Джек Слейд
Дамата с мустанга (9)

9.

Имаше само едно място, през което можеше да се стигне до долината на Бил Слокум. Това бе голяма и плодородна долина с достатъчно сочни пасища и вода за повече от триста коне.

Индианците я наричаха Долината на мустангите. Господарката на тази малка империя беше метиската Джесика Морено. Тук тя бе неограничен господар, макар всички да знаеха, че истинският собственик беше Дивия Бил Слокум.

Естествено, той бе Големия вожд в очите на индианците, които се занимаваха с обяздването на конете и помагаха в ранчото му.

Но кралицата беше Джесика Морено, Дамата с мустанга. Така я наричаха, защото яздеше като истинска фурия. Чрез дресура бе успяла да направи от не един див мустанг първокласно ездитно животно.

Обяздването й доставяше невероятно удоволствие. Докато препускаше като хала из долината върху някое от тези диви животни, докато издаваше победоносни викове и дългата черна коса се развяваше като грива около главата й, тя забравяше всичко, което все още я потискаше. Това бяха часовете, в които животът за нея отново придобиваше смисъл. Тогава индианската й кръв закипяваше с пълна сила.

Кара Мараков също яздеше добре, но тя знаеше, че никога няма да стане толкова добра, колкото Дамата с мустанга. Изпълнена с възхищение, Кара вече два пъти я бе наблюдавала как лети като стрела на някой от мустангите през долината, само по къса кожена препаска на бедрата, кърпа през гърдите и лента на челото. Тя сякаш се бе сраснала с всяко от тези животни, бе се превърнала в едно цяло с него и нищо не можеше да ги раздели.

Беше ранна утрин, когато Дамата с мустанга се връщаше от една от своите рисковани езди.

Очите й блестяха. Дългата черна коса обгръщаше кафявите й рамене.

— Ти също трябва да опиташ, Кара! — насърчително извика Джесика Морено. — Това е най-хубавото нещо на този свят.

Кара Мараков се усмихна. Тя стоеше на верандата и червената й коса блестеше на слънцето като излъскана мед.

— Едва ли ще го направя — отвърна тя. — Това не е лъжица за всяка уста, Джесика.

— Човек се учи, приятелко. Човек може да се научи на всичко. Всъщност можеш ли да стреляш?

— Знам как се прави, но съм лош стрелец — искрено отговори червенокосата жена. — Мисля, че и за това нямам дарба.

Този път се засмя Дамата с мустанга. Тя спря непосредствено пред Кара.

— Ти предпочиташ да караш мъжете да се бият за теб, нали? — попита Джесика, но в гласа й не прозвуча подигравка. — Може би си права. Между другото, намерила си чудесен партньор.

— А ти да не би да не си? Нима Дивия Бил не е достатъчно силен, за да може да те закриля?

— Той не е в състояние да бъде постоянно до мен, скъпа моя. Тук понякога се налага жената сама да се защитава. Никога ли не ти се е случвало такова нещо?

— Не си спомням. Откакто се помня, винаги съм била заобиколена от мъже.

Двете жени се харесаха от пръв поглед.

— Утре ще започнем със стрелбата — каза Джесика. — Първо с лек „Уинчестър 66“. Ще те науча на всички тънкости. Например трябва да можеш да улучиш противника си, като стреляш от хълбок. Понякога това е много важно, особено когато нещата са на живот и смърт. Бруталните бандити в такива случаи не знаят милост. Тогава имаш шанс само ако си по-бърз от тях.

— Не зная — започна Кара. — Никога не съм стреляла по човек. Ще ми струва много усилия да го направя.

Лицето на Джесика стана сериозно. От него се излъчваше непримирима твърдост и дива омраза.

— А ако застанеш очи в очи с босовете на Хънтър, тогава какво?

Изведнъж и лицето на Кара се помрачи.

— Тогава ще стрелям, Джесика.

— Но няма да улучиш. Изобщо, вярваш ли, че някога ще успееш да ги победиш? Долу, в пограничния район, те са всесилни. Богати са и имат връзки с много влиятелни хора. Наистина ли вярваш, че някога двамата с Ласитър ще успеете да ги разобличите и да ги поставите натясно? Защо не опиташ с незаконни средства? Навсякъде ще намериш подкрепа. Впрочем, сигурна съм, че и законът стои зад тази организация.

— А защо ти не си опитала да направиш това, Джесика?

Устните на метиската сякаш се вкамениха.

— Аз не мога отново да съживя мъжа и децата си — отвърна тя. — А и не зная кои са босовете на тази чудовищна организация. Искам да запазя спокойствието, което намерих тук.

— Но това спокойствие е поставено на карта — възрази Кара. — Може би негодниците скоро ще ни нападнат. Всичко може да се очаква от тези кучи синове.

— Те никога няма да намерят нашата долина — уверено отговори Джесика. — И все пак ако успеят, няма да могат да минат незабелязано край постовете ни. Проходът между скалите е твърде тесен — тя направи кратка пауза, след което продължи: — Прекъснахме нашия разговор на едно точно определено място, приятелко. Още не си ми отговорила на твърде важния въпрос, който ти зададох снощи.

Кара се престори, че мисли.

— Не зная какво имаш предвид, Джесика?

— Искам да зная каква е истинската ти цел, Кара. И още нещо. Просто не мога да повярвам, че възнамеряваш само да разобличиш и унищожиш босовете на организацията. Ако беше така, отдавна да си препуснала към Ногалес и да си си разчистила сметките с тях.

Червенокосата Кара поклати глава.

— Невъзможно е. Те са още твърде силни. Първо трябва да ги засегна чувствително по всичките им слаби места. А освен това искам да поправя и някои неща, за които аз съм виновна. Сега можеш ли да ме разбереш, Джесика? Достатъчен ли ти е този отговор, или трябва още да разказвам?

Дамата с мустанга прегърна през рамо приятелката си.

— Да влезем в къщата! — предложи тя. — Сега се нуждая от нещо освежително.

Те влязоха в едноетажната каменна къща. Дивия Бил я бе построил заедно с индианците, които се бяха оказали сръчни строители и значително му бяха помогнали с някои ценни съвети.

Вътре бе хладно. Прозорците бяха малки и не позволяваха на горещината да прониква в къщата.

Джесика донесе стомна с бяло вино, а до нея постави друга с прясна изворна вода. Наля наполовина от виното и водата в глинени чаши, в които питието придоби особен вкус на земя и подправки.

— Трябва да се съгласите с предложението на Бил — каза Дамата с мустанга. — Какво ще ти донесе цялото това отмъщение? Все едно, дори да успееш, няма да бъдеш щастлива. Остави на закона да унищожи организацията Хънтър. А вие ще намерите тук спокойствие. Ти и Ласитър сте родени един за друг. Той е най-подходящият мъж за теб. Убедена съм, че ще станем добри съседи.

Кара Мараков отпи от чашата.

— Ще си помисля за това — уклончиво отговори тя, — но не вярвам, че която и да е жена ще може да върже мъж като Ласитър за себе си. Той е авантюрист и никога няма да бъде щастлив, застои ли се на едно място. Отдавна съм го разбрала.

— Не трябва да губиш надежда, Кара. Трябва да се бориш, ако искаш да спечелиш един мъж.

— Така както теб ли, Джесика?

— Да, както мен — гордо отвърна Дамата с мустанга. — Някой ден ще спечеля сърцето му. Уверена съм в това.

— Може би отдавна си го направила, но все още не го осъзнаваш.

Едва изрече тези думи, когато навън се чуха изстрели откъм долината.

Жените потрепериха. Джесика веднага се затича към стената и измъкна уинчестъра от шкафа с оръжията.

— Вземи и ти една пушка, Кара! — извика тя и се втурна навън от къщата.

Изстрелите се чуваха все по-силно. Идваха от входа на долината, където явно се водеше ожесточена битка.

Кара се затича към един от малките прозорци и видя как от всички страни бясно препускаха насам индианци на бързи мустанги. Джесика издаваше с ясен глас кратки заповеди. По лицето й не се забелязваше и следа от вълнение. Тя напълно владееше положението.

Отсреща при входа на долината изстрелите заглъхнаха. Появиха се първите ездачи, които идваха през тесния проход.

— Скрий се в зимника, Кара! — извика Джесика към къщата и с гъвкавостта на котка се метна върху един неоседлан мустанг, доведен от индианците каубои. — Ясно ти е какво трябва да правиш, нали, Кара? Сега ние ще трябва да се оттеглим, докато Дивия Бил и Ласитър се върнат. Ще отстъпим към селото на чирикахуаите.

Дамата с мустанга нямаше време за повече приказки.

Отстъплението трябваше да започне всеки миг. Бандитите, които бяха успели да проникнат в долината, се приближаваха с гръм и трясък.

Джесика седеше спокойна като статуя на неоседлания мустанг. Тя вдигна пушката на рамото си и стреля няколко пъти. Първите два коня на бандитите се претърколиха и другите животни на преследвачите се блъснаха в тях.

Настъпи бъркотия. Двама мъже извикаха и политнаха с разперени ръце от седлата. Дамата с мустанга стреля отново.

Кара стоеше вкаменена до прозореца, завладяна изцяло от магията на ужасната сцена, която се разиграваше навън.

Чуваше как Джесика продължаваше да дава нареждания.

Каква жена!

Индианците, по-голямата част от които бяха апахи, се пръснаха във верига. Някои бяха въоръжени с пушки, други с лъкове и стрели. Непрекъснато се чуваха изстрели. От тетивата просвистяваха стрели и сееха смърт.

И от двете страни падаха убити и ранени, но бандитите явно вземаха надмощие и все повече се приближаваха.

Дамата с мустанга издаде заповед за отстъпление. Тя обърна рязко мустанга си и препусна навън от долината. Джесика постоянно се извръщаше на гърба на коня и стреляше по бандитите, без да спира.

Първите негодници вече приближаваха къщата. Едва сега Кара Мараков се отърси от вцепенението си.

Тя побягна от всекидневната, мина през преддверието към задната част на голямата къща и попадна на малко полутъмно коридорче. Отвън първите бандити спряха пред входа. Изстрелите достигаха вече до ушите на Кара само като далечно ехо.

Тя стигна до края на коридора. Паниката й внезапно премина. Мисълта й отново започна да работи ясно и точно.

Тайната врата в каменната стена. Квадратният камък, чиято дясна страна трябваше силно да се натисне. Облицованата с камъни врата се отвори съвсем малко. Кара се плъзна в тъмнината и отново затвори вратата отвътре. Това убежище бе дело на един от индианците. Сега камъкът отвън щеше да застане на старото си място.

Бандитите трябваше да търсят много дълго и много старателно, за да открият тази тайна ниша.

Кара се намираше в квадратно помещение без прозорци. Тя измъкна кибритени клечки от джоба на панталоните си и запали една в кожата на ботуша си. На стената имаше прикрепена полуизгоряла свещ. Бледа светлина се разпръсна наоколо.

Стъпки кънтяха отвън по коридора. Чуваха се гласове, сякаш идващи от дъното на пещера.

Кара погледна замислено към капака на пода, вграден в земята. Всяка тайна на тази голяма къща й беше известна. Дамата с мустанга й бе показала всичко. За кратко време те наистина бяха станали добри приятелки.

Какво ли правеше сега Джесика?

Дали бе успяла да избяга?

Дано…

На първо време за Кара Мараков нямаше опасност. Тя чу как отвън в коридора стъпките отново се отдалечиха. Засега не се налагаше да използва капака на пода, който водеше към зимника.

Дивия Бил Слокум и неговите индианци бяха помислили за всичко. Този зимник не беше последното скривалище. Оттам имаше още един таен коридор, който извеждаше навън на открито.

Внезапно на Кара й хрумна една мисъл.

Тя решително взе свещта и отвори капака. Тръгна по каменните стъпала надолу към мрачното помещение със сводест таван.

Искаше да узнае какво става навън в долината…