Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътуване във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doomsday Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Кони Уилис. Книга на Страшния съд

Американска, Първо издание

Превод: Мария Думбалакова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 41

ИК „Бард“ ООД — София, 1998 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

Първа книга

Най-ценното у един клисар не е силата му, а способността му да усеща ритъма на времето… Съберете тези две неща в ума си и нека си останат така навеки — камбаните и времето, камбаните и времето.

Роналд Блайд, „Ейкънфийлд“

1.

Господин Дануърти отвори вратата на лабораторията и стъклата на очилата му незабавно се запотиха.

— Много ли закъснях? — попита той, след като ги свали със замах и присви очи към Мери.

— Затвори вратата — каза тя. — Въобще не те чувам от тия идиотски коледни песни.

Дануърти затвори вратата, но звуците от „Напред в Божието име“ продължиха да долитат от четвъртития вътрешен двор на колежа.

— Много ли закъснях? — повтори той въпроса си.

Мери поклати глава.

— Изпусна само речта на Гилкрист. — И отдръпна назад стола си, та Дануърти да може да се промуши покрай нея в тясното помещение за наблюдения. Мери беше свалила палтото и вълнената си шапка и ги беше метнала върху единствения друг стол, където в огромна чанта се мъдреха цял куп подаръци. Посивялата й коса беше в пълен безпорядък и изглеждаше така, сякаш Мери се беше опитала да я тупира, след като си беше свалила шапката. — Едно дълго словоизлияние за първото пътешествие на факултета по медиевистика във времето и за това как колежът „Брейзноуз“ заема полагащото му се място на най-яркия скъпоценен камък в короната на историята. Още ли вали?

— Да — отвърна той, докато изтриваше очилата си с шала. Нагласи тънките им дръжки на ушите си и се отправи към отделеното с тънко стъкло помещение, за да погледне мрежата. В средата на лабораторията се намираше една разбита карета, около която бяха струпани обърнати куфари и дървени сандъци. Над тях висяха защитните щитове на мрежата — приличаха на дипли на прозирен парашут.

Курсовият ръководител на Киврин Латимър беше застанал до един от големите куфари. Изглеждаше още по-състарен и несигурен. Облечена в дънки и жилетка на терорист, Монтоя се беше надвесила над конзолата и поглеждаше нервно електронния часовник на китката си. Пред конзолата пък беше седнал Бадри, който ту набираше нещо на клавиатурата, ту се мръщеше на данните, които излизаха на екрана.

— Къде е Киврин? — попита Дануърти.

— Изобщо не съм я виждала — отговори Мери. — Ама ела да седнеш де. Спускането няма да стане преди пладне, но се съмнявам, че въобще ще успеят да я измъкнат дотогава. Особено ако Гилкрист реши да дръпне още една реч.

Тя метна палтото си на облегалката на стола, а пълната с подаръци чанта постави на пода до краката си.

— Искрено се надявам, че всичко това няма да продължи цял ден. В три трябва да взема сина на племенничката си от станцията на метрото.

Тя започна да бърника в пазарската чанта.

— Племенничката ми Дирдри замина за Кент за празниците и ме помоли да се грижа за него. Много се надявам, че няма да вали през цялото време, докато е тук. — Тя едновременно говореше и ровеше в чантата. — Казва се Колин, на дванайсет години е, много добро дете и много будно, обаче има най-проклетия речник, който съм чувала. Всичко, което казва, е свързано или със смъртта, или направо с апокалипсиса. Освен това Дирдри му дава да яде бонбони на корем.

Тя продължаваше да рови в чантата.

— Виж какво му взех за Коледа. — И тя извади една продълговата кутия на зелени и червени райета. — Надявах се, че ще довърша покупките преди да дойда тук, но валеше като из ведро, а освен това не мога да издържам на този призрачен дигитален камбанен звън по Главната улица.

Тя отвори кутията.

— Представа си нямам какво носят дванайсетгодишните момченца в наше време, но шаловете не се подчиняват на капризите на модата, не мислиш ли, Джеймс?… Джеймс?

Той откъсна невиждащия си поглед от екраните и дисплеите и се обърна.

— Какво?

— Казах, че шаловете винаги са подходящ коледен подарък за момчета. Не мислиш ли?

Той погледна шала — тя го беше вдигнала към него, за да получи мнението му. Беше тъмносив, вълнен, кариран. Дори преди петдесет години, когато той самият беше карал дванайсетата си година, нямаше да се влюби в този шал.

— Да — рече той и отново се обърна към тънкото стъкло.

— Какво има, Джеймс? Нещо не е наред ли?

Латимър вдигна едно ковчеже с пиринчен обков, после се огледа разсеяно, сякаш беше забравил какво възнамерява да прави. Монтоя погледна нетърпеливо електронния си часовник.

— Къде е Гилкрист? — попита Дануърти.

— Излезе оттам — отвърна Мери и посочи вратата в дъното на помещението с мрежата. — Дръпна една дълга реч за мястото на медиевистиката в историята, после размениха няколко думи с Киврин, технологът пусна няколко теста и после Гилкрист и Киврин излязоха през онази врата. Предполагам, че в момента обсъждат нещо, та тя да се подготви.

— Да се подготвела! — измърмори Дануърти.

— Джеймс, ела най-сетне да седнеш и да ми кажеш какво не е наред — настоя Мери като напъха шала в кутията, а кутията в чантата. — А и къде беше досега? Мислех, че ще дойдеш пръв. В края на краищата Киврин е любимата ти студентка.

— Опитах се да се добера до декана на историческия факултет — отвърна Дануърти, без да отклонява погледа си от екраните.

— Бейсингейм? Той нали замина някъде за коледната ваканция.

— Да, замина. Нали точно затова Гилкрист успя с машинациите си да стане негов заместник по време на отсъствието му и да отвори Средновековието за пътуване във времето. Анулира десетстепенната ранжираща скала и подреди по свое усмотрение всеки век на което си място иска. Знаеш ли коя степен даде на четиринайсети век? Шеста. Шеста! Ако Бейсингейм беше тук, това нямаше да се случи за нищо на света. Обаче не мога да го открия никъде. — Той погледна Мери с надежда в очите.

— Да не би случайно да знаеш къде е, а?

— Не — отвърна тя. — Някъде из Шотландия, доколкото знам.

— Някъде из Шотландия — повтори Дануърти с горчивина. — А междувременно Гилкрист се кани да изпрати Киврин в един век, който си е чиста десетка с всичките му заразни болести и чумата и през който Жана Д’Арк е изгорена на кладата.

Той погледна към Бадри, който в момента говореше нещо по микрофона на конзолата.

— Каза, че Бадри пуснал някакви тестове. Какви по-точно? Проверка на координатите? Теренна проекция?

— Представа си нямам от тези неща — Тя махна с ръка към екраните с техните безспирно танцуващи матрици и колони числа. — Аз съм най-обикновена лекарка, а не технолог по мрежите. Стори ми се, че познавам технолога. Той е от „Балиол“, нали?

Дануърти кимна.

— Най-добрият технолог от „Балиол“ — обясни той, докато наблюдаваше как Бадри натиска клавишите на конзолата един по един и внимателно следи променящите се данни. — Всички технолози от Ню Колидж бяха заминали за ваканцията. Гилкрист възнамеряваше да използва някакъв съвсем млад асистент, който никога не е направлявал спускане на човек във времето, представяш ли си! Убедих го, че е най-добре да използва Бадри. Щом не мога да предотвратя това спускане, поне мога да се погрижа да бъде извършено от компетентен технолог.

Бадри се намръщи срещу екрана, извади някакъв измервателен уред от джоба си и тръгна към каретата.

— Бадри! — повика го Дануърти.

Бадри не показа никакви признаци, че го е чул. Той заобиколи куфарите и сандъците, без да откъсва поглед от устройството, и премести един от сандъците съвсем малко наляво.

— Не може да те чуе — обясни му Мери.

— Бадри! — изкрещя отново Дануърти. — Трябва да говоря с теб.

Мери се беше изправила.

— Джеймс, той не те чува. Помещението е звукоизолирано.

Бадри каза нещо на Латимър, който продължаваше да държи ковчежето с пиринчен обков, взе го от ръцете му и го постави върху един изрисуван с тебешир знак.

Дануърти се огледа за микрофон. Не можа да намери.

— А ти как успя да чуеш речта на Гилкрист? — обърна се той към Мери.

— Ами Гилкрист натисна някакъв бутон — каза тя и посочи едно контролно табло на стената, която беше най-близо до мрежата.

Бадри се беше върнал при конзолата и говореше нещо по микрофона. Щитовете на мрежата започнаха да се спускат към предназначените им места. Бадри каза още нещо, при което те отново се вдигнаха нагоре към предишното си положение.

— Казах на Бадри да провери още веднъж всичко — мрежата, изчисленията, всичко — каза Дануърти, — и да отмени спускането незабавно, ако открие каквато и да било грешка, без въобще да слуша какво му казва Гилкрист.

— Гилкрист едва ли ще подцени безопасността на Киврин — възпротиви се Мери. — Каза ми, че е взел всички мерки за сигурност…

— Всички мерки за сигурност! Въобще не е направил нито повторни тестове, нито проверка на параметрите. В двайсети век първо цели две години пращахме съоръжения без хора. Той не направи нищо такова. Бадри му каза, че трябва да отложи спускането, докато не направи поне едно без човек, а той взе че премести спускането с два дни напред. Този човек няма никаква представа с какво си има работа.

— Ама той обясни защо спускането трябва да стане днес — настоя Мери. — В речта си. Каза, че през четиринайсети век въобще не са си правили труда да отбелязват датите точно, с изключение на сеитбата, прибирането на реколтата и църковните празници. Каза, че около Коледа имало най-много църковни празници, и затова факултетът по медиевистика решил да изпрати Киврин точно сега. Така щели да могат да използват коледните пости, за да определят временната й локация и за да са сигурни, че ще попадне точно където трябва на двайсет и осми декември.

— Това, че я изпраща точно сега, няма нищо общо нито с постите, нито с църковните празници — обясни Дануърти, докато наблюдаваше Бадри, който отново беше започнал да натиска клавишите и да се мръщи на получените данни. — Можеше да я изпрати другата седмица и да използва за ориентир Богоявление. Можеше да изпраща съоръжения без хора поне половин година и след това да я изпрати с корекция на времето. Гилкрист изпраща Киврин точно сега, защото знае, че Бейсингейм е на почивка и не може да го спре.

— О, Господи — възкликна Мери. — Аз пък си помислих, че просто се опитва да придвижи нещата по-бързо. Когато му казах колко трябва да държа Киврин в амбулаторията, той се опита да ме разубеди. Трябваше да обяснявам, че е необходимо определено време, за да може ваксинацията й да започне да действа.

— Среща на двайсет и осми декември — каза Дануърти горчиво. — Даваш ли си сметка какво точно означава тази дата според църковните празници? Избиването на младенците. Като се има предвид как точно ще бъде извършено това спускане, терминът може да се окаже съвсем подходящ.

— А ти защо не можеш да го спреш? — попита Мери. — Ти можеш да забраниш на Киврин да тръгне? Нали си й ръководител.

— Не — отговори Дануърти, — не съм. — Тя е студентка в „Брейзноуз“. Нейният ръководител е Латимър. — Той махна към Латимър, който отново беше взел ковчежето и се беше вторачил в него. — Тя дойде в „Балиол“ и ме помоли да й стана официален ръководител.

Той се извърна и впи отсъстващ поглед в тънкото стъкло.

— Тогава й казах, че не може да замине.

Киврин беше помолила за среща с него, когато беше още първокурсничка.

— Искам да отида в Средновековието — беше казала тя. На ръст нямаше повече от метър и петдесет, светлата й коса беше хваната на плитки. Изглеждаше така, сякаш не може и улицата да пресече сама.

— Не можеш — каза й той, и това се оказа първата му грешка. Трябваше да я върне във факултета по медиевистика, да й каже, че трябва да поговори по този въпрос с официалния си ръководител. — Средновековието е затворено. По десетстепенната скала получава десетка.

— Чиста десетка — беше казала Киврин, — която според господин Гилкрист не заслужават. Според него подобно ранжиране би се оказало напълно невалидно, ако се направи анализ година по година. То е базирано на високата смъртност при населението по онова време, която се е дължала на недохранването и лошата медицинска помощ. Ранжирането въобще няма да е толкова високо за някой историк, който е ваксиниран против всички възможни по онова време болести. Господин Гилкрист възнамерява да помоли историческия факултет да направи ново ранжиране, за да може да се отвори поне една част от четиринайсети век.

— Въобще не мога да си представя как историческият факултет ще отвори един век, който си е имал не само Черната смърт и холерата, ами и Стогодишната война — каза Дануърти.

— Ако го направят обаче, аз искам да отида — отвърна тя.

— Невъзможно — отсече той. — Дори да го отворят, няма да изпратят жена. През четиринайсети век е било немислимо да видиш сама жена. Само жените от най-нисшите класи са се движели самички и са били съвсем лесна плячка за всеки мъж или звяр. Жените от благородническо потекло, както и тези от зараждащата се по онова време средна класа, са били постоянно съпровождани от съпрузите, бащите или слугите си — най-често от всички заедно. Освен това, дори и да не беше жена, все пак си първокурсничка. За специалистите от факултета по медиевистика четиринайсети век е прекалено опасен, за да изпратят някой толкова неопитен. Биха изпратили някой историк с дългогодишен опит.

— Въобще не е по-опасно от двайсети век — отвърна Киврин. — Иприт, автомобилни катастрофи и стрелби наляво и надясно. А там поне никой няма да ми пусне бомба. Освен това кой от историците има дългогодишен опит със Средновековието? Никой няма теренни познания, никой не знае почти нищо. Няма почти никакви архиви, като се изключат записките на пасторите и списъците за данъците, така че никой няма никаква представа как е изглеждал животът по онова време. Тъкмо заради това искам да отида. Искам да разбера нещо ново за тях. Как са живели, как са изглеждали. Помогнете ми, моля ви.

В края на разговора той каза:

— По този въпрос ще трябва да разговаряте с медиевистиката.

— Вече говорих с тях — отвърна тя. — Там също не знаят нищо за Средните векове. Искам да кажа — нищо практическо. Господин Латимър ми преподава средновековен английски, но там става въпрос само за окончанията на местоименията и промените на гласните. От него въобще не съм научила как да говоря. Трябва да знам езика и обичаите им — продължи тя, навеждайки се над бюрото на Дануърти, — както и за парите, етикета им и всичко останало. Вие знаете ли, че не са използвали чинии? Използвали са плоски резени хляб, наречени маншети, и, като привършвали с месото, ги начупвали на парчета и ги изяждали. Трябва ми някой, който да ме научи на всички тия неща, за да не правя грешки.

— Аз съм историк, който се занимава с двайсети век, а не медиевист. От четиридесет години не съм се занимавал със Средновековието.

— Обаче знаете основните неща, от които имам нужда. Мога да си намеря литература за тях и да ги науча, но само вие можете да ми кажете кои са те.

— Ами Гилкрист? — попита той, макар че възприемаше Гилкрист като самонадеян надут глупак.

— Той се занимава с преранжирането и няма никакво време.

И каква полза щеше да има от преранжирането, ако не разполагаше с историци, които да изпрати? Дануърти се замисли.

— Ами хоноруваната американска професорка Монтоя? Тя нали работи на някакви средновековни разкопки край Уитни? Тя би трябвало да поназнайва нещичко за обичаите им.

— Госпожа Монтоя също няма никаква възможност, защото прекарва цялото си време в събиране на хора, които да работят на разкопките при Скендгейт. Не разбирате ли? Никой не може да ми бъде от полза. Вие сте единственият, който може да ми помогне.

В този момент той трябваше да каже:

— Въпреки всичко те са от факултет на „Брейзноуз“, докато аз не съм.

Но вместо това се беше почувствал злорадо доволен, когато чу това, което си беше мислел през цялото време: че Латимър е един недоволен старчок, а Монтоя — неосъществена археоложка, а също и че Гилкрист няма уменията, необходими за обучението на историци. Беше почувствал в себе си жажда чрез нея да докаже на медиевистиката как трябва да се вършат нещата професионално.

— Ще ви снабдим с преводач — каза той. — Освен това искам да научите църковен латински, нормандски френски и старогермански, освен средновековния английски, на който ви учи господин Латимър. — При тези думи тя незабавно извади бележник и молив и започна да си записва.

— Ще ви трябват практически умения по селско стопанство — как се дои крава, как се събират яйца, как се отглеждат зеленчуци — продължи той, като броеше на пръсти. — Косата ви не е достатъчно дълга. Ще трябва да си вземете подхранващи вещества. Ще трябва да се научите да предете — не с чекрък, а с вретено. По онова време чекръкът още не е бил изобретен. Освен това трябва да се научите да яздите.

Изведнъж той спря и я погледна втренчено.

— Знаете ли какво още трябва да научите? — И се наведе да види списъка, който тя прилежно си правеше; плитките й падаха върху рамената й. — Как да се погрижите за външни наранявания и възпалени рани, как се приготвя детско телце за погребение, как се копае гроб. Смъртността ще си остане десетка, дори ако Гилкрист някак успее да промени ранжирането. Средната продължителност на живота през четиринайсети век е била трийсет и осем години. Хич не ви трябва да ходите там.

Киврин вдигна поглед, без да вдига молива от хартията, и съвсем искрено попита:

— Къде трябва да отида, за да видя трупове? В моргата? Или пък трябва да помоля за това доктор Ааренс от амбулаторията?

 

 

— Казах й, че не трябва да отива — допълни Дануърти, като продължаваше да се взира с невиждащ поглед през тънкото стъкло, — но тя не искаше и да чуе.

— Знам — съгласи се Мери. — Мен също не ме послуша.

Дануърти се отпусна сковано до нея. Дъждът и цялото тичане подир Бейсингейм бяха разбудили артрита му. Той още не беше свалил палтото си. Свали го с пъшкане, после отви шала от врата си.

— Исках да притъпя обонянието й — каза Мери. — Казах й, че миризмите на четиринайсети век може да се окажат не по силите й, че в наше време ние просто не сме свикнали на миризмата на изпражнения, развалено месо и разложено. Предупредих я, че постоянното гадене ще й пречи много.

— Тя обаче не искаше и да те чуе — каза Дануърти.

— Точно така.

— Аз пък се опитах да й обясня, че Средновековието е опасно и че Гилкрист не взема необходимите предпазни мерки, а тя ми отвърна, че се притеснявам за глупости.

— Може и да е права — рече Мери. — В края на краищата Бадри, а не Гилкрист, ръководи спускането. А ти каза, че той ще го отмени, ако забележи и най-малката нередност.

— Да — отвърна Дануърти, докато наблюдаваше Бадри през стъклото. Той продължаваше да натиска клавишите с вперен в екраните поглед. Бадри беше най-добрият технолог не само на „Балиол“, но и на целия университет. Освен това беше направлявал десетки пътувания.

— Киврин е добре подготвена — каза Мери. — Ти лично си я обучавал, аз също направих каквото трябва в амбулаторията. Вече е защитена срещу холера, тиф, както и всичко останало, което се е появило през 1320 година. Между другото чумата, за което толкова много се притесняваш, още не я е имало. В Англия специално няма регистрирани случаи чак до 1348 година. Отстраних апендикса й и направих имунната й система на практика недосегаема. Заредих я с пълния спектър от антивирусни ваксини и й прочетох кратък курс по средновековна медицина. А и тя свърши доста работа самостоятелно. Докато беше в амбулаторията, изучаваше лековитите билки.

— Знам — каза Дануърти. Киврин беше прекарала цялата минала коледна ваканция в заучаването на текстове на латински, беше се учила да плете и бродира, а и той самият я беше научил на всичко, за което се беше сетил. Дали обаче това беше достатъчно, за да не я стъпче някой кон или пък да не я изнасили някой пиян рицар, който се връща у дома от кръстоносен поход? Та през 1320 година бяха изгаряли хора на клада. Нямаше ваксина, която да я предпази от подобно нещо или пък от това някой да я види как се появява и да реши, че е вещица.

Той пак погледна през стъклото. Латимър вдигна ковчежето за трети път и отново го постави на земята. Монтоя отново погледна часовника си. Технологът натисна няколко клавиша и се намръщи на данните на екрана.

— Трябваше да откажа да й бъда ръководител — каза Дануърти. — Направих го само защото исках да покажа колко неопитен е Гилкрист.

— Глупости — рече Мери. — Направи го, защото тя е Киврин. Тя е твоето пълно копие — умна, изобретателна, решителна.

— Аз никога не съм бил толкова твърдоглав.

— Разбира се, че си бил. Навремето нямаше търпение да се втурнеш към бомбардировката над Лондон, за да ти пускат бомби на главата. А и онзи случай с библиотеката в Оксфорд…

Вратата се отвори със замах и в подготвителното помещение влязоха Киврин и Гилкрист. Докато се придвижваше около разхвърляните сандъци, Киврин повдигаше дългите си поли. Беше облечена в пелерината с яка от заешка кожа и яркосинята рокля, които специално му беше показала предния ден. Беше му казала, че пелерината е плетена на ръка. Приличаше на старо вълнено одеяло, което някой просто е метнал върху раменете й, а ръкавите на роклята бяха някак прекалено дълга. Ръцете й почти се бяха скрили в тях. Дългата й русолява коса беше хваната назад с панделка и падаше по раменете. Тя все така изглеждаше малко момиченце, което не може и улицата да пресече само.

Дануърти се изправи, готов отново да почне да хлопа по стъклото, щом тя погледне в неговата посока. Тя обаче спря посред разхвърляните предмети, сведе поглед към знаците по земята, пристъпи малко напред и пооправи влачещите се подире й поли.

Гилкрист се приближи до Бадри, каза му нещо, взе една папка от конзолата и започна бързо да проверява и да отмята с писалката.

Киврин му каза нещо и посочи ковчежето с пиринчен обков. Както се беше навела над Бадри, Монтоя изведнъж се изправи нетърпеливо и като поклати глава, отиде до Киврин. Киврин каза още нещо с още по-настойчив вид, при което Монтоя се наведе и премести един куфар по-близо до каретата.

Гилкрист вдигна очи от списъка си и каза нещо на Латимър, който му донесе плоска метална кутия. Гилкрист каза нещо на Киврин, при което тя събра длани пред гърдите си, сведе глава и започна да мълви нещо.

— Да не би да я кара да се моли? — попита Дануърти.

— Може да й е от полза, защото при това спускане Божията помощ може да се окаже единствената й опора.

— Проверяват присадката — обясни Мери.

— Каква присадка?

— Един специален чип, на който може да записва всички данни от теренните си проучвания. Повечето хора през четиринайсети век не са можели нито да четат, нито да пишат. Заради това й присадих едно микрофонче и записващо устройство на едната китка и памет на другата. Задейства се като долепи длани. Когато говори по него, изглежда така, сякаш се моли. Чиповете са с капацитет 2,5 гигабайта, така че Киврин ще може да направи пълен запис на целия си престой. Все пак това са само две седмици.

— Надявам се, че си й присадила и локатор, за да може да извика помощ, ако й се наложи.

Гилкрист правеше нещо по плоската метална кутия. Поклати глава, после вдигна ръцете на Киврин. Дългият ръкав на роклята се свлече и се видя, че ръката й е порязана и че кръвта е засъхнала съвсем скоро.

— Нещо не е наред — каза Дануърти. — Тя е ранена.

Киврин отново беше навела глава над ръцете си и говореше. Гилкрист кимна. Киврин вдигна поглед, видя Дануърти и му пусна една доволна усмивка. По слепоочието й също имаше кръв, косата й под панделката се беше сплъстила. Гилкрист вдигна глава, видя Дануърти и раздразнено обърна гръб на стъклото, което отделяше двете помещения.

— Та тя още не е тръгнала, а вече са допуснали да се нарани! — Дануърти задумка по стъклото.

Гилкрист стигна до таблото на стената, натисна един бутон, след което застана точно пред Дануърти.

— Господин Дануърти — каза той, после кимна на Мери.

— Доктор Ааренс. Много се радвам, че сте дошли да изпратите Киврин. — Той едва доловимо наблегна върху последните две думи, което им придаде леко заплашителен тон.

— Какво й се е случило? — попита Дануърти.

— Какво да се е случило? — възкликна сякаш изненадан Гилкрист. — Нямам представа за какво говорите.

Киврин дойде до стъклото, прихванала полите си с окървавената си ръка. На едната й буза имаше червеникав белег.

— Искам да говоря с нея — рече Дануърти.

— Страхувам се, че нямаме време — отсече Гилкрист. — Трябва да се придържаме към графика.

— Настоявам да говоря с нея.

Гилкрист изкриви устни и от двете страни на носа му се вдълбаха бръчки.

— Може ли да ви припомня, господин Дануърти — каза той хладно, — че това спускане се осъществява от „Брейзноуз“, а не от „Балиол“. Аз, разбира се, оценявам помощта ви, особено това, че ни заехте вашия технолог, а също така изпитвам дълбоко уважение към дългогодишния ви опит на историк, но мога да ви уверя, че всичко е под контрол.

— А защо тогава вашата историчка кърви още преди да е потеглила?

— О, господин Дануърти, толкова се радвам, че дойдохте — чу се гласът на Киврин. — Опасявам се, че няма да мога да се сбогувам с вас. Нали е страшно вълнуващо?

Вълнуващо!

— Но ти си ранена! — възкликна Дануърти. — Какво е станало?

— Нищо — отвърна Киврин и попипа слепоочието си весело, след което погледна пръстите си. — Това е част от дегизировката. — После погледна Мери. — Доктор Ааренс, вие също сте дошли! Колко мило!

Мери се беше изправила с пазарската чанта в ръка.

— Искам да погледна антивирусната ти ваксинация — каза тя. — Появи ли се някаква друга реакция на организма освен отока? Някакъв сърбеж?

— Всичко е наред, доктор Ааренс — увери я Киврин и вдигна и пусна ръкава си толкова бързо, че Мери въобще не можа да види нищо. Между китката и лакътя й обаче имаше натъртено, което беше започнало да става синьо-черно.

— По-добре я питай защо й тече кръв — настоя Дануърти.

— Нали ви казах, това е част от маскировката ми. Аз съм Изабел дьо Боврие и съм била нападната от разбойници по време на пътуването — обясни Киврин и махна с ръка към разхвърляните сандъци и разбитата карета.

— Откраднали са ми всичко и са ме оставили, защото са помислили, че съм мъртва. Нали вие ми дадохте тази идея, господин Дануърти.

— Въобще не съм ти препоръчвал да тръгваш окървавена и наранена — отрече Дануърти.

— Театралната кръв нямаше да ни свърши работа — намеси се Гилкрист. — От направения сондаж не можахме да получим статистически значими данни, че някой няма да се погрижи за раната й.

— И разбира се, въобще не ви хрумна да изимитирате една правдоподобна рана. Вместо това направо я фраснахте по главата — каза разгневено Дануърти.

— Господин Дануърти, мога ли само да ви напомня…

— Че това е проект на „Брейзноуз“, а не на „Балиол“? За това сте адски прав. Ако се осъществяваше от факултета на двайсети век, щяхме да се опитаме да предотвратим нараняване на историка си, а не сами да го окъпваме в кръв. Искам да говоря с Бадри. Искам да разбера дали е проверил още веднъж изчисленията.

Устните на Гилкрист отново се изкривиха.

— Господин Дануърти, господин Шодхури може да е вашият специалист по мрежите, но спускането е мое. Мога да ви уверя, че съм се погрижил за всички възможни предпазни мерки…

— Това е просто драскотина — намеси се и Киврин. — Въобще не боли. Всичко е наред, повярвайте. Моля ви, господин Дануърти, не се притеснявайте. Идеята да съм ранена си беше моя. Нали казахте колко беззащитна е била жената през Средните векове, и ми се стори подходящо да изглеждам много по-слаба, отколкото съм всъщност.

„Каквото и да правиш, не можеш да изглеждаш по-беззащитна, отколкото си“ — помисли си Дануърти.

— Ако се направя, че съм в безсъзнание, ще мога да чуя какво си говорят за мен, а освен това няма да ми задават въпроси, защото ще е очевидно, че…

— Време е да заемеш позиция — прекъсна я Гилкрист и се запъти заплашително към контролното табло на стената.

— Идвам — каза Киврин, без обаче да помръдне.

— Готови сме за спускане на мрежата.

— Знам — каза тя твърдо. — Идвам веднага щом се сбогувам с господин Дануърти и доктор Ааренс.

Гилкрист кимна рязко и се върна към разхвърляните по земята неща. Латимър го попита нещо и той му отговори троснато.

— И какво точно означава да заемеш позиция? — попита Дануърти. — Сигурно ще те прасне по главата с някоя бухалка, защото от статистическия отдел са му казали, че има голяма вероятност някой да си помисли, че не си в безсъзнание.

— Означава да легна и да затворя очи — обясни с усмивка Киврин. — Не се тревожете.

— Няма никаква причина, поради която да не можеш да изчакаш до утре, за да може Бадри поне да провери параметрите — настоя Дануърти.

— Искам да видя ваксинацията още веднъж — намеси се и Мери.

— О, престанете да мърморите! — каза Киврин. — Ваксинацията не ме сърби, порязаното не боли, а Бадри цяла сутрин прави всевъзможни проверки. Зная, че се притеснявате за мен, но моля ви — недейте. Спускането ще стане на главния път между Оксфорд и Бат само на три километра от Скендгейт. Ако не се появи никой, ще стигна пеша до селото и ще им кажа, че са ме нападнали разбойници. След като определя координатите си, разбира се, за да мога да се върна на мястото на спускането. — Тя вдигна ръка към стъклото. — Искам само да благодаря и на двама ви за всичко, което направихте. Исках да отида в Средните векове на всяка цена, и ето ме на — вече тръгвам.

— По всяка вероятност след спускането ще имаш главоболие и ще се чувстваш изморена — предупреди я Мери.

— Това са нормални странични ефекти от разликата във времето.

Гилкрист пак дойде до стъклената преграда и каза:

— Време е да заемаш позиция.

— Трябва да вървя — рече Киврин и събра дългите си поли. — Благодаря ви искрено още веднъж. Сега нямаше да съм на път, ако не беше помощта и на двама ви.

— Довиждане — каза Мери.

— Пази се — рече Дануърти.

— Обещавам — каза Киврин, но Гилкрист вече беше натиснал бутона на таблото, така че Дануърти не я чу. Тя се усмихна, махна с ръка и тръгна към счупената карета.

Мери се отпусна на стола си и започна да рови в чантата си за носна кърпичка. Гилкрист четеше списъка си, Киврин кимаше и той отмяташе с писалката.

— Ами ако получи отравяне на кръвта от раната на слепоочието? — попита Дануърти, все така залепен за стъклото.

— Не може да получи отравяне на кръвта — успокои го Мери. — Подсилила съм имунната й система. — И тя си издуха носа.

Киврин спореше за нещо с Гилкрист. Той пак бе сбърчил нос, но след секунда отметна още нещо от списъка си с рязко и гневно движение.

Гилкрист и колегите му може и да бяха некомпетентни, но Киврин не беше. Знаеше средновековен английски, църковен латински и англосаксонски. Беше научила наизуст църковните меси на латински, а освен това вече можеше да бродира и да дои крава. В момента бе личност, която имаше начина на мислене и уменията, с които можеше да си позволи да застане сама на пътя между Оксфорд и Бат. Освен това разполагаше с преводача и специално подсилени клетки, а апендиксът й беше отстранен.

— Тя ще се справи, и то отлично — каза Дануърти, — което само ще убеди Гилкрист, че методите на Медиевистиката са професионални и безопасни.

Гилкрист отиде до конзолата и подаде папката на Бадри. Киврин отново събра ръце — този път още по-близо до лицето си, почти ги докосваше с устни — и заговори.

Мери застана до Дануърти, стиснала здраво носната си кърпичка.

— Когато бях на деветнайсет — о, Господи, това беше преди цели четиридесет години, макар и да ми изглежда като вчера — двете със сестра ми отидохме на пътешествие из Египет — започна тя. — Беше по време на Пандемията. Наложиха карантина, а израелците стреляха по американците без предупреждение, но ние не давахме пет пари. И за секунда не си помислихме, че може да сме в опасност, че може да се заразим или че ще ни вземат за американци. Просто искахме да видим пирамидите.

Киврин беше спряла да се моли. Бадри отиде до нея и почна да й говори нещо намръщено. Тя коленичи, после легна до каретата. Извърна се така, че да лежи по гръб с преметната през лицето ръка и усукани поли. Технологът нагласи диплите им, извади един светломер, обиколи я, после се върна при конзолата и заговори по микрофона. Киврин лежеше спокойно, кръвта по челото й изглеждаше почти черна.

— Боже Господи, та тя изглежда толкова малка! — възкликна Мери.

Бадри продължи да говори по микрофона, после погледна данните на екрана и се върна при Киврин. Прекрачи я — почти се препъна в краката й — и се наведе да й оправи ръкава. Направи някакво замерване, попремести ръката през лицето й така, че да изглежда сякаш се е опитала да се предпази от нападателите, и отново измери нещо.

— Видяхте ли пирамидите? — попита Дануърти.

— Какво? — сепна се Мери.

— Като сте били в Египет. Когато изобщо не сте мислили за опасностите. Успяхте ли да видите пирамидите?

— Не. Кайро беше поставен под карантина точно в деня, преди да пристигнем. — Тя гледаше лежащата на пода Киврин. — Видяхме обаче Долината на царете.

Бадри премести ръката на Киврин с още няколко милиметра, за секунда остана до нея със смръщена физиономия и пак се върна при конзолата. Гилкрист и Латимър го последваха. Монтоя отстъпи малко, за да им направи място пред екрана. Бадри каза нещо в микрофона, полупрозрачните щитове започнаха да се спускат и след секунди покриха Киврин като с огромно було.

— Бяхме доволни, че сме отишли — каза Мери. — Прибрахме се без никакви проблеми.

Щитовете докоснаха земята — бяха нагънати като дългите поли на Киврин — и спряха.

— Пази се — прошепна Дануърти.

Мери стисна ръката му.

Латимър и Гилкрист се надвесиха над екрана й се взряха във внезапната експлозия танцуващи числа. Монтоя погледна електронния си часовник. Бадри се наведе напред и отвори мрежата. Въздухът под щитовете заблестя от интензивната кондензация.

— Не отивай — каза Дануърти.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“
(000008–000242)

Първи запис: 22 декември, 2054 г., Оксфорд. Това ще бъде архив на историческите ми наблюдения на живота в Оксфордшир, Англия. От 13 декември 1320 г. до 28 декември 1320 г. (стар стил).

 

(Пауза)

 

Господин Дануърти, ще нарека този архив „Опис на именията в Англия“, защото той трябва да отрази начина на живот през Средновековието. Точно такова е било намерението на Вилхелм Завоевателя, когато е правил своя опис, макар че той е гледал на него като на метод, чрез който със сигурност е можел да събере всяко парче злато и всеки възможен данък, които са му дължали данъкоплатците му.

Ще го нарека така и защото ми се струва, че подобно име ще се хареса и на вас самия — вие сте толкова сигурен, че ще ми се случи нещо ужасно. Точно в този момент ви гледам как сте застанали в залата за наблюдения и разказвате на бедната доктор Ааренс за всичките страховити опасности на четиринайсети век. Не се притеснявайте. Тя вече ме предупреди за разликата във времето, както и за всяка възможна средновековна болест до последна подробност, макар че вече би трябвало да съм имунизирана срещу всяка от тях. Освен това ме предупреди за честите изнасилвания през четиринайсети век. А когато й казвам, че всичко ще мине добре, тя също не иска да ме чуе. Наистина няма да имам никакви проблеми, господин Дануърти.

Когато получите този запис, вие, разбира се, вече ще знаете това, а също така и че съм се върнала здрава и читава, спазвайки графика, затова, надявам се, нямате нищо против да ви поизтормозя мъничко. Знам, че единственото ви притеснение е за моята сигурност, а също така знам, че без цялата ваша помощ при подготовката ми нещата нямаше да протекат гладко, а може би дори нямаше да успея да се завърна. Поради тази причина посвещавам „Описа на именията в Англия“ на вас, господин Дануърти. Ако не бяхте вие, сега нямаше да стоя тук, увита в пелерината си, да говоря на записващото устройство и да чакам Бадри и господин Гилкрист да завършат безкрайните си изчисления, за да мога най-сетне да замина.

 

(Пауза)

 

Вече пристигнах.