Кони Уилис
Книга на Страшния съд (26)

24.

Дануърти прекара следващите два дни на телефона: мина през целия списък, който Финч му беше дал за технолозите, както и през всички шотландски риболовни фирми. Освен това помогна за сформирането на още едно отделение в „Бълкъли-Джонсън“. Още петнайсетина от задържаните под карантина бяха повалени от грипа. Сред тях беше и госпожа Тейлър, която беше колабирала, когато й бяха останали само четирийсет и девет удара до края на пълното изпълнение на концерта.

— Строполи се като мъртва и заряза камбаната си — обясни Финч. — Камбаната се залюля над нея със звук, който напомняше за края на света, а въжето се извиваше като живо. Уви се около врата ми и за малко да ме удуши. След като дойде на себе си, госпожа Тейлър искаше да продължим, но разбира се, вече беше твърде късно. Наистина ми се ще да поговорите с нея, господин Дануърти. Направо се съсипва. Казва, че никога нямало да си прости, че е разочаровала останалите. Аз й обяснявам, че тя няма никаква вина, че нещата са понякога напълно извън контрола ни, нали така?

— Да — съгласи се Дануърти.

Не беше успял да се добере до никой технолог, камо ли да го убеди да дойде в Оксфорд. Не беше открил и Бейсингейм. Двамата с Финч се бяха обадили на всички хотели в Шотландия, а също така и във всеки мотел и туристическа спалня. Уилям се беше добрал до банковата сметка на Бейсингейм, но там не беше отбелязано закупуването на риболовни такъми или рибарски ботуши в магазина на някой отдалечен шотландски градец, както се беше надявал Дануърти. В сметката нямаше отбелязано нищо от петнайсети декември насам.

Телефонната система ставаше все по по-неизползваема. Визуалната връзка отново беше прекъснала, а електронният глас, който вече обясняваше, че всички линии са заети заради епидемията, се включваше след набирането на втората цифра на който и да било номер.

Дануърти не толкова се притесняваше за Киврин, колко я носеше със себе си през цялото време — един смазващ товар, който тежеше на плещите му, докато набираше телефон след телефон, докато чакаше линейка след линейка, докато слушаше оплакванията на госпожа Гадсън. Андрюс не му се беше обадил или ако беше опитал, сигурно не беше успял да се свърже. Бадри мърмореше някакви безкрайни щуротии за смърт, които сестрите внимателно записваха. В промеждутъците докато чакаше някой да вдигне телефона — я технолозите, я риболовните фирми, я който и да било — Дануърти разсъждаваше над думите на Бадри, за да се опита да намери някаква връзка. „Черна“, беше казал Бадри, а също така „лаборатория“ и „Европа“.

Телефонните връзки ставаха все по-лоши. Електронният глас вече се включваше още на първата цифра, а на няколко пъти Дануърти дори не успя да получи сигнал. Той се отказа да набира и отново започна да разглежда схемите с контактите. Уилям беше успял да се добере до иначе конфиденциалните медицински картони на първичните контакти от Националната служба по здравеопазването и сега Дануърти мъдруваше над тях в търсене на лечения с някаква радиация или посещения при зъболекар. На един младеж му бяха правили рентгенова снимка на челюстта, но когато Дануърти се вгледа по-добре, видя, че това е станало на двайсет и четвърти, тоест след като епидемията вече беше започнала.

Отиде до амбулаторията, за да разпита тези, които още не бяха изпаднали в делириум, дали имат някакви домашни любимци или пък са ходили на лов за патици наскоро. Коридорите вече бяха задръстени с носилки на колелца и върху всяка от тях имаше пациент.

На вратата на Изолаторното го срещна русата стажантка на Уилям. Беше облечена в бяла престилка и носеше маска.

— Не можете да влезете — каза тя и вдигна ръка да го спре.

„Бадри е починал“ — помисли си Дануърти.

— Да не би господин Шодхури да е по-зле? — попита той.

— Не. Всъщност вече спи малко по-спокойно. Свършиха ни обаче предпазните костюми. От Лондон обещаха, че утре ще ни изпратят една партида и засега персоналът мина на платнени. За посетители обаче нямаме нищо. — Тя порови в джоба си и извади късче хартия. — Записах думите му — каза тя и подаде листчето на Дануърти. — Страхувам се, че по-голямата част е напълно неразбираемо. Казва вашето име и на… Киврин? Така ли е наистина?

Той кимна, загледан в листчето.

— Понякога говори ясно, но по-голямата част е пълна безсмислица.

Тя се беше опитала да запише нещата фонетично, а на местата, където беше разбирала дадена дума, я беше подчертавала. „Не може“, беше казал Бадри, а после и „плъхове“ и „толкова притеснен“.

До неделя сутринта повече от половината задържани под карантина вече бяха на легло, а всички все още здрави се грижеха за тях. Дануърти и Финч се бяха отказали от идеята да ги настаняват по отделения, пък и така или иначе им бяха свършили леглата. Оставяха ги да си лежат по стаите или пък ги преместваха с все леглата и завивките в някоя стая на „Салвин“, за да не се разболеят и временно назначените импровизирани сестри.

Майсторките по камбаните се гътваха една след друга и Дануърти помогна да бъдат настанени в старата библиотека. Госпожа Тейлър, която все още можеше да ходи, настояваше да им ходи на посещения.

— Това е най-малкото, което мога да направя — каза тя, задъхана от усилието да пресече коридора, — след като ги разочаровах по този начин.

Дануърти й помогна да легне на надуваемия дюшек, който беше донесъл Уилям, и я покри с един чаршаф.

— „Духът е силен, но тялото — слабо“ — каза Дануърти.

Той самият се чувстваше адски слаб — изтощен до мозъка на костите си от липсата на сън. Между топленето на вода за чай и изхвърлянето на подлогите беше успял в крайна сметка да се свърже с една от техноложките на „Магдален“.

— В болницата е — отговори майка й. Изглеждаше притеснена и уморена.

— Кога точно се разболя? — попита Дануърти.

— На Коледа.

Дануърти усети искрица надежда. Може би техноложката от „Магдален“ беше източникът.

— С какви симптоми е дъщеря ви? — попита той нетърпеливо. — Главоболие? Висока температура? Дезориентация?

— Апандисит — отговори майката.

До понеделник сутрин три четвърти от задържаните вече бяха на легло. Както беше предвидил Финч, им свършиха чистите чаршафи, маските от Националната служба по здравеопазването и което беше по-зле — термометрите, антимикробните медикаменти и аспиринът.

— Опитах се да се свържа с болницата, за да помоля за още — обясни Финч и подаде някакъв списък на Дануърти, — но всички телефони са блокирани.

Дануърти тръгна пеша към болницата, за да донесе провизиите. Улицата пред отделението за спешни случаи беше претъпкана — истинска блъсканица от линейки, таксита и протестиращи, които носеха огромен плакат с надписа: „МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НИ ОСТАВИ ДА МРЕМ КАТО МУХИ!“ Докато Дануърти си проправяше път с огромни усилия, от вратата изхвърча Колин. Беше целият мокър — както винаги — със зачервено лице и зачервен от студа нос. Якето му беше разкопчано.

— Телефоните не работят — каза той. — Мрежата е блокирала от хилядите обаждания. В момента изпълнявам куриерски услуги. — Той извади мърлява купчина листове от джоба си. — Искаш ли да занеса на някого съобщение?

„Да — помисли си Дануърти. — На Андрюс. На Бейсингейм. На Киврин.“

— Не — отвърна той.

Колин напъха мокрите бележки в джоба си.

— Тогава тръгвам. Ако търсиш баба Мери, да знаеш, че е в отделението. Току-що пристигнаха пет нови болни. Семейство. Бебето беше мъртво. — И хукна през уличната блъсканица.

Дануърти показа списъка си на един лекар, който го насочи към „Снабдяване“. Коридорите все още бяха пълни с носилки на колелца. Над една от тях се беше надвесила една сестра с розова маска и престилка и четеше на пациента нещо от някаква книга.

— „Бог ще те настигне с мор — каза тя и едва тогава — твърде късно — Дануърти си даде сметка, че това е госпожа Гадсън. Тя обаче така се беше съсредоточила, че въобще не вдигна поглед. — Докато не те прогони от земята.“

„Мор ще те настигне“ — повтори си Дануърти и се сети за Бадри. „Бяха плъховете“, беше казал той. „Половин Европа.“

Киврин не можеше да е попаднала в епохата на Черната смърт. Андрюс беше казал, че максималното отклонение е пет години. През 1325 година чумата още не се беше появила и в Китай. Андрюс беше обяснил, че единствените две неща, които могат автоматично да прекратят спускането, са отклонението и координатите. Бадри пък, в моментите, когато беше в състояние да отговаря на въпросите на Дануърти, беше казал многократно, че е проверил координатите на Пухалски.

Дануърти влезе в „Снабдяване“. На рецепцията нямаше никого и той натисна звънеца.

При всяко поредно запитване от страна на Дануърти Бадри беше отговарял, че изчисленията на Пухалски са верни, но пръстите му не спираха да бягат по чаршафа и пишеха ли пишеха нови данни за фиксирането. „Това не може да бъде. Нещо не е наред.“

Той натисна още веднъж звънеца и между стелажите се появи една медицинска сестра. Очевидно се беше пенсионирала преди много години, но се беше върнала на работа заради епидемията. Беше най-малко на деветдесет и бялата й престилка беше пожълтяла от времето, но все още колосана толкова добре, че когато тя взе листа от ръцете на Дануърти, започна да пропуква.

— Имате ли разрешение за провизии?

— Не — отвърна той.

Тя му подаде обратно списъка, както и един формуляр от три листа.

— Всички поръчки трябва да са подписани от старшата сестра на отделението.

— Ние си нямаме такава — обясни той изнервено. — Нямаме и отделение. Имаме петдесет задържани под карантина в две спални помещения и никакви провизии.

— В такъв случай разрешението трябва да се подпише от лекуващия лекар.

— Лекуващата лекарка в момента трябва да се грижи за цяла болница, пълна с пациенти. Няма време да подписва разни разрешителни. Нали има епидемия!

— Давам си много ясна сметка за това — рече сестрата опърничаво. — Всички поръчки трябва да бъдат подписани от лекуващия лекар. — И се върна с пропукващ залп между рафтовете.

Дануърти тръгна да търси Мери, обаче тя беше изчезнала. Главният лекар го изпрати в Изолатора, но я нямаше и там. Дануърти се замисли дали да не изфалшифицира подписа на Мери, но искаше да я види, искаше да й разкаже как не е успял да се свърже с нито един технолог, как не е успял да преодолее Гилкрист и да отвори лабораторията с мрежата. Не можеше дори да се сдобие с един елементарен аспирин, а вече беше трети януари.

Най-накрая я намери в лабораторията на приземния етаж. Говореше по телефона, който очевидно беше проработил, макар че на екрана не се виждаше нищо освен бели снежинки. Тя и без това не го гледаше. Гледаше обаче конзолата, на чийто екран се виждаха разклонените схеми на контактите.

— Какъв точно е проблемът? — питаше тя. — Казахте, че ще бъде тук още преди два дни.

Настъпи пауза, в която човекът, чийто образ се губеше сред снежинките, очевидно се опитваше да каже някакво извинение.

— Какво искате да кажете с това, че било върнато? — попита тя подозрително. — Тук има хиляда души с инфлуенца.

Пак настъпи пауза. Мери написа нещо на клавиатурата и на екрана се появи друга схема.

— Ами тогава го изпратете пак — извика тя. — Трябва ми веднага! Тук умират хора! Искам го до… ало? Чувате ли ме? — Екранът угасна. Тя се обърна, видя Дануърти и му направи знак да влезе в кабинета.

— Чувате ли ме? — попита отново тя. — Ало? — И тресна слушалката. — Телефоните не работят, половината ми персонал е на легло от тоя вирус, а аналозите не могат да пристигнат, защото някакъв идиот не иска да ги пусне в зоната под карантина! — После каза на Дануърти: — Извинявай. Ужасен ден. Следобед имах три смъртни случая. Единият беше на шестмесечно бебе.

Още не беше свалила клончето зеленика от престилката си. Както то, така и престилката бяха в ужасно състояние, а самата Мери изглеждаше невероятно изморена — всички линии около очите и устата й се бяха врязали дълбоко. Той се зачуди кога за последен път е спала и дали ако я попита, ще може да му отговори.

Тя потърка с два пръста челото си и каза:

— Човек никога не може да се примири с мисълта, че не може да направи нищо.

— Така е.

Тя вдигна поглед към него, сякаш едва сега си даваше сметка, че е тук.

— Ти за нещо определено ли си дошъл, Джеймс?

Тя не беше спала, не получаваше помощ от никого, през този ден й бяха минали през ръцете три смъртни случая — единият от които съвсем невръстно бебе. Имаше си достатъчно проблеми, че да започне да се тревожи и за Киврин.

— Не — отвърна той и стана. Подаде й формуляра. — Нищо освен подписа ти.

Тя се подписа, без дори да погледне за какво става въпрос, после каза:

— Тази сутрин отидох да се видя с Гилкрист.

Дануърти я погледна, прекалено изненадан и развълнуван, за да може да каже нещо.

— Отидох да проверя дали мога да го накарам да отвори мрежата по-рано. Казах му, че няма смисъл да се чака, докато се направи пълна имунизация. Имунизирането на един критичен процент от вирусния контингент на практика елиминира векторите на заразата.

— Но нито един от аргументите ти не можа да го разколебае нито за секунда, нали?

— Да. Той е абсолютно убеден, че вирусът е дошъл от миналото. — Мери въздъхна. — Направил е схеми на цикличните мутационни схеми на миксовирусите от тип А. Според тях един от вирусите от тип А, които са съществували през 1318–1319 година, е бил от групата H9N2. — Тя пак разтри челото си. — Няма да отвори лабораторията, докато не бъде завършена пълната имунизация и не се вдигне карантината.

— И кога ще стане това? — попита той, макар и да знаеше отговора много добре.

— Карантината трябва да остане в сила до седем дни след пълната имунизация или до четиринайсет дни след последния случай — обясни тя с тон, типичен за лошите новини.

Последният случай. Две седмици без нито един заболял.

— За колко време може да стане имунизацията на цялата страна?

— От момента, в който се сдобием с необходимите количества ваксина, няма да мине много време. За Пандемията бяха необходими само осемнайсет дни.

Осемнайсет дни! И то след като бъдат произведени достатъчни количества от ваксината. Краят на януари.

— Това е много късно — рече Дануърти.

— Знам. Просто трябва да имаме сигурен резултат за източника на вируса и тогава вече е лесно. — Мери се обърна към конзолата. — Отговорът на този въпрос е тук. Ние просто търсим на неподходящите места. — Тя извика на екрана нова схема. — От доста време правя корелации, търся студенти по ветеринарна медицина, първични контакти, които живеят в близост до зоологически градини, хора с адреси по селата. Тази схема е на вторични — които са ходили на лов и така нататък. Но най-близката връзка, която може да се направи между който и да било от тях и водните птици, е яденето на гъска за Коледа.

Тя извика схемата с контактите. Името на Бадри все още беше най-отгоре. Мери постоя с вперен в схемата поглед, също толкова отнесена, колко и Монтоя, докато разглеждаше костите.

— Първото нещо, което трябва да научи един лекар, е да не се обвинява прекалено много, когато загуби някой пациент — обясни Мери и Дануърти се зачуди дали всъщност не говори за Бадри и Киврин.

— Ще я отворя тая мрежа — каза той.

— Надявам се — каза тя.

Отговорът не се криеше нито в схемата на контактите, нито в имената в нея. Отговорът се криеше в Бадри, чието име все още беше основният източник — въпреки всички въпроси, които бяха задали на първичните контакти, въпреки всички подвеждащи следи. Бадри беше основният случай, по който се водеха, и някъде от четири до шест дни преди спускането той беше влязъл в контакт с вируса.

Дануърти се качи на горния етаж, за да го види. На бюрото пред стаята му имаше някакъв висок изнервен младеж.

— Къде е… — започна Дануърти, но веднага си даде сметка, че всъщност не знае името на русата стажантка.

— Разболя се — отвърна момчето. — Вчера. Двайсетата сестра, която се разболява. Не им стигат помощници. Попитаха дали има студенти от трети курс, които биха искали да помогнат. Аз всъщност съм първа година, но съм изкарал курс по бърза помощ.

Вчера. Това означаваше, че беше минал цял ден, през който никой не бе записвал думите на Бадри.

— Спомняш ли си нещо, което е казал Бадри, докато си бил при него? — попита той без никаква надежда. Първокурсник. — Някакви думи или фрази, които си успял да разбереш?

— Вие сте господин Дануърти, нали? — попита момчето и му подаде един предпазен комплект. — Елоиз ми каза, че искате да знаете всичко, което казва пациентът.

Дануърти си облече предпазния костюм от новата партида. Беше бял, а по цялата дължина на отвора на гърба бяха направени малки черни кръстчета. Откъде ли се бяха сдобили с нови костюми?

— Беше много зле, но успя да ми каже поне сто пъти колко важно било да знаете всяка дума на пациента.

Момчето пусна Дануърти в стаята на Бадри, разгледа екраните над леглото, а после погледна и Бадри. „Поне поглежда пациента“ — помисли си Дануърти.

Бадри лежеше с ръце върху завивката и непрекъснато дереше по нея като в илюстрацията в книжката на Колин за рицарите. Подпухналите му очи бяха отворени, но не гледаха нито към Дануърти, нито към момчето, нито към чаршафа, по който шаваха ръцете му.

— Чета за това в учебниците по медицина — каза младежът, — но всъщност никога не съм го виждал. Много често срещан симптом при пациентите с болести на дихателната система. — Той отиде до конзолата, натисна няколко клавиша и посочи горния ляв екран. — Записал съм всичко.

Вярно си беше, беше записал дори и пълните безсмислици. Тях ги беше съхранил фонетично, беше отбелязал паузите с кръгчета, а до всяка съмнителна дума беше поставил (sic). На екрана се виждаха думите „половин“, „врънне“ (sic) и „Защо го няма?“

— Това е предимно от вчера — обясни момчето, после премести курсора в долната част на екрана. — Тази сутрин също каза някои неща. Сега, разбира се, не казва нищо.

Дануърти седна до Бадри и хвана ръката му. Беше леденостудена дори през импрегнираната ръкавица. Погледна екрана за температурата. Бадри вече нямаше предишните високи градуси, нито пък тъмнината по кожата, която вървеше с тях. Сякаш се бе обезцветил. Кожата му приличаше на навлажнена пепел.

— Бадри — каза той. — Аз съм господин Дануърти. Трябва да ти задам няколко въпроса.

Отговор не последва. Хладната ръка на Бадри бе сякаш безжизнена. Другата продължаваше да дращи по чаршафа.

— Според доктор Ааренс може да си прихванал болестта си от някое животно — дива патица или гъска.

Младежът погледна с интерес към Дануърти, а след това и Бадри, сякаш се надяваше, че пациентът ще вземе да се свести.

— Бадри, можеш ли да си спомниш? Имал ли си някакви контакти с патици или гъски през седмицата преди спускането?

Ръката на Бадри помръдна. Дануърти свъси вежди, чудейки се дали Бадри се опитва да каже нещо, но видя, че тънките, много тънки пръсти просто се опитват да дращят по неговата длан, по пръстите му, по китката му.

Изведнъж се почувства засрамен, че седи при Бадри и го измъчва с въпросите си, въпреки че Бадри нито го чуваше, нито въобще си даваше сметка, че той е тук.

Той постави ръката на Бадри върху чаршафа и каза:

— Почивай си.

— Не ви чува — каза младежът. — Когато са се унесли толкова, обикновено не са съвсем в съзнание.

— Така е, знам — съгласи се Дануърти, но остана да седи при Бадри.

Младежът нагласи една банка, огледа я нервно и пак я нагласи. После погледна напрегнато Бадри, нагласи банката за трети път и едва тогава излезе. Дануърти продължи да седи и да гледа как пръстите на Бадри удрят слепешката по чаршафа, как се опитват да го стиснат, но не могат. Как се борят. От време на време той прошепваше по нещо, което обаче беше прекалено тихо, за да го чуе Дануърти. Дануърти галеше ръката му до лакътя, нежно и внимателно. След известно време дращенето намали скоростта си, макар че Дануърти не знаеше дали това е добър знак, или лош.

— Гробище — каза Бадри.

— Не — каза Дануърти. — Не.

Поостана още малко, без да спира да глади Бадри по ръката, но след известно време му стана ясно, че това като че ли усилва възбудата му. Той се изправи.

— Опитай се да си починеш — каза му и излезе.

Младежът седеше зад бюрото и четеше „Грижа за пациента“.

— Моля ви, осведомете ме, когато… — започна Дануърти, но осъзна, че няма сили да довърши изречението.

— Моля да ме осведомите.

— Да, сър — каза момчето. — Къде мога да ви намеря?

Дануърти потърси в джоба си късче хартия, на което да запише, и се натъкна на списъка с провизиите. Беше забравил за тях.

— В „Балиол“ съм — каза той. — Изпратете ми куриер. — И тръгна към „Снабдяване“.

— Не сте го попълнили правилно — каза колосаната заядливка, когато Дануърти й даде формуляра.

— Но е подписан — отвърна той. — Вие си го попълнете.

Тя погледна неодобрително списъка.

— Нямаме нито маски, нито термометри. — И извади едно малко шишенце с аспирин. — Свършиха и цинтамицинът, и аспиринът.

Шишенцето съдържаше двайсетина таблетки аспирин. Той го пъхна в джоба си и излезе да търси аптека. Пред първата, която видя, стоеше тълпа демонстранти, вдигнали плакат, на който беше изписано само „НЕСПРАВЕДЛИВО!“ и „ЗЛОУПОТРЕБА С ЦЕНИТЕ!“. Дануърти влезе. Маските бяха свършили, а аспиринът и термометрите бяха на безбожна цена. Той изкупи цялото количество.

Прекара нощта в раздаване на провизии и проучване на схемата на Бадри. Търсеше някаква следа, която да го поведе към източника на вируса. Бадри беше правил някакво теренно проучване за факултета по деветнайсети век — в Унгария, на десети септември. На схемата обаче не беше отбелязано къде точно в Унгария, а Уилям, който в момента флиртуваше с онези, които все още бяха на крака, не знаеше нищо. И телефоните не работеха.

Положението беше същото и на сутринта, когато Дануърти се опита да позвъни в болницата, за да разбере какво е състоянието на Бадри. Не успя да се свърже, но щом остави слушалката, телефонът иззвъня.

Обаждаше се Андрюс. Дануърти едва чуваше гласа му през всичките смущения на връзката.

— Извинете, че отне толкова време — каза той, след което думите му заглъхнаха.

— Не те чувам! — извика Дануърти.

— Казах, че ми е много трудно да се свържа с вас. Телефоните… — И пак много смущения. — Направих проверката на параметрите. Използвах три различни комбинации от данни и триангулирах… — Останалото потъна някъде.

— Какво е максималното отклонение? — извика Дануърти в слушалката.

Линията се изчисти за малко.

— Шест дни. Това беше с комбинация от тестове на…

— Пак смущения. — Направих вероятностни тестове и възможната максималната стойност за този тест в радиус от петдесет километра си е пак пет години. — В този момент смущенията отново взеха връх и връзката се разпадна.

Дануърти затвори. Вероятно трябваше да се чувства поуспокоен, но не беше. Гилкрист нямаше никакво намерение да отвори мрежата на шести януари независимо дали Киврин беше на мястото на срещата, или не. Той посегна към телефона, за да се обади на Шотландското туристическо бюро, но в този момент телефонът иззвъня отново.

— Дануърти на телефона — каза той, примижавайки към екрана, но от визуалната връзка продължаваха да пристигат само снежинки.

— Кой? — изненада се някакъв женски глас. — Извинете — рече тя, — всъщност звънях на… — Екранът угасна.

Дануърти изчака няколко секунди, за да види дали ще звънне отново, след което се отправи към „Салвин“. Камбаната на „Магдален“ тъкмо отбиваше точен час. На фона на непреставащия дъжд звучеше като клепало, което бие на умряло. Госпожа Пиантини очевидно също я беше чула, защото стоеше насред външния двор по нощница и тържествено вдигаше и сваляше ръце в някакъв неин си ритъм.

— Средно, грешно и на лов — каза тя, когато Дануърти се опита да я прибере вътре.

Отнякъде се появи Финч.

— От камбаните е, сър — обясни той и я хвана за другата ръка, — те я разстройват така. Мисля, че не е уместно да ги бият при тези обстоятелства.

Госпожа Пиантини се отскубна от здраво стисналата я ръка на Дануърти.

— Всеки човек трябва да си стои при камбаната без прекъсване — каза тя яростно.

— Напълно съм съгласен — отвърна Финч, като я хвана за ръката толкова здраво, сякаш беше въжето на камбана, и я поведе към леглото й.

В този момент дотича и Колин, подгизнал както винаги и посинял от студ. Якето му беше разкопчано, а сивият вълнен шал от Мери се беше усукал около врата му. Той подаде на Дануърти някакво съобщение и каза:

— От гледача на Бадри.

Бележката беше подгизнала. На нея пишеше: „Бадри пита за вас“, макар че „Бадри“ беше така размазано, че се четеше само „Б“-то.

— Каза ли ти дали състоянието на Бадри се влошава?

— Не, само да ти предам това съобщение. А баба Мери казва, че като идеш там, трябва най-сетне да си направиш разширяването на клетките. Казва още, че няма представа кога ще пристигне аналогът.

Дануърти помогна на Финч да се пребори с госпожа Пиантини, след което се отправи с бързи крачки към болницата. Качи се направо в изолаторния сектор. Сега дежуреше жена на средна възраст с отекли ходила. Когато Дануърти влезе, ги беше качила срещу екраните и гледаше едно портативно видео, но щом го видя, ги свали, стана и попита:

— Вие ли сте господин Дануърти? Доктор Ааренс нареди да слезете при нея незабавно.

Каза го тихо, дори учтиво, и Дануърти си помисли, че се опитва да му спести истината. „Не иска да ме пусне да видя какво става вътре. Иска Мери да ми съобщи лошата новина.“

— Заради Бадри е, нали? Починал е.

Тя се изненада неимоверно.

— О, не, тази сутрин е много по-добре. Не получихте ли съобщението ми? Вече седи.

— Седи? — изненада се той и я зяпна така, сякаш и тя беше изпаднала в делириум.

— Е, все още е много слаб, разбира се, но температурата му е вече нормална и е със съвсем бистър ум. Трябва да намерите доктор Ааренс в отделението за нещастни случаи. Каза, че било спешно.

Дануърти погледна зачуден вратата на стаята на Бадри.

— Предайте му, че ще се върна да го видя възможно най-скоро — каза той и бързо излезе.

За малко да се блъсне в Колин, който в този момент връхлиташе вътре.

— Какво правиш тук? — попита Дануърти. — Да не би да се е обадил някой от технолозите?

— Зачислиха ме към теб — отвърна Колин. — Баба Мери каза, че ти няма доверие, че ще си направиш разширението на Т-клетките. Назначен съм да те заведа долу, за да ти го направят.

— Не мога. Има нещо спешно — обясни Дануърти, забързан по коридора.

Колин заподтичва, за да го настигне.

— Ами тогава след спешното нещо. Каза ми, че не бива да те пускам да си тръгваш от болницата, без да си го направил.

Мери ги чакаше.

— Имаме си нов пациент — каза тя мрачно. — Монтоя. В момента я карат от Уитни.

— Монтоя? — не повярва Дануърти. — Не е възможно. Беше съвсем сама при дупката си.

— Очевидно не.

— Но тя каза… сигурна ли си, че е от вируса? Тя работеше на дъжда. Може би става въпрос за нещо друго.

Мери поклати глава.

— Екипът на „Бърза помощ“ е направил предварително тестове. Резултатите съвпадат с данните от вируса.

— Тази сутрин ни се обади много объркана — продължи Мери. — Позвъних в „Чипинг Нортън“, най-близката болница, и ги помолих да й изпратят линейка, но ми отвърнаха, че разкопките били официално под карантина. Аз пък не успях да й изпратя наша. Накрая трябваше да убедя тия от Националната служба по здравеопазването да дадат разрешение за изпращането на линейка. Кога се е върнала при дупката си?

— Ами… — Дануърти се опита да си спомни. Беше му се обадила на Коледа, за да го пита за шотландските риболовни фирми, а след това се беше обадила и следобеда на същия ден, за да каже „Няма значение“, защото беше решила да си спести усилията и да фалшифицира подписа на Бейсингейм. — На Коледа — отвърна той. — Ако кабинетите на Националната служба по здравеопазването са работили тогава. Ако не, на двайсет и шести. Не, това е вторият ден от Коледата. Значи на двайсет и седми. И оттогава не се е виждала с никого.

— Откъде знаеш?

— Когато говорих с нея, непрекъснато се оплакваше, че не можела сама да се справи с водата в разкопката. Помоли ме да се обадя в Националната служба по здравеопазването, за да й изпратят студенти на помощ.

— Преди колко време стана това?

— Преди два… не, три дни — отвърна той и сбърчи чело. Дните изглеждаха съвсем еднакви, когато човек въобще не си лягаше.

— Може ли да е намерила някой от фермата да й помага, след като е говорила с теб?

— През зимата там не ходи никой.

— Доколкото си спомням, Монтоя наема всеки, който й попадне пред очите. Може би е хванала някой случаен минувач.

— Каза, че там нямало жива душа. Дупката е на много изолирано място.

— Е, явно е намерила някого. Тя е там от седем дни, а инкубационният период на вируса е от дванайсет до четирийсет и осем часа.

— Линейката пристигна! — прекъсна ги Колин.

Мери отвори вратата, а Колин и Дануърти тръгнаха по петите й. Двама лекари от „Бърза помощ“ с маски на лицата извадиха една носилка и я поставиха на количката. Дануърти позна единия. Беше помогнал при докарването на Бадри.

Колин се беше навел над носилката и разглеждаше с интерес Монтоя, която лежеше със затворени очи. Главата й беше вдигната на множество възглавници, а лицето й беше придобило същия тъмночервен цвят като този на госпожа Брийн. Колин се наведе още по-близо и в този момент тя се изкашля право в лицето му.

Дануърти сграбчи момчето за яката и го издърпа настрани.

— Махни се! Да не искаш да се заразиш нарочно? Защо не си си сложил маската?

— Ами маските свършиха.

— Ти въобще не бива да си тук. Искам да се върнеш право в „Балиол“ и…

— Не мога. Назначен съм да се погрижа да си получиш разширението на Т-клетките на всяка цена.

— Тогава седни ей там и мирувай — нареди Дануърти и го отведе до един стол в приемната. — И няма да се вреш при пациентите.

— Ти пък хич да не се опитваш да ми избягаш — каза Колин заплашително, но седна, извади си „гобстопъра“ от джоба и го изтри в ръкава на якето си.

Дануърти се върна при носилката.

— Лупе — казваше в този момент Мери, — трябва да ти зададем няколко въпроса. Кога се почувства зле?

— Тази сутрин — отвърна Монтоя. Гласът й беше много дрезгав и изведнъж Дануърти се сети, че може би тя е била жената, която му беше позвънила преди да тръгне насам. — Снощи имах ужасно главоболие — тя вдигна окаляната си ръка и я сложи на челото си, — но си помислих, че е от напрягането на очите.

— Кой беше с теб при разкопката?

— Никой — отвърна Монтоя изненадано.

— А някакви доставки? Някой да ти е носил нещо от Уитни?

Тя понечи да завърти глава отрицателно, но явно я заболя и се отказа.

— Не. Имах си всичко.

— И никой не е идвал да ти помага?

— Не. Помолих господин Дануърти да се обади на Националната служба по здравеопазването да ми изпратят помощници, но той не го направи. — Мери обърна поглед към Дануърти, Монтоя направи същото. — Да не би да са изпратили някого? Ако не отиде никой, няма да го намерят.

— Какво да намерят? — попита той, чудейки се дали на думите на Монтоя може да се вярва, или вече е започнала да бълнува.

— В момента дупката е до половина пълна с вода — отвърна тя.

— Какво да намерят?

— Записващото устройство на Киврин.

Изведнъж Дануърти си спомни как Монтоя стоеше до гробницата и бърникаше из калната кутия с костици, които приличаха на камъни. Кости от китка. А шипчето на една от тях беше било част от записващо устройство. Записващото устройство на Киврин.

— Още не съм разровила всички гробове — обясни Монтоя, — а дъждът продължава да вали. Трябва да изпратят някого там незабавно.

— Гробове ли? — възкликна Мери и се обърна към Дануърти. — За какво говори тя?

— Разкопавала е средновековен църковен двор и е търсела тялото на Киврин — отвърна той мрачно. — Търсела е записващото устройство, което ти имплантира в китката на Киврин.

Мери не го слушаше.

— Искам схемата с контактите — обърна се тя към регистратора, след това каза на Дануърти: — Бадри е ходил в дупката, нали?

— Да.

— Кога?

— На осемнайсети и деветнайсети — отвърна той.

— И в двора на църквата ли е работил?

— Да. Двамата с Монтоя са отворили една рицарска гробница.

— Гробница — повтори Мери, сякаш това беше отговорът на някакъв важен въпрос, и се наведе над Монтоя.

— От кога датира гробницата?

— От 1318 година — отвърна Монтоя.

— Ти работила ли си на гробницата тази седмица?

Монтоя се опита да кимне, но пак спря.

— Завива ми се свят като си помръдна главата — обясни тя, сякаш се извиняваше. — Трябваше да преместя скелета. Гробницата се е напълнила с вода.

— Кой ден точно си работила на гробницата?

Монтоя сбърчи чело.

— Не мога да си спомня. Мисля, че беше денят преди камбаните.

— Трийсет и първи — обясни Дануърти. След това се наведе над нея. — Оттогава работила ли си там?

Тя отново се опита да поклати глава.

— Схемата с контактите излезе — обади се регистраторът.

Мери се отправи бързо към бюрото му и направо го измести от клавиатурата. Натисна няколко клавиша, зяпна срещу екрана, след това натисна още няколко.

— Какво има? — попита Дануърти.

— Какви са условията в църковния двор? — попита на свой ред Мери.

— Условията ли? — повтори той неразбиращо. — Кално е. Монтоя е покрила двора с брезент, но въпреки това вътре продължава да се стича дъждовна вода.

— Топло ли е?

— Да. Тя спомена, че било задушно. Беше включила няколко електрически печки. Какво има?

Мери спусна пръста си по екрана в търсене на нещо.

— Вирусите са особено издръжливи организми — обясни най-накрая. — Могат да останат в латентно състояние много дълго, след което да се съживят отново. Живи вируси са били намирани и в египетските мумии. — Пръстът й се спря на някаква дата. — Така си и помислих. Бадри е работил на разкопката четири дни преди да падне на легло от вируса.

Тя се обърна към регистратора и нареди:

— Искам един екип незабавно да отиде на разкопките. Получете разрешение от Националната служба по здравеопазването. Кажете им, че може би сме намерили източника на вируса. — Натисна още няколко клавиша, за да извика на екрана друга схема, прокара пръст по имената, вкара още някакви данни и се облегна назад, без да сваля поглед от екрана. — Имахме четирима от първичните контакти, които нямат нищо общо с Бадри. Двама от тях са ходили на разкопката четири дни преди да се разболеят. Другият е ходил при дупката три дни преди това.

— Значи вирусът е в разкопката? — попита Дануърти.

— Да. — Тя се усмихна някак тъжно. — Страхувам се, че в крайна сметка Гилкрист ще се окаже прав. Вирусът наистина е дошъл от миналото. Излязъл е от рицарската гробница.

— Киврин е ходила в дупката — каза Дануърти.

Сега беше ред на Мери да го погледне неразбиращо.

— Кога?

— В неделята преди спускането. На деветнайсети.

— Сигурен ли си?

— Каза ми го преди да замине за четиринайсети век. Искала ръцете й да изглеждат съвсем автентично.

— О, Боже! — възкликна Мери. — Ако е имала контакт с вируса четири дни преди спускането, тогава още е нямала разширението на Т-клетките си. Вирусът може да е успял да се размножи и да е разклатил цялата система на тялото й. Много е възможно да се е разболяла.

Дануърти я сграбчи за ръката.

— Но това не може да се случи. Мрежата нямаше да я пусне, ако е имало някаква вероятност Киврин да зарази хората от четиринайсети век.

— Да, обаче тя е нямало да може да зарази никого — обясни Мери, — защото вирусът е бил в гробницата на рицаря. Особено ако наистина е умрял през 1318 година. Хората от четиринайсети век вече ще са си го имали. Вече ще са имали имунитет срещу него. — Тя се отправи с бързи крачки към Монтоя. — Когато Киврин дойде на разкопката, работи ли при гробницата?

— Не знам — отвърна Монтоя. — Аз не бях там. Имах среща с Гилкрист.

— Кой би могъл да ни каже? Кой още е ходил там същия ден?

— Никой. Всички си бяха заминали за ваканцията.

— А Киврин как е знаела какво да прави?

— Доброволците си оставят бележки.

— Кой е ходил там сутринта същия ден?

— Бадри — отвърна Дануърти и отпраши към изолаторния сектор.

Влезе право в стаята на Бадри. Сестрата, която не беше очаквала подобна офанзива, дори не успя да свали отеклите си крака от поставката пред екраните и само каза:

— Не можете да влезете без предпазен костюм. — И хукна по петите му, но той вече беше влязъл.

Бадри се беше облегнал на една възглавница. Изглеждаше много отпаднал и блед, но вдигна поглед, щом Дануърти влезе.

— Киврин работила ли е на рицарската гробница? — попита Дануърти.

— Киврин ли? — Гласът му беше много слаб. Думите се чуваха едва-едва.

Сестрата блъсна вратата.

— Господин Дануърти, не може да влизате…

— В неделя — поясни Дануърти. — Ти трябва да си й оставил бележка какво трябва да прави. Казвал ли си й да работи при гробницата?

— Господин Дануърти, така имате директен контакт с вируса… — не спираше сестрата.

В този момент влезе и Мери, нахлузила импрегнирани ръкавици, и викна:

— Джеймс, не можеш да влизаш без предпазния костюм!

— Аз му казах, доктор Ааренс — намеси се сестрата, — но той направо нахълта и…

— Оставил ли си бележка на Киврин, че трябва да работи при гробницата? — не им обръщаше внимание Дануърти.

Бадри кимна едва-едва.

— Имала е контакт с вируса — обърна се Дануърти към Мери. — В неделя. Четири дни преди да тръгне.

— О, не! — успя само да прошепне Мери.

— Какво има? Какво се е случило? — попита Бадри, опитвайки се да се надигне на лакти. — Къде е Киврин? — И погледът му започна да скача от Дануърти на Мери и обратно. — Нали я изтеглихте? Веднага щом разбрахте какво се случи? Не сте ли я изтеглили?

— Какво се е случило? — повтори Мери като ехо. — Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да я изтеглите — отвърна Бадри. — Тя не е в 1320 година. В 1348-а е.