Нора Робъртс
Любов и закон (12)

Дванадесета глава

Времето се точи сънливо. Лунна светлина по затворените клепачи… Нощен въздух върху голата кожа. Дълбоката тишина на самотата и до нея тихото дишане на близостта.

Тори се носеше по разкошната граница между съня и събуждането, легнала на хълбок на тясната предна седалка и силно притисната към Фил. Краката им бяха преплетени, ръцете им бяха обвити около телата им. Устата му беше близо до ухото й и топлият му дъх се плъзгаше по кожата й.

В хотела ги чакаха две безкрайно удобни легла. Можеха да изберат едното от тях за последната си нощ заедно, но бяха останали на мястото си, на грубата гумена седалка, на тъмния път, докато нощта напредваше. Бяха съвсем сами. Утрото още изглеждаше много далечно.

Изкрещя ястреб и се спусна към земята. Някакво животинче изписка в храсталака. Тори отвори очи и видя, че Фил бе буден и я гледаше. На лунната светлина ирисите му изглеждаха много бледи. Без нужда от думи и може би без желание за тях, тя повдигна устни към него. Любиха се отново, тихо, бавно, с повече нежност, отколкото и двамата бяха свикнали.

Отново задремаха, без да искат да признаят, че нощта се изплъзваше между пръстите им. Когато Тори се събуди, вече просветляваше. Още нямаше светлина, ала това означаваше, че утрото бе близо.

Още няколко часа, помисли тя и се вгледа в небето през прозореца, както си лежеше до него. Когато слънцето се вдигнеше, всичко щеше да е свършило. Усещаше топлото му тяло до своето. Знаеше, че спи леко. Трябваше само да се раздвижи или да измърмори името му и той щеше да се събуди. Остана неподвижна. Искаше още няколко скъпоценни мига да чувства простото единение, което идваше от мисълта, че Фил спи до нея. Не можеше да накара слънцето да не изгрее или да накара любимия си да не замине на запад. От нея зависеше да приеме второто със същата лекота като първото. Затвори очи и пожела да бъде силна. Фил се размърда. Сънуваше.

Вървеше из къщата си в хълмовете, от стая в стая, и търсеше нещо, което не можеше да определи ясно, но отново и отново се връщаше объркан. Стая след стая. Всичко му беше познато — цветовете, мебелите, дори малките предмети, които характеризираха дома му, принадлежностите му. Нещо липсваше. Откраднато, загубено? Къщата отекваше празно около него, докато продължаваше диренето си на нещо жизненоважно и неизвестно. Чувствата на мъжа в съня съответстваха на чувствата на мъжа, който сънуваше. Усещаше безпомощност, гняв и паника.

Тори го чу да изговаря името й и се притисна към него. Той се събуди рязко, объркан. Сънят се плъзна в някое недостъпно кътче на съзнанието му.

— Почти сутрин е — промълви тя тихо.

Малко замаян, Фил погледна към небето и се опита да си спомни съня, който бе оставил в него такава празнота. Разсъмваше се. Първите бледорозови лъчи разцъфваха на хоризонта. Известно време двамата наблюдаваха мълчаливо как денят пристъпва и им отнема нощта.

— Люби ме пак — прошепна Тори. — Още веднъж преди сутринта.

Той виждаше тихата нужда в очите й, тъмните петна, които говореха за разпокъсан сън, мекия блясък, който ясно издаваше любовната нощ. Задържа картината в ума си. Искаше да е сигурен, че няма да я загуби, когато времето замъгли другите спомени. Наведе се за горчиво-сладко довиждане.

Небето избледня към синьо. Хоризонтът се напълни с цвят. Златото се разтопи, в него се процеди алено и зората изгря. Любиха се настоятелно за последен път. С идването на утрото те се загубиха един в друг и се престориха, че още е нощ. Тя трепереше под докосването му. Неговата кожа пееше под целувките й. Повече не можеха да отричат нуждата. Когато се съединиха, слънцето беше пълноправен господар и светлината се лееше безмилостно. Облякоха се, без да говорят много и потеглиха към града.

 

 

Когато спря пред хотела и изключи двигателя, Тори чувстваше, че напълно се бе съвзела. Никакви съжаления, напомни си тя и изключи двигателя. Просто стигнахме до разклонението на пътя. Когато започнахме, знаехме, че то ни чака. Тори се обърна към Фил и се усмихна.

— Днес сигурно ще сме малко схванати.

Той се засмя и се наведе да я целуне по бузата.

— Струваше си.

— Спомни си го, когато виеш за една топла баня по пътя към Лос Анджелис. — Тя се измъкна от колата. Когато се качи на тротоара, Фил хвана ръката й. Допирът застраши самообладанието й, ала Тори рязко си го възвърна.

— Ще мисля за теб — промълви той, когато влязоха в малкото фоайе.

— Ще бъдеш зает. — Тя плъзна ръка по перилата на стълбата, докато се изкачваха.

— Не чак толкова. — Когато се качиха, Фил я обърна към себе си. — Не чак толкова, Тори.

Опитът от съдебната зала й помогна. Вътрешно трепереше, но успя да му се усмихне непринудено.

— Радвам се. Аз също ще мисля за теб. — Твърде често, твърде много. Твърде болезнено.

— Ако ти се обадя…

— Името ми го има в указателя — прекъсна го тя. Карай леко, заповяда си Тори. Както трябваше да бъде, преди… — Пази се, Кинкейд — продължи тя и пъхна ключа.

— Тори…

Фил се приближи към нея, но Тори му препречи пътя към стаята.

— Сега ще ти кажа довиждане. — Отново се усмихна и сложи ръка на бузата му. — Така е по-просто, пък и искам да наваксам няколко часа сън, преди да отида в участъка.

Той се вгледа внимателно и продължително в лицето й. Погледът й беше прям, усмивката лека. Очевидно нямаше какво повече да се каже.

— Ако това искаш…

Тя кимна. Не се доверяваше на гласа си.

— Бъди щастлив, Фил — успя само да каже и изчезна в стаята си. Заключи много внимателно, отиде до леглото, сви се на топка и плака, плака, плака.

 

 

Когато се събуди, минаваше обяд. Главата й пулсираше. Завлече се в банята и безпристрастно разгледа лицето си в огледалото над мивката. Ужасно, реши Тори с безразличие. Бузите й бяха загубили цвета си от главоболието, а очите й бяха червени и подути от сълзи. Тя безстрастно пусна водата, изчака я да стане ледена и наплиска лицето си. Когато кожата й се вцепени, се разсъблече и застана под душа.

Реши да не взима аспирин. Хапчетата щяха да притъпят болката, а болката й пречеше да мисли. Чувстваше, че мисленето бе последното нещо, от което имаше нужда в момента. Фил си бе отишъл и се бе върнал към собствения си живот. Тя щеше да продължи със своя.

Това, че се бе влюбила в него, въпреки желанието си, беше просто лош късмет. След няколко дни щеше лесно да се справи с това. Глупости, смъмри се Тори, докато бършеше кожата си с една грапава кърпа. Много си чувствителна, а някои рани не зарастват с години… Или никога.

Не беше ли смешно, помисли си тя и се върна в спалнята да се облече. Виктория Л. Аштън, юрист, посветила се да оправя живота на другите, хубаво обърка своя. И все пак, нямаше избор. Сделката си е сделка.

Фил, каза тя наум, реших да променя договора ни. Обстоятелствата се промениха и аз съм влюбена в теб. Предлагам да включим в споразумението ни определени неща, като обвързване и взаимна любов с възможност за добавки от типа на брак и деца, стига и двете страни да го намерят за приемливо.

Тори се изсмя и навлече чиста риза. Разбира се, можеше просто да се вкопчи в него и разплакана да го моли да не я напуска. На кой мъж не би му харесало да се изправи срещу истерична жена, която не иска да го пусне?

Така е по-добре, напомни си тя и нахлузи джинсите. Много е по-добре да се разделят тихо и културно. Каза на глас нещо убедително за това, да си културен и си закачи значката. Докато плака, бе решила, че е време да напусне Френдли. Мърл можеше да поеме отговорностите през оставащите няколко седмици без много проблеми. Беше се оправила със смъртта на баща си и с майка си. Беше убедена, че бе помогнала на Тод в семейството му. Мърл бе пораснал малко. Изобщо, чувстваше, че вече не бе нужна тук. В Албъкърки можеше отново да задвижи живота си. Имаше нужда от това, ако не искаше да прекара три седмици, затънала в самосъжаление и отчаяние. Най-малкото, това бе нещо, с което да започне. Естествено, трябваше да поговори с кмета и да се оттегли официално. Щеше да посети майка си. Ако прекараше един ден да подготви Мърл, можеше да замине преди края на седмицата.

Нейната кантора, помисли Тори и се опита да почувства някакво вълнение. Работата, за която бе подготвена — тежко съдебно дело, което ще отнеме седмици на подготовка и много енергия. Усещаше, че има излишък от нея и няма къде да отиде. Върна се в банята, внимателно се гримира, за да прикрие следите от плача и изсуши и среса косата си. Кметът беше първи. Нямаше смисъл да отлага.

Отне й тридесет минути да го убеди, че говори сериозно и още петнадесет, за да го увери, че Мърл може да се справи с работата, до изборите.

— Знаеш ли, Тори — подзе Бъд, когато разбра, че намерението й бе твърдо, — мисля, че на всички ще ни бъде тъжно да те загубим. Мисля, че всички се надявахме, че ще промениш мнението си и ще се кандидатираш. Беше добър шериф. Предполагам, че ти идва отвътре.

— Много благодаря, наистина. — Тя пое ръката му развълнувано. — Пат Роу и Ник Мериуотър и двамата са честни хора. Който и да спечели, градът ще бъде в добри ръце. След няколко години от Мърл ще излезе чудесен шериф.

— Ако някога си промениш решението… — продължи Бъд, за да остави отворена вратичка.

— Благодаря ти, но моята ниша в правосъдието не е в прилагането на закона. Трябва да се върна към адвокатската си практика.

— Знам, знам. — Той въздъхна примирено. — Направи повече, отколкото имахме право да очакваме.

— Направих това, което исках — поправи го Тори.

— Мисли, че нещата ще утихнат за известно време, особено след като кинаджиите си тръгнаха. — Той погледна със съжаление през прозореца и си помисли, че вълненията не са за Френдли. — Ела да ме видиш, преди да напуснеш града.

Първото нещо, което тя забеляза навън, беше отсъствието на снимачния екип. Нямаше каравани, нямаше прожектори и групи от хора. Френдли се беше върнал към сънливия си ритъм, сякаш никога не бе имало суматоха. Някой беше надраскал картинка в праха на прозореца на пощата. Една кола влезе в града и спря пред железарския магазин. Тори тръгна да пресича улицата, ала спря по средата, когато някой я повика. Заслони очи и видя Тод да тича към нея.

— Шерифе, търсех те.

— Нещо лошо ли е станало?

— Не. — Той се усмихна и усмивката измени тънкото му лице. — Много е хубаво. Исках да знаеш. Татко ми… Ами, поговорихме, нали разбираш, и отидохме да видим онези хора, за които ни каза.

— Как мина?

— Ще отидем пак. И мама също.

— Радвам се за теб… — Тя погали бузата му с опакото на ръката си. — Ще трябва време, Тод. Трябва да работите заедно.

— Знам, но… — Той я погледна развълнувано. — Татко наистина ме обича. Никога не съм мислил. А мама, тя пита дали можеш да дойдеш в къщи някой път. Иска да ти благодари.

— Няма нужда.

— Тя иска.

— Ще се опитам. — Тори се поколеба и откри, че това сбогуване щеше да бъде едно от най-трудните. — След няколко дни си тръгвам.

Лицето му посърна.

— Завинаги ли?

— Майка ми живее тук — напомни му Тори. — Баща ми е погребан тук. Ще се връщам от време на време.

— Но няма да останеш.

— Не — отвърна меко тя. — Няма.

Тод погледна към земята.

— Знаех, че ще си тръгнеш. Сигурно съм бил доста глупав онзи ден в кабинета ти, когато… — Той млъкна, сви рамене и продължи да гледа в земята.

— Не съм помислила, че си глупав. Това значеше много за мен. — Тори вдигна лицето му с ръка. — Значи много за мен.

Тод облиза устни.

— Мисля, че още те обичам, ако не възразяваш.

— О! — Очите й се насълзиха и тя го прегърна. — Ужасно ще ми липсваш. Ще помислиш ли, че съм глупава, ако ти кажа, че ми се иска да бях на четиринадесет години?

Той се отдръпна усмихнат.

— Предполагам, че ако беше, бих могъл да те целуна за довиждане.

Тори се разсмя и го целуна леко по устните.

— Хайде, изчезвай — заповяда му тя с треперещ глас. — Нищо не подкопава спокойствието на един град, колкото шерифът му да плаче по средата на улицата.

Тод се почувства невероятно зрял и хукна. Обърна се и се изтича обратно.

— Ще ми пишеш ли понякога?

— Да, да, ще пиша. — Тори го гледаше да се отдалечава с пълна скорост. Усмивката й загуби част от веселието си. Откри, че губи твърде много за един ден. Бързо се отърси от настроението и се обърна към участъка. Още беше на около метър от него, когато Мърл излезе през вратата.

— Хей — каза той глупаво и погледна първо към нея, а после към вратата, която току-що бе затворил.

— Ти си „хей“ — отвърна тя. — Току-що получи повишение, Мърл.

— Тори, има… Ъ?

— Забележително членоразделно — отговори тя и отново се усмихна. — Оттеглям се. Ти ще служиш като шериф до изборите.

— Оттегляш се? — Той я погледна съвсем объркано. — Но ти… — Мърл млъкна и отново поклати глава към вратата. — Как така?

— Трябва да се върна към практиката си. Във всеки случай — качи се Тори на тротоара, — не би трябвало да ми отнеме много време да те въведа в работата. Вече знаеш почти всичко. Влез и да започваме.

— Тори… — Той я хвана за ръката и я погледна право в очите. Това беше необичайно за него. — Разстроена ли си от нещо?

Мърл определено пораства, заключи тя.

— Току-що видях Тод. — Това беше част от истината и всичко, което би обсъждала. — Това хлапе ме разчувства.

В отговор той кимна бавно, ала не пусна ръката й.

— Сигурно знаеш, че хората от филма заминаха късно сутринта.

— Да, знам. — При звука на сподавения си отговор, Тори отстъпи мислено една крачка назад. — Сигурно не ти е било лесно да се сбогуваш с Марли — каза тя по-нежно.

— Да, ще ми липсва малко — призна Мърл, но продължи да я гледа критично. — Забавлявахме се заедно.

Гласът му беше толкова спокоен, че Тори наклони глава и го разгледа. — Страхувах се да не си се влюбил в нея.

— Да се влюбя в нея? — Той се разсмя гръмогласно. — Глупости, не съм готов за това. В никакъв случай.

— Понякога няма значение дали си готов — промълви тя. — Е, — продължи Тори по-оживено, — щом не плачеш в бирата си, защо да не отхвърлим туй-онуй? Бих искала да се върна в Албъкърки до края на седмицата.

— Ъ… Да, разбира се. — Мърл огледа празната улица. — Трябва да поговоря с един човек в, хм… хотела — обобщи той. — Веднага се връщам.

Мърл тръгна през улицата и тя го изпрати с ядосан поглед.

— Е — промърмори Тори, — някои неща не се променят. — Реши да използва, времето, за да опакова книгите и книжата си и влезе в участъка.

Фил Кинкейд седеше зад бюрото й и разглеждаше небрежно пистолета. Тя замря на място и се втренчи в него.

— Шерифе — каза той спокойно и завъртя безделно дулото.

— Фил — едва успя да произнесе тя. — Какво правиш тук?

Вместо да стане, той вдигна крака на бюрото.

— Забравих нещо. Знаеш ли, че снощи не си изпразнила пистолета?

Тори дори не погледна към оръжието, ала остана на място като закована.

— Мислех, че си заминал преди часове.

— Така ли? — Фил я погледна изпитателно. Студената вода и гримът бяха помогнали, но той познаваше лицето й много добре. — Заминах — съгласи се след малка пауза. — Обаче се върнах.

— О… — Значи сега трябваше да се справи със сбогуването още веднъж. Тя пренебрегна свиването на стомаха си и се усмихна. — Какво забрави?

— Дължа ти нещо — каза Фил меко. Жестът с пистолета беше лек, ала достатъчно ясен.

Тори вдигна вежда, леко развеселена.

— Да приемем, че сме квит — предложи тя. Искаше ръцете й да са заети и отиде да вземе книгите си от лавицата край бюрото.

— Не — възрази той спокойно, — не мисля така. Обърни се, шерифе.

Раздразнението беше най-малко болезненото й чувство и Тори се отърси от него.

— Виж какво, Фил…

— В килията — прекъсна я той. — Мога да ти препоръчам първата.

— Ти си луд! — Тя остави книгите с тупване. — Ако е зареден, може да нараниш някой.

— Имам да ти казвам някой неща — продължи Фил невъзмутимо. — Там, вътре. — И отново посочи към килията.

Тори сложи ръце на кръста си.

— Добре, Кинкейд. Още съм шериф тук. Наказанието за въоръжено нападение над служител на закона…

— Млъквай и влизай вътре — заповяда той.

— Можеш да вземеш този пистолет — подзе заплашително тя — и…

Предложението й беше прекъснато, когато Фил я сграбчи за ръката и я завлече в килията. Влезе с нея и затвори вратата с трясък.

— Идиот такъв! — Тори разтърси бясно заключената врата без никакъв резултат. — Как, по дяволите, ще излезем сега?

Той се разположи удобно на нара, подпрян на един лакът, и насочи пистолета към пода. Беше празен, точно както когато тя беше блъфирала.

— Нямам по-добро място, където да отида.

Тори се завъртя с юмруци на хълбоците.

— Какво искаш, Кинкейд? — настоя тя. — Предполага се да си на път за Лос Анджелис. Ти обаче си се настанил на бюрото ми. Вместо разумно обяснение, размахваш този пистолет като второкласен хулиган…

— Мислех, че го правя толкова изтънчено — оплака се Фил и се намръщи към въпросния предмет. — Разбира се, бих предпочел някой по-стилен. — Той се усмихна. — С перлена дръжка, може би.

— Трябва ли да се държиш толкова глупаво?

— Сигурно.

— Когато това свърши, ще бъдеш затворен за месеци. Години, ако мога да го постигна — добави Тори и отново разтърси безрезултатно решетките.

— Това няма да помогне — каза Фил мило. — Дърпах ги като луд преди няколко месеца.

Тя отиде до прозореца, без да му обръща внимание. На улицата нямаше жива душа. Чудеше се дали да преглътне гордостта си и да извика. Щеше да изглежда страхотно, помисли си мрачно Тори, шерифът да вика да го пуснат от една от собствените му килии. Ако изчакаше Мърл, поне можеше да го накара да се закълне, че ще пази тайна.

— Добре, Кинкейд — процеди тя през зъби. — Давай. Защо си тук и защо, по дяволите, сме заключени в тази килия?

Фил отново погледна надолу към пистолета и го остави на края на нара. Тори машинално прецени разстоянието.

— Защото… — Гласът му се промени достатъчно, за да привлече очите й към неговите. — Защото се озовах в невъзможна ситуация.

При тези думи сърцето й спря да бие и след това се впусна в бясно темпо. Внимателно се предупреди да не си прави погрешни изводи от думите му. Наистина, спомняше си, че той използва тази фраза, когато говореше за любов, но от това не следваше, че и сега има предвид същото.

— О? — успя да произнесе тя и се поздрави за брилянтното изпълнение.

— „О?“ — Фил скочи от нара. — Само това ли можеш да кажеш? Стигнах на тридесет километра от града — продължи той с внезапна ярост. — Казах си, че всичко е свършило. Ти искаше, и аз исках, проста, мимолетна връзка. Без усложнения. Беше ни приятно заедно, ала всичко свърши.

Тори преглътна.

— Да, имахме споразумение…

— По дяволите споразумението! — Фил я сграбчи за раменете и я разтърси така, че устата й се отвори от изумление. — Нещата се усложниха. Много. — Той я пусна рязко и започна да крачи из килията, в която ги беше заключил.

— Тридесет километра от града — повтори Фил — и не можах да се справя. Дори снощи си казвах, че така с най-добре. Ти щеше да продължиш по своя път, а аз по моя, и на двамата щяха да ни останат прекрасни спомени. — Той отново се обърна към нея. Гласът му беше по-тих, но не и по-спокоен. — По дяволите, Тори. Искам повече от спомени. Трябва ми повече. Знам, че не искаше да става така. — Фил прекара развълнувано пръсти през косата си. — И аз не исках или така мислех. Вече не съм сигурен. Може би е станало в момента, в който влязох тук, или в деня на гробището. Може да е станало в нощта на езерото или в стотици други случаи. Не знам кога е станало, не знам защо. — Той поклати глава, сякаш беше се борил с този въпрос и се беше отказал окончателно. — Знам само, че те обичам. И Господ ми е свидетел, че не мога да те напусна. Опитах — не мога.

С пресеклива въздишка Тори се върна до решетките и опря глава. Главоболието, с което се бе събудила, се бе превърнало във вихрено замайване. Трябва ми една минута, каза си тя, една минута, за да възприема това.

— Знам, че имаш свой собствен живот в Албъкърки — продължи Фил и се опита да се пребори с надигащата се паника. — Знам, че имаш кариера, която е важна за теб. Не те карам да избираш. Има начин да се уравновесят нещата, стига хората да го искат достатъчно. Аз наруших правилата, готов съм аз да се приспособя.

— Да се приспособиш… — успя да каже Тори и се обърна към него.

— Мога да живея в Албъкърки — пресече я той и прекоси килията. — Това няма да ми попречи да правя филми.

— Студиото…

— Ще купя самолет и ще се оправя — каза Фил бързо. — Правено е и преди.

— Самолет! — Тя се отдалечи с тих смях и прекара ръка през косата си. — Самолет…

— Да, по дяволите, самолет. — Реакцията й беше съвсем неочаквана и паниката му се усили. — Ти не искаше да си отивам — започна той да се защитава гневно. — Виждам, че си плакала.

Тори отново се обърна към него малко по-уравновесена.

— Да, плаках. Не исках да си отиваш. И все пак смятах, че това е най-добре за двама ни.

— Защо?

— Не би било лесно да се съвместят две кариери и една връзка.

— Брак — поправи я Фил твърдо. — Брак, Тори. Искам всичко. И деца. Искам да имаме деца. — Той видя промяната в очите й — изненада, страх? Неспособен да определи, Фил отново се приближи към нея. — Казах ти, че те обичам. — Той пак я хвана за раменете, ала този път не я разтърси. Държеше я почти колебливо. — Искам да знам какво чувстваш ти към мен.

Един момент Тори просто го гледаше в очите. Обича я? Да, осъзна тя с нещо като сътресение. Виждаше го. Това беше нещо истинско. И освен това го болеше, защото не беше сигурен. Съмненията изчезнаха.

— Мисля, че съм в невъзможна ситуация, откакто Мърл те доведе тук.

Усети как пръстите му се напрегнаха и после пак се отпуснаха.

— Сигурна ли си? — попита Фил, като едва се удържаше да не я притисне към себе си.

— Че съм влюбена в теб? — За пръв път на устните й трепна бледо подобие на усмивка. — Толкова съм сигурна, че едва не умрях, когато помислих, че ме напускаш. Толкова сигурна, че щях да те пусна да си отидеш, защото съм точно толкова глупава, колкото и ти.

— Глупава? — Той зарови пръсти в косата й и я привлече към себе си.

— „Той има нужда от собствен живот. Уговорихме се да не усложняваме нещата. Няма да му е приятно, ако го помоля да остане.“ — Усмивката й се разшири. — Да ти звучи познато?

— С малка разлика в личното местоимение. — Фил я притиска силно. „Мой, моя“, помислиха двамата едновременно. — О, Тори, последната нощ беше толкова прекрасна. И толкова ужасна.

— Знам, като вярвахме, че е последната. — Тя се отдръпна точно толкова, че устните им да се срещнат. — Обмислям го от известно време — промърмори Тори и загуби нишката на мисълта си, когато пак се целунаха.

— Какво?

— Да… О, да се преместя на крайбрежието.

Фил хвана лицето й и го вдигна към своето.

— Няма нужда да правиш това. Казах ти, че мога…

— Да купиш самолет — довърши тя със смях. — Сигурна съм, че можеш. Но от известно време си мисля дали да не се преместя. Защо не в Калифорния?

— Ще се разберем.

— След известно време — съгласи се Тори и отново привлече устните му към своите.

— Тори… — Той я задържа за малко и очите му отново станаха сериозни. — Ще се омъжиш ли за мен?

Тя помисли малко, като си играеше с косата му.

— Би било мъдро — реши Тори, — щом ще имаме деца.

— Кога?

— За това трябват поне девет месеца.

— Питам за сватбата — поправи я Фил и впи зъби в долната й устна.

— Ами, след като си излежиш присъдата… Около три месеца.

— Присъда?

— Незаконна употреба на пистолет, прелъстяване на служител на закона, неправомерна употреба на килия… — Тя сви рамене и му се усмихна ослепително. — Като ти се опрости време за добро поведение, би трябвало да излезеш скоро. Не забравяй, че още съм шериф тук, Кинкейд.

— И още как! — Той дръпна значката от блузата й и я изхвърли през решетките на прозореца. — Освен това няма да можеш да я закачиш.