Кони Уилис
Книга на Страшния съд (11)

9.

— Какво става, Бадри? Какво не е наред? — питаше Дануърти.

— Студено — каза Бадри. Дануърти се пресегна и дръпна чаршафа и одеялото чак до брадичката му. Одеялото беше тънко, тънка беше и хартиената нощница, в която беше облечен Бадри. Нищо чудно, че му беше студено.

— Благодаря — прошепна Бадри. Извади ръка изпод завивките и хвана ръката на Дануърти. Затвори очи.

Дануърти хвърли притеснен поглед към екраните. Температурата продължаваше да е 39,9. Ръката на Бадри беше изключително гореща дори през импрегнираната ръкавица, а ноктите му изглеждаха много странно — почти тъмносини. Кожата му също беше станала много по-тъмна, а лицето изглеждаше изпито.

Медицинската сестра, чиито форми под хартиената престилка наподобяваха по неприятен начин тези на госпожа Гадсън, влезе и каза грубо:

— Списъкът на първичните контакти е вкаран. — Нищо чудно, че Бадри се страхуваше от нея.

На дисплея се появи таблица, разделена на графи от по един час. Най-отгоре в списъка бяха неговото собствено име, това на Мери и сестрата от отделението като след всяко от тях в скоби бяха изписани буквите SPG, по всяка вероятност за да покажат, че и тримата са били облечени в предпазни костюми, когато са го посетили.

— Нататък — каза Дануърти и таблицата се придвижи нагоре по екрана, за да мине през пристигането в болницата, лекарите от линейката, мрежата, последните два дни. Понеделник сутринта Бадри беше прекарал в Лондон, за да подготвя някакво теренно проучване в колежа „Джизъс“. По обяд беше пристигнал в Оксфорд с метрото.

Беше отишъл при Дануърти в два и половина и беше останал там до четири. Дануърти вкара данните в таблицата. Бадри му беше казал, че е заминал за Лондон в неделя, но той не можа да си спомни точното време. Вкара следното: „Лондон — да се телефонира в «Джизъс» за часа на пристигането“.

— Доста често идва в съзнание и отново се унася — каза сестрата неодобрително. — От треската е. — После провери банките на системите, подръпна завивките оттук-оттам и излезе.

Бадри като че ли се разбуди от затръшването на вратата. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи.

— Бадри, трябва да ти задам няколко въпроса — каза Дануърти. — Трябва да разберем с кого си се виждал и говорил. Не искаме и те да се разболеят, така че трябва да ни кажеш кои са.

— Киврин — отвърна Бадри. Говореше с тих глас, почти шепот, но ръката му стискаше здраво ръката на Дануърти. — В лабораторията.

— Тази сутрин ли? — попита Дануърти. — Виждал ли си се с Киврин преди това? Вчера например?

— Не.

— Какво прави вчера?

— Проверих мрежата — отвърна той изтощено и ръката му се вкопчи още по-здраво.

— Цял ден ли беше там?

Бадри поклати глава и от положеното усилие по екраните заиграха купища нови цифри и данни.

— Дойдох да се видя с вас.

Дануърти кимна.

— Остави ми бележка. А след това какво прави? Видя ли се с Киврин?

— Киврин — рече само Бадри. — Проверих изчисленията на Пухалски.

— Верни ли бяха?

Технологът се намръщи.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да. Проверих ги два пъти. — Спря, за да си поеме дъх. — Пуснах един вътрешен тест и още един за сравнение.

Дануърти потръпна облекчено. В координатите не беше имало грешка.

— Ами отклонението? Колко голямо беше?

— Главоболие — прошепна Бадри. — Тази сутрин. Трябва да съм препил на купона.

— Какъв купон?

— Уморен съм — едва-едва отговори Бадри.

— На какъв купон си ходил? — не отстъпваше Дануърти. — Чувстваше се като мъчител от инквизицията. — Кога беше той? В понеделник?

— Във вторник — отвърна Бадри. — Много пих. — След това извърна глава.

— Почини си — каза Дануърти и внимателно освободи ръката си от пръстите на Бадри. — Опитай се да поспиш.

— Радвам се, че дойдохте — каза Бадри и отново го хвана за ръката.

Дануърти наблюдаваше ту него, ту екраните. Валеше. Зад дръпнатите завеси се чуваше потрепването на дъждовните капки.

Не беше осъзнал напълно колко болен всъщност е Бадри. Мислите му бяха така заети с тревоги по Киврин, че съвсем беше забравил за Бадри. Може би не биваше да се ядосва толкова много на Монтоя и останалите. Те също си имаха притеснения, но никой не си беше направил труда да се замисли какво всъщност означава болестта на Бадри. Тревожеха се единствено за всичките неприятности, които следваха от нея. Дори Мери беше споменала, че общежитието може да се използва за временен лазарет и че има опасност да става въпрос за епидемия, но въобще не беше обяснила какво всъщност означава болестта на Бадри. Той си беше получил антивирусните ваксини, но въпреки това сега лежеше тук с температура 39,9.

Ставаше все по-тъмно. Дануърти слушаше трополенето на дъждовните капки и камбанния звън на всеки четвърт час от „Св. Хилда“ и малко по-далечната „Иисус Христос“. Медицинската сестра мрачно го осведоми, че смяната й е свършила. Малко след това влезе една доста по-дребничка и жизнерадостна русокоса сестра, която носеше инициалите, типични за стажуващите студенти, и провери системите на Бадри и данните по екраните.

Бадри ту идваше в съзнание, ту отново се унасяше. При всяко поредно идване в съзнание изглеждаше все по-изтощен и все по-неспособен да отговаря на въпросите на Дануърти.

Дануърти обаче продължаваше безмилостно да пита. Коледният купон се беше състоял в Хедингтън. След него Бадри беше отишъл в някаква кръчма. Не можа да си спомни името й. В понеделник през нощта беше работил в лабораторията по проверката на изчисленията на Пухалски. По обяд се беше върнал от Лондон. С метрото. Положението беше невъзможно. Всички пътници, всички на купона, всички, с които се беше срещал в Лондон. Никога нямаше да могат да ги намерят и да им вземат проби, дори Бадри да знаеше кои са.

— Тази сутрин как стигна до „Брейзноуз“? — попита Дануърти, когато Бадри излезе от унеса си за пореден път.

— Сутрин? — възкликна Бадри и обърна поглед към спуснатата завеса. Сигурно си беше помислил, че вече е сутрин. — Колко съм спал?

Дануърти не знаеше как да отговори на този въпрос. Цялата вечер той ту беше заспивал, ту се беше събуждал.

— Сега е десет часът — отговори той, като погледна часовника си. — Докарахме те в болницата в един и половина. Тази сутрин ти се погрижи за мрежата. Изпрати по нея Киврин. Спомняш ли си кога започна да ти става зле?

— Коя дата сме? — рече изведнъж Бадри.

— Двайсет и втори декември. Тук си само от няколко часа.

— Годината — каза Бадри и се опита да седне. — Коя година сме?

Дануърти погледна нервно екраните. Температурата на Бадри беше 40 градуса.

— 2054-та — отвърна той и се наведе над Бадри, за да го успокои. — Двайсет и втори декември.

— Дръпни се — рече Бадри.

Дануърти се изправи и отстъпи няколко крачки от леглото.

— Махни се — повтори Бадри. Надигна се още малко и огледа стаята. — Къде е Дануърти? Трябва да говоря с него.

— Ето ме, Бадри. — Дануърти направи една крачка към леглото, но после спря, за да не го изплаши отново.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Знаеш ли къде може да е? — попита Бадри. — Ще му предадеш ли тази бележка?

Той му подаде някаква въображаема бележка и Дануърти си даде сметка, че може би преживява отново вторник следобед, когато беше дошъл в „Балиол“.

— Трябва да се връщам при мрежата. — Той погледна въображаемия си часовник. — Отворена ли е лабораторията?

— За какво искаше да говориш с господин Дануърти? — попита Дануърти. — Нещо за отклонението ли?

— Не. Махни се! Ти ще я изпуснеш. Капака! — Очите му горяха от трескав огън. — Какво чакаш? Иди и го доведи.

Влезе сестрата-стажантка.

— Бълнува — каза Дануърти.

Тя огледа бързо Бадри, после се обърна към екраните. На Дануърти му изглеждаха заплашителни с всичките нови и нови цифри, които се появяваха лудешки по тях, но сестрата като че ли не се впечатляваше чак толкова. Просто ги провери и спокойно започна да оправя системите на Бадри.

— Хайде сега да си легнем, става ли? — каза тя, без дори да го поглежда, и за най-голяма изненада той се подчини.

— Мислех, че си си тръгнала — каза й той и се отпусна на възглавницата. — Слава Богу, че си тук. — И отново припадна.

Сестрата сякаш и не забеляза. Просто продължаваше да оправя банките.

— Припадна — рече Дануърти.

Тя кимна и започна да вика нови данни по екраните. Почти не поглеждаше Бадри, който изглеждаше смъртноблед въпреки мургавата си кожа.

— Не мислите ли, че трябва да повикате лекар? — попита Дануърти и в този момент вратата се отвори и влезе една жена в защитен костюм.

Тя също не погледна Бадри, а провери мониторите и попита:

— Някакви индикации за плеврални симптоми?

— Цианоза и студени тръпки — отговори сестрата.

— Какво му давате?

— Миксабравин.

Лекарката свали едни слушалки от стената и започна да ги разплита.

— Храчене на кръв?

Сестрата поклати глава.

— Студено — изпъшка Бадри. Нито една от двете не му обърна никакво внимание. Бадри започна да се тресе. — Не го изпускай. Беше от китайски порцелан, нали?

— Петдесет милиграма пеницилин — каза лекарката, вдигна Бадри да седне и разлепи каишките на хартиената му нощница. След това така силно притисна слушалката към гърдите му, че Дануърти чак потрепери.

— Дълбоко поеми въздух — каза лекарката, без да сваля очи от екрана. Бадри се подчини. Зъбите му затракаха още по-силно.

— Леко плеврално втвърдяване ниско вляво — каза лекарката с гробовен глас, след което придвижи слушалката с един сантиметър. — Още едно. — Придвижи слушалката насам-натам още няколко пъти и накрая попита: — Имаме ли някаква диагноза?

— Миксовирус — отвърна сестрата и напълни една спринцовка. — Тип А.

— Класификация?

— Нямаме още. — Тя забучи иглата в една от банките и изпразни спринцовката. Някъде навън иззвъня телефон.

Лекарката загърна нощницата на Бадри, сложи го да легне и метна небрежно завивката върху краката му.

— Искам проба — каза тя и излезе. Телефонът продължаваше да звъни.

Дануърти изгаряше от желание да завие Бадри, но стажантката в този момент приготвяше още една банка за системата. Той я изчака да си свърши работата и да излезе, след което оправи чаршафа и покри Бадри с одеялото чак до брадичката.

— По-добре ли е така? — попита той, но Бадри вече беше спрял да трепери и беше заспал. Дануърти погледна екраните. Температурата му беше спаднала до 39,2, а екраните, които преди това бяха танцували като пощурели, сега показваха постоянни данни.

— Господин Дануърти — чу се гласът на стажантката, — търсят ви по телефона. Някой си господин Финч.

Дануърти отвори вратата. Съблякла предпазните си дрехи, стажантката му направи знак и той да свали своите. Той го направи, след което ги пусна в един голям кош, който тя му посочи. — Очилата ви, моля. — Той й ги подаде и тя започна да ги облива с дезинфектиращ препарат. Дануърти вдигна телефона, присвивайки очи към екрана.

— Господин Дануърти, търсих ви навсякъде — каза Финч. — Случи се най-ужасното нещо на света.

— Какво? — попита Дануърти и погледна часовника си. Беше десет часът. Още беше рано и някой друг да е паднал на легло заради вируса, ако инкубационният му период беше дванайсет часа. — Да не би още някой да се е разболял?

— Не, сър. Още по-лошо. Става въпрос за госпожа Гадсън. Вече е в Оксфорд. Някак се е промъкнала през карантината.

— Знам. С последния влак. Накарала ги да задържат вратите.

— Да, добре, но се обади от болницата. Настоява да остане в „Балиол“ и ме обвини, че не съм се грижил добре за Уилям, защото аз внесох имената на наставниците, а очевидно неговият го е накарал да остане тук за празниците, за да чете Петрарка.

— Кажи й, че нямаме свободна стая. Кажи й, че общежитията в момента се дезинфекцират.

— Вече го направих, сър, но тя каза, че в такъв случай ще се настани в стаята на Уилям. Не искам да му причинявам това, сър.

— Точно така — съгласи се Дануърти. — Има някои неща, които не бива да се понасят дори при обявена епидемия. Съобщи ли на Уилям, че майка му е дошла?

— Не, сър. Опитах се, но го няма в колежа. Том Гейли ми каза, че господин Гадсън е на гости на някаква млада дама в Шрусбъри. Позвъних там, но никой не вдигна.

— Без съмнение са отишли някъде да четат Петрарка — каза Дануърти и се зачуди какво ли ще стане, ако госпожа Гадсън се натресе на нищо неподозиращата двойка на път за „Балиол“.

— Не мога да разбера за какво му е това, сър — каза Финч разтревожено. — Нито пък защо наставникът му ще му дава да чете Петрарка. Та той в момента чете за друг изпит.

— Да, добре. Когато госпожа Гадсън дойде, я настани в „Уорън“. — Сестрата вдигна глава от очилата му и го погледна. — Поне е от другата страна на двора. Дай й стая, която да гледа на другата страна. И провери запасите ни от мехлем против обриви.

— Да, сър — каза Финч. — Говорих със секретарката в „Ню Колидж“. Каза ми, че преди да замине, господин Бейсингейм я помолил да се погрижи „никой да не го разсейва“, но според нея трябва да е казал поне на някого къде отива. Щяла да се обади на жена му веднага щом се освободят линиите.

— Попита ли ги за технолозите им?

— Да, сър — отвърна Финч. — Всички до един са си отишли у дома за празниците.

— Кой от нашите технолози живее най-близко до Оксфорд?

Финч се замисли за момент.

— Мисля, че Андрюс. В Рединг. Да ви дам ли телефона му?

— Да. Освен това искам да ми направиш списък с другите имена и адреси.

Финч му издиктува номера на Андрюс.

— Направих няколко стъпки в оправянето на ситуацията с тоалетната хартия. Навсякъде поставих бележки, на които пише: „Разточителството създава нуждата“.

— Чудесно — рече Дануърти, затвори и се опита да се свърже с Андрюс. Даваше заето.

Стажантката му върна очилата и нов комплект предпазно облекло. Дануърти го облече, като този път положи усилия да сложи маската преди шапката и да остави ръкавиците за най-накрая. Въпреки това пак му отне невероятно много време да се справи с тежката задача. Надяваше се, че сестрата ще е много по-бърза, ако Бадри реши да повика за помощ.

Върна се при него. Бадри продължаваше да спи неспокойно. Дануърти погледна екрана. Температурата беше станала 39,4.

Болеше го глава. Той си свали очилата и разтри слепоочията си. След това седна на столчето и погледна таблицата с контакти, която беше съставил досега. Трудно можеше да се нарече таблица, защото беше пълна с липсващи данни. Името на кръчмата, където беше отишъл Бадри след купона. Къде точно беше ходил в понеделник вечер. А също и понеделник следобед. Беше се върнал от Лондон по обяд, а Дануърти му се беше обадил, за да го помоли да поеме мрежата, в два и половина. Къде беше ходил през тези два часа и половина?

Освен това къде беше ходил вторник следобед, след като беше дошъл в „Балиол“’и беше оставил бележка, че е направил проверка на цялата система на мрежата? В лабораторията ли се беше върнал? Или беше отишъл в някое друго бистро? Дали се беше виждал с някого в „Балиол“. Когато му се обадеше Финч, за да му разкаже последните новини около американските майсторки по камбаните и тоалетната хартия, щеше да му каже да разпита всички в колежа дали някой се е виждал с Бадри.

Вратата се отвори и влезе стажантката, опакована в нов комплект предпазно облекло. Дануърти автоматично погледна екраните, но не видя никаква съществена промяна. Бадри продължаваше да спи. Сестрата вкара няколко цифри на екрана, провери банките и пооправи завивките в единия край. После каза:

— Без да искам ви подслушах, докато говорехте по телефона. Споменахте някоя си госпожа Гадсън. Зная, че е много невъзпитано, но мога ли да попитам дали това случайно не е майката на Уилям Гадсън?

— Да — отвърна Дануърти изненадано. — Уилям е студент в „Балиол“. Познавате ли го?

— Приятели сме — обясни тя и се изчерви така, че пролича дори под маската й.

— Аха — рече той и се зачуди кога въобще Уилям намира време да чете Петрарка. — Майката на Уилям е тук, в болницата — каза той, защото почувства, че трябва да я предупреди, макар и да не знаеше в качеството й на каква точно я предупреждава. — Май е дошла да поседи при него за Коледа.

— Тук? — възкликна сестрата и се изчерви още повече.

— Но нали има карантина!

— Пристигнала е с последния влак от Лондон — обясни Дануърти малко раздразнено.

— Уилям знае ли?

— Моят секретар се опитва да го осведоми — отвърна той, като си премълча за младата дама в Шрусбъри.

— В момента е в „Бодлейън“ — каза тя. — Чете Петрарка.

И излезе, явно за да се обади в „Бодлейън“.

Бадри се размърда и прошепна нещо, което Дануърти не успя да разбере. Изглеждаше зачервен, дишането му беше затруднено.

— Бадри? — каза Дануърти.

Бадри отвори очи и попита:

— Къде съм?

Дануърти огледа екраните. Температурата му беше спаднала с половин градус и като че ли беше малко повече на себе си отпреди.

— В болницата — отвърна той. — Припадна в лабораторията на „Брейзноуз“, докато се оправяше с мрежата. Спомняш ли си?

— Спомням си, че се чувствах странно — рече Бадри. — Беше ми много студено. Дойдох до кръчмата да ви кажа, че съм получил данните от фиксирането… — На лицето му се появи странно, изплашено изражение.

— Каза ми, че нещо не е наред — обясни Дануърти. — Какво? Нещо с отклонението ли?

— Нещо не е наред — повтори Бадри. Опита се да се повдигне и да се подпре на лакът. — На мен какво ми е?

— Болен си — отвърна Дануърти. — Хванал си грип.

— Болен? Никога не съм бил болен. — Той се помъчи да седне. — Умряха, нали?

— Кой е умрял?

— До един са измрели.

— Виждал ли си се с някого, Бадри? Много е важно да ми кажеш. Някой друг има ли същия вирус?

— Вирус ли? — възкликна той явно с облекчение. — Вирус ли имам?

— Да. Нещо като грип. Не е смъртоносен. В момента ти дават антимикробни медикаменти, а освен това всеки момент ще пристигне аналогова проба. Ще се справиш за нула време. Имаш ли представа от кого си го хванал? Някой друг има ли същия вирус?

— Не. — Той се отпусна на възглавницата. — Мислех си… А! — И той погледна притеснено Дануърти и допълни с отчаян глас. — Нещо не е наред.

— Какво? — Дануърти се пресегна към звънеца. — Какво не е наред?

Очите на Бадри се бяха разширили от ужас.

— Боли!

Дануърти натисна звънеца. Сестрата влезе незабавно, придружена от един лекар. Двамата се заеха с обичайната процедура, в която влизаше и преслушването на Бадри с леденостудените слушалки.

— Оплака се, че му е студено — каза Дануърти. — И че нещо го боли.

— Къде те боли? — попита лекарят и се обърна към един от екраните.

— Тук — каза Бадри и притисна с ръка дясната част на гърдите си. И отново започна да се тресе.

— Плеврит долу дясно — отсече лекарят.

— Боли ме като дишам — обясни Бадри. Зъбите му тракаха. — Нещо не е наред.

Не беше имал предвид фиксирането. Беше се опитал да даде знак, че нещо не е наред с него самия. На колко ли години беше? Колкото Киврин? Задължителното антириновирусово ваксиниране беше започнало преди двайсет години. Беше напълно възможно, когато каза, че никога не е бил болен, да е имал предвид, че никога не му е било толкова студено.

— Кислород? — попита сестрата.

— Не още — отвърна лекарят. — Започнете да прилагате двеста милиграма хлорамфеникол.

Сестрата накара Бадри да легне, прикачи още нещо към банките, погледа няколко секунди как температурата му спада и излезе.

Дануърти се взираше през прозореца в дъждовната нощ. „Спомням си, че се чувствах странно“ — беше казал Бадри. Не болен. А странно. Някой, който никога не е хващал настинка, не би могъл да знае какво му става, когато има треска или студени тръпки. Може само да усеща, че нещо не е наред, поради което Бадри беше напуснал мрежата и беше отишъл в кръчмата, за да каже на някого. На Дануърти. Нещо не е наред.

Дануърти си свали очилата и си разтри очите. От дезинфектиращото вещество бяха започнали да го щипят. Чувстваше се изтощен. Беше казал, че няма да може да се отпусне, докато не разбере, че Киврин е в пълна безопасност. Бадри спеше дълбоко с нормализирано от безличната магия на докторите дишане. Киврин също спеше в някое пълно с бълхи легло на седемстотин години оттук. Или пък си беше съвсем будна и в този момент впечатляваше хората от четиринайсети век с доброто си възпитание и мръсотията под ноктите. А може би беше коленичила на някой кален каменен под и разказваше за приключенията си под прикритието на молитвата.

Вероятно се беше унесъл. Засънува, че чува звъненето на някакъв телефон. Беше Финч. Съобщи му, че американците заплашвали, че ще ги съдят за незадоволителни запаси от тоалетна хартия, а пасторът се бил позовал на Светото писание. Евангелие от Матея, втора глава, стих единадесети — каза Финч. — „Разточителството създава нуждата.“

В този момент сестрата отвори вратата и му съобщи, че Мери го вика спешно в отделението за спешни случаи.

Дануърти погледна часовника си. Беше четири и двайсет. Бадри продължаваше да спи, изглеждаше почти спокоен. Сестрата го изчака пред вратата с шишето дезинфектиращ разтвор в ръка и му каза да вземе асансьора.

Миризмата от разтвора по очилата му помогна да се разсъни. Докато стигне до партера, вече беше почти буден. Мери вече го чакаше с маската и всичко останало.

— Вече има още един случай — каза тя и му подаде нов комплект предпазно облекло. — Една от задържаните. Може би е била сред тълпата пазаруващи. Искам да се опиташ да я разпознаеш.

Той навлече дрехите също толкова неумело, колкото и първия път, само дето този път за малко да скъса престилката.

— По главната имаше десетки хора — обясни той, докато си слагаше ръкавиците. — А в този момент аз гледах Бадри. Съмнявам се, че бих могъл да разпозная някого.

— Знам — каза Мери и го поведе по коридора, а след това и в самото отделение. Струваше му се, че са изминали години, откакто е идвал тук.

Точно пред тях група хора с предпазни облекла вкарваха една носилка на колелца. Главният лекар разговаряше с някаква слаба разтревожена жена, облечена в подгизнал шлифер и същата на цвят шапка.

— Казва се Бевърли Брийн — обясняваше жената с пресипнал глас. — „Плоувър Уей“ №226, Сърбитън. Разбрах, че става нещо нередно. През цялото време настояваше да вземем метрото до Нортхамптън.

Държеше чадър и голяма чанта. Когато лекарят я попита за номера на здравната осигуровка на пациентката, тя подпря чадъра на бюрото на информацията, отвори чантата и разгледа съдържанието й.

— Докараха я току-що от станцията на метрото с оплаквания за главоболие и леденостудени тръпки — обясни Мери, даде знак на санитарите да спрат носилката на колелца и дръпна завивката й, за да може Дануърти да разгледа пациентката по-добре. Той обаче нямаше нужда от това.

Жената в подгизналия шлифер беше намерила картата на пациентката. Подаде я на главния лекар, взе чадъра и чантата, както и един комплект цветни листове, и се приближи до носилката. Чадърът беше голям, на големи лавандулови цветове.

— Бадри се блъсна в нея на път за лабораторията — каза Дануърти.

— Сигурен ли си? — попита Мери.

Той посочи приятелката й, която беше седнала и попълваше формулярите.

— Познах я по чадъра.

— По кое време стана това? — попита Мери.

— Не мога да кажа точно. Някъде около един и половина.

— Какъв точно беше контактът? Бадри докосна ли я?

— Направо връхлетя върху й — отвърна Дануърти, като се опитваше да си спомни цялата сцена с подробности. — Блъсна се в чадъра, след това й се извини, а тя му се разкрещя. Той вдигна чадъра и й го подаде.

— Да е кашлял или кихал през това време?

— Не мога да ти отговоря.

Подкараха носилката към отделението за спешни случаи. Мери стана и каза:

— Сложете я в изолатора.

Приятелката на пациентката се изправи и изпусна формулярите.

— В изолатора ли? — възкликна тя изплашено. — Какво й е?

— Елате с мен, моля — каза й Мери и я отведе, за да й вземе кръвна проба, като нареди да напръскат чадъра с дезинфектиращ разтвор. Дануърти дори не успя да, я попита дали да я чака, или не. Обърна се за помощ към регистраторката, но после се отпусна уморено на един стол до стената. На съседния стол имаше една брошурка, която се казваше: „Ползата от пълноценния нощен сън“.

Вратът го болеше от унеса му на малкото столче в стаята на Бадри, очите отново бяха започнали да го щипят. Помисли си, че ще е добре да се върне при него, но не беше сигурен дали ще има сили да облече още един предпазен костюм. Освен това въобще не му се искаше да събужда Бадри, за да го попита кой още ще бъде докаран на носилка в отделението с температура 39,9.

Във всеки случай нямаше да е Киврин. Беше четири и половина. Бадри се беше блъснал в жената с лавандуловия чадър в един и половина. Това означаваше инкубационен период от петнайсет часа, а преди петнайсет часа Киврин беше напълно защитена.

Мери се върна със свалена шапка и увиснала на врата маска. Косата й беше разрошена, а самата тя изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувстваше Дануърти.

— Изписваме госпожа Гадсън — обърна се тя към регистраторката. — Трябва да дойде отново тук в седем, за да й вземем кръвна проба. — След това се приближи към стола на Дануърти и се усмихна. — Съвсем бях забравила. Беше доста разстроена. Заплаши, че ще ме съди за незаконно задържане.

— Сигурно ще се разберат чудесно с моите майсторки по камбаните. Те пък ме заплашват със съд заради едностранно прекратяване на договора.

Мери прокара ръка през разрошената си коса.

— Получихме данните за идентификацията на вируса от Световния център по грипа. — Тя се изправи енергично, сякаш изведнъж й бяха дошли нови сили. — Бих пийнала чашка чай. Хайде.

Дануърти погледна регистраторката, която се беше вторачила в тях с интерес, и стана.

— Можете да ме намерите в чакалнята пред операционната — каза Мери на регистраторката.

— Да, доктор Ааренс — отвърна тя. — Извинете, но подочух нещичко от разговора ви и…

Мери замръзна на място.

— Казахте, че ще изписвате госпожа Гадсън, а след това ви чух да споменавате името на Уилям — та се зачудих дали въпросната госпожа не е случайно майката на Уилям Гадсън.

— Да, защо? — рече Мери изненадано.

— Вие приятелка ли сте му? — попита Дануърти, зачуден дали и тя ще се изчерви като русокосата стажантка.

Изчерви се.

— Доста се сближихме през тази ваканция. Той остана в колежа, за да чете Петрарка.

— И заради още няколко неща — каза Дануърти и докато регистраторката се занимаваше с изчервяването си, избута Мери покрай надписа: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ИЗОЛАТОР, след което продължиха по коридора.

— Какво означава всичко това? — попита тя.

— Болнавият Уилям се справя сам доста по-добре, отколкото очаквахме — каза той и отвори вратата на чакалнята.

Мери щракна лампата, взе чайника, разклати го и изчезна с него в тоалетната. Дануърти седна. Някой беше взел подноса с кръвните проби, но чантата на Мери не беше помръдната от средата на стаята. Той се наведе и я премести до столовете.

Мери се върна с чайника и го включи. После попита:

— Успя ли да откриеш нещо за контактите на Бадри?

— Ако въобще може да се каже така. Снощи е ходил на някакъв коледен купон в Хедингтън. И на отиване, и на връщане е ползвал метрото. Лошо ли е положението?

Мери разпечата две пакетчета чай и ги пусна в чашите.

— Има само едно мляко на прах за жалост. Имаш ли представа дали наскоро е имал някакви контакти с хора от Щатите?

— Не. Защо?

— Със захар ли го пиеш?

— Лошо ли е положението?

Тя разпредели млякото по равно в двете чаши.

— Лошото е, че Бадри е тежко болен. — Тя сложи захар. — Ваксините му са направени в университета, което означава, че е получил много по-широк спектър, отколкото чрез здравната си осигуровка. Би трябвало да е в пълна безопасност при промяна от пет единици, а и частично защитен срещу такава от десет единици. Той обаче показва всичките симптоми на инфлуенца, което говори за качествено нова мутация.

Чайникът запищя.

— Което означава епидемия?

— Да.

— Пандемия?

— Възможно е. Ако Световният център по инфлуенца не може да идентифицира вируса бързо или пък персоналът избяга. Или ако карантината не свърши работа.

Тя изключи чайника и наля чашите.

— Добрата новина е, че според същия Световен център става въпрос за вирус, който е тръгнал от Южна Каролина. — Тя донесе едната чаша на Дануърти. — В такъв случай вирусът вече е бил класифициран, били са произведени както аналог, така и ваксина, вирусът реагира добре на антимикробни ваксини и на лечението на симптомите, като освен това не е смъртоносен.

— Колко му е дълъг инкубационният период?

— От дванайсет до четирийсет и осем часа. — Тя отпи от чашата си. — От Центъра вече са изпратили кръвни проби в Атланта за сравнение, а те пък ще ни изпратят препоръчителен курс на лечение.

— Кога точно дойде Киврин в понеделник в амбулаторията, за да й бъдат направени антивирусни ваксини?

— В три — отвърна Мери. — Остана до девет на другата сутрин. Накарах я да остане за през нощта, за да съм сигурна, че ще се наспи.

— Бадри ми каза, че вчера не я е виждал — обясни Дануърти, — но може да са се срещнали в понеделник, преди тя да дойде в амбулаторията.

— Джеймс, за да е изложена на някаква опасност, трябва да е имала контакт с вирусоносител преди ваксинацията си и вирусът да е имал възможност да се репродуцира в нея — каза Мери. — Дори да се е видяла с Бадри в понеделник или вторник, за нея е много по-малко вероятно да развие симптоми, отколкото за теб. — Тя го изгледа сериозно над чашата си. — Още се притесняваш за фиксирането, нали?

Той поклати глава.

— Бадри ми каза, че е проверил изчисленията на Пухалски и че били верни, а на Гилкрист е казал, че отклонението е минимално.

— Има ли нещо друго, което може да се е объркало? — попита Мери.

— Не знам. Нищо. Само дето е сама в Средновековието.

Мери остави чашата върху подноса.

— Там може да е в по-голяма безопасност, отколкото тук. Доста хора около нас ще се разболеят. Инфлуенцата се разпространява като горски пожар, а от карантината нещата само ще се влошат още повече. Медицинският персонал винаги е в най-голяма опасност още от самото начало. Ако той падне на легло или пък се изчерпят запасите ни от антимикробни ваксини, и този век може да се окаже десетка по скалата.

Тя прокара уморено ръка през разрошената си коса.

— Извинявай, умората си казва думата. Не сме през Средновековието все пак. Дори двайсети век не сме. Вече си имаме метаболизатори и помощни средства. Освен това, ако наистина става въпрос за вируса от Южна Каролина, имаме и аналог, и ваксина. Въпреки това много се радвам, че Колин и Киврин са в безопасност.

— В безопасност, но в Средновековието — каза Дануърти.

Мери му се усмихна.

— При главорезите.

Вратата се отвори с гръм и трясък. Влезе едно източено русоляво момче с големи крака и шал за ръгби. По пода оставаха обилни мокри следи.

— Колин! — зяпна Мери.

— Тук си била значи — каза Колин. — Къде ли не те търсих.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000893–000898)

Г-н Дануърти, ad adjuvandum me festina.^[1]