Джек Слейд
Дамата с мустанга (4)

4.

Жан-Пиер коленичи над Жералдин. До мъртвата лежеше ножът, чието острие бе изцапано със засъхнала кръв.

Огромният мъж изглеждаше толкова зле, че Ласитър го съжали. Проклинаше се, че е тръгнал с мулатката. Наистина, това беше грешка от негова страна, но вече нищо не можеше да се направи.

Какво ли щеше да стори Жан-Пиер? Със сигурност сега беше изключително трудно да се размени с него дори и една смислена дума. Ласитър го разбираше и му влизаше в положението.

Тишината беше злокобна и наелектризирана както преди приближаваща буря.

— Кой беше? — прошепна Кара. Тя шепнеше толкова тихо, че само Ласитър успя да чуе думите й. Докато говореше, червенокосата жена го гледаше право в очите.

Той сви рамене и това беше целият му отговор. Ласитър наблюдаваше лицето и блестящите й зелени очи. Търсеше да открие следа на обвинение, на ням упрек, но Кара успяваше безупречно да прикрие вълнението си.

Интересно му беше да разбере какво ли си мисли тя в този момент и какво ли усеща. Наистина ли бе толкова студена и безчувствена? Действително ли не изпитваше омраза към него заради изневярата му?

Жан-Пиер леко изви огромното си тяло и както бе коленичил, се вгледа безмълвно в Ласитър.

Доста време остана така, без нищо да каже. На Ласитър му се стори, че е изминала цяла вечност.

— Ти ми я отне!

Думите му прозвучаха спокойно и страшно. Беше по-лошо, отколкото ако в този миг бе излял цялата си болка във викове. Би било по-естествено, ако бе плакал или се бе нахвърлил с юмруци върху Ласитър.

Ала не се случи нищо такова.

Жан-Пиер остана коленичил съвсем спокойно над мъртвото момиче.

— Нямаше как да го предотвратя. Стана напълно неочаквано. Не забелязах кога се е промъкнал убиецът. Видях го съвсем бегло отсреща, между скалите. Стрелях по него, но той избяга. Може би съм го ранил. Ще можем да разберем това едва когато настъпи денят.

— Ти ми я отне, Ласитър. Да бъде проклет мигът, в който се пресякоха нашите пътища.

Той говореше с ужасен монотонен глас и Ласитър почти физически усещаше огромната му омраза. И все пак го разбираше. Оставаше му само надеждата, че пламъкът на тази омраза постепенно ще угасне. В края на краищата, Жан-Пиер беше разумен човек. Достатъчно пъти вече беше доказвал това.

— Съжалявам, че всичко стана така — каза Ласитър, но знаеше, че това е напълно излишно. Изобщо нямаше подходящи думи, с които можеше да разкрие чувствата си в подобни ситуации. Сега всяка дума бе твърде слаба, за да изрази истинските усещания. Може би щеше да бъде далеч по-лошо, ако в този момент кажеше повече, отколкото бе необходимо.

Жан-Пиер отново наведе глава и впи поглед в Жералдин.

— Оставете ме сам! Искам да бъда сам с нея!

Той говореше съвсем тихо и едва успяха да го разберат. Кара леко кимна на Ласитър.

— Ела, Ласитър!

Вождът Джо Лонгнайф вече бе дал знак на останалите индианци и всички се бяха оттеглили. Те добре знаеха, че в тези неща никой от тях не биваше да се меси.

Ласитър и Кара също тръгнаха и оставиха Жан-Пиер насаме с мъртвата, както самият той бе пожелал.

 

 

Ласитър и Кара Мараков също бяха сами. Седяха край студеното огнище. Той беше донесъл шишето с уиски, но алкохолът не можеше да прокара горчивия вкус от устата му.

— Неприятна история — тихо каза Кара и отпи глътка от шишето, от което преди малко беше отпила и Жералдин. — Вероятно сега ще се провалят много от моите планове.

Тя отново му показваше студената страна на своята същност. Удивително беше колко добре умееше да се владее. Ласитър се запита дали Кара изобщо изпитва някакво съжаление за мулатката.

— Признавам, че съм виновен — каза той, — но не съм в състояние да върна нещата назад. Не можах да й устоя.

Червенокосата се засмя.

— Ти си мъж, Ласитър. А тя беше много красива. През цялото време очаквах, че един ден между вас ще се случи това нещо. Такъв е животът. Понякога той ни се показва откъм най-чудноватата си страна. В него има и красиви, и жестоки истории. Зная това и не те упреквам.

Думите й бяха искрени и Ласитър бе уверен, че тя наистина мисли така. Наистина, за това й бе необходима свръхчовешка сила, но Кара я притежаваше.

— Виждам, че се учудваш — продължи червенокосата жена. — Очакваше нещо съвсем друго, нали? Очакваше, че ще започна да те проклинам.

Той кимна и промърмори:

— Кой би могъл да го направи? Имаш ли някакви подозрения, Кара?

— Когато се зазори, заедно с индианците ще потърсим следи — отвърна тя. — Сега посред нощ няма смисъл. След няколко часа ще видим как стоят нещата. Питам се защо ли убиецът не се опита да премахне първо мен. После с Жералдин щеше да му е много по-лесно. Но защо точно Жералдин? Изобщо не мога да разбера това.

Сега вече Кара не се усмихваше. Погледът й отново бе придобил своята ледена непреклонност.

— Целта на убиеца не е била Жералдин — уверено каза тя. — Аз съм тази, която трябваше да умре, Ласитър. Враговете ми никога не биха започнали с Жералдин. Тя беше съвсем незначителна и никога не бе играла особено важна роля.

Ласитър си спомни всичко, което му беше разказала мулатката.

Думите й, че Кара е луда, не можеха да излязат от главата му. Той отново я погледна, както стотици пъти досега.

Въпреки бледата светлина на звездите, косата й трептеше в леки червеникави отблясъци. Под зелената блуза предизвикателно се очертаваха извивките на гърдите й. Но не само те, но и всичко в тая жена беше неповторимо предизвикателство към Ласитър. Дори начинът, по който тя изведнъж се усмихваше подигравателно.

Кара непрекъснато го поставяше пред все нови и нови загадки.

Отсреща при индианците беше тихо. Той бе сигурен, че го наблюдават, но тези хора се държаха настрана, може би поради големия си страх, а може би и защото със сигурност усещаха, че тук става нещо, в което външни лица не бива да се намесват.

Гласът на Кара го изтръгна от мислите му.

— Няма смисъл да си блъскаш толкова много главата над тези неща, Ласитър. Можеш спокойно да вярваш на думите ми. Няма съмнение, че не Жералдин, а аз трябваше да умра.

— Защо? Кой иска да те убие?

— Имам много врагове. Повече, отколкото някой някога е имал.

— Преувеличаваш — каза той и се усмихна.

Тя го погледна съвсем спокойно.

— Естествено не си длъжен да ми вярваш. Това си е твоя работа, но ще дойде ден, в който ще разбереш, че нито една от думите ми не е била лъжа.

Дали в това не бе шансът на Ласитър?

— Вероятно ще е по-добре, ако пътищата ни се разделят — каза той. — Питам се защо изобщо през цялото това време останах до теб.

Тя се наведе към него, сложи ръце на рамената му и го погледна настойчиво.

— Ако искаш да си тръгнеш, аз не мога да те спра. Няма да ти напомням и за обещанието, което някога ми бе дал. Ти си свободен, Ласитър.

Последните думи Кара изрече с голяма горчивина. Той забеляза, че в очите й заблестяха сълзи.

Отново си спомни какво бе казала Жералдин: „Тя те води към гибел, Ласитър.“

Но във всичко това имаше и още нещо. Поръчението на Бригада Седем. Колко седмици вече не се беше обаждал! Свръзката му се намираше в Чейн, където той беше изпратил и последното съобщение от Монтана. Оттогава не беше давал никакви признаци на живот. Бе постоянно с Кара, а не трябваше да събужда в нея и най-малкото подозрение.

Сега му се отдаваше възможност временно да се отдели от тази жена, без тя да се усъмни в каквото и да било.

Но заедно с това си мислеше, че тя твърде много се нуждае от неговата помощ.

Може би всичко щеше да се провали, ако в този момент поемеше по собствения си път.

Ласитър поклати глава.

— Не, Кара. Сега в никакъв случай не мога да те оставя сама. Ние трябва да сме заедно. В собствените си очи ще изглеждам като проклет кучи син, ако те изоставя в беда. Ти се нуждаеш от някого, който да ти помага.

Тя се наведе напред и го целуна.

— Знаех си, че ще мога да разчитам на теб, Ласитър. Приятел като теб наистина не се намира под път и над път.

След това Кара отново седна на мястото си. Звездите започваха да избледняват. Небето придоби оловен цвят. Червенокосата жена се бе свила мълчаливо, както правеха индианците. Постепенно се развидели. Скоро Жан-Пиер щеше да дойде. Ласитър вътрешно се подготвяше за срещата. Със сигурност и за двама им нямаше да бъде никак лесно.

 

 

Той дойде, когато слънцето изпълзя зад стръмните скалисти върхове. Стъпките му бяха толкова тежки, колкото и мислите му.

Спря на около пет метра от Ласитър.

Широко разкрачен, той стоеше с наведена глава. Стойката на Жан-Пиер издаваше мрачна готовност да се хвърли отгоре му всеки момент. Изглеждаше още по-тежък, още по-грамаден от всеки друг път. Бавно постави дясната си ръка върху револвера, пъхнат в колана на панталона му.

— Готов съм, Ласитър — каза той. — Изкопах гроб между скалите. Сега е твой ред. Ставай!

Ласитър бавно се надигна. Уинчестърът лежеше до него. Кобурът с револвера беше на хълбока му, но той не възнамеряваше да посяга към него.

Ласитър кръстоса ръце на гърдите.

— Трябва да си поговорим, Жан-Пиер. Станалото — станало и не можем да го върнем назад. Не отричам, че нося голяма част от вината, но не виждам никакъв смисъл сега да се хванем за гушите.

Жан-Пиер не беше готов да слуша каквито и да е доводи, нито пък да се впуска в разговор.

Ръката му стисна още по-здраво дръжката на револвера. Кокалчетата изпъкнаха под кожата му.

— Отбранявай се, Ласитър! Ще ти дам шанс!

Положението бе изключително опасно, но Ласитър остана спокоен. Знаеше, че ще бъде далеч по-бърз от Жан-Пиер, ако все пак огромният мъж проявеше лудостта да измъкне револвера от колана на панталона си.

— Добре си помисли, Жан-Пиер! — студено го предупреди той. — Ако наистина искаш да опиташ, ще извършиш самоубийство.

Жан-Пиер издаде сподавен вик, наподобяващ ръмженето на койот. И в този момент ръката му извади револвера. Все пак го направи. Явно в гнева си не беше на себе си.

Ласитър вече бе реагирал, бърз като мълния. Все още не мислеше да изважда ремингтъна. При това малко разстояние имаше друга възможност да се защити, в която той нямаше равен на себе си.

В същия миг, когато проехтя изстрелът от револвера на Жан-Пиер, Ласитър се наведе. Куршумът профуча над главата му. Кара изкрещя пронизително. Както беше приведен, той се затича напред и връхлетя върху Жан-Пиер.

При втория изстрел Ласитър усети горещия дъх на куршума да пронизва косите му.

Кара отново извика. Тя искаше да спре Жан-Пиер, но той бе неудържим в заслеплението си.

При третия изстрел Ласитър вече беше до него и левият му юмрук се заби в корема на противника. В същото време дясната му ръка изсвистя надолу и се стовари като тояга върху рамото на огромния мъж.

Жан-Пиер изстена сподавено. Пръстите на ръката му се разтвориха и револверът падна на земята.

— Спри! — извика Кара. — Спри, за бога!

Големият юмрук на Жан-Пиер удари Ласитър точно в лицето. За миг пред очите му заиграха звездички и от носа му шурна кръв. Отстъпи назад и зае позиция за нова атака.

Едва сега Ласитър разбра колко як беше противника му. Този мъж беше силен като истински бик и нямаше да му бъде лесно да го победи в юмручен бой. Бързо изтри лицето си. По ръкава му останаха следи от кръв.

Надавайки вик, Жан-Пиер се спусна към него. Огромните юмруци се движеха учудващо бързо и многократно се стовариха върху главата и тялото на Ласитър, който едва сега разбра колко много бе подценил съперника си. Бе принуден да отстъпи, защото този мъж беше като парна машина, премазваща всичко пред себе си. В състоянието, в което се намираше, можеше да бъде спрян единствено от куршум — или от удар с тежка тояга.

Ласитър беше вбесен. Наистина, твърде много бе изтърпял. Стана му ясно, че ще вразуми съперника си само ако действа със същата твърдост.

В последвалата атака той вложи всичките си сили. Удряше Жан-Пиер ту в главата, ту в тялото. Тежкият мъж стенеше глухо. Точните попадения на Ласитър засилваха яростта му, но той все пак доказа, че може да понесе още толкова бой.

Кара отдавна бе престанала да вика. Беше проумяла, че думите й няма да възпрат двамата мъже. Щяха да прекратят борбата едва тогава, когато единият от тях паднеше на земята.

Ласитър имаше чувството, че удря юмрука си в парче скала. Действително Жан-Пиер здравата се тресеше от тежките юмруци на противника си, но те не можеха да го повалят на колене.

Яростта сякаш удвояваше силите му, а и бе доста ловък в юмручния бой. Винаги щом Ласитър се откриеше, Жан-Пиер му нанасяше точни удари. Попаденията бяха много добри и Ласитър знаеше, че лицето му е не по-малко обезобразено от това на съперника му.

Борбата ставаше все по-ожесточена, но и при двамата противници не се забелязваше никакъв признак на изтощение. Може би те щяха да продължат да се бият още часове наред, ако неочаквано не се бяха появили конници.

Просвистя изстрел и куршумът се заби в земята между Ласитър и Жан-Пиер.

Двамата изведнъж спряха и отпуснаха юмруци.

Жан-Пиер дишаше тежко. Тръпка премина през огромното му тяло. Едва сега Ласитър забеляза, че противникът му е много зле ударен. Със сигурност той нямаше да издържи на тази убийствена борба.

Единият от ездачите подкара коня си към тях.

Беше Джесика, Дамата с мустанга.

— Жан-Пиер започна, нали? — попита тя и без да изчака отговор, продължи: — Не трябва да изливаш яростта и болката си върху Ласитър, Жан-Пиер. Доведохме ви нещо, което със сигурност ще ви заинтересува.

Дамата с мустанга посочи назад. На няколко метра зад нея бяха спрели другите конници, начело с Дивия Бил Слокум. Останалите бяха индианци апахи. Ласитър ги позна от пръв поглед. Те носеха джинси и карирани памучни ризи, но вместо ботуши, на краката си имаха мокасини, а черните им, дълги до раменете коси бяха прихванати, както при апахите, с пъстра лента през челото.

Те яздеха издръжливи мустанги и за седла използваха само пъстри вълнени одеяла.

Между тях стояха двама пленници. Също апахи. Ръцете им бяха вързани отпред с кожени ласа, краищата на които държаха двама от индианците на конете. Пленниците изглеждаха много изтощени. Очевидно бяха пробягали доста голямо разстояние след ездачите. Конете на двамата стояха малко по-назад.

— Това са Коутеро и Мескал — обясни Джесика. — Чирикахуаи като останалите. Но те не принадлежат към тези, които намериха нова родина тук, при нас, в планината Ямпа. Те са от бандите, които се оттеглиха към Мексико с Жеронимо и продължават да водят война срещу белите в пограничната област. Нашите приятели са ги пленили в ранната утрин. Нямали са късмет, понеже са минали съвсем близо покрай селото на чирикахуаите. Били са достатъчно глупави, за да разкажат на съплеменниците си, че са убили бяла жена. Те смятат това за велико дело. Казали също така, че скоро щели да умрат още проклети белокожи и че скоро паутите щели да бъдат прогонени от тази планина. Двамата смятали, че техните съплеменници ще се присъединят към тях. Но това била голямата им грешка, тъй като чирикахуаите, които живеят с нас в тази планина, са ни приятели и не искат нищо друго, освен мир…

Дамата с мустанга погледна към Кара Мараков.

— Най-напред си помислих, че са убили тебе — каза тя. — Но сега виждам коя е жертвата. Жан-Пиер, съжалявам за Жералдин. Но защо обвиняваш Ласитър? Защо се биеш с него?

Жан-Пиер бе втренчил мрачен поглед в двамата пленници. По лицето му имаше следи от юмручния бой. Над дясното око веждата се бе пукнала и по бузата му се стичаше кръв.

— Там действително стоят убийците — изръмжа огромният мъж, — но вината е на Ласитър. Той много добре го знае. Ако не беше с Жералдин…

Жан-Пиер поклати глава и останалите думи се стопиха в неразбираем брътвеж.

Той се отправи към двамата пленени чирикахуаи.

Спря непосредствено пред тях.

— Копелета! Долни койоти! — изръмжа Жан-Пиер и се изплю в неподвижните лица на двамата убийци.

След това последва нещо, което дори Ласитър не беше очаквал.

Изведнъж в ръката на Жан-Пиер се появи дълъг нож.

— Жан-Пиер! — изрева Ласитър. — Да не би дяволът да се е вселил в теб?

Изпълнен с жажда за мъст, мъжът не можеше повече да бъде удържан. На два пъти един след друг дългото острие проблесна във въздуха.

Когато Ласитър се озова при Жан-Пиер, веднага разбра, че двамата убийци никога повече нямаше да могат да кажат каквото и да било…