Нора Робъртс
Любов и закон (11)

Единадесета глава

Един от последните кадри, които щяха да снимат, беше доста напрегната сцена пред бара на Ернандес. Фил бе избрал да снима през нощта на слабо осветление, вместо през деня с филтри. Това щеше да помогне на актьорите да почувстват атмосферата и да запази твърдия реализъм в крайния продукт. Беше сцена, пълна с чувства, които щяха да се загубят, ако бяха преиграни. Още от самото начало нищо не вървеше както трябва.

Озвучителната техника на два пъти се повреди и причини дълги забавяния. Една опитна поддържаща актриса непрекъснато бъркаше репликите си и напускаше сцената, проклинайки се. Гръмна дефектна крушка и посипа парчета стъкло, които трябваше да бъдат събрани старателно. За пръв път от началото на снимките Фил трябваше да се справи с една наострена и сприхава Марли.

— Хей — подзе той, хвана я за ръката и я отведе настрани. — Какво става с теб?

— Нищо не излиза — сопна се тя вбесено. Отдалечи се малко с ръце на кръста и ритна праха. — По дяволите, Фил, просто не мога да го почувствам.

— Виж, размотаваме се с това повече от два часа. На всички ни е писнало. — Неговото собствено търпение висеше на косъм. Най-късно след два дни нямаше да има друг избор, освен да замине за Калифорния.

Трябваше да е доволен, че основната част от филма бе готова. Вместо това беше напрегнат, раздразнителен и търсеше някой, на когото да си го изкара. — Просто се стегни — каза й той рязко. — И го направи както трябва.

— По дяволите, чакай малко! — Марли веднага се разпали и остави раздразнението й да се излее в гняв. — Съобразявах се с безбройните ти дубли, с този вонящ, потен бар и с този забравен от Бога град, защото сценарият е злато. Оставих те да ме пришпорваш като кон, защото имам нужда от теб. Тази роля е моят билет за голямата игра и го знам много добре.

— Щом искаш билета — отвърна Фил, — трябва да платиш цената.

— Платила съм каквото трябва — отговори тя вбесено. Няколко глави се обърнаха безразлично към тях, но никой не се приближи. — Не съм длъжна да търпя отвратителния ти характер на снимачната площадка, защото имаш лични проблеми.

Той я измери с присвити очи.

— Ще трябва да приемеш точно това, което ти давам.

— Ще ти кажа нещо, Кинкейд. — Марли заби малкия си пръст в гърдите му. — Не съм длъжна да търпя нищо, защото съм точно толкова важна за този филм, колкото и ти, и двамата го знаем. Няма никакво значение кой получава повече пари. Кейт Лохмън е ключът към тази сцена и аз съм Кейт Лохмън. Не го забравяй и не си го изкарвай на мен.

Когато се обърна, за да си отиде, Фил я сграбчи за ръката и я дръпна обратно. Очите му бяха ледени, пръстите на ръката й бяха твърди. Ала когато погледна в напрегнатото й лице, той усети как гневът му се сменя с уважение.

— Дяволите да те вземат, Марли — каза той тихо. — Знаеш как да се слееш с образа, а?

— Познавам този отвсякъде — отвърна тя. Напрежението изчезна от стойката й.

— Добре, какво не ти харесва?

Ъглите на устните й се извиха нагоре.

— Исках да работя с теб — започна тя, — защото си най-добрият напоследък. Не очаквах да те харесам. Добре — продължи Марли, минавайки на професионален тон. — Когато Сам излиза след мен от бара и ме сграбчва, най-накрая загубил самообладание, той е бесен. Всичко, което е сдържал, се излива навън. Речта му е безпощадна.

— Ти не си го оставила на мира, откакто е дошъл в града — напомни й Фил, развивайки сцената в ума си. — Вече си прекалила. След сцената той ще те отведе в стаята ти, за да се любите. Ти печелиш.

— Така ли? — възрази Марли. — Моята героиня е твърда жена. Има причина да бъде. В нея има достатъчно уязвимост, за да не я презре публиката, но не е някаква пихтия.

— Значи?

— Значи той идва след мен, нарича ме уличница, студена пресметлива курва, освен всичко друго, и в отговор — аз го приемам просълзена и шокирана.

Фил помисли и на устните му се появи усмивка.

— Ти какво би направила?

— Бих го цапардосала тоя тип в мутрата.

Смехът му се разнесе по улицата.

— Да, мисля, че би го направила.

— Сълзи, може би — продължи Марли, която вече предвкусваше победата, — но и гняв. Тя не е кой знае колко далече от онова, в което той я обвинява, и това я вбесява. И той също, защото не е без значение за нея.

Фил кимна и веднага планира промените и ракурсите в главата си. Намръщи се, повика Сам и му изложи промяната.

— Можеш ли да го направиш, без да ми избиеш коронките? — попита той Марли.

— Може би — прихна тя.

— След като те удари — прекъсна ги Фил, — искам пълно мълчание за поне десет секунди. Изтриваш уста с опакото на ръката си, бавно, но без да сваляш поглед от нея. Да започнем от момента, в който Марли излиза от бара. Бикс! — Той остави актьорите и отиде да намери главния оператор.

— Тишина… По места… Давай… — Застанал до рамото на оператора, Фил гледаше как се развива сцената. Адреналинът се качваше. Виждаше го в очите на Марли, в стойката на тялото й, когато тя изхвръкна на тротоара през вратата на бара. Когато Сам я сграбчи, вместо да се остави да я завърти, Марли се обърна към него. Той сякаш също се възпламени, чертите му станаха по-остри и емоционални. Преди в сцената нямаше нищо, освен гнева на мъжа, сега присъстваше и гневът на жената. Вече се почувства и една дремеща сексуалност. Когато тя го удари, сякаш всички на снимачната площадка затаиха дъх. Жестът беше съвсем неочакван и, помисли си Фил в трептящата тишина, съвсем в стила й. Почти усещаше желанието на Сам да й отвърне, както и неспособността му да го направи. Марли го предизвикваше, шията й потръпна, когато преглътна нервно. Сам изтри уста, без да сваля очи от нея.

— Стоп! — Фил изруга тържествуващо, отиде при Марли, хвана я за раменете и я целуна силно. — Фантастично! — каза той и отново я целуна. — Фантастично! — Вдигна поглед и се ухили на Сам.

— Недей да опитваш същото и с мен — предупреди Сам, като попипваше долната си устна. — Има здраво кроше. — Той погледна мрачно Марли. — Да си чувала, че трябва да се дръпнеш малко точно преди докосването? — попита Сам. — Сценичен трик, нали разбираш.

— Отнесох се.

— Едва не те цапнах.

— Знам. — Тя се засмя и прибра косата си назад с две ръце.

— Добре, продължаваме оттук. — Фил се върна при оператора. — По места.

— Не можем ли да започнем от момента точно преди удара? — попита Марли и се изкикоти към Сам. — Ще ми даде началния тласък за останалата част от сцената.

— Смилете се над мен! — извика той.

 

 

В кабинета си Тори четеше внимателно едно дълго, подробно писмо от противников адвокат. Тонът беше много ясен през юридическите термини и плавния стил. Работата отиваше към съд, помисли тя и се намръщи. Щеше да отнеме поне два месеца, но този спор не можеше да се уреди извън съдебната зала. Въпреки че обикновено предпочиташе да стигне до споразумение без съд, почувства леко вълнение. Беше се отделила от работата си за твърде много време. До един месец щеше да се върне в Албъкърки. Тори установи, че има и желание, и нужда, от нещо заплетено и продължително, когато се върне.

Приспособяване, каза си тя и се опита да се съсредоточи върху думите в писмото. Този път щеше да има нужда от приспособяване, когато напусне Френдли. След като напусне Фил. Не, поправи се Тори и стисна носа си с пръсти. Той заминаваше пръв, утре или вдругиден. Беше смущаващо лесно да види празнината, която вече се оформяше в живота й. Тя си напомни, че няма право да мисли за това. Правилата бяха определени ясно в началото. И от двамата. Ако за нея нещата бяха започнали да се променят, просто трябваше да се върне малко и да утвърди приоритетите си. Нейната работа, нейната кариера, нейният живот. Това притежателно прилагателно никога не беше звучало по-празно от сега. Тори поклати глава и започна да чете писмото втори път от началото.

Мърл крачеше из кабинета и от време на време хвърляше погледи към нея. Беше се уговорил с Марли да се срещнат тук, след като тя свърши с работата си. Ала не беше очаквал, че Тори ще стои цяла вечер на бюрото си. Нямаше опит с хитростите и не знаеше как да разкара шефа си и да освободи кабинета за себе си. Надникна през прозореца и забеляза, че изключват прожекторите нагоре по улицата. Прочисти гърло и се обърна шумно към Тори.

— Сигурно си уморена — пробва той.

— Хм.

— Днес е доста тихо — опита Мърл отново, като въртеше копчетата на ризата си.

— Ъхъ. — Тя започна да нахвърля бележки в жълтия си бележник.

Мърл вдигна очи към тавана. Може би прекият подход ще успее, реши той.

— Защо не приключиш и не си идеш вкъщи?

Тори продължи да пише.

— Да не се опитваш да се отървеш от мен, Мърл?

— Ами, не, ъ… — Той погледна надолу към прашните върхове на обувките си. Все не умееше да се справя с жените.

— Среща ли имаш? — попита тя спокойно и продължи да нахвърля отговора на писмото.

— Нещо такова… Ами, да — отговори Мърл по-уверено.

— Давай тогава.

— Но… — Той замълча и пъхна ръце в джобовете си.

Тори вдигна глава и се вгледа в него. Забеляза, че мустаците му забележително бяха пораснали. Не бяха чак страхотни, ала придаваха зрял вид на лицето му, което винаги й беше напомняло това на мече. Още ходеше прегърбен и се изчерви под погледа й, но не отмести поглед, както би направил преди. Очите му гледаха към нея и в тях тя лесно можеше да прочете раздразнение и притеснение. Старата привързаност се събуди в нея.

— Марли? — попита меко.

— Да. — Мърл изправи малко рамене.

— Как ще се чувстваш, когато си замине?

Той сви рамене и отново обърна поглед към прозореца.

— Предполагам, че ще ми липсва. Тя е страхотна жена.

Тонът му я накара да се вгледа объркано в профила му. В него нямаше тъга, а обикновено разбиране. Тори се засмя леко и погледна към бележките си. Странно, помисли си тя, изглежда ролите им се бяха разменили някъде по пътя.

— Няма нужда да оставаш, Мърл — подзе Тори непринудено. — Ако сте планирали късна вечеря или…

— Планирали сме — прекъсна я той. — Тук.

Тя отново вдигна поглед.

— О, разбирам… — Тори не можа да сдържи усмивката си. — Изглежда преча.

Мърл пристъпи притеснено.

— О, Тори!

— Няма нищо. — Тя стана и продължи с пресилено услужлив глас: — Знам, когато не ме искат. Просто ще ида отзад и ще поработя по това сам-самичка.

Докато Тори събираше документите си, в Мърл приятелството се бореше с егоизма.

— Можеш да вечеряш с нас — предложи той галантно.

Тя пусна книжата и заобиколи бюрото. Сложи ръце на раменете му и го целуна по двете бузи.

— Мърл — каза Тори нежно, — ти си истинско съкровище.

Той й се усмихна доволен и вратата зад тях се отвори.

— Точно както ти казвах, Фил — заяви Марли, докато влизаха. — Красивите жени не го оставят на мира. Ще трябва да се наредите на опашка, шерифе — продължи тя и го хвана под ръка. — Тази вечер аз съм първа.

— Защо ли не я махна от пътя ти? — предложи Фил. — Това е най-малкото, което мога да направя след последната сцена.

— Човекът е абсолютно безкористен — каза поверително Марли на Тори. — Никаква жертва за хората му не е твърде голяма.

Тори изсумтя и се обърна към бюрото си.

— Може да му позволя да ме почерпи едно питие — реши тя, докато пъхаше книжата си в малко кожено куфарче. Той седна на края на бюрото и Тори му хвърли един поглед. — И вечеря.

— Сигурно ще успея да осигуря студени закуски — промърмори Фил.

Ниският, одобрителен смях на Тори беше прекъснат от телефона.

— Шерифът е на телефона… — Тя въздъхна машинално, когато чу развълнувания глас от другата страна. — Да, господин Потс. — Мърл изстена, ала Тори не му обърна внимание. — Разбирам. Какъв шум? — Тя изчака, докато старецът ломотеше в ухото й. — Заключени ли са вратите и прозорците ви? Не, господин Потс, не искам да излизате с пушката. Да, разбирам, че човек трябва да защитава имота си. — Мърл изсумтя саркастично и си спечели един строг поглед. — Оставете ме да се оправя с това. Ще пристигна до десет минути. Не, ще внимавам, просто стойте мирно.

— Крадци на овце — измърмори Мърл, когато Тори затвори телефона.

— Обирджии — поправи го Тори и отвори горното чекмедже на бюрото.

— Какво смяташ да правиш с това? — попита Фил, когато я видя, че вади пистолета.

— Абсолютно нищо, надявам се. — Тя започна да го зарежда спокойно.

— Тогава защо… Чакай малко — прекъсна се той и се надигна. — Да не искаш да кажеш, че този пистолет не е бил зареден?

— Разбира се. — Тори зареди последния патрон. — Никой нормален човек не държи зареден пистолет в отключено чекмедже.

— Вкарала си ме в килията с празен пистолет?

Тя се усмихна лениво и препаса кобура.

— Много беше сладък, Кинкейд.

Развеселен, Фил пристъпи към нея.

— Какво щеше да направиш, ако не бях отстъпил?

— Шансовете бяха на моя страна — напомни му Тори. — Но щях да измисля нещо. Мърл, дръж нещата под око, докато се върна.

— Губиш си времето.

— Това ми е част от работата.

— Ако само си губиш времето — започна Фил и я спря на вратата, — защо взимаш този пистолет?

— Прави много силно впечатление — отговори му тя и излезе навън.

— Тори, нали няма да отидеш в някаква си овцеферма като една съвременна Бел Стар.

— Тя е била от лошите — напомни му Тори.

— Сериозно ти говоря! — Фил застана вбесен пред колата и й препречи пътя.

— Виж какво, казах, че ще бъда там след десет минути. За да успея, ще трябва да карам като луда.

Той не помръдна.

— Ами ако там има някой?

— Точно затова отивам.

Тя посегна към дръжката на вратата, ала Фил здраво хвана ръката й.

— Идвам с теб.

— Фил, нямам време.

— Идвам.

Тори присви очи и се вгледа в лицето му. Не можеше да се спори с това изражение, реши тя.

— Добре, временно си назначен за помощник-шериф. Качвай се и прави каквото ти кажа.

Той вдигна вежди при тона й. Мисълта, че Тори ще отиде в някакво отдалечено ранчо само с пистолета за компания, го накара да преглътне гордостта си и да влезе в колата.

— Няма ли да получа значка? — попита Фил, когато тя запали двигателя.

— Използвай въображението си — посъветва го Тори.

Тя караше доста заспало, докато излязат от града. Щом оставиха сградите зад себе си, Фил забеляза с нарастваща тревога как стрелката на скоростомера се качва. Ръцете й стояха отпуснато и уверено на волана. Вятърът от отворения прозорец диво развяваше косата й, но лицето й беше спокойно.

Тори смята, че няма нищо, реши той, докато следеше как пейзажът препуска покрай тях. Ала ако допускаше, че има, продължиха мислите му, щеше да направи абсолютно същото. Тази мисъл го накара да потрепери леко от страх. В спретнатия черен кобур на хълбока й имаше едно грозно и много реално оръжие. Не беше нейна работа да гони крадци и да носи пистолет. Не беше нейна работа да се излага и на най-малката опасност. Прокле телефонното обаждане, което бе показало твърде ясно доколко потенциално опасна бе работата й във Френдли. Беше по-просто, докато мислеше за нея като за някаква фигурантка, съдник в кавгите на малкото градче. Нощното позвъняване бе променило всичко.

— Какво ще направиш, ако ти се наложи да използваш пистолета? — попита той неочаквано.

Тори знаеше върху какво бяха съсредоточени мислите му, без да го погледне.

— Ще преценя, когато се наложи.

— Кога изтича мандатът ти тук?

Тя отмести поглед от пътя за малко. Фил гледаше право напред.

— След три седмици.

— В Албъкърки ще бъдеш по-добре — промърмори той. В безопасност, беше неизказаната фраза. Тори си спомни как един клиент едва не я удуши в килията си, докато пазачите не го издърпаха, но реши, че по-добре да не го споменава. Зави надясно по един тесен, изровен и прашен път почти без да намалява скоростта. Фил се удари във вратата и изруга.

— Трябваше да си сложиш колана — вметна Тори безгрижно.

Той отговори грубо и лаконично.

Всяка светлина в малката къща светеше. Тори спря пред нея със скърцане на спирачките.

— Мислиш ли, че си пропуснала нещо? — попита благо Фил, разтривайки рамото, което се беше ударило във вратата.

— Ще наваксам по обратния път. — Преди да й отговори, тя излезе от колата и се заизкачва по стъпалата на верандата. Почука силно и извика, за да се представи. Когато Фил застана до нея, вратата се открехна. — Господин Потс — започна Тори.

— Кой е този? — попита настоятелно старецът.

— Новия помощник-шериф — отговори спокойно тя. — Сега ще огледаме около къщата.

Вратата се отвори още малко и разкри едно древно, набръчкано лице и блестяща, черна пушка.

— Чух ги в храстите.

— Ние ще имаме грижата, господин Потс. — Тори хвана приклада на пушката. — Защо не ми дадете това засега?

Потс стисна упорито пушката.

— Трябва да мога да се защитя.

— Да, ала те не са в къщата — напомни му тя меко. — Пушката би ми била полезна.

Потс се поколеба и отпусна хватката си.

— И двете цеви са пълни — заяви той и затръшна вратата. Чу се как заключи тройната ключалка.

— Това не ти е някакво безобидно старче — отбеляза Фил.

Тори извади двата патрона от пушката.

— Твърде отдавна е сам — каза тя просто. — Да огледаме наоколо.

— Хвани ги, шефе!

Тори едва сдържа смеха си.

— Просто не ми се пречкай, Кинкейд.

Фил забеляза, че независимо дали смяташе това за фалшива тревога или не, тя бе много усърдна. С празната пушка в едната ръка и фенер в другата провери всички врати и прозорци на порутената къща. Докато я гледаше, той се спъна в купчина кутии от боя и ги разпиля с дрънчене. Когато изруга, Тори се обърна да го погледне.

— Движиш се като котка, Кинкейд — каза тя възхитено.

— Тук навсякъде има купчини боклуци — възрази Фил. — Един крадец не би имал никакъв шанс.

Тори сподави кикота си и продължи напред. Заобиколиха къщата, търсейки път през двора на Потс, осеян със стари автомобилни части, изкорубена дървесина и ръждясали сечива. Доволна, че никой не се е опитвал да проникне в къщата през последните двадесет и пет години, Тори разшири кръга, за да провери участъка.

— Губим си времето — повтори Фил думите на Мърл.

— Тогава нека го пропилеем както трябва. — Тя освети неравната трева и продължи да върви. Фил вървеше примирен до нея. Мислеше си, че има по-добри начини да се прекара една топла лятна нощ. А луната беше пълна. И чисто бяла, забеляза той, взирайки се нагоре. Хладна, пълна и обещаваща. Искаше да се люби с Тори под нея, в неподвижния, горещ въздух с нищо и никой на километри наоколо. Желанието се появи внезапно и настоятелно и го обхвана объркващо.

— Тори — промълви Фил и сложи ръка на рамото й.

— Шът!

Заповедта беше рязка. Той почувства как тя се стяга под ръката му. Очите й бяха приковани в един сух, загиващ храст точно срещу тях. Фил отвори уста да каже нетърпеливо нещо и видя движението. Пръстите му се впиха в рамото й и той несъзнателно пристъпи напред. Този покровителствен жест беше инстинктивен и толкова естествен, че никой от тях не го забеляза. Фил не си помисли: „Това е моята жена и аз бих направил всичко, за да я предпазя“, а просто реагира. Тялото му стоеше пред нейното като щит, докато двамата мълчаливо наблюдаваха храста.

Чуваше се слаб звук, по-слаб от шепот по вятъра, но Тори усети кожата на тила й да настръхва. Сухите листа на храста шумоляха тихо от някакво движение. Тя извади двата патрона от джоба си и отново зареди пушката. Луната се отразяваше от смазания метал. Ръцете й не трепваха. Фил беше застанал стабилно, готов да се хвърли напред. Тори насочи пушката към луната и изпразни двете цеви. Звукът разцепи тишината като гръм.

Овцата, която пасеше зад храста, хукна към по-безопасно място с ужасено блеене. Фил и Тори гледаха как мръсното бяло петно бяга диво в нощта, без да продумат.

— Още един отчаян престъпник бяга от закона — забеляза сухо Тори.

Фил се разсмя облекчено. Усети всеки отделен мускул на тялото му да се отпуска.

— Бих казал, че избяга.

— Надявах се, че няма да го кажеш. — Ръката с пушката трепереше и Тори я свали до хълбока си. Преглътна с пресъхнало гърло. — Е, да идем да кажем на Потс, че домът и огнището му са в безопасност. След това можем да идем да се почерпим.

Фил сложи ръце на раменете й и погледна я погледна в лицето, осветено от луната.

— Добре ли си?

— Разбира се.

— Трепериш.

— Ти трепериш — възрази тя и му се усмихна.

Той плъзна ръка към китката й и усети пулса й да препуска.

— Дяволски те уплаши — каза Фил меко.

Очите на Тори дори не трепнаха.

— Да. — Отново успя да се усмихне, този път с повече чувство. — А теб?

— И мен. — Той се разсмя и леко я целуна. — В края на краищата, няма да ми трябва значка. — И няма да съм спокоен, добави Фил наум, докато ти не свалиш своята за последен път.

— Ох, не знам, Кинкейд. — Тя водеше обратно с лъча на фенерчето. — Първа нощ на работа и да подплашиш овца.

— Просто върни на лудия старец пушката му и да се махаме оттук.

Тори десет минути използва дипломатичността си, за да убеди Потс, че всичко е под контрол. Той отново се заключи, успокоен повече от факта, че Тори беше използвала пушката му, отколкото от информацията, че натрапникът е от неговото стадо. Тя се свърза с Мърл по радиото и пое обратно към града с умерена скорост.

— Сигурно мога да смятам това за подходящ завършек на пребиваването ми във Френдли — отбеляза Фил. — Опасност и вълнение през последната ми нощ в града.

Пръстите на Тори се стегнаха върху кормилото, ала тя успя да запази скоростта равномерна.

— Утре заминаваш.

Той търсеше съжаление в гласа й, но не го откри. Постара се да възприеме нейния тон и продължи да гледа през прозореца.

— Тази вечер свършихме, един ден преди срока. Утре заминавам с екипа. Искам да съм там, когато Хъфман види филма.

— Разбира се. — Болката пулсираше в нея, поразяващо осезаема. Беше й необходимо голямо самообладание, за да не изстене от нея. — Предполагам, че още имаш много работа, преди да свършиш.

— Студийните снимки — съгласи се Фил, като се мъчеше да пренебрегне чувството на паника и изоставеност. — Редактирането, монтажа… Предполагам, че, когато се върнеш в Албъкърки, графикът ти ще е доста натоварен.

— Така изглежда. — Тя гледаше светлините на фаровете. Дълъг прав път без завои и възвишения. Без край. Тори силно ухапа вътрешната страна на устната си, преди да посмее да продължи. — Мисля дали да не наема нов помощник.

— Това сигурно е добра идея. — Каза си, че нарастващата празнина в корема му се дължи на липсата на храна. — Не вярвам делата ти да намалеят много.

— Не, ще ми трябват шест месеца упорит труд, за да овладея положението. Сигурно ще започнеш нов филм, щом свършиш с този.

— Вече се подбират актьорите — измърмори той. — Освен това ще го продуцирам.

— И няма да има гаранти? — усмихна се Тори.

Фил също се усмихна.

— Ще видим.

Пропътуваха в мълчание още около километър. Тя намали скоростта, отби в един малък черен път и спря. Той се огледа наоколо, не видя нищо особено и се обърна към нея.

— Какво правим?

— Паркираме. — Тори се измъкна изпод волана и обви ръце около врата му.

— Няма ли някакъв закон относно използването на служебно превозно средство за незаконосъобразни цели? — Устата му вече търсеше нейната с копнеж.

— Сутринта ще платя глобата. — Тя заглуши смеха му с дълбока, отчаяна целувка.

Напредваха бавно, сякаш по взаимна договорка. Цялото удоволствие и желание бяха съсредоточени във вкусовете. Устните, зъбите и езиците им създаваха трептяща възбуда и ги подтикваха да бързат. Ала тепърва трябваше да задоволят нуждата си за месеци напред. Устните й бяха копринено податливи дори когато пресрещаха и увеличаваха желанието му. В него бушуваше дива, безумна страст, но устата й го държеше в плен. Фил не я докосваше никъде другаде. Този вкус на мед, тази кожа като горещ сатен щяха винаги да живеят в него.

Тори спусна устни по лицето му. Познаваше всяка гънка, всеки ъгъл, всеки наклон по-добре, отколкото познаваше собствените си черти. Ако затвореше очи, можеше да го види като жив, и знаеше, че трябва само пак да затвори очи след една или десет години, за да види същата жива картина. Кожата на врата му беше влажна и тя чувстваше още по-остро вкуса му, като я докосваше с език. Плъзна пръсти по ризата му и започна да разкопчава копчетата му, без да мисли. Когато оголи гърдите му и притисна дланите си върху тях, по тялото му премина тръпка. Тори бавно и подканващо върна устните си върху неговите.

Върховете на пръстите й оставяха по голата му кожа пътека от огън и лед. Устата й го притегляше и съзнанието му заплува. Задъханото му дишане се носеше в нощта. Той се раздвижи, искаше да я привлече по-близо, прокле ограниченото пространство на колата и я придърпа в скута си. Повдигна я към себе си и зарови лице във врата й. Задържа се там алчно, докато тя простена и сложи ръката му на гърдите си. Фил разкопча копчетата мъчително бавно и проследи линията по кожата й с пръсти, които я докараха до отчаяние.

Устата й жадно се спусна към неговата и Тори се притисна, за да докосне повече от тялото му. Положението им го правеше невъзможно, ала тялото й беше негово. Той прекара ръце по него и почувства как кожата й потръпна, когато ги премести към колана на джинсите й. Разкопча ги и плъзна вътре ръката си, а устата му се притисна към нейната и пое стенанията й.

Тя се напрегна, подлудена от ограниченията, докато ръката му я възбуждаше невероятно. Фил я държеше здраво, защото знаеше, че в момента, в който го докосне, ще изгуби контрол. Тази нощ, помисли си той, тази последна нощ, щеше да продължи вечно.

Когато Тори стигна върха, Фил се издигна с нея почти не на себе си. Никоя жена не бе толкова мека и отзивчива. Сърцето му туптеше болезнено, докато от ново я поведе нагоре.

Съпротивата й се смени с подчинение. Тя лежеше, разтреперана, в пашкул от несравними усещания. Беше негова. Макар и да не съзнаваше, че му се отдава напълно, тялото й го знаеше. Беше негова, може би от първия момент, може би от този, но вече нямаше връщане назад. Любовта я заливаше, страстта я запълни цялата. Не беше останало нищо, освен нуждата да притежава един мъж и да бъде притежавана от него. В този момент Тори се отказа от свободата си.

Промяната в нея раздвижи нещо в него. Той не можеше да пита и да разсъждава. Знаеше единствено, че трябва да се съединят сега, докато кипи нещо вълшебно. Това нямаше нищо общо с лунната светлина, която струеше в колата, или с вълшебната тишина, която ги заобикаляше. Беше нещо, свързано само с тях, и с това, което беше израснало тайно, въпреки съпротивата им. Фил не мислеше и не отричаше. Задърпа нейните и своите дрехи с внезапна припряност. Бързината беше на първо място в ума му. Трябваше да бърза, преди да се загуби онова, което трептеше в тясното пространство. Тялото й се озова притиснато под неговото, настойчиво и умоляващо.

Облада я на седалката на колата като страстен тийнейджър. Чувстваше се сякаш бе получил нещо много ценно и все пак неразгадаемо.