Джек Слейд
Дамата с мустанга (6)

6.

Късно след обяд двамата мъже пристигнаха в града. Заведоха конете в обора под наем, тъй като възнамеряваха да пренощуват в хотела.

Най-напред отидоха в една кръчма. След дългата езда бяха здравата изгладнели и ожаднели и затова първо решиха да се подкрепят.

Тъкмо бяха седнали на една маса, когато вътре влезе мъж с шерифска звезда на жилетката. Застана на бара, поръча си уиски и се огледа недоверчиво на всички страни.

— Това е Джон Хардрок — промърмори Дивия Бил Слокум. — Дяволски костелив орех. Твърд е като името си, но е честен. Винаги когато види непознат човек, се изпълва с недоверие. Ще видиш, че няма да мине много време и ще дойде на масата ни.

Един от двамата прислужници донесе яденето. Големи пържоли с печени картофи и зелен боб. За всеки от жадните мъже имаше и по голяма кана с бира.

Те отпиха с удоволствие, а после се нахвърлиха върху пържолите. Едва бяха свършили, когато шерифът Хардрок пристъпи към тяхната маса.

— Здравей, Бил! — каза той с едва доловима усмивка, кимна бегло на Ласитър и докосна периферията на плоската си, широкопола шапка. — Надявам се, че не преча!

Дивия Бил Слокум му посочи свободния стол.

— Знаеш, че винаги от сърце си добре дошъл при мен, Джон.

Шерифът придърпа стола и седна. На Ласитър не убягнаха скритите погледи, с които той го огледа от всички страни.

— Твой приятел ли е, Бил? — попита Хардрок.

Дивия Бил кимна.

— С него се познаваме от времето, когато бях в Аризона. Казва се Касади. Винаги е искал да ме посети в моята планина. Сега се радвам, че най-сетне дойде.

Шерифът внимателно огледа Ласитър и се усмихна двусмислено.

— Струва ми се, че съм ви виждал вече някъде, Касади — каза той. — Възможно ли е?

Ласитър се захили ехидно.

— Може би на някоя публична обява, шерифе?

Хардрок сви рамене.

— Възможно е — изръмжа той равнодушно, — но във всеки случай не под името Касади. Обзалагам се, но да оставим тая работа. Вие сте приятел на Дивия Бил, а това ми е напълно достатъчно. Мога да си заложа главата, че Бил никога не е дружал с опасни типове.

Дивия Бил Слокум поръча бутилка уиски с три чаши и продължи:

— Освен това съм страшно доволен, че се появи тъкмо сега, защото ще мога да се възползвам от помощта му.

— Имаш си неприятности в твоята планина, нали?

Думите на шерифа прозвучаха по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. Изглежда, че вече знаеше някои неща.

— От няколко дена в областта се подвизават много чужденци — продължи Хардрок, след като Бил Слокум не отговори веднага. — И тук, в града, се появиха някои от тия типове, чиито физиономии никак не ми харесват. Все лица от обявите за издирвани престъпници. Познавам достатъчно такива негодници. Повечето от тях, изглежда, идват от юг. От границата с Мексико. Издават ги парвенюшките им сребърни украшения и начинът, по който запасват оръжията си. Какво търсят в планината ти, Бил? Имаше ли вече неприятности?

— Нападнаха едно от индианските села и го опожариха — отговори Дивия Бил. — Става въпрос за селото на Джо Лонгнайф. За щастие пристигна Ласитър. Имаше няколко убити. В яростта си после паутите свършиха цялата работа. По никакъв начин не можеха да бъдат възпрени.

Шерифът изпразни чашата с уиски и веднага си наля отново.

— Колко бяха?

— Около дузина — отговори Дивия Бил.

Хардрок погледна Ласитър учудено и някак недоверчиво.

— И вие сам сте се справили с тях, Касади? — попита той и се наведе напред. — Хей, Бил! Не ми ли спомена току-що друго име или старите ми уши вече не са съвсем в ред?

Дивия Бил Слокум погледна въпросително Ласитър.

— Мисля, че трябва да му кажем сега, приятелю. Съгласен ли си?

Ласитър кимна невъзмутимо. Всъщност нищо не можеше да му се случи.

Съвсем тихо той се обърна към Хардрок:

— Правилно сте чули, шерифе. В действителност се казвам Ласитър. Вероятно сега ще трябва да ме арестувате.

Шерифът изпи втората чаша уиски и се усмихна сърдито.

— Вие сте приятел на Бил — изръмжа той — и това ми е достатъчно. Защо ще трябва да ви арестувам? Да не би да ви търсят с обява, Ласитър? Що за глупости! Току-що ви попитах дали сам сте се справили с цялата банда. Истина ли е?

Ласитър махна небрежно с ръка и каза:

— Работата беше наполовина свършена, шерифе. Когато пристигнах, индианците вече бяха пречукали доста от тях. Бяха останали само шест или седем от бандитите. А аз свалих от седлото най-много двама.

Дивия Бил Слокум удари с юмрук по масата.

— Няма защо да омаловажаваш така нещата, приятелю! — изръмжа той. — Джо Лонгнайф ми разказа всичко с подробности. Ти си нахлул в долината като ураган. Само като чуят името ти, паутите се изпълват със страхопочитание. За тях ти си като бог-гръмотвержец.

Шерифът извади лула и тютюн от изтритото си, тъмно рипсено яке. Спокойно напълни лулата си и премисли всичко с подробности.

Когато най-накрая грубата лула запуши и Хардрок изкара първия лютив облак дим, той се обърна отново към Дивия Бил Слокум.

— Какво смяташ за цялата история, Бил? Защо бандити нападат едно от селата ти? Какво целят?

— Мисля, че се досещам, но не съм съвсем сигурен. Вероятно си чувал вече за Хънтър, Джон?

Ласитър забеляза как сиво-сините очи на шерифа просветнаха и ъгловатото му лице помръкна.

— Тези трижди проклети ловци на хора се подвизават в моята област? Ако това е вярно, веднага ще свикам всичките си хора. В случай на нужда ще докарам на помощ и кавалерията. Ще трябва да изпратя само телеграма до форт Шерман и ще обкръжим Хънтър като глутница вълци.

Дивия Бил поклати глава.

— Можеш да правиш всичко, Джон — каза той, — но не желая да се стига до ненужни неприятности.

Шерифът не го разбра.

— Нима си мислиш, че би могъл да се справиш сам с тая паплач? Кой знае колко много негодници още скитат из района! Кой знае къде ще нападнат? Трябва да поставим натясно цялата тая сган!

Дивия Бил се облегна назад.

— Казвам ти още веднъж, Джон. Това е проблем, с който ние сами трябва да се справим.

Шерифът посегна към чашата с уиски, но не отпи.

— Не разбирам вече този свят — измърмори той, — но още по-малко теб, Бил. Да не би да си Сатаната? Как ще се справиш съвсем сам с такава голяма сила? Кой знае, може би имат сто човека. Защо, по дяволите, не искаш помощ?

— Заради моите индианци, Джон. Трябва да го разбереш. Вече достатъчно пъти съм ти обяснявал тези неща. Заселих се в планината Ямпа, защото тя е малък рай. Това го знаеш и ти самият. Много пъти си ми бил на гости.

— Зная — сърдито изръмжа шерифът. — Намирам за похвално от твоя страна, че на много индианци си дал там нова родина. Дори доведе със себе си от Аризона едно племе на чирикахуаите. Това е нещо, за което може би ще се говори още сто години. Но сега ти носиш отговорност за тези хора. Те се нуждаят от помощта ти и ти трябва да ги закриляш. Те самите не са в състояние, знаеш го много добре. Само малко от тях си въоръжил с хубаво оръжие. Повечето притежават стари ловни пушки с една цев, а другите дори и това нямат. Само стрели, копия и томахавки. С такива оръжия те нямат никакъв шанс срещу изпечените бандити. Дори и ако тия негодници са съвсем малко на брой. Ти и Ласитър сами не можете да ги закриляте. Това е абсурд.

Дивия Бил Слокум кимна сериозно.

— Абсолютно си прав, Джон — каза той. — И все пак бих желал сам да се справя с неприятностите си. Имам си причини, Джон. Повярвай ми!

Шерифът се намръщи и измърмори:

— Разбирам те. Искаш планината ти да остане такава, каквато си е. Преди всичко, не искаш много хора да узнаят за нейната красота. Иначе те ще се втурнат на рояци и ще прогонят твоите индианци от новите им ловни полета.

— Да, не искам да позволя, Джон. И затова нека да оставим закона и армията извън играта. И все пак можеш да ми направиш една услуга.

— Всичко, което е по силите ми, Бил.

— Наблюдавай непознатите хора, които се появяват тук! Опитай се да узнаеш какви намерения имат. Те сигурно ще разговарят в кръчмите за някои неща и тогава барманите трябва да наострят уши. Запомняй всяка дума, която научиш по този начин. Най-добре ще е да записваш всичко! Предполагам, че негодниците са получили определена задача от един или повече задкулисни организатори.

— Може би искат да те убият и после да прогонят индианците от планината — предположи шерифът. — Но няма да успеят. Ти си купил цялата земя по законен ред и си я вписал на името си. Ще се погрижа за това да…

Дивия Бил Слокум го прекъсна.

— Сам знаеш, че няма да можеш да направиш нищо за индианците, Джон. Когато алчни бели протегнат веднъж ръка към техните владения, червенокожите са загубени. Винаги е било така. Има стотици примери. Колко пъти вече са били нарушавани договори, сключени с тях. При нужда, на помощ идва войната. Индианците се оказват в положение, в което трябва да се защитават. От своя страна, белите дават няколко убити и тогава армията потегля срещу уж въстаналите дяволи. Останалото се урежда от само себе си. Нещата са толкова прости, шериф Джон.

— И какво ще направиш, ако ти събера някои сведения? — попита Хардрок. — С това няма да ти помогна, Бил.

— Умея да се защитавам — уверено отвърна Дивия Бил, — а и тук е приятелят ми Ласитър, на когото мога стопроцентово да разчитам.

Шерифът се усмихна.

— Убедих се в това, Ласитър — тихо каза той, — вече чух твърде много за вас.

— Като човек на закона би трябвало да вземете мерки срещу мен. Или може би не знаете, че съм търсен с много обяви?

— За мен сте мъж на име Касади — отговори сухо Хардрок. — И един от най-добрите приятели на Дивия Бил. Това достатъчно ли ви е, мистър?

— Можете да изпуснете това мистър, шерифе. Аз…

Едва сега Ласитър забеляза тримата мъже, които се отделиха от препълнения бар и се насочиха към масата им. Не му убягна от погледа и че отзад имаше още няколко мъже, които бяха нащрек и явно трябваше да осигурят гърба на тримата негодници.

Те застанаха пред Ласитър. Изглежда, че изобщо не се интересуваха от Дивия Бил и шерифа.

— Шерифе! — каза средният от тримата. — Имате ли представа с кого седите тук на една маса? Това копеле е Ласитър!

Хардрок стоеше на левия край на масата, Ласитър — в средата, а Дивия Бил — от външната страна вдясно. Ако пожелаеха, тримата негодници можеха да стрелят направо в Ласитър.

Но първо искаха да спечелят нещата в своя полза. Затова и се обърнаха към шерифа.

Хардрок се облегна бавно назад.

— Изобщо не е ваша работа с кого си пия уискито — грубо каза той. — Какво търсите тук? Защо наричате този джентълмен Ласитър? Това е мистър Касади от Аризона, ако въобще ви интересува. А сега изчезвайте!

Тримата злобно се засмяха.

Заговори плешивият мъж с тлъсто лице, малки, лукави свински очи и широки бакенбарди, придаващи на външността му нещо дяволско:

— За мен вие сте бледо подобие на шериф — извика той така силно, че можеше да бъде чут дори вън на улицата. — Не знаех, че тук хората със звезда на ревера имат вземане-даване с издирвани престъпници! Вижте тоя тип! И такъв иска да представлява закона!

Отново прозвуча злобният смях на негодниците. Зад тях се засмяха още няколко мъже. Онези, които се числяха към тримата подстрекатели.

Ласитър отдавна бе проумял смъртната опасност на цялата ситуация.

Тук не ставаше въпрос само за него.

Най-вероятно той бе на заден план.

В действителност действията на подстрекателите бяха насочени срещу Дивия Бил Слокум.

Тримата негодници и техните съучастници в кръчмата бяха скроили дяволски план.

Ако се стигнеше до бой, бандитите щяха да унищожат с един удар тримата си най-важни противници. След това винаги можеха да твърдят, че са застреляли при самоотбрана шериф, който е имал вземане-даване с дълго търсен престъпник на име Ласитър. А третият мъж, за съжаление, бил улучен от заблуден куршум. Той наистина не е трябвало да се намесва.

Положението не беше никак розово за Ласитър и двамата му приятели.

Шерифът щеше да избухне, но Ласитър го изпревари и съвсем спокойно каза на дебелия мъж с плешивата глава:

— Учудвам се, че дяволът отдавна не те е прибрал, Алекс Раскал. Или ласото, на което доста хора са искали да те завържат, се е скъсало под тежестта ти? Окей, аз съм Ласитър, но за това шерифът досега нямаше ни най-малка представа. Той наистина смяташе, че се казвам Касади. И така, остави шерифа и другите господа вън от играта, проклето копеле! Сам ще се справя с вашите палячовци. На много други идиоти вече съм развалял сметките. Всъщност на теб това добре ти е известно. И с тази цел си довел за подкрепа двамата си стари приятели Каро Кастелан и Хенри О’Конър. Ако един ден на една и съща бесилка черните ви души се отправят към небето, дяволът ще има много да се мъчи с вас. А този момент няма да бъде далече, поне аз така мисля.

Това бяха подходящи думи за такива изпечени негодници. Преди всичко Ласитър спечели време, нещо, което бе ужасно важно.

Той бавно се надигна.

Тримата станаха неспокойни. По лицата им вече не се четеше подигравателно презрение.

Те си бяха представяли цялата работа по съвсем друг начин. Така, както Ласитър бе предполагал: кратка, дива борба, страшна бъркотия и няколко изстрела из засада.

Но сега сметките им бяха объркани.

Ласитър се хилеше злобно.

Той стоеше зад масата и бе разтворил дългото си до бедрата джинсово яке.

Дивия Бил и шерифът бяха потънали в мълчание.

— Е, хайде! — каза той рязко. — Искам най-сетне да чуя защо така безсрамно ме обиждате. Направил ли съм ви някога нещо? Трябва да имате доста основателна причина, за да се нахвърлите върху мен като побеснели кучета!

Плешивият Алекс и двамата му съучастници продължаваха да гледат втрещено. Алекс първи се съвзе и проговори.

Нещо особено умно, разбира се, не му хрумна.

— Ти ни предаде, Ласитър! — извика той и гласът му прозвуча като крясък. — И затова ще трябва…

Ласитър атакува точно в мига, в който всички смятаха, че сега ще започне обичайният ожесточен, словесен двубой. В повечето случаи действително става така. Най-напред противниците подобаващо се наругават и едва тогава заговарят оръжията или засвистяват юмруците. Но Ласитър водеше бой по друг начин.

Направи това, което никой от тримата негодници не беше очаквал.

Той внезапно хвана края на масата с две ръце, рязко я повдигна нагоре, запрати я напред и тя се превърна в снаряд, който политна със страшна сила срещу плешивия и съучастниците му.

Отговорът беше многогласен рев.

Тримата бандити залитнаха назад и се блъснаха силно в масите и столовете зад тях.

Ласитър веднага атакува повторно. Изобщо не позволи на тримата главорези да се опомнят. Естествено в общата бъркотия никой от тях не успя да се докопа до оръжието.

На съучастниците отзад не им оставаше нищо друго, освен, скърцайки със зъби, да гледат какво става отпред между повалените маси и столове.

Тези, които трябваше да предпазват гърба на изпратените напред подстрекатели и да започнат да стрелят в подходящия момент, бяха общо петима на брой.

Но сега те нищо не можеха да направят.

Един от тях даде на останалите знак да го последват навън. Това бе единственото разумно решение.

Мъжете от града и от намиращите се наоколо имения се бяха събрали около биещите се. Естествено, в боя междувременно се бяха намесили шерифът Джон Хардрок и Дивия Бил Слокум.

Шерифът изкара плешивия Алекс от всеобщата блъсканица.

Ласитър и Дивия Бил изпратиха почти едновременно съучастниците на плешивия в страната на сънищата, като всеки от тях много точно заби юмрук в брадичката на своя противник. Не само точно, но и доста силно.

Шерифът си позволи малко повече разтакаване.

Той най-напред удари на плешивия два звучни шамара.

— И така, господин Плешивецо! — злобно каза Джон Хардрок. — Сега можем да продължим разговора си отпреди малко на пълно спокойствие. В твоите очи аз съм бледо копие на шериф, който си има свой бизнес с престъпници. Би ли повторил това още веднъж?

Алекс Раскал виждаше своето спасение само ако побегнеше напред. Той бе силен като мечка. Ласитър го знаеше отпреди, защото някога плешивецът бе известен боксьор по големите параходи на Мисури, а и беше печелил някои високи залози.

На шерифа нямаше да му бъде никак лесно срещу него и затова Ласитър реши тайно да му помогне.

Бившият боксьор се изплю презрително.

— Мръсна свиня! — изръмжа той и се нахвърли като хала върху Джон Хардрок.

Преди шерифът да успее да се съвземе от смайването си, един от огромните юмруци на плешивия се стовари в брадичката му. Ударът имаше почти опустошително въздействие.

Джон Хардрок политна назад. Той замахна безпомощно с двете ръце във въздуха, препъна се в един от многото съборени столове и в същия миг се приземи като мъртъв по гръб. Лек вик се понесе сред редицата зрители.

Плешивата мечка се насочи с тежки стъпки към поваления.

Ласитър поиска да се намеси, но в същия момент, в който понечи да тръгне, Дивия Бил положи дясната си ръка на рамото му.

— Почакай, приятелю! Изненадата предстои! Джон все още не е победен, както може би предполагаш.

Той говореше толкова тихо, че само Ласитър успя да чуе думите му.

Алекс Раскал се наведе над шерифа, сграбчи го за ревера на рипсеното му яке и се опита да го надигне. Със сигурност цялото внимание на плешивата мечка беше насочено към противника и бе забравил всичко останало. Ласитър беше забелязал подобно състояние при много други борци. Ако човек като Алекс Раскал побеснееше, тогава за него съществуваше само противникът.

Шерифът все още висеше в лапите на мечката като отпусната кукла. Плешивецът се смееше гръмко.

— Какво стана, дребен, гаден звездоносецо? — измуча той. — Дойде ли ти до гуша вече от малката шега?

Алекс Раскал раздруса Джон Хардрок и понечи да му удари силен шамар. Искаше да му върне това, което шерифът преди малко бе направил с него.

Но в този момент Джон Хардрок сякаш избухна.

От отпусната маса тялото му се превърна в сноп енергия.

Всичко стана толкова бързо, че почти бе невъзможно да се проследят с очи движенията му.

Юмруците на шерифа се развъртяха като парни чукове. Със сигурност зад тези удари се криеше удивителна сила.

Бившият боксьор сподавено изстена няколко пъти. Алекс Раскал беше изтласкан до редицата на зрителите. Оттам, като от гумена стена, той отскочи назад и отново се озова в юмруците на шерифа, който в действителност беше ужасно издръжлив борец.

Дивия Бил леко побутна Ласитър.

— Е, какво ще кажеш сега, приятелю? Преувеличих ли? Никой от тия частни биячи досега не се е справял с Джон. Всъщност през цялото си време като шериф — а това са все пак вече шест години — той е посягал само два пъти към револвера. С юмруците си е спечелил уважението на всички присъстващи в кръчмата.

— Трябва да го наричат Шерифа с железния юмрук — отвърна Ласитър. — Това ще е най-подходящото име за човек като него.

— Така го наричат отдавна. А и хората тук го обичат. Нали чуваш възторжения рев? Дори и дивите каубои, които вече са изпитвали на гърба си силата му, сега стоят зад него. Смятам, че днес напреднахме с една крачка.

Ласитър беше на същото мнение. Той дори тайно се бе надявал да е така.

Най-после бяха успели да хванат няколко пленника. Най-после той имаше шанс да научи малко повече за задкулисните игри на бандата, която преследваше от седмици наред и чиято следа винаги се губеше някъде в нищото.

Ласитър разсъждаваше върху това, докато гледаше към плешивия Алекс, който лежеше, стенейки, на земята, хванал с две ръце черепа си.

Шерифът Джон Хардрок измъкна белезници от големия външен джоб на рипсеното си яке.

— Ръцете на гърба, Раскал! Когато те затворя в килията, ще можеш да стенеш на воля. Съучастниците ти също.

Междувременно двамата приятели на плешивия бяха дошли на себе си. Най-напред опулиха доста тъпо очи, след което се опитаха да сграбчат револверите си.

Но оръжията им отдавна вече не бяха в тях. Ласитър и Дивия Бил предвидливо се бяха погрижили за това.

Без да проявят съпротива, и те както плешивия Алекс, се оставиха шерифът да им сложи белезници.

— А сега марш към стаята ми! — заповяда Джон Хардрок. — Ще дойдете ли с нас, приятели? Би могло да стане много интересно.

Естествено, че Ласитър и Дивия Бил искаха да ги съпроводят. Когато тримата мъже подкараха пленниците навън, около тях се надигна неистова глъч. Отвсякъде гърмяха признателни викове, които бяха адресирани най-вече към Ласитър, тъй като небрежното му държание бе поставило началото на края за негодниците.

Той напразно се оглеждаше наоколо за мъжете, които бяха привлекли вниманието му, преди да започне боя.

Обзе го неприятно чувство.

Оставаше му да се надява, че тези негодници нямаше да осуетят плановете им.

— Спри, шерифе!

Ласитър извика тъкмо когато бяха стигнали до вратата на кръчмата.

Шерифът и Дивия Бил спряха стъписани.

— Какво, по дяволите, е…

В този миг от другата страна на улицата изсвистяха изстрели.

С бързината на мълнии Ласитър и двамата му приятели залегнаха на земята. Опитаха се да дръпнат надолу и пленниците, но не успяха.

За Кастелан, О’Конър и плешивия Алекс нямаше никакво спасение. Още повече че вероятно изстрелите бяха предназначени най-вече за тях.

Гърмежите заглъхнаха.

Чу се тропот на копита, които се отдалечиха с шеметна бързина.

В кръчмата цареше напрегната тишина.

Ласитър клекна до Алекс Раскал. Тромавият мъж лежеше по гръб. Той все още бе жив, но смъртта дебнеше съвсем близо до него. Беше вперил в Ласитър широко разтворени от болка очи.

— Тези свине! — мъчително простена плешивият. — Трябваше да осигурят гърба ни, а сега…

Говореше много трудно.

— Кой е главатарят ви? — попита го Ласитър. — Кажи ми името му, Алекс!

— Ред Финеган… — изхърка той. — Той е водачът. Босът на Хънтър… Изпратете го в ада… Него и всички останали… Убийте ги… кучите си…

Гласът му секна насред думата.

Ласитър погледна към другите, до които бяха клекнали шерифът и Дивия Бил. Те поклатиха глава и това му бе достатъчно да разбере, че отново им бяха развалили плановете.

Все пак вече знаеше името на водача, което само по себе си бе голямо постижение.

Един мъж, облечен в черно, си проби път сред тълпата.

— Да довърша ли работата, шерифе?

Джон Хардрок кимна уморено. Лицето му бе мрачно.

— Окей, Джоел. Утре рано ще огледаме труповете при теб. Може би ще научим още нещо важно. Събери всичко, което имат в джобовете. Ясно ти е какво да правиш. Може да се появят някои ценни доказателства.

После се обърна и напусна кръчмата. Ласитър и Дивия Бил го последваха.

— Безсмислено е да ги преследваме — каза шерифът, когато вече бяха на среднощната улица и се отправиха към служебната му стая. — Ласитър, ти май имаш нещо подобно на седмо чувство?

— Може и да имам. Тъкмо това си мислех, докато вървяхме към вратата. Всъщност негодниците са се интересували единствено от нас. Както и преди това в кръчмата. Забелязахте ли какво стана там?

— Това беше дяволски план — обади се Дивия Бил. — Имахме късмет, че не се стигна до стрелба. Страшно добре го направи, Ласитър. Дори аз не го очаквах.

— И аз — изръмжа шерифът. — На първо място думите, Ласитър. Това отново е най-доброто доказателство, че с няколко ловки думи можеш да постигнеш всичко — той посочи улицата нагоре. — Сега ми се иска на пълно спокойствие да пийнем по нещо. В бара на хотел „Ямпа Ривър“. Това е най-хубавият хотел на петстотин мили наоколо. Там никой няма да ни обезпокои. Разбира се, не е много евтино. Но като шериф…

— Ти си ми гост, Джон — прекъсна го Дивия Бил. — И ти също. Ние трябва да празнуваме, че се измъкнахме още веднъж живи и здрави…