Метаданни
Данни
- Серия
- Ласитър (23)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Mustang-Lady, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Цветелина Петрова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- vens (2011)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2012)
- Форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Джек Слейд. Дамата с мустанга
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993
Редактор: Марио Йончев
Коректор: Мая Арсенова
ISBN: 954-17-0001-2
История
- — Добавяне
10.
Ред Финеган и бандата му се бяха събрали в двора на ранчото. Никой не се интересуваше от убитите и ранените. В искрящото синьо небе вече кръжаха първите лешояди.
Беше изминал едва час от успешното нападение.
— Сега къщата му е в ръцете ни — каза Ред Финеган. — Това е доста добре, но най-важното все още ни предстои, момчета. Ние ще спечелим едва тогава, когато изпратим Слокум и Ласитър на оня свят.
— И как ще ги хванеш, братле? — попита заядливо Джак Финеган. Той бе единственият, който можеше да държи такъв тон на шефа си. — Да не би да искаш да ги чакаме тук?
Ред си запали една пура.
— Това не е лоша идея. Все някога тези копелета ще се появят в ранчото. Ще направим следи, за да ги заблудим, че сме напуснали долината. Половината от нас ще се оттеглят заедно с конете. Естествено, ще минат от другата страна, през тайния изход, който открихме, когато Дамата с мустанга изчезна с индианците. Ласитър и Дивия Бил ще си помислят, че след нападението ние сме се впуснали в преследване, и когато влязат в долината, ще се нахвърлим върху тях. Това е идеален капан.
Джак се усмихна снизходително. Той бе по-умният от двамата и Ред го знаеше.
— Какво има, братле? — раздразнено попита той. — Не ти ли харесва планът ми? Можеш ли да предложиш нещо по-добро?
— На такъв плитък номер човек като Ласитър няма да се хване — отговори Джак. — Разбира се, ако желаеш, можеш да опиташ. През това време с остатъка от групата аз ще поема пътя, който смятам за по-добър.
Ред едва успя да запази спокойствие, но не искаше да показва слабите си места пред бандата.
— И кой път смяташ за по-добър, Джак?
— Имаме нужда от примамка, Ред.
— По дяволите, всяка дума ли трябва да вадя с ченгел от устата ти? Каква примамка?
Отново на лицето на брат му се появи онази снизходителна усмивка, която Ред така мразеше.
— Жените — каза Джак провлечено. — Сега разбираш ли?
— Докато отстъпваха, видях само едната — изръмжа Ред. — Втората като че ли потъна в земята.
— Щом като не е побягнала с другите, значи все още се крие някъде тук, в долината. Вече претърсихме всяко кътче, но не открихме и следа от нея.
Джак посочи отсреща към къщата.
— На масата стояха две чаши, Ред.
— Това още нищо не означава, Джак!
— И все пак искам отново цялата къща да бъде основно претърсена. Също и долината. Хайде, на работа, момчета! В краен случай ще запалим плевнята. Ако е там, тя сама ще излезе.
Част от мъжете се втурнаха в къщата. Отвътре се чуваше дрънчене на строшените съдове, пукане и тракане на прекатурени мебели, които бандитите в беса си блъскаха и разбиваха.
От време на време проехтяваха изстрели, когато някой в гнева си превръщаше някой шкаф или ракла в решето, за да прогони търсената жена от мнимото й скривалище.
Измина половин час, после още половин. Накрая мъжете излязоха навън с празни ръце.
— Нищо, шефе.
— Къщата няма ли зимник?
— Проверихме пода навсякъде. Никъде не открихме тайна врата или нещо подобно.
Ред Финеган изскърца със зъби.
— Окей, тогава да тръгваме! Докато е още достатъчно светло, за да можем да виждаме следите им. Сигурен съм, че са се оттеглили в някое от индианските селища, но преди да напуснем долината, ще запалим целия този боклук. Хайде, потърсете петрол и всичко, което става за горене. Когато негодниците се върнат, не трябва да намерят нищо здраво.
— Добра идея — съгласи се за първи път с него брат му Джак. — По този начин може би ще изгорим и втората жена, разбира се, ако въпреки усилията ни все още се намира в някое скривалище.
Бандитите отново се заловиха за работа. Бяха около четирийсет мъже. Довлякоха казани с петрол. Натрупаха сено около къщата и изляха петрола отгоре. Малко по-късно навсякъде се разгоряха и заизвиваха първите пламъци.
Кара Мараков се бе свила в една дупка до изхода на тайния подземен тунел. Червенокосата жена бе обхваната от панически страх. Виждаше как от горящото сено се образуваше гъст дим. Ако този дим проникнеше през някоя цепнатина в тайния зимник и излезеше на това място от земята, свършено бе с нея.
Тогава нямаше да има вече възможност да избяга.
Но както бързо страхът я бе завладял, така и бързо се отърси от него. Все пак беше изпадала и в по-тежки ситуации.
Обзе я решителност. Та нали имаше револвер и умееше да се отбранява.
Освен това притежаваше още по-страшни оръжия, с които вече бе сразявала някои мъже. Оръжията на жената.
Остана хладнокръвно да чака. В себе си се бе примирила с неизбежното.
Трябваше още от самото начало да предвижда, че някой ден би могло да се случи и това. Още от самото начало това, в което Кара се беше впуснала, беше свързано със смъртоносен риск.
Пламъците ставаха все по-високи и по-унищожителни. Скоро горещината достигна до Кара, отдалечена в скривалището си на не повече от сто крачки от къщата. Пушек се издигаше непосредствено от малката дупка в земята и проникваше в дробовете й. Докашля й се, но храбро успя да издържи. Съблече си блузата и я притисна до устата и носа. Това малко облекчи мъките й.
Дишането й ставаше все по-трудно. Задъхваше се. Беше й ясно, че тук няма да издържи още дълго.
Велики боже! Кога щяха да си тръгнат най-сетне тези негодници?
Още малко и Кара щеше да изпадне в несвяст.
Най-накрая чу гласа на Ред Финеган, който идваше като че ли от някаква бездна. Шефът на бандата даваше заповед за потегляне.
Цвилеха коне. Мъже крещяха един през друг. Покрай скривалището на Кара се понесе тропот на копита.
Тя изчака няколко минути, през които до слуха й достигаше само прашенето на пламъците, и едва тогава се измъкна от скривалището. Пропълзя няколко крачки до храсталака, влезе в него и спря пред малко тясно поточе. Кара изстена облекчено и потопи нагорещената си глава в хладката, освежителна вода.
Почувства се по-добре.
Изправи се и погледна отсреща към ранчото, което постепенно изчезваше в пламъците. И когато отново насочи поглед към мястото, където изпълзя от земята, потрепери от ужас. От малкия отвор сега се издигаше синкав пушек.
Беше тъмно, когато Ласитър и приятелите му влязоха в долината. С каменно лице Дивия Бил Слокум се бе втренчил в пушещите развалини на своето ранчо.
— И все пак го направиха — прошепна той. — Никога не бях допускал, че е възможно…
От тъмнината се отдели една фигура и до тях достигна вик.
— Ласитър!
Вик на облекчение. Кара Мараков се насочи към мъжете. Тя залиташе. Спря до коня на Ласитър и се хвана здраво с две ръце за ремъците на стремето.
— Вече си мислех, че никога няма да дойдете — с дрезгав глас продължи червенокосата жена. — Не успях да избягам заедно с другите. Не можех да се метна като Джесика на някой от неоседланите й мустанги. Не мога да яздя толкова добре. Джесика ми извика нещо. Тя искаше да се изтегли с индианците към селото на чирикахуаите.
Мъжете скочиха от седлата.
— А бандитите? Колко са горе-долу на брой? В каква посока препуснаха, Кара?
Дивия Бил Слокум с усилие сдържаше вълнението си. Гласът му звучеше потиснато.
Бе спрял непосредствено пред нея.
— Бяха много — отговори тя. — Страшно много, Бил. Най-малко четирийсет мъже. Шефът им се казва Ред Финеган. Същински дявол.
Ернесто Секула се обади:
— Правилно ли чух? Ред Финеган ли каза, лейди?
— Да, естествено. Чух името му съвсем точно. И то неведнъж. Мога да се закълна.
— Ха, Ред Финеган! — измърмори брадатият мексиканец. — Едва ли има по-долен негодник от него. Този път ще му дам да се разбере, кълна се.
Той понечи да се метне отново на коня. Бе необуздан човек и това вероятно често бе в негов ущърб.
Ласитър сложи ръка на рамото му.
— Спокойно, приятелю Ернесто. Не трябва да действаме прибързано. Сам чу, че са най-малко четирийсет души.
Дивия Бил отново се обърна към Кара.
— Накъде препуснаха?
Тя посочи към стария изход на каньона.
— Джесика и индианците побягнаха в тази посока. Бандитите искат на всяка цена да я хванат, за да я използват като заложник срещу теб, Бил.
Дивия Бил сви юмруци.
— Щом са намерили моята долина, ще намерят и долината на чирикахуаите. Достатъчно им е да вървят по добре очертаната следа, което никак не е трудно.
Ласитър вече бе обходил с поглед долината и каза:
— Както виждам, имаш още достатъчно отпочинали коне. Това е нашето предимство.
— Може да бъде и недостатък. В по-голямата си част тези животни не са добре обяздени.
— В състояние съм да се справя и с полудив бронко. Ще си изберем най-добрите и тогава ще тръгнем.
Ласитър, Ернесто Секула и Бързия вълк препуснаха през долината и метнаха ласата си. Кара стоеше до останките на изгорялата къща и мислеше със смесени чувства за бъдещето.
Тя знаеше какво я очаква заедно с останалите, но не изпитваше и капка страх. Отново бе изпълнена с неудържима жажда за борба. Наоколо още лежаха пушки, които доскоро бяха принадлежали на убитите бандити. Кара събра няколко от тях и избра за себе си два леки „Уинчестър 66“.
Когато мъжете се върнаха с току-що уловените коне, лицето й излъчваше дива решителност.
— И ти ли искаш да дойдеш с нас? — изненадано я попита Ласитър.
Тя го погледна с блестящи очи.
— Нима забрави, Ласитър, че тази борба е и моя? Нима забрави, че аз те доведох тук?
— Може би това ще бъде последната битка за всички ни — каза той. — И тогава ти никога няма да постигнеш целта, която си си поставила, Кара. Така че помисли добре.
— Няма какво да мисля.
Тя пристъпи към Ласитър и спря пред него. Пусна двете пушки на земята, обви ръце около шията му и го целуна. В тази минута тя отново му показа цялата си нежност, която така често му бе показвала. Докато я целуваше, Ласитър несъзнателно си помисли как същата тази нежност внезапно можеше да премине в дива омраза.
Това беше Кара Мараков. Най-тайнствената жена, която някога бе познавал.
— Ако изгубим, такава е била съдбата ни — прошепна тя. — Така ни е било писано, скъпи. За мен ще бъде по-лесно да умра заедно с теб.
Но когато Кара се откъсна от него, отново се превърна в гордата, непримирима жена, в жената, която нямаше да се спре пред опасността, дори и пред самоунищожението, стига то да можеше да утоли дивата й омраза.
Тя взе двете пушки и тръгна след Ласитър към конете, които останалите мъже междувременно бяха оседлали.
Бързия вълк посочи към една кафява кобила.
— Тя е най-добре опитомена — каза той и Кара Мараков, пълна с нетърпение, скочи леко върху гърба на животното.
Другите мъже също бяха готови да потеглят.
Бързия вълк отново застана на чело. Ласитър яздеше с Кара накрая на малката група.
Всички бяха изпълнени с мрачни предчувствия.
Никой не знаеше какви ли ужаси щеше да им предложи нощта. Никой не знаеше дали щяха да доживеят до следващия изгрев на слънцето. Яздеха към неизвестността…