Нора Робъртс
Любов и закон (6)

Шеста глава

Фил седеше до оператора на крана.

— Вдигай! — При неговото нареждане кранистът ги издигна на пет метра над Френдли. Едва се зазоряваше. Беше уредил по улиците да няма никой, въпреки че зад крана и апаратурата стоеше цяла тълпа зяпачи. Всички пътища към града бяха блокирани да не би случайно някой да мине по улицата. Искаше безлюдност и умореното начало на един нов ден.

Погледна надолу и видя, че Бикс проверяваше ъглите на камерите и осветлението. Големите прожектори бяха нагласени така, че да уравновесят дневната светлина. Знаеше до сантиметър къде иска да пада сянката. За този кадър Фил щеше да действа като асистент-оператор и сам щеше да нагласи фокуса.

Върна вниманието си на улицата. Знаеше какво иска. Искаше да хване момента, в който слънцето изгрява с колкото се може повече естествена светлина. Погледна през обектива и сам нагласи фокуса. Кранът беше сложен на релси. Щеше да накара оператора да започне с панорама на хоризонта и изгряващото слънце и след това да премести камерата назад по релсите, за да обхване цялата главна улица на Френдли. Нищо омекотено, просто суровата действителност. Искаше да улови праха по прозорците на магазина. Беше доволен от това, което видя през камерата, и отбеляза ъгъла с лента, после кимна на асистент-режисьора.

— Тишина.

— Некст Чанс, трети кадър, първи дубъл.

— Камера — заповяда Фил и зачака. Присви очи и си представи какво вижда операторът. Светлината беше добра. Идеална. Трябваше да заснемат кадъра най-много с три дубъла, иначе щеше да се наложи да я променят с гелове и филтри. Не искаше това тук. Усети как кранът бавно се плъзга назад. Снимаше директно, без камерата да се върти наляво или надясно. Щяха да заснемат сърцето на града в един дълъг кадър. Олющена боя, разсъхнала дървения, скъсани мрежи по прозорците. По-късно щяха да вкарат сцената с главния герой, който идва от гарата. Той се връща вкъщи, мислеше си Фил, защото няма къде другаде да отиде. И намира това място точно такова, каквото го е оставил преди двадесет години.

— Стоп. — Шумът от земята веднага секна. — Искам още един дубъл. При същата скорост.

Тори стоеше в края на тълпата и наблюдаваше. Не беше станала в зори заради вълнението. Бяха я довели чувството й за дълг и любопитството й. Фил беше абсолютно ясен, че никой не бива да наднича през прозорците по време на този кадър. Беше си казала, че идва да предпази хората от бели, но когато всичко беше изяснено и уредено, откри, че иска да види как работи Фил.

Той доминираше и беше съвсем свикнал с това, ала, каза си тя и пъхна ръце в задните джобове на панталоните си, не изглеждаше толкова трудно. Премести се малко настрани и се опита да види сцената, която си представяше. Градът изглеждаше отегчен и посрещаше новия ден малко неохотно. Въпреки че на хоризонта имаше златни и розови отблясъци, върху улиците и сградите лежеше сива пелена.

Фил за първи път снимаше тук. През изминалата седмица снимаше пейзажи. Тори бе останала във Френдли, като от време на време пращаше Мърл да провери какво става. Това го правеше щастлив и й даваше дистанцията, която желаеше. Помощникът й се връщаше преливащ от новини и ентусиазъм, така че тя във всички случаи беше в течение.

Но днес подтикът да види сама беше твърде силен. Бяха изминали няколко дни и няколко дълги нощи от вечерта, която бяха прекарали заедно. Беше успяла да си намира повече работа, отколкото беше необходимо, за да го избягва. Ала Тори не беше жена, която дълго бяга от някой проблем, а Фил Кинкейд още беше такъв.

Очевидно доволен, Фил каза на краниста да снижи крана. Хората около Тори забръмчаха като кошер. Няколко деца се оплакаха задето ги изпращат на училище. Тори видя Тод и му махна с усмивка.

— Не е ли страхотно? — попита той, щом стигна до нея. — Исках да се кача — продължи Тод и посочи крана, — но господин Кинкейд каза нещо за осигуровки. Обаче Стийв ми позволи да видя камерата и ми даде да поснимам. Тази камера е тридесет и пет милиметрова с всички видове лещи.

— Стийв ли?

— Тоя, дето седеше до господин Кинкейд. Той е операторът. — Тод погледна и видя, че Фил разговаря с оператора и още няколко души от екипа. — Не е ли голяма работа?

— Стийв ли? — повтори Тори и се усмихна на радостта на Тод.

— Е, и той, но аз говорех за господин Кинкейд. — Тод поклати глава и въздъхна. — Ужасно е умен. Трябва да чуеш какви думи използва. И като каже, всички скачат.

— Така ли — промърмори Тори и се намръщи към човека, за когото говореха.

— И още как — потвърди Тод. — И чух господин Бикс да казва на Стийв, че би предпочел да работи с господин Кинкейд, вместо с който и да е друг. Той е корав кучи… — Тод се усети и се изчерви. — Тоест, каза, че той е корав, но е най-добрият.

Тя гледаше как Фил сочи с ръце, докато обяснява изискванията си за следващия кадър. Беше съвсем ясно, че знае какво иска и че ще го получи. Сега можеше да го наблюдава. Беше твърде вглъбен, за да забележи нея или тълпата от хора, които зяпаха и бърбореха зад преградата от апаратура.

Носеше джинси, светлосиня тениска и опърпани маратонки. На колана му висеше калъф със слънчеви очила и друг с радиостанция. Забеляза, че когато работи, е много съсредоточен. В очите му липсваше безгрижната веселост. Говореше бързо, като подчертаваше думите с жестове. Веднъж-дваж прекъсна думите си, за да даде нареждания на сценичните работници, които разполагаха стойките на прожекторите.

Перфекционист, реши Тори и заключи, че това не би трябвало да я изненадва. Филмите му показваха детайлното внимание, което сега виждаше лично. Един набит мъж с бейзболна шапка се приближи тромаво до него и заговори през огромна купчина дъвка.

— Това е господин Бикс — промълви Тод благоговейно. — Главният оператор. Има два Оскара и притежава дял от един боксьор.

Каквото и да казваше той, Фил слушаше внимателно и накрая просто поклати глава. Бикс поспори още малко, сви рамене, тупна силно с юмрук Фил по рамото и си отиде. Корав кучи син, каза си Тори. Явно е така.

Обърна се към Тод и разроши разсеяно косата му.

— Най-добре да отиваш на училище.

— О, но…

Тя повдигна вежда и спря извиненията му.

— Лятната ваканция е съвсем скоро. Те още ще са тук.

Той измърмори някакво възражение, ала Тори забеляза как я гледа. Охо, помисли си, точно като Фил преди.

Защо не беше усетила какво става? Трябваше да внимава, да бъде мила и да насочи момчето в друга посока. Човек не можеше просто да се усмихне и да махне с ръка на разочарованието на един тийнейджър.

— Ще мина след училище — заяви Тод засиял и отпраши, преди да успее да му отговори, а тя остана да хапе устни, разтревожена за него.

— Шерифе…

Тори се обърна рязко и застана лице в лице с Фил. Той се усмихна бавно и си сложи слънчевите очила. Раздразни я, че трябва да се напряга, за да види изражението му през тъмните стъкла.

— Кинкейд — отговори тя. — Как върви?

— Добре. Твоите хора са много сговорчиви.

— И твоите — кимна Тори. — Засега.

Фил се ухили.

— Очакваме актьорите този следобед. Директорът на продукция изясни ли с теб всичко относно паркирането на караваните и тъй нататък?

— Тя е много оправна — съгласи се Тори. — Постигаш ли това, което искаш?

Той помисли малко.

— Що се отнася до филма, засега да. — Протегна небрежно ръка и прекара пръст по значката й. — Ти беше заета през последните дни.

— Ти също.

— Не чак толкова. Оставих ти съобщения.

— Знам.

— Кога ще се видим?

Тя вдигна вежди.

— В момента се виждаме. — Той пристъпи по-близо и обхвана тила й с ръка. — Фил…

— Скоро — каза той тихо.

Тори усещаше съвсем ясно допира на пръстите му, но го погледна студено.

— Кинкейд, създавай сцените си от другата страна на камерата. Прелъстяването на служител на закона ще те изпрати обратно в килията. Оттам ще ти бъде трудно да режисираш филма си.

— О, смятам да те прелъстя — предупреди я Фил тихо. — Със или без тази проклета значка, Виктория. Помисли за това.

Тя не се отдръпна и не отмахна ръката му, въпреки че знаеше, че ги гледат няколко чифта любопитни очи.

— Ще отделя на заплахата ти няколко минути — обеща Тори сухо.

Само напрежението в пръстите му върху тила й показа раздразнението му. Тя реши, че той ще я пусне и се отпусна. Устните му покриха нейните толкова бързо, че Тори само можеше да си остане на мястото шокирана. Преди дори да помисли да го отблъсне, той я освободи. Когато се усмихна към нея, очите й бяха яркозелени от гняв.

— До скоро, шерифе — каза Фил весело и се запъти обратно към екипа си.

През по-голямата част от деня Тори остана ядосана в кабинета си. От време на време гласът на Фил стигаше до нея през прозореца, давайки нареждания. Знаеше, че правят панорамни снимки на града и затова стоеше далече от прозореца. Напомни си, че има да върши работа. И във всички случаи снимките изобщо не я интересуваха. Беше разбираемо, че хората от града стояха и се заплесваха, ала тя си имаше по-важна работа.

Трябваше да го поставя на място, помисли си Тори и погледна намръщено към бележника си. Трябваше веднага да го поставя на място. И щеше да го направи, но това щеше да му придаде твърде голямо значение. Най-добре той да внимава в картинката, реши тя. Една грешна стъпка и щеше да му даде да се разбере. Тори взе кафето си и го изпи с гримаса. Беше студено. Стана, проклинайки, за да си налее още една чаша.

През прозореца се виждаше доста оживена дейност и се чуваше поток от разговори, прекъсвани по време на снимките. Минаваше обяд и беше дяволски горещо.

Фил работеше без прекъсване от часове. С неохотно уважение тя си призна, че той не гледаше леко на работата си. Върна се на бюрото и се съсредоточи в своята.

Не беше забелязала, че бяха минали два часа, когато Мърл се втурна в участъка. Беше й горещо, беше уморена и се ядоса, че я прекъсва. Отвори уста да му се скара, ала преди да успее, той заговори ентусиазирано.

— Тори, те са тук!

— Страхотно — измърмори тя и се върна към бележките си. — Кои?

— Артистите. Дойдоха от летището в лимузини. Дълги, черни лимузини. Наредиха пет-шест каравани извън града за гримьорни и тъй нататък. Трябва да погледнеш вътре. Имат си телефони и телевизори и всичко останало.

Тори вдигна глава.

— Не си си губил времето, а, Мърл? — попита тя вяло, но той беше твърде развълнуван, за да забележи.

— И Сам Дреслър — продължи Мърл, като крачеше напред-назад и тропаше с ботушите си. — Сам Дреслър тук, във Френдли. Сигурно съм гледал всичките му филми. Той ми стисна ръката — продължи Мърл и погледна към дланта си с благоговение. — Помисли, че аз съм шерифът. — Стрелна Тори с поглед. — Разбира се, аз му казах, че съм само помощникът.

— Разбира се — съгласи се тя, развеселена. Никога не можеше да му се ядоса за дълго. — Как изглежда?

— Точно както би си помислила — отвърна той и поклати объркано глава. — Целият загорял и стегнат, с диамант на пръста, който те заслепява. Раздаде автографи на всички, които искаха.

Тори не можа да се сдържи и попита:

— Ти взе ли си?

— Разбира се. — Мърл се ухили и измъкна кочана си с квитанции. — Само това ми беше под ръка.

— Много изобретателно. — Тя погледна смелия подпис, който Мърл й показа. На другия край на страницата видя няколко елегантни заврънкулки. — Марли Съмърс — прочете Тори. Спомни си един филм от преди година и актрисата с неприятен сексапил.

— Тя е най-красивото същество, което съм виждал някога — промълви той.

Тори не би обърнала внимание на тази забележка, ако бе направена от който и да било друг. Обаче сега бързо вдигна поглед и го прикова в очите на Мърл. Онова, което видя там, я смути по начин, който й напомни за Тод.

— Наистина ли? — попита тя внимателно.

— Толкова е дребничка — продължи Мърл, загледан в автографа. — Розова и руса. Като кукла на витрина. Има големи сини очи и най-дългите мигли… — Той замлъкна и прибра кочана обратно в джоба си.

Тори се притесни още повече, ала си каза, че не бива да е глупава. Никоя холивудска принцеса нямаше да погледне втори път към Мърл Т. Джонсън.

— Е — вметна тя небрежно. — Чудно, каква й е ролята.

— Ще ми разкаже всичко довечера — заяви той и оправи периферията на шапката си.

— Какво? — изпищя Тори.

Мърл се ухили, потупа за последен път шапката си и погали измъчените си мустаци.

— Имаме среща — отвърна той и излезе самодоволно.

Тори остана да седи с отворена уста.

— Среща? — попита тя в празния кабинет. Преди да успее да реагира, телефонът до нея иззвъня и Тори го вдигна.

— Какво има — излая тя.

— Тори… Шериф Аштън, кметът Тууми се обажда — заекна кметът, леко объркан от тона й.

— Да, Бъд… — Гласът й още беше ядосан. Тори гледаше към вратата, която Мърл беше затворил зад себе си.

— Бих искал да дойдеш тук, в кабинета, шерифе. Тук са някои от актьорите. — Гласът му отново придоби важност. — Господин Кинкейд мисли, че би било добра идея да се видиш с тях.

— Някои от актьорите — повтори тя и си помисли за Марли Съмърс. — С удоволствие — каза заплашително и затвори, без да изслуша отговора на кмета.

Прекоси улицата с мрачни мисли. Нямаше да позволи някаква холивудска сладурана да разбие сърцето на Мърл, докато тя бе наблизо. Щеше да направи това ясно веднага щом беше възможно. Влезе в хотела и погледна авторитетно няколкото души от екипа на Фил, които се шляеха из фоайето. Бикс свали бейзболната си шапка и се усмихна.

— Шерифе!

Тори го изгледа спокойно, кимна му и продължи към кабинета. Зад гърба й той завъртя очи към тавана и притисна шапката към сърцето си. Бяха направени няколко забележки за предимствата да нарушаваш закона във Френдли и Тори изчезна през една врата.

Малкият кабинет беше претъпкан и климатикът ръмжеше бодро. Към Тори се обърнаха няколко чифта очи. Тя огледа набързо хората. Марли седеше на облегалката на стола на Фил, облечена в розов гащеризон. Завидните й форми бяха прекрасно демонстрирани. Косата й беше разрошена прелъстително около съблазнителното лице, подчертано с черни вежди и светлорозово червило. Изглеждаше по-млада, отколкото Тори очакваше, почти като гимназистка, която чака да я изведат на сладолед и газирана вода. Тори срещна открито погледа на ясните й сини очи с изражение, което накара Фил да се ухили, защото си помисли, че може би ревнува малко.

— Шерифе… — Кметът тръгна оживено към нея, решен да играе ролята на домакин. — Това е голяма чест за Френдли — започна той с най-добрия си глас на политик. — Убеден съм, че познаваш господин Дреслър.

Тори подаде ръка на мъжа, който се приближи към нея.

— Шерифе — започна той. Гласът му беше дълбок, със сърдечна интонация. Дреслър пое ръката й в двете си ръце, които за нейна изненада се оказаха мазолести.

— Това беше неочаквано — промърмори той и се вгледа внимателно в лицето й. — И много приятно.

— Господин Дреслър, възхищавам се от работата ви. — Усмивката й беше искрена, защото това беше истина.

— Сам, моля те. — Гласът му беше като бренди и с възрастта единствено бе потъмнял привлекателно, без да загуби плътността си. — Когато сме на снимки, ставаме близки като малко семейство. Виктория, нали?

— Да. — Усети, че ще го хареса и отново му се усмихна.

— Бъд ни кара да се чувстваме доста добре — продължи той и тупна кмета по рамото. — Ще пийнете ли с нас?

— Джинджифилов сок.

— Шерифът е на служба — обади се Фил и Тори обърна глава, за да го погледне. — Ще установите, че се отнася към работата си много сериозно. — Той докосна млечнобялото голо рамо на Марли. — Виктория Аштън, Марли Съмърс.

— Шерифе… — Марли се усмихна омайващо и в ъгълчетата на устните й се появиха загатнати трапчинки. — Фил каза, че сте необикновена. Изглежда отново е прав.

— Наистина ли? — Тори пое студеното питие, което й подаде Бъд, и измери актрисата над ръба на чашата.

Марли беше свикнала на дълги погледи и студенина от страна на жените и спокойно посрещна погледа й.

— Наистина — съгласи се тя. — Срещнах помощника ви преди малко.

— Чух.

Значи натам духа вятърът, каза си Марли и отпи от сангрията си. Бъд усети напрежението и продължи със запознанствата, за да заглади нещата.

Актьорите варираха от невинни девойки до ветерани — едно момиче, което Тори познаваше от няколко реклами; древен старец, който си спомняше от черно-белите филми, дето ги пускаха по телевизията в късните часове; лъскав двайсет и няколко годишен красавец, от онези, които неизменно разтупкват сърцата и изглеждат много добре на рекламните плакати. Тори успя да се държи приятно, остана достатъчно дълго, за да зарадва кмета и се измъкна. Тъкмо излизаше, когато усети на рамото си една ръка.

— Не обичаш ли купоните, шерифе?

Тя бавно се обърна към Фил.

— Не и когато съм на служба. — Знаеше, че той бе работил на слънцето цял ден, но не изглеждаше уморен, а въодушевен. Ризата му беше мокра от пот, влажната му коса беше прилепена над ушите, но по лицето му нямаше признаци на изтощение. Изведнъж разбра, че всъщност работата му доставяше удоволствие. Отново почувства към него привличане не по-малко, отколкото когато бяха сами в стаята му.

— Имал си дълъг ден — промълви Тори.

Той пое косата й в ръка.

— Ти също. Защо не отидем да се разходим с колата?

Тя поклати глава.

— Не, имам работа. — Искаше да отклони темата и заговори за това, за което мислеше най-много в момента. — Твоята Марли е направила голямо впечатление на Мърл.

Фил се изсмя.

— Обикновено е така.

— Не и с Мърл — прекъсна го Тори. Беше толкова сериозна, че той също стана сериозен.

— Той е голямо момче, Тори.

— Момче — съгласи се тя многозначително. — Никога не е виждал нещо като твоята приятелка. Няма да позволя да го нарани.

Фил издиша шумно.

— Твоите задължения като шериф включват ли съвети към влюбените? Остави го на мира — нареди й той, преди Тори да успее да му възрази. — Държиш се с него така, сякаш е малко кученце, което не се поддава на обучение.

Тя отстъпи назад.

— Не е вярно — възрази Тори, искрено разтърсена от тази мисъл. — Той е едно сладко момче, което…

— Мъж — поправи я тихо Фил. — Той е мъж, Тори. Стига си се държала като негова майка.

— Не разбирам за какво говориш — сопна се тя.

— Естествено, че разбираш — натърти Фил. — Не можеш да го пазиш под крилото си, както правиш с Тод.

— Познавала съм Мърл цял живот — подзе Тори с нисък глас. — Просто дръж захарното памуче изкъсо, Кинкейд.

— Винаги си толкова уверена в себе си, нали?

Цветът се отдръпна внезапно от лицето й. За момент Фил я изгледа в безмълвно учудване. Никога не бе очаквал да види такава болка в очите й и инстинктивно се протегна към нея.

— Тори?

— Не. — Тя вдигна ръка да го отблъсне. — Просто… Остави ме на мира. — Обърна се, пресече улицата и влезе в колата си.

Фил тръгна към хотела, проклинайки, и се върна. Тори вече беше отпратила на север.

Мислите й бяха в задънена улица. Случваха се твърде много неща. Защо трябваше това да й подейства така, чудеше се тя. Винаги се беше справяла лесно с проблемите, беше ги нагаждала към своя ритъм. Сега дълбоко в себе си искаше просто да продължава да кара колата си. Толкова много хора искаха нещо от нея, очакваха нещо. Включително, призна си Тори, и тя самата. Всичко я притискаше изведнъж. Имаше нужда да поговори с някой, ала единственият, който някога бе ставал за това, вече го нямаше.

Господи, не беше уверена в себе си. Защо всички казваха, че е? Понякога й беше толкова трудно да се чувства отговорна. Тод, Мърл, кметът, Креймърови, господин Холистър. Майка й. Искаше само спокойствие — достатъчно време, за да разбере какво става в живота й. Чувствата й към Фил я завладяваха неочаквано. Спря колата и осъзна, че тези чувства създаваха напрежение в нея — жена, която винаги се бе смятала за спокойна. На всичкото отгоре имаше проблеми, които трябваше да бъдат първи. Беше научила това от баща си.

Вдигна поглед и откри, че бе дошла до гробищата, без дори да забележи. Въздъхна и отпусна глава на кормилото. Беше време да дойде тук и да се изправи срещу нещата, които бе загърбила от онази нощ в болницата. Измъкна се от колата и тръгна по сухата трева към гроба на баща си.

Странно, че преди тук имаше вятър, помисли си Тори, гледайки към небето, далечните планини и просторната пустош. Гледаше към всичко, освен към това, което беше в краката й. Трябваше да има малко сянка, помисли си тя и обхвана лактите си с длани. Някой трябваше да засади дървета. Трябваше да взема цветя, каза си Тори и внезапно погледна надолу.

„Уилям Х. Аштън“

Не беше виждала надгробния камък преди. Не се беше връщала на гробищата от деня на погребението. От устните й се откъсна тих стон.

— О, татко…

Не е правилно, помисли си тя и разтърси бясно глава. Просто не е честно. Как може да е там, долу, в тъмнината, когато винаги е обичал слънцето.

— О, не — промълви отново. Не знам какво да правя, каза си Тори, обръщайки се мълчаливо към него. Не знам как да се справя с всичко това. Още имам нужда от теб. Притисна длан към челото си и се опита да възпре сълзите.

Фил спря зад колата й и излезе тихо. Изглеждаше много самотна и изгубена, изправена сред надгробните камъни. Първият му импулс беше да отиде при нея, но той го потисна. Това беше твърде лично за нея. Баща й, помисли си Фил и погледна към гроба, пред който стоеше Тори. Застана до ниската порта от ковано желязо в края на гробището и зачака.

Имаше нужда да каже толкова много неща, имаше още толкова много да сподели. Ала вече нямаше кога. Той си отиде прекалено внезапно. Не е честно, отново си помисли тя с мрачна ярост. Беше толкова млад и толкова добър.

— Толкова ми липсваш — прошепна Тори. — Липсват ми дългите разговори на верандата в тихите вечери. Пушеше онези ужасни пури навън, за да не одимиш пердетата и да не дразниш мама. Винаги толкова съм се гордяла с теб. Тази значка не ми отива — продължи Тори меко и вдигна ръка към нея. — Аз разбирам от закони и съдебни зали. Не искам да направя грешка, докато я нося, защото е твоя. — Пръстите й се свиха около значката. Изведнъж се почувства болезнено самотна, безпомощна и празна. Дори гневът беше изчезнал незабелязано. И все пак примирението, което се опитваше да почувства, беше отблъснато от скръбта, която не искаше да освободи. Ако заплаче, това нямаше ли да значи, че прави първата крачка, с която да се отдалечи от него?

Вгледа се уморено в името, издълбано в гранита.

— Не искам да си мъртъв — прошепна тя. — И се чувствам ужасно, защото не мога да го променя.

Извърна се от гроба с тъжно лице. Вървеше бавно, но измина половината от малкото гробище, преди да види Фил. Спря и се втренчи в него. Умът й беше празен, останаха само чувствата. Той се приближи към нея.

Застанаха лице в лице. Фил видя как устните й потрепват, сякаш иска да каже нещо, ала само поклати безпомощно глава. Прегърна я, без да продума. Скръбта, която я обзе, беше по-силна от всичко преди. Тори потрепери и се вкопчи в него.

— О, Фил, не мога да го понеса. — Тя зарови глава в рамото му и заплака за пръв път след смъртта на баща си.

Той я държеше мълчаливо, завладян от нежност, която не бе изпитвал към никого преди. Риданията й бяха неподправени и страстни. Фил галеше косата й и й предлагаше утеха без думи. Мъката и се изливаше на вълни, които сякаш я задушаваха и го караха да се измъчва за нея по начин, който беше странно интимен. Струваше му се, че може да почувства онова, което чувстваше Тори, и я притискаше силно, чакайки да преминат първите изблици.

Накрая риданията й стихнаха и се превърнаха в треперене, което беше някак по-покъртително от страстта. Още притискаше лицето си към рамото му и разчиташе на силата му, когато нейната я напускаше. Когато му позволи да я поведе към една каменна пейка, умът й беше олекнал и се чувстваше странно облекчена. Седнаха, но той я задържа близо до себе си и я обви с ръцете си в закрила.

— Можеш ли да говориш за това? — попита Фил меко.

Тя въздъхна пресекливо. От мястото, където седяха, виждаше ясно надгробния камък.

— Обичах го — промълви Тори. — Прекалено, казва майка ми. — Тя преглътна. Гърлото й беше сухо и я болеше. — Той беше всичко добро. Учеше ме да различавам не само доброто и лошото, а и всички полутонове между тях. — Тори затвори очи и отпусна глава на рамото му. — Винаги знаеше какво да прави. Идваше му отвътре и без усилие. Хората знаеха, че могат да разчитат на него, че той ще оправи нещата. Зависех от него, дори в колежа, в Албъкърки — знаех, че ще бъде там, ако имам нужда от него.

Фил целуна слепоочието й в жест на разбиране.

— Как умря?

Той усети по нея да преминава тръпка и я привлече по-близо.

— Получи масиран сърдечен удар. Нямаше никакво предупреждение. Не помня някога да е боледувал. Когато пристигнах, беше в кома. Всичко… — Тя спря, докато намери сили да продължи. Фил покри дланта й със свободната си ръка. — Всичко сякаш се обърка наведнъж. Сърцето му просто спря — завърши Тори с шепот и преплете пръстите си в неговите. — Сложиха го на респиратор. Със седмици нямаше нищо друго, освен тази проклета машина. И тогава майка ми им каза да я изключат.

Фил остави мълчанието да се проточи и проследи погледа й до надгробния камък.

— Трябва да й е било трудно…

— Не — каза тя тихо и безизразно. — Дори не трепна, не заплака. Майка ми е много решителна жена — добави горчиво. — И взе решението сама. Каза ми чак след като всичко беше свършило.

— Тори… — Той я обърна към себе си. Тори беше бледа, очите й блестяха и изглеждаше болезнено изтощена. В него нещо сякаш се скъса. — Не мога да ти кажа кое е правилно, защото няма такова. Ала знам, че идва време, когато всеки трябва да се изправи срещу нещо, което му се струва невъзможно да приеме.

— Ако бях видяла, че го прави от любов, а не за… Целесъобразност. — Тя затвори очи и поклати глава. — Прегърни ме пак. — Фил нежно я притегли в ръцете си. — Тази последна нощ в болницата се държахме много грозно, майка ми и аз. На него щеше да му е много неприятно. Не можах да се спра — въздъхна Тори. — И още не мога.

— Време. — Той я целуна по косата. — Знам колко банално звучи, но е нужно единствено време.

Тя замълча, като прие утехата му, събирайки от силата му. Ако разсъждаваше логично, щеше да реши, че не бе удобно да споделя с него съкровените си чувства при досегашните им отношения, ала в момента му се доверяваше напълно.

— Понякога там, в града, изпадам в паника — промълви Тори.

Това толкова го изненада, че отново я наклони назад и се вгледа в лицето й.

— Ти?

— Всички мислят, че понеже съм дъщерята на Уил Аштън, ще се справя с всичко, което изникне. А има толкова много варианти, освен правилния и погрешния.

— Ти си много добра в работата си.

— Аз съм добър адвокат — започна тя.

— И добър шериф — прекъсна я Фил. Повдигна брадичката й и се усмихна. — Това е мнение на някой, който е бил от другата страна на решетките. — Нежно махна косата от бузите й. Те бяха топли и още мокри. — Но не очаквай да го кажа на всеослушание.

Тори се засмя и притисна лицето си към неговото.

— Фил, ти можеш да бъдеш много мил мъж.

— Това изненадва ли те?

— Може би — промърмори тя. Стисна го с въздишка за последен път и се отдръпна. — Имам работа да върша.

Той й попречи да се изправи, като пак хвана ръцете й.

— Тори, знаеш ли колко много се натоварваш?

— Да. — Тя го смути, като вдигна ръката му към устните си. — Тези шест месеца са за него. Това е много важно за мен.

Фил взе лицето й в шепи. Изведнъж му се стори много крехка и уязвима. Страшно му се искаше да се грижи за нея.

— Нека да те откарам обратно. Можем да пратим някой за колата ти.

— Не, всичко е наред. Вече съм по-добре. — Тори го целуна леко. — Оценявам това. С никой не можех да говоря.

Той я погледна настоятелно.

— Би ли дошла, ако имаш нужда от мен?

Тя не отговори веднага. Знаеше, че въпросът бе по-сложен от простите думи.

— Не знам — каза накрая.

Фил я пусна и я проследи с поглед.