Джек Слейд
Дамата с мустанга (8)

8.

С Олд Визард Ласитър се споразумя много бързо и без всякакви проблеми.

— Наистина ли си намерил злато? — попита Ласитър.

Старият мъж бе страшно възмутен. Той бръкна в един от издутите джобове на протрития си, вонящ от мръсотия панталон и извади шепа самородно злато.

— В момента това е всичко — ухили се Олд Визард, — но ви се кълна, че имам още много от него.

— Окей — каза Ласитър. — Сега ти си вече изискан мъж и като такъв, естествено, се нуждаеш от подходяща изискана дама. Прав ли съм?

— Ако имаш някоя подръка, веднага ще се оженя за нея.

— Имам една специално за теб, стари приятелю. Но сега ще отидем първо при бръснаря. Той ще ти натика главата в казана с вода и отново ще направи от теб истински мъж. През това време ние ще ти набавим нови дрехи и всички останали неща, от които човек се нуждае навън, в цивилизования свят. Съгласен ли си?

— Само при едно условие — Олд Визард бе станал много самоуверен. — Да не си ми пробутал някоя стара мърша, че няма да участвам в играта. Как изглежда бъдещата ми съпруга? Искам предварително да зная това.

— Можеш ли още да си спомниш за вчера вечерта, стари приятелю?

Дребната фигура на Олд Визард се изпъна.

— Вървете по дяволите! — извика той. — Вие всички си мислите, че съм бил пиян. Този смешен шериф — и посочи към Джон Хардрок. — Този фалшификатор със звезда на ревера ме изгони от бара като магаре от някой обор под наем. И то, защото исках да поканя една хубава дама на чаша питие. Това не е ли нечуван позор? Ти беше непочтен, Джон.

Ласитър едва успяваше да остане сериозен.

— Вярно е, че беше малко груб с теб, Олд Визард, но това беше само в твой интерес. Тази дама си беше наумила да ти стане жена. Какво ще кажеш сега, а, стари момко?

Олд Визард почти загуби ума и дума. Брадичката му увисна надолу. После няколко пъти попита дали наистина е буден и дали не сънува всичко това. Трябваше да измине известно време, докато Ласитър окончателно го убеди.

После се отправиха към бръснаря. Тази сутрин те бяха първите му клиенти. Докато Олд Визард седеше в качето с вода, крещеше и пееше песни от войнишките си години, Ласитър се обръсна. Шерифът донесе купчина нови дрехи. Когато най-накрая мъжете заедно излязоха от бръснарницата, Олд Визард изглеждаше като истински бос.

Той дори малко бе изтрезнял. Рамо до рамо с Ласитър и шерифа, той крачеше горд и изправен по тротоара. Новината за случилото се разпространи със светкавична бързина.

Ласитър доведе Лукреция Армора от хотела. Тя привидно изглеждаше, че е напълно с ума си. Той й бе втълпил, че се казва Лук Прембрук и че е дошла в Колорадо заради някаква обява за женитба.

Венчавката стана в служебната стая на шерифа. Негово преподобие Самюел Бекерсфийлд беше както винаги малко пийнал, но речта му бе много тържествена.

Още същия ден Олд Визард напусна града със законната си съпруга. Той седеше на старото си магаре, а до него яздеше жена му на разкошен черен жребец.

— След няколко седмици ще дойда отново, за да взема още малко от жълтия метал — каза Олд Визард — и тогава ще отпразнувам такава сватба, каквато цяло Колорадо не е виждало. Ще бъдете горди със своя стар приятел!

За раздяла той размаха още веднъж неизбежното си шише с уиски и после, заедно със своята любима, се скри между хълмовете.

Целият град щеше да се пукне от смях и естествено не повярва нито дума на този смешен чудак.

Шерифът не бе особено доволен.

— Не беше правилно това — каза той на Ласитър. — Започвам вече да се упреквам, че го направихме.

Ласитър махна с ръка.

— Аз поемам отговорността, Джон.

Шерифът бе като втрещен и гледаше с недоверие към него.

— Означава ли това, че си намислил нещо?

— Мъж като мен има пръст навсякъде в играта. Важното е да те познават много хора, и то влиятелни, независимо дали в лошия или добрия смисъл на думата.

— Виждам, че не говориш с удоволствие за своите тайни — процеди шерифът. — Но да оставим това. Все някак ще се опитам да оправя тази работа.

Ласитър поклати глава.

— Не разбирам защо се тревожиш, Джон. Една подозрителна дама от Мексико стана жена на полуоткачен златотърсач. Никой от тях двамата няма да се оплаче от теб — докато говореше, той си мислеше, че отдавна не се бе обаждал на Бригада Седем. Вероятно вече го бяха обявили за мъртъв.

— Тук може ли да се подаде телеграма? — попита Ласитър, но в същия момент се сети, че досега не е виждал никакъв телеграф.

— Изглежда, че в мислите си ти си някъде съвсем другаде — каза шерифът, — но не се притеснявай! Понякога и аз изпитвам същото. Така става с хората, които мислят едновременно за много неща.

Дивия Бил Слокум влезе в служебната стая заедно с един индианец от племето чирикахуаи.

— Бързия вълк носи важни новини — съобщи той. — Нещо лошо се тъкми в планината. Бандитите бродят наоколо на малки глутници като прегладнели вълци. По хребета на планината си препращат различни сигнали. Време е да тръгваме колкото се може по-бързо. Ако въпреки всичко негодниците открият ранчото ми, зле се пише на жените ни.

— Готов съм — отвърна Ласитър и протегна ръка на шерифа. — Всичко добро, Джон. Няколкото часа, прекарани с теб, бяха много приятни за мен. Когато отново се видим, ще пийнем по една чаша.

Шерифът бе доста сериозен.

— Да се надяваме, че ще се видим отново, Ласитър…

 

 

Час по-късно, след като тримата напуснаха града, Ласитър продължи да си мисли за последните думи на шерифа. Със сигурност пътят, който беше пред тях, нямаше да бъде никак лек и трябваше да бъдат изключително предпазливи. В тази насечена от долини и пропасти, трудна за ориентиране планина имаше безброй места, в които бандитите можеха да им устроят клопка.

— Като се позамисля — измърмори Ласитър, — си казвам, че досега сме имали страшен късмет и че все някога този късмет ще ни изневери.

Дивия Бил Слокум също бе направил загрижена физиономия. Приличаше на човек, изпълнен с мрачни предчувствия.

— Сега в никакъв случай не бива да действаме необмислено — каза той. — Това ще бъде най-лошото, което бихме могли да направим.

Ласитър несъзнателно се сети отново за Кара Мараков. Странно, но тази жена му липсваше, въпреки че за последен път я бе видял предния ден.

— Какво знаеш за Хънтър, Бил? — попита той. — Попаднах в една история, която постоянно ме поставя пред все нови и нови загадки.

Дивия Бил ядно се изплю встрани.

— Намирам, че отново задаваш прекалено много въпроси, приятелю — отговори той. — Защо изобщо говори с Джесика за тази банда? Искаше да научиш нещо и от нея, нали? Не се връщай на този въпрос в нейно присъствие, Ласитър. Така само ще подлютиш стари рани.

— Добре, ще го имам предвид.

Наближаваше обяд. Слънцето силно препичаше.

— Не искаш ли все пак да ми разкажеш ти, Бил? — попита Ласитър. — Или и у теб моите въпроси разтварят стари рани?

— Вече ти казах, Ласитър! Питаш твърде много. Какво толкова те интересува цялата тази история? Оттеглихме се с Джесика в тази планина, защото и двамата търсихме спокойствие и защото исках да й предложа нова родина. На нея и на индианците. Не желая нищо друго, освен спокойствие, Ласитър! Разбери го най-сетне!

— Но те ти донесоха война, Бил. На теб и на останалите. Сега ние всички трябва да се борим. Става въпрос за твоята земя, Бил. Сега трябва да си покажеш зъбите! Нямаш друг изход.

Дивия Бил Слокум бе страшно вбесен и това му личеше.

— Само ако знаех що за човек си, Ласитър! — раздразнено каза той. — От седмици яздиш с Кара Мараков, но не от любов към нея. Имаш някаква поверителна задача, прав ли съм? Ти си човек на закона, Ласитър. Защо не си го признаеш поне пред мен?

Ласитър мълчеше. Пред никого не биваше да открива истинската си самоличност. Бе длъжен да мълчи дори и пред най-добрия си приятел.

— Дори и така да е, какво от това? — попита Ласитър след кратко мълчание. — Ще се промени ли нещо между нас двамата, Бил?

Дивия Бил ядно бе вперил поглед пред себе си. Беше в силно превъзбудено състояние. Вероятно причината бе в това, че се тревожеше за Джесика.

Въздухът между скалите ставаше все по-непоносим. Те постоянно зорко се взираха във всички посоки. Индианецът Бързия вълк през цялото време яздеше половин миля пред тях и веднага щеше да даде сигнал, ако се появеше нещо подозрително.

Изведнъж от дъното на голата долина видяха как на едно възвишение между две стръмни червени скали апахът рязко дръпна юздите на пъстрия си кон. Бързия вълк посегна към уинчестъра, който висеше на една кожена примка от дясната страна на седлото.

Вече бе твърде късно.

От тъмния прорез между скалите се отдели конник и бавно излезе на светло под слънчевите лъчи. Яздеше черен кон. По седлото и юздата блестяха сребърни украшения.

Ездачът спря коня си пред апаха и направи жест, че идва с мир, като протегна дланта си навън към индианеца.

Бързия вълк направи същия жест.

Двамата започнаха да разговарят.

Дивия Бил Слокум и Ласитър бавно се приближиха. Вече не можеха да яздят бързо, тъй като през последните часове конете им прекалено се бяха изтощили.

Изведнъж Дивия Бил нададе изненадан вик.

— Приятелю! Приятелю Ернесто! Хей, Ласитър, това е Ернесто Секула, за когото ти разказах в Сънбийм.

Мъжът на черния кон размаха за поздрав широкополото си сомбреро, чийто връх бе украсен с блестящата змийска кожа.

— Приятелю Бил! — извика той.

Дивия Бил вече бе при мексиканския си приятел.

Двамата си стиснаха ръцете. Ернесто Секула се наведе от седлото и го потупа по рамото.

— Мислех си, че отдавна си станал храна за лешоядите — каза Дивия Бил. — Колко време не съм те виждал! Повече от две години, нали?

Мексиканецът кимна мрачно.

— Така е, приятелю Бил. През цялото време бях в Мексико. Опитах се отново да събера около мен старите си приятели. Рискувах всичко, за да си върна хасиендата, която принадлежеше на моите родители, но напразно, приятелю. Другите се оказаха по-силни. Отново бях преследван от платените им стрелци. Отново трябваше да избягам от родината си. Тогава те потърсих в Аризона. Нуждаех се от подслон, но ти не бе вече в твоята долина. И така, продължих да яздя на север. Преди три дни бях в град Сънбийм и чух името ти. Тогава препуснах към планината Ямпа, за да те потърся.

Дивия Бил се засмя весело.

— И сега ме намери, Ернесто. Това е добре. Надявам се, че ще останеш известно време.

Сянка премина по лицето на мексиканеца.

— Нима искаш да ме обидиш, Бил?

— За бога, не съм си и помислял. Знам със сигурност, че ще се биеш рамо до рамо с мен.

През това време Ласитър имаше възможност да наблюдава незабелязано мексиканеца и да добие първо впечатление за него.

Този Ернесто Секула беше буен, безогледно смел мъжага с дълга, черна брада, която придаваше на вида му нещо пиратско. От тъмните му очи се излъчваше гордост и несломима твърдост. Още от пръв поглед Ласитър изпита симпатия към него.

На гърдите си Ернесто носеше кръстосан патрондаш. Червената риза бе разтворена отпред и откриваше силно окосмените му гърди. Черни косъмчета растяха чак до врата му. На хълбока му висеше кобур с тежък мексикански револвер. От лявата страна на обкования със сребърни капси колан бе закрепил дълго мексиканско мачете. В ръкопашен бой то беше страховито оръжие.

Като цяло, този мъж правеше изключително впечатление. Той бе олицетворение на безразсъдно смел и безстрашен боец. Ласитър от пръв поглед разбра, че Ернесто не беше от онези примитивни мъже, които се срещат под път и над път.

Мексиканецът бе това, което хората наричат истински идалго. Човек, изпълнен с гордост и благородство. Един от малкото истински бойци, които се бяха издигнали над пошлата низост.

Ернесто Секула погледна въпросително към Ласитър.

— Това е Ласитър, нали?

— Да.

Изпитателният поглед на мексиканеца се плъзна по Ласитър. За секунди той сякаш попи всяка подробност от фигурата му.

— Говорих с някои индианци — обясни брадатият Ернесто. — Те ми разказаха за един огромен мъж, когото наричаха бог на огъня и гръмотевиците. Още преди време в Мексико слушах да се говори за теб, Ласитър. Повечето хора произнасят името ти с голямо уважение. Сигурно и в моята родина си сторил много добрини на онеправданите и на хората, изпаднали в беда.

Ласитър сви рамене.

— Било е случайно — отвърна той. — Мисля, че ние двамата ще се разбираме, Ернесто. Допускам също, че вече знаеш какво ни очаква.

Мексиканецът се усмихна и показа блестящите си зъби.

— Доста отдавна не ми се е налагало истински да се бия — спокойно отговори той. — Да тръгваме, приятели. Към твоето ранчо, Бил. Ловците на хора вече го търсят. Исках да ме заведат дотам, но от индианците ти никой не прояви готовност да ми покаже пътя.

— Правилно — отвърна Дивия Бил. — Трябва да мога напълно да разчитам на тези хора. Ако се намери дори и един предател сред тях, цялото ми дело с един удар ще отиде на вятъра.

Дивия Бил пришпори коня си. Ласитър яздеше малко по-назад. Бързия вълк от племето чирикахуаи бе вече доста напред.

Дивия Бил и Ернесто разговаряха оживено. Ласитър бе наясно, че сега Дивия Бил обясняваше още веднъж на мексиканския си приятел всичко с пълни подробности.

Ласитър мислеше за поръчението си. Вече за трети път му се налагаше да се бие против организацията на ловците на хора. Това бе борба срещу многоглаво чудовище. Ако човек му отсечеше едната глава, на нейно място веднага израстваха няколко други.

Трябваше да се открият корените на това зло и да се унищожат.

Такава бе задачата на Ласитър.

У него постепенно се надигаше съмнението, дали изобщо някога щеше да се добере до тези корени.

Можеше да успее само с помощта на Кара Мараков.

Каква ли цел преследваше тази жена? Тя многократно бе говорила за някаква тайна. Каква тайна имаше предвид? Дали действаше от желание за мъст, или искаше самата тя да оглави организацията?