Джек Слейд
Дамата с мустанга (3)

3.

Мрак се спускаше над долината на индианците в планината Ямпа. В селото горяха огньове. Беше втората нощ след жестокото нападение на ловците на хора. Този път те явно не бяха дошли за пленници. Ласитър бе разбрал това от разговора с Дамата с мустанга. Също така отдавна му бе станало ясно, че Кара Мараков съвсем съзнателно се бе отправила насам.

Защо ли тази жена се бореше така ожесточено срещу бандата, към която бе принадлежала. Това той със сигурност знаеше. Дали някога щеше да научи цялата истина?

Ласитър си мислеше за страшната история, която му разказа Дамата с мустанга. Заради Хънтър тя бе загубила всичко мило и скъпо, което бе притежавала, но въпреки това действаше много по-различно от Кара Мараков, която бе започнала борба против онази организация.

Погледна към Кара. Тя седеше край огъня с наведена глава и бе напълно потънала в мислите си. Имаше уморен и изтощен вид, но Ласитър беше сигурен, че това състояние няма да трае дълго. Кара бе пълна с неизчерпаема енергия. Тя винаги много бързо се съвземаше и от най-тежките изпитания. Наистина бе изключително трудно да я принудиш да падне на колене.

Откакто напуснаха Уайоминг, вече четири седмици бяха на път. Бяха си позволили само малки почивки. През миналата нощ им се случи да попаднат на това нападение над индианците и всички те не спаха дори и на следващия ден.

Дамата с мустанга и Дивия Бил Слокум напуснаха долината още рано сутринта и казаха, че ще се върнат след няколко часа.

Преди да тръгнат, Джесика Морено помоли Ласитър да остане в долината. Последните й думи още звучаха в съзнанието му:

— Остани тук, Ласитър! Индианците се нуждаят от човек, който знае да се бие. Изчакайте ни, докато се върнем!

Той се надигна от мястото си до огъня и измъкна от вързопа на седлото наченато шише с уиски. Искаше да прокара горчивия вкус след яденето, приготвено им от индианците. Ласитър знаеше, че те се хранят със змии, гущери и катерички. Бе видял как изливат в глинени съдове сок от сварени корени. Може би от него идваше този горчив вкус.

Когато отпи от уискито, чу тихи стъпки. Помисли си за Кара и леко обърна глава.

Бе изненадан да види Жералдин.

Въпреки тъмнината, позна прелъстителната й усмивка.

— Може ли и аз да изпия една глътка? — тихо попита тя.

Ласитър й подаде шишето. За миг ръцете им се докоснаха и в съзнанието му изплува мисълта, която го занимаваше дни наред. Той постоянно изтикваше тази мисъл на заден план и се опитваше да я забрави.

Но сега отново всичко оживя. А и Жералдин стоеше толкова близо до него, че той усещаше топлия й дъх върху лицето си.

Намираха се между скалите, където бяха оставили седлата и вързопите. Мястото беше отдалечено на около двайсет метра от огъня, около който седяха само Кара и Пиер. Малко по-натам горяха огньовете на индианците. В страха си те все още гледаха да стоят на разстояние от белите, дошли така ненадейно в долината им. Вероятно в това имаше и жест на уважение.

Мулатката върна шишето на Ласитър и изведнъж застана съвсем близо до него.

— Кара ей сега ще се мушне под одеялото — прошепна тя. — А и Жан-Пиер скоро ще заспи.

Стана му ясно какво иска Жералдин от него. Беше го чувствал през всичките дни. Погледът на мулатката бе недвусмислен и не беше нужно човек да е ясновидец, за да го разгадае.

Затова мислите му все по-често се въртяха около тъмнокожото момиче. Несъмнено желанието й бе голямо, факт, който Ласитър можеше да използва, ако пожелаеше.

Ръката на Жералдин леко се плъзна по наболата му буза. Той не се бе бръснал вече от седмица и знаеше, че външният му вид е доста променен. Може би това не бе съвсем лошо, особено когато се случеше стари познати да пресекат пътя му.

— Какво искаш? — рязко попита Ласитър. — Да не би да си дошла, за да си побъбрим приятелски?

Заговори й така грубо, защото не виждаше края на оная тайнствена следа, по която бе тръгнал преди седмици в Монтана.

— Искам да бъда с теб — каза тя. — Не можеш ли да разбереш това, Ласитър? Наблюдавам те отдавна. Постоянно се опитвах да ти дам някакъв знак. Не се прави, че нищо не си забелязал. Не можеш да ме излъжеш. Ти знаеш, Ласитър. Като жена аз усещам тези неща.

Естествено тя имаше право, но той не желаеше да си признае веднага.

— А Жан-Пиер? — сдържано попита Ласитър.

— Той е добър човек — отвърна Жералдин. — Аз го обичам по свой начин. Понякога Жан е истински мъж, ако разбираш какво имам предвид. Естествено, че разбираш, приятелю. Но той много рядко е нежен с мен.

— Защо тогава остана при него? — попита Ласитър. — Отдавна можеше да го напуснеш.

От една страна, цялата тази история, която се разиграваше тук, го привличаше, но от друга страна си мислеше за приятелските отношения с Жан-Пиер, които на всяка цена държеше да запази.

Мулатката се притисна по-плътно до него. Голите й ръце нежно обвиха врата му. Колкото и да се бореше против природата си, възбудата не му позволяваше да я отблъсне.

Погледна над рамото й към огньовете. Видя как Кара се уви в завивките си. Жан-Пиер бе легнал малко по-натам и вече спеше.

Ласитър мислеше за поръчението. Може би щеше да се получи нещо, ако не откажеше на мулатката. Мъничко любов в полза на Бригада Седем.

При тази мисъл той несъзнателно се усмихна.

— Да вървим! — прошепна тя. — Отсреща между скалите открих малка падина. Ела, Ласитър. Моля те…

Не можеше повече да устои.

Изчезнаха в отвора между двете канари. Мулатката се притисна силно до него и Ласитър почувства с всяка фибра на тялото си пламенната й кръв.

Обгърна с лявата си ръка раменете й. Върховете на пръстите му се плъзнаха между полуоголените й гърди и той усети твърдостта под меката като кадифе кожа.

Около тях беше тихо. Звездите блестяха в безлунното небе. Между скалите бе приятно и топло. Мулатката се отдели от него и му се стори, че чува сподавена въздишка. Тя едва потискаше страстта си.

С ловките си и бързи пръсти Жералдин разкопча блузата си. Тъмното й тяло примамливо се откри на фона на звездната светлина.

Миг по-късно бе напълно гола и отново се приближи с разтворени обятия към Ласитър.

Мулатката здраво се вкопчи в него и прошепна:

— Искам да те спася. Искам да те държа винаги така здраво, както сега.

Ласитър усети, че е близо до собствената си цел. После щеше да поприказва с нея. Разговорът не биваше да трае много дълго. Не искаше Кара да заподозре нещо. Това, което възнамеряваше да направи, му се струваше като мръсно предателство, но си каза, че друг избор няма, тъй като наистина искаше да помогне на Кара. Беше й обещал и нямаше никакво намерение да не удържи на думата си.

Каквото щеше да става, трябваше да стане.

Защо бяха всички тези угризения на съвестта? В края на краищата, той беше тук, за да съчетае приятното с полезното.

Когато легна с мулатката в мекия мъх, Ласитър не мислеше повече за нищо. Тя се обърна под него и го целуна с всеотдайност и дива страст. Усмивката й излъчваше триумф.

Сега Жералдин със сигурност мислеше за Кара.

Несъмнено тя щеше да се опита да го привърже към себе си с всички средства. Дали от ревност към своята съперница, или защото наистина искаше да му помогне?

Мулатката бе пламенна като вулкан. Също толкова дива и буйна както Кара Мараков. И все пак между двете имаше известно различие. Кара като че ли бе по-опитна, по-самоуверена в ласките си. Напротив, в прегръдките на Ласитър Жералдин бе изгубила всякаква представа за действителността.

— Казах ти, че искам да те спася — промълви тя много по-късно, след като бяха лежали известно време изтощени и безмълвни един до друг. — Искам да ти помогна, Ласитър.

— Защо?

— Защото те обичам.

— Трябва да помислиш за Жан-Пиер. Той се нуждае от теб. Достатъчно дълго съм ви наблюдавал. Силно привързан е към теб и ако го напуснеш, ще бъде много отчаян.

Ласитър изрече всичко с известна несигурност. Не знаеше дали е подбрал най-правилните думи.

— Жан-Пиер е баща на Кара — промълви мулатката. — Кара е по-скъпа за него, отколкото аз. Кълна ти се!

— Не мога да го повярвам.

— Ще ти го докажа.

Ласитър се усмихна.

— И по какъв начин, Жералдин?

В първия миг той искаше да я попита какви планове всъщност имаше Кара, но в последния момент се разколеба. Беше по-добре, ако мулатката сама започнеше да разказва. Ласитър трябваше да внимава да не събуди недоверието й.

— Кара те води към гибел! Чуй ме, защото иначе много скоро ще бъдеш мъртъв.

Ласитър мълчаливо я изчака да продължи.

Жералдин се изправи. Кожата й блестеше на звездната светлина.

— Ти нямаш ни най-малка представа, какво изобщо се разиграва тук, Ласитър — страстно продължи тя. — Вече не ти ли е направило впечатление, че имаш работа с една луда? От тази жена може всичко да се очаква. Убедена съм, че си е загубила ума. От човек, изпълнен с толкова много омраза, може да се очаква абсолютно всичко. Още ли не си забелязал това? Кара има една-единствена цел. Тя иска само да убива и да унищожава. Забравила е всякакви граници и аз зная, че един ден ще умре. Никой не може да я възпре. През последните седмици пожъна много успехи и сега се смята за непобедима, оставяйки ти да й вършиш черната работа. Тя разчита на теб, Ласитър, но когато престанеш да си й нужен, ти ще умреш, както и всички останали, които са се изпречвали на пътя й. Умолявам те, Ласитър! Напусни Кара, докато още можеш да го направиш. Направи го, преди да е станало прекалено късно!

Жералдин все още не му беше разкрила нищо, което можеше да му послужи като отправна точка.

— Ти ми говориш с недомлъвки — спокойно каза Ласитър. — Нищо не разбирам. Кого мрази Кара? Кого иска да унищожи? И защо мислиш, че ще бъда загубен, ако остана при нея?

Жералдин наведе глава. Лицето й беше над очите му и той не можеше да избяга от обаянието, което се излъчваше от нея.

— Трябва да ти разкажа цялата история от самото начало — прошепна мулатката. — Всичко е започнало с Жан-Пиер Дюпон. Бил е женен за богата руска графиня. Тя се е казвала Кара Мараков и е носела същото име, което днес носи тяхната дъщеря. Жан-Пиер се оженил за графинята в Сент Луис преди войната. Когато войната избухнала, те се оттеглили в Мексико. Двамата предполагали, че един ден парите на Юга няма да имат повече стойност, затова вложили цялото си състояние в Мексико. Кара по това време е била на десет години и расла в разкошна хасиенда в Сонора. През войната майка й умряла. Била пленена в Сент Луис от тайни агенти на Юга. Предприела пътуване в Щатите, защото искала да уреди още няколко сделки. Във всеки случай това казва Жан-Пиер. Не зная дали историята му е вярна, но със сигурност жена му е била разстреляна, когато се опитала да избяга. След това дошъл в Щатите и се борил против Конфедерацията.

Тя спря за малко.

Ласитър я слушаше с интерес. Това наистина беше изключителна нощ. По всичко личеше, че тя ще му донесе успех.

— Шпионин ли е бил?

Мулатката сви рамене.

— Не зная, но предполагам. Бях на шестнайсет години, когато се запознахме. Живеех сама в малка колиба до голямата река. Жан-Пиер бягаше. Една вечер слушах в далечината тътена на оръжията. Когато излязох за малко от колибата, го видях. Той бягаше. Не зная защо го приютих. Може би защото изпитах съжаление към него. Дрехите му бяха целите разкъсани. Раните му кървяха. Направо го дотътрих до тясната стаичка, като той вече бе в безсъзнание. Когато малко по-късно пристигнаха преследвачите, аз отново стоях пред къщата. Бяха янки. Попитаха ме дали съм видяла нещо и аз ги излъгах…

Разказът на Жералдин беше твърде подробен и подлагаше на изпитание търпението на Ласитър. Той се питаше дали до края на нощта ще стигне същината на историята.

След дълга пауза мулатката продължи.

— Жан-Пиер беше изключително благодарен. Взе ме със себе си в Мексико и ме заведе в хасиендата. Там се запознах с Кара. Тя вече бе напълно зряла жена, въпреки че беше едва на четиринайсет години, както ми бе казал Жан-Пиер. Той приписа цялата хасиенда на нейно име и се върна заедно с мен обратно в Щатите. Помоли ме да остана при него. Аз с удоволствие се съгласих, защото Жан-Пиер, както преди малко ти казах, беше много добър с мен. Едва по-късно забелязах, че той не търсеше нищо друго, освен отмъщение. Отмъщение за смъртта на жена си. Откри следите на тримата янки, които междувременно бяха спечелили в Юга добро име и богатство. И тримата бяха виновни за смъртта на жена му. Установи, че те са присвоили всичко, което тя се е опитала да спаси, и са я застреляли, както разправят хората, по време на бягството й. Но кой изобщо можеше да разследва такъв случай сред хаоса на войната? Тогава всичко беше с краката нагоре…

Ласитър поклати глава.

— Няма смисъл да ми разказваш тези неща, Жералдин. Достатъчно ми е това, което аз самият съм изживял.

— Добре — отвърна тя. — Ще бъда кратка. Жан-Пиер уби мнимите виновници. За да бъда съвсем точна, отрови ги. Нали знаеш, че готви превъзходно, и не бе трудно да стане готвач в няколко от най-изисканите ресторанти. Естествено, мина доста време, докато спипа жертвите си. Бяха изтекли три години, когато се върнахме в Мексико. Дъщерята на Жан-Пиер междувременно се бе омъжила и бе станала майка. Синът й се казваше Хуанито Александър. Жан-Пиер изобщо не беше съгласен с тази женитба, най-вече защото мъжът й бе обикновен човек от народа. Кара го бе приела с двамата му братя при себе си и смяташе постъпката си за нещо съвсем естествено. Стигна се до свада между нея и Жан-Пиер и той отново напусна Мексико с мен. Две години по-късно узнахме, че хасиендата и цялото огромно имение не принадлежат вече на Кара, а няколко месеца след това чухме, че живее в Ногалес и че там…

Внезапно мулатката спря да говори.

Ласитър видя как цялото й тяло потрепери и на лицето й се изписа невероятен ужас.

Жералдин искаше да каже още нещо. Устата й се отвори, но от нея не се отрони нито дума, а само едва чут стон. После потръпна от спазъм.

Ласитър усети как мулатката се отпусна в ръцете му.

— Жерал…

Не успя да произнесе цялото име. Бяха изминали най-много една или две секунди, откакто тя така внезапно потръпна. Всичко настъпи съвсем неочаквано и за двамата. Да, и за него, който винаги съобразяваше възможните опасности. Но този път бе изненадан точно толкова, колкото и Жералдин. Вина за това имаше и вниманието, с което слушаше думите й, както и хилядите мисли, които в момента се въртяха в главата му.

Той плъзна ръка по голия гръб на мулатката. Под пръстите си усети топла, лепкава течност. После нещо твърдо. Дръжката на нож.

Бе изминала още една секунда.

Едва сега Ласитър схвана напълно какво се бе случило. Силна тръпка на ужас премина по тялото му.

Пусна Жералдин върху меката земя, положи я на една страна, посегна към колана си и извади револвера от кобура. Всичко извърши с едно-единствено плавно движение. Съзря очертанията на сянка между скалите и вдигна револвера.

Разнесе се изстрел и смътната сянка сякаш потрепери, но не се чу вик, нито дори болезнен стон. А може би ехото на изстрела го бе заглушило.

Ласитър скочи към мястото, където бе забелязал сянката или онова, което му се бе сторило като сянка. Беше трудно в бледата светлина на звездите да различи живите от мъртвите. Може би всичко бе само илюзия на превъзбудените му сетива.

Нищо не се виждаше между скалите. Нямаше жива душа. Нощта беше тиха.

Той се затича обратно към Жералдин. Мислите му препускаха бясно една през друга. Ласитър коленичи до нея и чу тихия й стон.

— Жералдин!

Той едва бе прошепнал името й, но то прозвуча като див крясък. Беше му ясно, че повече не можеше да й помогне. Добре познаваше признаците на смъртта.

Тя обърна глава. Ласитър погледна в лицето й и видя широко разтворените от болка очи. Миг, който никога нямаше да забрави.

— Ласитър, аз…

Той се наведе съвсем ниско над нея. Устните й се движеха. Гласът бе само още дъх, но Ласитър разбра последни й думи.

— Аз те обичах. От самото начало. Исках да ти помогна. Пази се от Кара. Тя е луда. Тя иска само да унищожава, Ласитър. Тя…

Главата й клюмна настрани. Той затвори клепачите. Жералдин беше като заспала.

Ласитър посегна към дрехите си. Тъкмо бе обул панталоните и ботушите си, когато чу стъпки и разпозна вожда на паутите. Джо Лонгнайф държеше в ръце старата си пушка. Погледна към мъртвата, но лицето му не издаде никакво вълнение.

Ласитър облече ризата си и препаса колана с револвера.

Появиха се Кара и Жан-Пиер.

Спряха мълчаливо и заоглеждаха ту Ласитър, ту мъртвото момиче.

 

 

Две фигури безшумно се движеха в нощта. Бяха обути в избелели джинси и носеха карирани памучни ризи. Под мокасините от антилопова кожа от време на време изскърцваше някое камъче или изпукваше сух клон. Носеха тексаски каубойски шапки, изплетени от царевични листа. Лицата им бяха тъмнокафяви, а косите — смолисто черни и късо подстригани както на белите мъже.

Това бяха двамата чирикахуаи Мескал и Коутеро, изпратени в Колорадо от босовете на Ногалес.

— Не беше червенокосата — каза Мескал. — Твърде късно разбрах. Беше другата.

Лицето на Коутеро остана безизразно.

— Вече не можем да върнем нещата назад — каза той. — Сега трябва да чакаме, докато успеем да пипнем червенокосата, все ще намерим удобен случай.

— Защо не хвърли ножа по Ласитър? — попита Мескал укорително. — Шефовете в Ногалес искат да изпратим и него при дедите му.

— Щях да го направя — отговори Коутеро, — но изведнъж го видях, че вдига револвера. Ако не бях побягнал, щеше да ме улучи.

— Скоро ще започнат да ни преследват. „Черните“ индианци никога няма да ни открият. Но в тази планина живее и племе от нашия собствен народ. Ако те решат да ни търсят, няма да можем да им избягаме.

— Така е — съгласи се Коутеро. — Трябва да напуснем планината Ямпа.

Пристигнаха в тясната долина, където бяха оставили мустангите си. Животните бяха оседлани както конете на белите. Ако човек не се вгледаше по-внимателно в тях, щеше да ги вземе за каубои от Юга. Двамата индианци знаеха това и се чувстваха сигурни…