешния двор към залата.

На вратата го посрещна госпожа Тейлър.

— Тъкмо тръгвах да ви търся — каза тя. — Чух, че някои от задържаните снощи са паднали на легло от вируса.

— Да — отвърна той, докато оглеждаше залата за Финч.

— О, Боже. Значи вече всички сме в опасност.

Дануърти не виждаше Финч никъде.

— Колко е дълъг инкубационният период? — попита госпожа Тейлър.

— От дванайсет до четирийсет и осем часа — отговори й той и източи врат, за да погледне над главите на множеството в залата.

— Та това е ужасно — каза госпожа Тейлър. — Ами ако някой от нашите хора вземе че се разболее насред представянето на новия концерт? Ние сме от Традиционалните, нали разбирате, а не от Съвета. Правилата са много строги.

Той се зачуди защо Традиционалните — каквото и да означаваше това — бяха решили, че е необходимо да имат правила за разболелите се от инфлуенца майстори по биене на камбани.

— Правило трето — рече госпожа Тейлър: — „Всеки музикант трябва да бъде до камбаната си без прекъсване.“ Да не си мислите, че ако насред концерта някой от нас изведнъж се строполи, можем да вкараме друг на негово място? На всичкото отгоре ще се наруши ритъмът.

Изведнъж пред очите му се появи сцената, в която една от майсторките по камбани припада с белите си ръкавици и я изритват от сцената, за да не се наруши ритъмът.

— А няма ли някакви първоначални симптоми? — попита госпожа Тейлър.

— Не — отвърна той.

— В сводката, която ни изпратиха от Националната служба по здравеопазването, пишеше за дезориентация, висока температура и главоболие, но това не ни е от особена полза. И без това винаги ни болят главите от камбаните.

„Мога да си представя“ — помисли си Дануърти, докато търсеше с поглед Уилям Гадсън или някой от долните курсове, когото можеше да хване да стои при телефона.

— Ако бяхме от Съвета, разбира се, нямаше да има значение. Пускат да влизат заместници по всяко време. По време на едно премиерно изпълнение на „Титъм Боб Максимс“ в Йорк са били с деветнайсет музиканти. Деветнайсет! Не разбирам защо въобще го наричат премиера.

В залата очевидно нямаше нито един от студентите му от долните курсове, Финч без съмнение се беше барикадирал в склада за провизии, а Колин беше тръгнал отдавна.

— Още ли си търсите зала за репетиции? — попита Дануърти госпожа Тейлър.

— Да, освен ако някоя от нас не бъде поразена от този вирус. Можем, разбира се, да изсвирим „Стедман“, но въобще няма да е същото, нали?

— Ще ви пусна да репетирате в моята всекидневна, ако обещаете да вдигате телефона и да записвате всички съобщения за мен. Очаквам много важен междуградски разговор, поради което в стаята непрекъснато трябва да има някой.

И той я поведе към апартамента си.

— Оо, ама тя не е много голяма? — възкликна госпожата. — Не съм сигурна, че има достатъчно място да работим върху движенията си. Може ли да поразместим мебелите?

— Можете да правите каквото си пожелаете, стига да вдигате телефона и да записвате съобщенията. Очаквам обаждане от господин Андрюс. Предайте му, че не му е необходимо разрешение, за да влезе в зоната под карантина. Кажете му да тръгва веднага към „Брейзноуз“, където ще го посрещна.

— Ами добре, щом казвате — рече тя с тон, който намекваше, че тя едва ли не му прави услуга. — Все пак е по-добре, отколкото да репетираме в някое кафене с течение отвсякъде.

Той я остави да пренарежда мебелите му, без въобще да е сигурен, че е добра идея да й има доверие за това, след което се отправи с бърза крачка да се види с Бадри. Имал да му казва нещо. „Всички са измрели. Половин Европа.“

Дъждът беше поотслабнал до нещо като силно наситена мъгла, а протестиращите срещу ЕС вече се бяха събрали пред вратата на болницата. Към тях се бяха присъединили група момчета на възрастта на Колин, които си бяха залепили черен лейкопласт на лицата и крещяха: „Пуснете нашите да се приберат!“

Едно от тях сграбчи Дануърти за ръката.

— Правителството няма право да държи хората тук против волята им — рече то и завря раираното си лице в маската на Дануърти.

— Я не ставай глупак — каза Дануърти. — Да не искаш да започне нова пандемия?

Момчето изненадано пусна ръката му и Дануърти бързо се скри в болницата.

Навсякъде беше пълно с пациенти на носилки на колелца. Една беше спряна до асансьора. До нея беше застанала една внушителна медицинска сестра в огромен предпазен костюм, която четеше на пациента нещо от книга, увита в найлон.

— „Кой добродетелен е загинал?“ — попита тя и едва тогава Дануърти с отвращение осъзна, че това не е никаква медицинска сестра. Беше госпожа Гадсън.

— „И кога са били праведните неприети?“ — цитираше тя.

Тя спря и прелисти тънките страници на Библията в търсене на още някой успокоителен пасаж. Дануърти използва това, за да се шмугне в един страничен коридор и да тръгне по стълбите, благодарен на Националната служба по здравеопазването за маските за лице.

— „Господ Бог ще те покоси с порока на чревоугодието — продължаваше тя, а гласът й кънтеше по коридора, докато Дануърти се измъкваше, — с болести и зарази.“

„А теб пък ще те покоси с една госпожа Гадсън — мислеше си Дануърти, — която ще ти чете от Писанието, за да поддържа духа ти.“

Качи се по стълбите до изолатора, който вече се беше разпрострял из по-голямата част от първия етаж.

— А, ето ви и вас — рече сестрата. Беше отново красивата руса стажантка. Той се зачуди дали да я предупреди за присъствието на госпожа Гадсън.

— Вече почти се бях отказала да ви чакам — каза тя. — Той ви вика цяла сутрин. — Тя му подаде един предпазен костюм, той си го облече и я последва вътре.

— Преди половин час направо щеше да полудее, че ви няма — прошепна тя. — През цялото време говореше, че имал да ви казва нещо. В момента е малко по-добре.

Всъщност Бадри изглеждаше доста по-добре. Тъмният, страховит оттенък на кожата беше изчезнал и въпреки че продължаваше да е доста блед под иначе кафявия си естествен тен, той вече приличаше доста повече на предишния Бадри. Беше се понадигнал на няколко възглавници, беше вдигнал колената си, а ръцете му почиваха спокойно върху тях със свити пръсти. Очите му бяха затворени.

— Бадри — рече сестрата като постави облечената си в ръкавица ръка върху рамото му и се наведе към лицето му. — Господин Дануърти е тук.

Той отвори очи.

— Господин Дануърти?

— Да. — Тя кимна към другата страна на леглото, за да му го покаже. — Казах ти, че ще дойде.

Бадри се надигна още малко, но не погледна към Дануърти. Гледаше право пред себе си.

— Тук съм, Бадри — рече Дануърти, като се придвижи малко напред, за да влезе в полезрението му. — Какво си искал да ми кажеш?

Бадри продължи да гледа право пред себе си, но ръцете му започнаха да мърдат нервно върху коленете. Дануърти погледна към сестрата.

— Прави така от известно време — обясни тя. — Сякаш пише нещо на клавиатура. — Тя огледа екраните и излезе.

Той наистина пишеше нещо на клавиатура. Беше подпрял китките си на коленете, а пръстите му изписваха сложни поредици върху одеялото. Погледът му се беше вторачил, в нещо пред него — може би екран? След малко Бадри се намръщи.

— Не може да бъде — каза той и започна да пише още по-бързо.

— Какво има, Бадри? — попита Дануърти. — Какво не е наред?

— Трябва да има някаква грешка — отвърна Бадри. Наведе се малко настрани и каза: — Дай ми данни за всяка една линия по ТАА.

Дануърти осъзна, че Бадри говори по микрофона на конзолата и че в момента „чете“ данните от фиксирането.

— Какво не може да е вярно, Бадри?

— Отклонението — отвърна Бадри с фиксиран върху въображаемия екран поглед. — Прочети проверката — каза той на микрофона. — Това не може да е вярно.

— Какво не е наред с отклонението? — попита Дануърти. — По-голямо ли е, отколкото очакваше?

Бадри не отговори. Продължи да пише още известно време, спря за малко с очи, втренчени в екрана, и започна да пише отново като побъркан.

— Колко голямо е било отклонението? Бадри? — продължи да пита Дануърти.

Бадри писа една минута, после спря, погледна Дануърти и рече замислено:

— Много се притеснявам.

— За какво се притесняваш? — попита Дануърти.

Изведнъж Бадри отметна яростно одеялото и викна:

— Трябва да намеря господин Дануърти! — И започна да дърпа иглата от системата, опита се да махне и лепенката.

Екраните зад него направо пощуряха, започнаха да хвърлят искри и да пищят. Някъде навън се включи алармената инсталация.

— Не бива да правиш така — каза Дануърти като се пресегна през леглото, за да го спре.

— Той е в кръчмата — каза Бадри и продължи да се опитва да отлепи лейкопласта.

Изведнъж екраните застинаха.

— Изключен — каза някакъв компютърен глас. — Изключен.

Сестрата веднага връхлетя в стаята и възкликна:

— О, Господи, за втори път го прави. Господин Шодхури, не бива да правите така. Ще изключите цялата си система.

— Идете да извикате господин Дануърти. Веднага — нареди Бадри. — Нещо не е наред. — Но в същото време се остави тя да го сложи да легне и да го завие. — Защо не идва?

Дануърти изчака сестрата да залепи системата и да нагласи екраните, без да откъсва поглед от Бадри. Той изглеждаше изтощен и апатичен, направо отегчен. Над мястото, където беше вкарана иглата от системата, вече беше започнала да се образува нова раничка.

Сестрата напусна стаята с думите:

— Мисля, че е по-добре да помоля за седатив.

Щом тя излезе, Дануърти каза:

— Бадри, говори ти господин Дануърти. Искаше да ми кажеш нещо. Погледни ме, Бадри. Какво има? Какво не е наред?

Бадри го погледна, но без никакъв интерес.

— Бадри, да не би отклонението да е било прекалено голямо? Да не би Киврин да е попаднала направо сред чумата?

— Нямам време — рече Бадри. — Бях там и в събота, и в неделя. — И той отново започна да пише нещо безкрайно по одеялото. — Това не може да е вярно!

Сестрата се върна с една банка.

— О, чудесно — каза той, при което лицето и изражението му омекнаха и се успокоиха, сякаш от раменете му беше вдигнат огромен товар. — Не знам какво се е случило. Имах такова ужасно главоболие.

Той затвори очи още преди тя да е успяла да прикачи новата банка към системата и започна да хърка едва доловимо.

Сестрата изведе Дануърти навън.

— Ако се събуди и отново започне да ви вика, къде можем да се свържем с вас? — попита тя.

Той й даде телефона си.

— Той какво точно казваше? — попита Дануърти, докато си сваляше престилката. — Докато дойда?

— Викаше ви по име през цялото време и казваше, че трябва да ви намери, за да ви каже нещо изключително важно.

— Каза ли нещо за някакви плъхове? — попита Дануърти.

— Не. По едно време каза да намерим Карин — или Катрин…

— Киврин.

Тя кимна.

— Да. Каза: „Трябва да намеря Киврин. Лабораторията отворена ли е?“ После говори нещо за някакво агънце, но за плъхове не е споменавал. През повечето време нищо не му разбирам.

Дануърти хвърли импрегнираните ръкавици в кошчето.

— Искам да записвате всичко, което казва. Без неразбираемите бръщолевици — допълни преди тя да е запротестирала. — Но всичко останало. Ще се върна още днес следобед.

— Ще се опитам — рече тя. — Но повечето му думи са пълни безсмислици.

Дануърти слезе долу. Повечето думи на Бадри бяха пълни безсмислици, да, трескаво бръщолевене, което не означаваше нищо, но той излезе с намерението да хване такси. Искаше да се върне в „Балиол“ бързо, да говори с Андрюс и да го накара да дойде, за да разчете данните от фиксирането.

„Не може да е вярно“ — беше казал Бадри и сигурно имаше предвид отклонението. Възможно ли бе първоначално да се е объркал, да си е помислил, че са само четири часа, и след това да е открил… Какво? Че става въпрос за четири години? Или пък двайсет и осем?

— Пеша ще стигнете по-бързо — чу нечий глас зад себе си. Беше момчето с черните ленти по лицето. — Ако чакате такси, ще си го чакате цяла вечност. В момента всички са ангажирани от проклетото правителство.

И махна с ръка към едно, което току-що беше спряло пред отделението за спешни случаи. На страничното стъкло беше поставен плакат на Националната служба по здравеопазването.

Дануърти му благодари и се отправи към „Балиол“. Отново беше заваляло, така че ускори крачка. Надяваше се, че Андрюс вече се е обадил и че вече е на път. „Иди и ми доведи господин Дануърти незабавно! — беше казал Бадри. — Веднага! Нещо не е наред!“ Очевидно в момента преживяваше отново нещата, които беше направил след получаването на данните от фиксирането, когато беше изтичал до „Агнеца и кръста“. „Не може да е вярно!“

През вътрешния двор и нагоре към апартамента си Дануърти вече почти тичаше. Притесняваше се, че госпожа Тейлър няма да е чула телефона сред дрънченето на множеството камбани по време на репетицията им, но когато отвори вратата, пред очите му се откри следната гледка: майсторките по биене на камбани бяха застанали в кръг по средата на всекидневната, бяха си сложили предпазните маски, бяха вдигнали нагоре събраните си ръце като за молитва, по някое време ги сваляха надолу, като успоредно с това подгъваха колена едно по едно в пълно мълчание.

— Обади се прислужникът на господин Бейсингейм — каза госпожа Тейлър, без да прекъсва странното си занимание. — Каза, че според него господин Бейсингейм бил някъде из планините на Шотландия. А господин Андрюс помоли да му позвъните вие. Току-що се обади.

Дануърти даде поръчката за разговора веднага с усещането за голямо облекчение. Докато чакаше Андрюс да вдигне, разгледа интересния танц на американките и се опита да разбере последователността на движенията. Госпожа Тейлър като че ли се поклащаше почти равномерно, но останалите правеха странните си поклони в ред, който за Дануърти нямаше никакъв смисъл. Най-едрата — госпожа Пиантини — си броеше на глас със съсредоточено смръщено чело.

— Получих разрешение да влезеш в зоната под карантина без проблем. Кога идваш? — попита той веднага щом технологът вдигна слушалката.

— Мисля, че няма да стане, сър — рече Андрюс. Картината се беше върнала, но беше прекалено размазана, за да може Дануърти да види изражението му. — Мисля, че е по-добре да не идвам. Гледах предавания за карантината. Казват, че индийският грип е изключително опасен.

— Няма да влезеш в допир с нито един от заразените — каза Дануърти. — Мога да направя така, че да отидеш право в лабораторията на „Брейзноуз“. Ще бъдеш в пълна безопасност. Много е важно да дойдеш.

— Да, сър, но някои твърдят, че болестта била причинена от отоплителната система на университета.

— Отоплителната система ли? — възкликна Дануърти. — Та университета няма отоплителна система, а всеки отделен колеж е на над сто години и въобще не може да се отоплява, камо ли да се заразява по този начин. — Всички жени в стаята обърнаха поглед към него като по команда, но въобще не нарушиха ритъма си. — Няма абсолютно нищо общо с отоплителната система. Нито с Индия, нито с Божия гняв. Тръгнал е от Южна Каролина. Ваксината ще пристигне всеки момент. Въобще не е толкова опасно.

Андрюс май се беше заинатил.

— Въпреки това, сър, не мисля, че е разумно да идвам.

Майсторките по биене на камбани внезапно спряха танца си.

— Извинете — каза госпожа Пиантини и всички започнаха отначало.

— Данните от фиксирането трябва да се разчетат. Една наша историчка е в 1320 година, а още не знаем колко е било отклонението при спускането й. Ще се погрижа да ти се заплати като за особено вреден труд — каза Дануърти и веднага осъзна, че точно това не биваше да казва. — Ще уредя да бъдеш напълно изолиран, да носиш предпазен костюм през цялото време, да…

— Мога да разчета данните и оттук — прекъсна го Андрюс. — Имам една приятелка, която ще нагласи съответните електронни връзки. Учи в „Шрусбъри“. — Той замълча. — Това е най-доброто, което мога да направя. Съжалявам.

— Съжалявам — каза и госпожа Пиантини отново.

— Не, не, ти удряш секундата — обясни госпожа Тейлър. — На две-три си горе и долу, на три-четири си долу, след което водиш един цял такт. Освен това трябва да гледаш другите музиканти, а не в пода. Раз-два-три-и! — И всички започнаха менуета си отначало.

— Просто не мога да поема този риск — обясняваше Андрюс.

Беше съвсем ясно, че няма да се разколебае.

— Как се казва приятелката ти от „Шрусбъри“? — попита го Дануърти.

— Поли Уилсън — отговори Андрюс облекчено и даде на Дануърти телефонния й номер. — Кажете й, че ви трябва дистанционно разчитане на данни, IA търсене и мостов предавател. Аз ще остана на този телефон. — И понечи да затвори.

— Чакай! — рече Дануърти. Американките го изгледаха с недоволство. — Какво би било максималното отклонение при спускане в 1320 година?

— Представа си нямам — отвърна бързо Андрюс. — Трудно е да се предвиди големината на отклонението.

— Горе-долу — настояваше Дануърти. — Може ли да бъде двайсет и осем години?

— Двайсет и осем години? — възкликна Андрюс толкова стъписан, че Дануърти го обля вълна на облекчение. — Не бих казал. По принцип колкото по-назад се отива във времето, толкова по-голямо е отклонението, но нарастването не е експоненциално. Тестовете на параметрите дават информация за това.

— Медиевистиката не е направила такива тестове.

— Пуснали са историк във времето, без да направят проверка на параметрите? — Андрюс беше направо шокиран.

— Без проверка на параметрите, без предварителни опити без хора в мрежата, без повторни тестове — обясни Дануърти набързо. — Поради това е толкова важно да разбера данните от фиксирането. Искам да те помоля да направиш нещо за мен.

Андрюс се смръщи.

— Не е необходимо да идваш дотук — продължи Дануърти бързичко. — „Джизъс“ си имат теренна установка в Лондон. Искам да отидеш дотам и да пуснеш тестове за проверка на параметрите при спускане по обяд на 13 декември 1320 година.

— А какви са координатите на местонахождението?

— Не знам. Ще се сдобия с тях, когато се добера до „Брейзноуз“. Искам да ми се обадиш на този телефон веднага щом си определил какво може да е максималното отклонение. Това можеш ли да направиш?

— Да — отвърна Андрюс, но все още изглеждаше малко разколебан.

— Добре. Аз пък ще се обадя на Поли Уилсън. Дистанционно разчитане на данни, IA търсене и мостов предавател. Ще ти се обадя веднага след като нагласи всичко в „Брейзноуз“ — завърши Дануърти и затвори преди Андрюс да е успял да възрази.

Остана с ръка на слушалката, загледан в майсторките по биене на камбани. Редът се променяше при всяко завъртане, но госпожа Пиантини очевидно вече не бъркаше броенето си.

Дануърти се обади на Поли Уилсън и й даде спецификациите, за които му беше споменал Андрюс, чудейки се дали и тя като Андрюс е гледала репортажите и се е уплашила до смърт от отоплителната система на „Брейзноуз“. Тя обаче веднага каза:

— Трябва да намеря място, през което да вляза. Ще се срещнем след четирийсет и пет минути.

Дануърти остави американките да си приклякат и се отправи към „Брейзноуз“. Дъждът отново беше намалял и по улиците имаше доста хора, макар че повечето от магазините пак си бяха затворени. Този, който отговаряше за камбанарията на Карфакс, или се беше разболял от вируса, или я беше забравил заради карантината. Оттам продължаваха да долитат звуците от „Донеси ми факла, Жанет Изабела“ или може би „О, Таненбаум“.

Пред един индийски хранителен магазин имаше трима демонстранти и още половин дузина пред „Брейзноуз“, които държаха огромен плакат. На него пишеше: „ПЪТУВАНЕТО ВЪВ ВРЕМЕТО Е ЗАПЛАХА ЗА ЗДРАВЕТО“. Дануърти разпозна младата жена в края — беше лекарката от линейката.

Отоплителни системи, Европейския съюз и пътуването във времето. По време на Пандемията беше ред на американската бактериологична военна програма и системите за еъркъндишън. Още по-рано — през Средновековието — бяха обвинявали за епидемиите Сатаната и появата на кометите. Без съмнение, когато бъдеше обявено, че вирусът е тръгнал от Южна Каролина, веднага щяха да бъдат обвинени Конфедерацията и южните филиали на „Кентъки Фрайд Чикън“.

Дануърти мина през портала и отиде при портиера. Елхичката беше поставена в единия край на бюрото му, а ангелчето се мъдреше на върха й.

— Имам среща с една студентка от „Шрусбъри“, която трябва да подготви една инсталация — каза той на портиера. — Ще трябва да влезем в лабораторията.

— Лабораторията е запечатана, сър — отвърна портиерът.

— Запечатана?

— Да, сър. Заключена е и никой не може да влиза вътре.

— Защо? Какво се е случило?

— Заради епидемията, сър.

— Заради епидемията!?

— Да, сър. Може би е по-добре да говорите направо с господин Гилкрист.

— А може би вече съм говорил. Кажи му, че съм тук и трябва да вляза в лабораторията.

— Опасявам се, че в момента не е тук.

— Къде е?

— Предполагам, че в болницата. Той…

Дануърти не дочака края на изречението му. По средата на пътя към болницата се сети, че Поли Уилсън ще остане да го чака, без да има никаква представа къде е отишъл, а пък щом стигна до амбулаторията, се сети, че Гилкрист може да е там, защото се е заразил с вируса.

„Чудесно — помисли си той, — точно това заслужава.“ Гилкрист обаче беше в малката чакалня, жив, здрав и енергичен, с предпазна маска на лицето. Точно в този момент навиваше ръкава си нагоре, за да го ваксинират.

— Портиерът ти ми каза, че лабораторията е запечатана — рече веднага Дануърти, като застана между Гилкрист и медицинската сестра със спринцовка в ръка. — Трябва да вляза. Намерих една техноложка, която може да направи дистанционно фиксиране. Трябва обаче да заредим трансмитерното оборудване.

— Страхувам се, че е невъзможно — каза Гилкрист. — Лабораторията ще е под карантина, докато не бъде определен източникът на вируса.

— Източникът на вируса ли? — Дануърти не можеше да повярва на ушите си. — Та вирусът е тръгнал от Южна Каролина!

— Не можем да сме сигурни в това, докато не получим положителна идентификация. Реших, че дотогава ще е добре да сведем до минимум възможните рискове за университета и забраним достъпа до лабораторията. А сега, ако ме извините, дошъл съм, за да ми разширят имунната система. — И той се вторачи в сестрата зад Дануърти.

Дануърти протегна ръка, за да го спре.

— Какви рискове?

— Появи се голямо обществено недоволство, че вирусът бил пренесен по мрежата.

— Обществено недоволство? Да не би да имаш предвид тия трима малоумници с плаката пред портала? — развика се Дануърти.

— Господин Дануърти, намирате се в болница — намеси се сестрата. — Моля ви да не крещите.

Той въобще не й обърна внимание.

— Има „голямо обществено недоволство“, както го наричаш ти, заради това, че вирусът бил донесен вследствие на прекалено либералните имиграционни закони — каза той. — И ти ли смяташ да се оттегляш от Европейския съюз?

Гилкрист вирна брадичка и бръчките от двете страни на носа му започнаха да се виждат едва ли не и през маската.

— Като временен ръководител на Историческия факултет имам задължението да действам в интерес на университета. Нашето място в общността, както съм сигурен, че си даваш сметка, зависи от поддържането на обществения ред. Почувствах, че е важно да поуспокоя страховете на хората като затворя лабораторията до пристигането на класификацията на вируса. Ако стане ясно, че това наистина е вирусът от Южна Каролина, тогава, разбира се, лабораторията ще бъде отворена незабавно.

— А междувременно какво ще стане с Киврин?

— Ако не можете да говорите по-тихо — каза сестрата, — ще се принудя да докладвам за вас на доктор Ааренс.

— Чудесно. Идете и я доведете — тросна се Дануърти. — Искам тя да обясни на господин Гилкрист колко е смешен с тия негови приказки. Този вирус просто не може да се е предал по мрежата.

Сестрата излезе.

— Ако твоите демонстранти са прекалено неграмотни, че да не могат да разберат законите на физиката — каза Дануърти, — то поне могат да осъзнаят простичкия факт, че това е спускане. Мрежата бе отворена към 1320 година, а не от 1320 година насам. От миналото към нас не е пристигнало нищо.

— Ако нещата стоят така, то тогава госпожица Енгъл не е в никаква опасност и няма да пострада, ако просто изчакаме класифицирането на вируса.

— Не е в опасност ли? Та ти дори не знаеш къде точно е!

— Вашият технолог получи данните от фиксирането и докладва, че спускането е било успешно и е имало съвсем минимално отклонение — обясни Гилкрист, свали ръкава си и внимателно закопча маншета. — Много съм доволен, че госпожица Енгъл е точно там, където трябваше да бъде.

— Аз обаче не съм. И няма да се успокоя, докато не се уверя, че е пристигнала там жива и здрава.

— Струва ми се, че пак трябва да ви припомня, че отговорността за госпожица Енгъл е моя, а не ваша, господин Дануърти. — Той си облече палтото. — Ще направя това, което сметна за най-уместно.

— И мислиш, че най-уместното е да поставиш карантина на лабораторията, за да събереш отпред цял куп ненормалници — рече Дануърти горчиво. — Има също така значително „обществено недоволство“, че вирусът бил наказание от Бога. Какво смяташ да направиш, за да запазиш обществения ред и сред поддръжниците на тази идея? Ще започнеш да гориш мъченици на кладата ли?

— Тази забележка ми е особено неприятна. Както ми е особено неприятно, че постоянно си пъхате носа в неща, които не ви засягат. От самото начало си бяхте решили, да саботирате Медиевистиката и да не допуснете да получим право за пътуване във времето, а сега пък сте категорично решен да подронвате авторитета ми. Мога ли само да ви припомня, че в отсъствието на господин Бейсингейм аз съм временният ръководител на Историческия факултет и като такъв…

— Знаеш ли какво си ти? Един неграмотен, самовлюбен и надут глупак, който не е трябвало въобще да получава доверието на Медиевистиката, да не говорим пък за сигурността на Киврин!

— Не виждам причина да продължавам този разговор — рече Гилкрист. — Лабораторията е под карантина и ситуацията няма да се промени, преди да получим данните за класификацията на вируса. — И излезе.

Дануърти хукна подир него и за малко да се блъсне в Мери. Тя беше облечена в предпазни дрехи от главата до петите и четеше някаква схема.

— Въобще няма да повярваш какво е измислил Гилкрист! — започна Дануърти. — Някаква групичка демонстранти го е убедила, че вирусът е дошъл по мрежата, и той е затворил лабораторията!

Тя не каза нищо, дори не вдигна поглед от схемата.

— Тази сутрин Бадри каза, че данните от отклонението не може да са верни. Повтаряше непрестанно: „Нещо не е наред“.

Тя вдигна разсеяно поглед към него, но веднага се върна отново към схемата си.

— Намерил съм техноложка, която може да разчете фиксирането на Киврин дистанционно — продължи Дануърти, — но Гилкрист е запечатал вратите. Трябва да говориш с него, трябва да му кажеш, че вирусът със сигурност е тръгнал от Южна Каролина.

— Не е.

— Как така не е? Пристигна ли класификацията?

Тя поклати глава.

— Световният център по инфлуенца най-сетне си намери специалистката, но тя още не е завършила с тестовете. Предварителните й данни обаче сочат, че не става дума за вируса от Южна Каролина. — Тя го погледна право в очите. — А аз вече съм сигурна, че не е. — И свали погледа си отново. — При вируса от Южна Каролина няма нито един смъртен случай.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да се е случило нещо на Бадри?

— Не — отвърна тя, като затвори папката и я притисна към гърдите си. — Бевърли Брийн.

Той зяпна. Беше се изплашил, че тя ще каже името на Латимър.

— Жената с лавандуловия чадър — допълни Мери с гневен тон. — Почина току-що.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(046381–054957)

22 декември, 1320 година (стар стил). Коляното на Агнес става все по-зле. Зачервено е и я боли (това е съвсем меко казано — малката пищи всеки път когато се опитам да го докосна), а освен това не може да ходи. Не знам въобще какво да правя — ако кажа на лейди Имейн, тя сигурно ще сложи върху раната някоя от отварите си и съвсем ще оплеска работата, а Еливис е много разсеяна и явно доста притеснена.

Гавин още го няма. Трябваше да се прибере още вчера по обед. Понеже за вечерна молитва още го нямаше, Еливис обвини Имейн, че го е изпратила в Оксфорд.

— Изпратих го в Кърси, както вече ти казах — обясни някак виновно Имейн. — Сигурна съм, че го е задържал дъждът.

— Само до Кърси? — попита Еливис бясна. — Или някъде другаде, за да намери нов капелан?

Имейн се напуши съвсем.

— Отец Рош не е подходящ за коледната литургия, ако присъства и сър Блоет с цялата си свита — отвърна тя. — Да не би да искаш да се изложиш пред годеника на Роузмунд?

Еливис пребледня като платно.

— Къде си го изпратила?

— Изпратих го с вест при енорийския свещеник, че сме в голяма нужда от капелан — обясни Имейн.

— В Бат?! — зяпна Еливис и вдигна ръка, сякаш ще я удари.

— Не. Само до Сайрънсестър. Архидяконът трябваше да е в абатството за рязането на коледното дърво. Наредих на Гавин да му предаде съобщението. Някой от помощниците му ще го отнесе нататък. Макар че, разбира се, нещата в Бат въобще не се развиват толкова зле, че Гавин да не може да отиде и сам, без да навреди на никого, освен ако синът ми не е тръгнал вече.

— Твоят син много ще се разгневи, когато разбере, че не сме изпълнили заръката му. Нали ни нареди да стоим в имението заедно с Гавин, докато не дойде и той.

Гневът й въобще не се беше разминал, но когато чу от устата на Имейн да излиза името „Сайрънсестър“, кръвта се върна по страните й и мисля, че поне малко се поуспокои.

„Разбира се, нещата в Бат въобще не се развиват толкова зле, че Гавин да не може да отиде и сам, без да навреди на никого“, беше казала Имейн, но е явно, че Еливис не е на същото мнение. Дали се страхува, че може да попадне в някоя клопка, или че може да доведе, без да иска, враговете на лорд Гийом в това имение? А освен това толкова ли „зле“ се развиват нещата в Бат, че лорд Гийом да не може да го напусне?

Може би и трите ми предположения са верни. Тази сутрин Еливис ходи до вратата, за да се взира навън в дъжда, поне десетина пъти, а настроението й е също толкова лошо, колкото на Роузмунд, докато бяхме в гората. Току-що попита Имейн дали е сигурна, че архидяконът е в Сайрънсестър. Очевидно се притеснява, че ако отговорът е не, Гавин може да е тръгнал към Бат, за да занесе съобщението лично.

Страховете й оказват влияние върху всички ни: лейди Имейн се е свряла в един ъгъл и се моли с мощехранителницата си в ръка, Агнес хлипа, а Роузмунд седи с бродерията в скута си и я съзерцава с празен поглед.

 

(Пауза)

 

Днес следобед заведох Агнес при отец Рош. Коляното й беше в отвратително състояние. Въобще не може да ходи, а над раната се появи нещо, което прилича на червена черта. Не мога да разбера със сигурност какво става — цялото коляно е зачервено и подуто — но не мога и да чакам.

През 1320 година не е имало лек за натравянето на кръвта, а вината за инфекцията на коляното й е моя. Ако не бях настояла да тръгнем да търсим мястото на спускането, тя нямаше да падне. Зная, че парадоксите не позволяват моето присъствие тук да повлияе по какъвто и да било начин върху съдбата на хората, които наблюдавам, но не мога да поема този риск. Нали и аз самата не можех уж да се разболея от нищо?

И така, когато Имейн се качи на тавана, отнесох Агнес до църквата, за да помоля отчето да се погрижи за раната й. Още по средата на пътя дъждът се усили, но Агнес въобще не се оплакваше, че е подгизнала, което ме изплаши много повече от червената линия над раната й.

В църквата беше тъмно и миришеше на прах. Още от предната част на църквата чух гласа на отец Рош, който очевидно говореше на някого:

— Лорд Гийом още не се е върнал от Бат. Страхувам се за безопасността му.

Помислих си, че може би се е върнал Гавин, и исках да чуя какво си говорят за съдебния процес, поради което останах на място. Стоях с Агнес на ръце и слушах.

— От два дни вали — каза Рош, — а от запад духа много неприятен вятър. Трябва да приберем овцете от полето.

След като се бях взирала в тъмното минута-две, най-накрая успях да го различа. Беше застанал на колене пред олтара, а големите му ръце бяха вдигнати и събрани за молитва.

— Бебето на иконома има колики и повръща всичкото мляко. Ратаят Таборд е много болен.

Не се молеше на латински. Говореше съвсем практично и целенасочено, така както говоря и аз в момента.

Бог трябва да е бил възприеман като доста реален от хората през четиринайсети век, много по-истински от физическия свят, който са обитавали. „Ще си отидеш у дома“, ми беше казал отец Рош, когато бях тръгнала да умирам, и може би точно в това си мислим, че са вярвали хората на четиринайсети век — че животът на тялото е илюзорен и маловажен, докато истинският живот е този на безсмъртната душа, и че хората са само посетители в този свят така, както аз съм само на посещение в този век. Не съм обаче много сигурна в това, което казвам, защото не съм свидетел на кой знае колко доказателства. На сутрешна и вечерна молитва Еливис си шепне примерно „аве“-тата към Дева Мария, след което става и си изтупва роклята така, сякаш молитвата й няма нищо общо с притесненията и тревогите й за мъжа й, децата й, Гавин. Имейн пък, въпреки разните мощехранителници, часослови и тем подобни, се интересува най-много от репутацията си в обществото. Не съм видяла никакви доказателства, че Бог е съвсем реален за всички тях, но сега стоях в тъмната църква, заслушана в молитвата на отец Рош.

Чудя се дали той вижда Бог и рая така ясно, както аз мога да видя вас и Оксфорд, дъжда, който пада по стъклата на очилата ви и така ги замъглява, че трябва да ги сваляте и да ги бършете в шала си. Дали му изглеждат също толкова близки, но и също толкова недостъпни?

— Спаси душите ни от злото и ни отведи в пределите на рая — каза по едно време отец Рош и сякаш това беше някакъв знак за Агнес, защото тя се изправи в прегръдката ми и каза:

— Искам при отец Рош.

Отчето се изправи и тръгна към нас.

— Какво става? Кой е?

— Лейди Катрин — отвърнах аз. — Донесох Агнес. Коляното й е… — Какво? Инфектирано? — Искам да погледнете коляното й.

Той се опита да го направи, но в църквата беше прекалено тъмно, та реши да я отнесе в къщата си. Не че там беше по-светло. Къщата му не е много по-голяма от колибата, в която опитах да се приютя, нито пък по-висока. През цялото време, докато бяхме там, той стоеше приведен, за да не си удря главата в тавана.

Отчето отвори капака на единствения прозорец, при което дъждът започна да нахлува вътре като поток. След това запали една лоена свещ и сложи Агнес върху грубата дървена маса. Когато махна превръзката, тя рязко се дръпна.

— Недей да мърдаш, Агнъс — каза той, — и ще ти разкажа как Иисус слязъл на земята от небесата.

— На Коледа — рече Агнес.

Рош започна да опипва мястото около раната, като притискаше подутите части, без обаче да спира да говори равномерно:

— А пастирите застинали на място, защото не знаели каква била тази светлина. И чували някакви звуци, сякаш в небесата биели камбани. Но съзрели, че бил Божият ангел, който се спускал към тях.

Агнес пищеше и буташе ръцете ми, когато се опитвах да докосна коляното й, но остави Рош да натиска раната с големите си пръсти, без въобще да се възпротиви. Определено беше започнала да се образува една червена ивица. Рош я докосна нежно и приближи свещта още повече.

— И ето че от далечни земи — продължи той, като присви очи срещу раната — дошли трима мъдреци с много дарове. — Той отново докосна червената ивица съвсем нежно, след което събра ръце, сякаш щеше да се моли, а аз си рекох: „Не се моли. Направи нещо.“

Той свали ръцете си и ме погледна. След това каза:

— Страхувам се, че раната е отровена. Ще направя отвара от исоп, за да изтеглим отровата.

Отправи се към огнището, побутна няколко въглена, които грееха съвсем слабо, и наля вода в едно метално канче от кофата в стаята.

Кофата беше мръсна, канчето беше мръсно, ръцете, с които беше опипал раната на Агнес, бяха мръсни и докато го гледах как слага канчето на огъня и как започва да рови в една мръсна торба, съжалих, че съм отишла. От него нямаше да има повече полза, отколкото от Имейн. Една отвара от семена и листа нямаше да излекува отравяне на кръвта, така както нямаше да подействат и мехлемите на Имейн. Молитвите му също нямаше да направят кой знае какво, нищо, че говореше на Бог така, сякаш Той наистина беше край него.

За малко да попитам: „Това ли е всичко, което можете да направите?“, когато си дадох сметка, че очаквам от него невъзможното. Лекът за инфекцията бе пеницилин, разширяване на Т-клетките или антисептици, които естествено той нямаше да намери в торбата си.

Спомням си една от лекциите на господин Гилкрист, в която той говореше за средновековните лекари. Каза ни какви глупаци били да пускат кръв на болните, да ги лекуват с арсен и козя урина по време на Черната смърт. Но какво е очаквал той от тях? Та те не са имали нито аналози, нито антимикробни вещества. Не са знаели дори какво я причинява. Застанал в мръсната къща, триещ изсъхналите цветове и листа между мръсните си пръсти, отец Рош правеше най-доброто, на което беше способен.

— Имате ли вино? — попитах го. — Старо вино?

В бирата им няма почти никакъв алкохол, че дори и във виното им, но колкото по-дълго беше престояло то, толкова повече алкохол щеше да съдържа, а алкохолът действа антисептично.

— Чувала съм, че като се излее старо вино върху раната, това може да спре заразата — обясних му.

Той не ме попита за каква „зараза“ става въпрос, нито как така съм си спомнила при условие, че не помня нищо друго. Просто незабавно отиде в църквата и донесе един глинен съд със силно ароматно вино. Сипах малко от него на превръзката и почистих раната.

Взех виното с мен. Скрих го под леглото в моминската стая на Роузмунд (в случай че е светопричастно вино — това вече ще бъде съвсем достатъчно за Имейн, за да изгорят Рош за еретизъм), за да мога да продължа да почиствам раната с него. Преди Агнес да си легне, направо излях малко върху крака й.