Джек Слейд
Дамата с мустанга (7)

7.

Петимата убийци яздеха в нощта към планината. Водачът им все още бе обзет от ярост и разочарование. Беше Ред Финеган, предводителят на бандата на Хънтър, дошла в тази част на Колорадо, за да изпълни специалното поръчение на босовете на Ногалес. Трябваше да се убие господарят на планината Ямпа, да се прогонят или изтребят индианците, а малко по-късно щеше да се появи богат посредник, да представи съдебно заверено завещание и да встъпи във владение на наследството на Бил Слокум.

Но как щяха да се развият нещата в детайли, върху това Ред Финеган изобщо не се и замисляше.

— Някой ден този проклет Ласитър ще го опека на бавен огън! — зарече се той, изпълнен със злоба. — Това куче напълно ни обърка сметките. Първо историята в индианското село, а сега и тази каша в кръчмата. Алекс беше ужасен тъпак. Как може човек да бъде толкова глупав? Да бях изпратил някой друг!

— Трябва да нападнем в планината, докато той е още в града — предложи брат му Джак. — Някъде тук се намира ранчото му. Главната квартира, така да се каже. Ако първо пленим неговата любовница Джесика, може би ще се вслуша в предложенията ни.

Ред кимна злобно.

— Идеята ти не е лоша, малкият! Но най-напред трябва да узнаем къде е това проклето скривалище.

— Ще го открием — каза Джак Финеган уверено.

И те продължиха към планината…

 

 

Ласитър, Дивия Бил и шерифът седяха на една малка маса в бара на хотела. Наоколо цареше полумрак и задушевна атмосфера. В дъното мъже и жени, облечени в лъскави костюми, играеха покер на масите, тапицирани в зелено сукно.

— Все още не мога да си простя — възкликна шерифът. — Как можах да бъда толкова непредпазлив! Трябваше да задържим пленниците в кръчмата на Сам, ако се налагаше дори и до сутринта. Тогава нямаше да се случи всичко това.

— В този случай и тримата трябва да се упрекваме — утеши го Ласитър. — Сега нека да видим как можем да поправим грешката. Все пак знаем, че тримата бяха от ловците на хора. Освен това знаем и името на предводителя им. По-рано Ред Финеган вършеше безчинствата си в Тексас. Един ден земята му запари под краката и той изчезна безследно. Дълго време нищо не се чу за него. Вероятно се бе скрил в Мексико.

— Правилно — каза Дивия Бил Слокум. — Преди две години чух за това от един човек, който трябваше да избяга от Мексико. Казваше се Ернесто Секула. Беше ранен, когато пристигна при мен. Той бе истински пират. От най-гордите и непреклонните. Бе един от онези, които се бореха за освобождаването на Бенито Хуарес. След смъртта на Бенито, Ернесто Секула оглави група пирати, които защитаваха правата на бедните в страната. Борбата им бе насочена срещу богатите експлоататори, собственици на хасиенди, които и сега притежават по-голямата част от плодородната земя и карат пеоните да се блъскат на полето до изнемога за мизерно възнаграждение. Тези богаташи се охраняват от най-добрите стрелци, които могат да се намерят в Мексико, и голяма част от тях са американци. Ред Финеган е бил шеф на такава лична охрана. Тогава той е прострелял Ернесто Секула.

— И какво стана с този Ернесто? — попита шерифът. — Жив ли е още?

Дивия Бил Слокум сви рамене.

— Не зная. Знам само, че се върна в Мексико. От тогава нищо не съм чувал за него.

— Във всеки случай Финеган трябва да е намерил изключително добре платена работа — отбеляза Ласитър. — Иначе и досега щеше да работи като телохранител в Мексико.

Пред входа на бара изведнъж настъпи безредица. Двама мъже се ругаеха по най-груб начин.

— Омитай се, стар миризливецо! — извика огромният, накичен със златни пагони, портиер. — И ако се приближиш още една крачка към тази дама, ще те запратя чак на луната!

Другият мъж се засмя дрезгаво.

— Наричаш ме стар миризливец, така ли, Адамс? Аз съм джентълмен и като всеки друг, имам правото да изпия една чашка в този бар. Скоро ще ти изчезне усмивката и ти ще полетиш към луната, дебелак такъв!

Това бе писклив глас на мъж, преминал първа младост.

— Отново ли си открил богата мина, стар пияндурнико? Изчезвай оттук! Никой вече не би се вързал на тъпите ти истории! Достатъчно прави хората на глупаци. Сега освободи пътя на дамата или наистина ще трябва да те изритам, макар и да ми е мъчно за теб. Впрочем, за себе си също. Никак не обичам да ровя в бунищата, тъй като после с дни наред ще воня като теб.

Отново прозвуча пискливият глас на другия:

— Аз съм джентълмен — потвърди той, — и свободен гражданин на тази страна. Не желая нищо повече от това да поканя тази дама на едно питие. А сега се отдръпни, Адамс. Не ме принуждавай да бъда груб.

Шерифът вече се бе изправил и каза:

— Ще видя каква е работата. Това също влиза в задълженията ми.

И той спокойно се отправи към входа.

Там тъкмо се размениха първите удари.

Ласитър видя как украсеният със златни пагони портиер замахна, но юмрукът му не улучи и се заплете в тежката червена завеса, която заемаше по-голямата част от отвора на входа.

Портиерът нададе разочарован и горестен вик. Юмрукът му се бе стоварил в касата на вратата и вероятно това му бе причинило страшна болка.

Под изпънатата ръка се стрелна приведена фигура и се затича право в ръцете на шерифа.

При тази гледка Ласитър и Дивия Бил, без да искат, избухнаха в звучен смях.

Джон Хардрок светкавично посегна и спипа слабия мъж за яката. Нещастникът размаха ръце и крака като риба на сухо.

— Пусни ме, шерифе! — бурно запротестира пленникът и зарита безпомощно. — Аз съм почтен гражданин и никой не може…

Той беше един от най-чудатите образи, които Ласитър някога беше срещал. Остро, набръчкано лице с проскубана козя брадичка. Страшно износени дрехи. Напълно пропаднал тип. Предизвикваше само насмешка или ругатни. Ако милостив човек видеше този нещастен дявол, навярно би заронил сълзи.

Шерифът го пусна на пода. Мъжленцето се олюля, сякаш бе изпило най-малко половин галон уиски.

— Бъди послушен, Олд Визард! — прекъсна го Джон Хардрок и гласът му прозвуча така, сякаш баща говореше на немирното си синче. — Първо, ти едва стоиш на краката си и, второ, имаш вид, сякаш през последните седмици си спал на бунището. Отгоре на всичко миришеш ужасно. Естествено си прав, като казваш, че си почтен гражданин, тъй като никога не си прегрешавал в нещо, но портиерът също има право. Работата му е да не позволява на определени хора да влизат в бара. Само видът ти е достатъчен, за да прогони всички останали гости. Разбираш, нали, Олд Визард?

Олд Визард размаха тънките си ръце и разкъсаните му мръсни ръкави се развяха.

— Мога да си го позволя, Джон Хардрок — изкрещя, фъфлейки, той. — От вчера съм богат човек. И ако пожелая, утре ще купя целия хотел. А може и целия град. Станах богат, Джон, разбираш ли? Нощес станах един от най-богатите хора в Колорадо и затова си позволих да поканя тази дама на едно питие. Но този дръвник Адамс не ми вярва нито дума. Ако само знаеше истината, той щеше да ме занесе на сребърен поднос до бара и всеки път да ми прави дълбок поклон, когато му се случи честта да ми сервира уискито. На мен и на тази дама. Но той е твърде тъп, за да проумее това. Един ден…

Шерифът прекъсна потока от думи на мършавия мъж и добродушно каза:

— Да, да, окей, Визард. Вярвам ти, но въпреки това сега ще те заведа в изтрезвителната килия. Ти вече доста често си преспивал там. Утре сутринта, когато изтрезнееш, ще чуя чудатата ти история с всички подробности. Хайде, ела, стари приятелю. Време е да си легнеш в легълцето.

Олд Визард изведнъж се умърлуши, мълчаливо се обърна и се запъти тромаво към изхода.

Портиерът все още разтриваше натъртения си юмрук, но неочаквано зае бойна стойка, сякаш искаше да напердаши стареца, след като не бе успял да го стори преди няколко минути.

— Не го прави, Адамс — предупреди го шерифът и в последния момент портиерът отпусна вече вдигнатия юмрук.

Дивия Бил Слокум леко побутна Ласитър.

— Нали виждаш, приятелю, че Джон държи града здраво в ръцете си. Трябва да има повече такива шерифи. Сигурен съм, че тогава убийствата и нападенията ще бъдат по-малко. Веднъж той ми каза, че е донесъл този навик със себе си от стара Англия. Там полицаите обикаляли само с палки.

— Да, наистина обикалят само с палки — измърмори Ласитър, но в мислите си отдавна вече не беше тук.

Шерифът бе изчезнал с Олд Визард.

Между двете червени плюшени завеси се появи фигура, която беше ярка противоположност на стария пиян човечец.

Бе жена. Висока, стройна, чернокоса. Дългата коса падаше върху голите й рамена и обгръщаше кадифената кожа като ветрило. Отровно зелена рокля от сатен обвиваше гъвкавото й тяло като втора кожа. Вероятно бе мексиканка.

Тя не откъсваше поглед от Ласитър.

Едрият мъж усети онази приятна възбуда, която винаги се появяваше, когато към него се приближеше красива жена.

Той се опита да си спомни дали някога я е срещал.

Тя тръгна към него. Всяка стъпка бе сякаш стъпка на гъвкаво хищно животно.

Красавицата спря пред Ласитър и се усмихна.

Той се надигна учтиво и я покани на масата.

— Желаете ли да ни правите компания, мадам…

Жената се усмихна подигравателно.

— Но защо е тази официалност, Ласитър? Пардон, естествено, исках да кажа сеньор Ласитър. В края на краищата, едно време не успяхме да се запознаем по този начин. Не си ли спомняте вече? Междувременно изминаха цели пет години. Ще ви подскажа с една думичка: Хермосило, сеньор Ласитър. Спомняте ли си?

И отново този тих, гукащ смях. Ласитър бе като омагьосан от излъчването й.

Дивия Бил Слокум също се бе изправил и каза:

— Предполагам, че няма да имаш нищо против, приятелю, да те оставя сам с дамата. Желая ви приятна вечер. Довиждане, сеньора.

При тези думи той леко се поклони на красавицата и веднага изчезна.

Ласитър и мексиканката продължаваха да стоят прави. От нея се носеше лек мирис на свеж парфюм.

— Да седнем — предложи той. — Сигурно ще са ми необходими няколко минути да опресня спомените си. Моля, сеньора…

Въпросът за името й остана неизречен.

Тя седна в синия тапициран стол и кръстоса прелъстително крака, така че дългите й бедра изпъкнаха още по-ясно.

Ласитър направи знак на момичето зад бара.

— Шампанско!

А на красивата жена каза:

— Смятам, че ще трябва да отпразнуваме както подобава тази забележителна среща след толкова години. Шампанското ще раздвижи мозъка ми. Може би след първата чаша отново всичко ще си припомня.

Тя се усмихна тайнствено и съблазнително.

Тапата на бутилката изгърмя и шампанското заискри във високите кристални чаши. Жената вдигна своята чаша, отпи малка глътка и каза:

— Имам предвид деня на голямата екзекуция. Беше на пазарния площад в Хермосило. Десет мъже трябваше да бъдат разстреляни. Единият от тях бе чужденец. Той беше невинен, но в онова объркано време никой не се интересуваше виновен ли си или не. Достатъчно бе да си заподозрян. Те бяха закарали голямо количество оръжие в Мексико. Да ви разказвам ли още, сеньор Ласитър?

Той също отпи глътка шампанско.

— Може и без сеньор, сеньора. Да, сега си спомням съвсем точно. Оръжието бе предназначено за Бенито Хуарес. За него трябваше да получа подобаващо възнаграждение в злато и сребро. Но тогава някакво си копеле реши, че работата може да стане и без да се плаща. Аз набързо бях арестуван като шпионин и трябваше да бъда разстрелян. Спомням си, че ви видях само за миг, преди да бъда отведен заедно с другите за екзекуция. Вие говорехте с Колонел, който ръководеше самата екзекуция. Той ви нарече Армора. Малко по-късно бях освободен и оставен да се изтегля с хората си. Разбира се, в никакъв случай не исках да се върна с празни ръце при работодателите си в Щатите. Затова със сила си взехме полагаемото ни се възнаграждение. Бе доста опасна работа, сеньора Армора. Правилно ли отгатнах името ви?

Тя кимна, като същевременно направи жест с дългата си фина ръка.

— Малкото ми име е Лукреция. Нека от този момент изоставим тези претенциозни сеньор и сеньора. Съгласен ли сте, Ласитър?

Той се опита да се усмихне.

— Такова предложение не се получава всеки ден. Ще те наричам просто Лук, тъй като не звучи толкова церемониално.

— Съгласна съм, Ласитър. С мъжете обичам да вземам бързи решения. Всичко останало не струва и пукната пара. Страните трябва от самото начало да са наясно със себе си. Както ние двамата. Нека да пием за това, Ласитър!

Те пресушиха на един дъх почти пълните чаши и Ласитър веднага ги напълни отново.

— Значи на теб трябва да благодаря, че не съм мъртъв от пет години насам — каза той. — Какви ли не изненади ни предлага животът понякога! Какво те води в Колорадо? Отдавна ли живееш тук?

Лукреция Армора, изпратена от босовете на Ногалес и наричана сред посветени кръгове Ла Мамба, тайнствено се усмихна.

— Може би съм дошла, защото те търся.

Това бе истина, но Ласитър го прие за шега. При него се получи същото, както при повечето останали хора, а Ла Мамба бе ненадмината в този начин на борба. Лъжата в този случай щеше да бъде съвсем неуместна и най-вероятно щеше да събуди подозрение в Ласитър.

Той се усмихна.

— За мен е чест. Да не би чак в Мексико да се говори за моите качества?

— Там ти си много известен.

Ласитър изпразни остатъка от бутилката в двете чаши. Постепенно възбудата му нарастваше.

Ала в него проблесна пламъкът на недоверието и той започна да си прави съответните заключения, без, разбира се, да даде повод това да се разбере.

— Кога ще си лягаме? Предполагам, че леглото ти е достатъчно голямо за двамата ни.

— Ще останеш доволен — отговори тя многообещаващо и в гласа й отново се прокрадна непреодолима съблазън. — Можем да поръчаме да ни занесат няколко бутилки в стаята.

— Отлична идея — каза Ласитър и изведнъж умората му се изпари. — Колко време ще останеш в Сънбийм?

Тя не отговори веднага. В очите й проблеснаха тъжни пламъчета.

— Утре рано трябва да взема пощенския файтон — каза Ла Мамба. — Както ми обясни днес следобед съдържателят на пътната станция, той тръгвал в седем. Пътувам по работа. Трябва спешно да уредя едно голямо наследство. Но сега… — Тя направи пауза и се замисли. — А ти колко ще останеш тук?

— Имам да уредя още няколко важни сделки. Пътувам по поръчка на една рудодобивна компания. В планината Ямпа е намерено злато. Това ни е известно от много сигурен източник. Сега трябва да разуча по-подробно нещата. Ето защо не бива да гледаме на бръщолевенето на този старец като на безсмислица. Въпреки че той бе абсолютно пиян, неговата поява тази вечер ме накара да се замисля. Утре рано ще разговарям с него. Може би ще успея за няколко хиляди долара да откупя правата за разработване на залежите. Ще бъде страшна сделка. Можеш да се включиш в нея.

— Но нали си тук по поръчка на тази компания?

Той се ухили.

— Е, и? Ще кажа на шефовете, че една хубава дама се е оказала по-бърза от мен. Тогава действително ще ме уволнят, но какво от това? Нали и двамата ще бъдем осигурени до края на живота си. Е, какво ще кажеш?

— Идеята ти не е лоша, но първо трябва да сме абсолютно сигурни. Разбира се, аз нямам никакво намерение да оставя наследството ми в Аризона да се изниже през комина.

— Щом завещанието е направено, няма да ти избяга — успокои я той.

Тя кимна замислено.

— Да, прав си. Не е лошо да изчакам ден-два, докато проучиш нещата. А сега ще се качим ли в стаята?

— Да, качваме се. Всъщност колко голямо е наследството ти?

— Няколко сребърни мини в Тъксън — отговори Ла Мамба. — Ако е вярно всичко, което ми казаха, от цялата работа трябва да получа двеста хиляди долара. Не звучи никак лошо, нали?

Ласитър наостри уши.

Тук нещо не се връзваше. Имаше нещо гнило. Около Тъксън съществуваха две сребърни мини, които с течение на времето бяха преминали в ръцете на големи компании, и Ласитър не можеше да си спомни там да има частни мини.

— Да, не звучи никак лошо — отвърна той. — Разбира се, в последно време, както чух и прочетох във вестниците, някои от тези мини са затворени. Търговията със сребро напоследък доста понамаля. Трябва да се копае все по-дълбоко в земята, а това струва много скъпо. Да се надяваме, че не си наследила някой кух орех.

— С други думи, ти смяташ, че е по-добре да чакам тук големия си шанс със златото, така ли?

— Да, така смятам — сериозно отвърна той. — Тук можем да направим заедно сделката на нашия живот.

„Само как лъже!“ — помисли си тя.

Ла Мамба бе твърдо решена още тази нощ да изпълни поръчението си. На всяка цена Ласитър трябваше да бъде изключен от играта. Ако го направеше, тя щеше да получи своя дял от планината Ямпа. После щеше да постави съответни условия и може би още сега щеше да сключи на собствена глава сделка с Олд Визард.

Такъв беше планът й.

Ласитър бе най-голямата опасност за цялата организация. Това достатъчно ясно й бяха обяснили босовете на Ногалес. А тя беше Ла Мамба, отровната змия, и не трябваше да има никакви скрупули. Бе го научила още докато шпионираше враговете си. Тогава бе станала твърда като гранит. Ненапразно бе призната за най-добра в цяло Мексико и по време на войната бе извадила от играта доста опасни противници.

Какво й пречеше да стори същото и с Ласитър?

Той бе враг както всеки друг.

А може би не точно.

— Какво има? — попита той. — Защо не отговаряш? Толкова ли ти е трудно да се решиш? Ще си получиш сребърната мина, няма къде да ти избяга. Можеш да напишеш и писмо на адвоката си и да му възложиш да уреди всички необходими сделки в твой интерес.

— Не можем ли да отложим това за утре сутринта? — отклони въпроса тя. — Сега не мога да реша толкова бързо.

„Малка гадина!“ — помисли си Ласитър.

За него вече нямаше съмнение, че тя е пристигнала с определена цел в тази част на Колорадо. Както и Кара Мараков. И нея вятърът не я беше довял просто така.

Напуснаха бара и тръгнаха към стаята. Малко по-късно дойде момичето от заведението и донесе три бутилки шампанско в специален сребърен съд, пълен с лед.

— Това ще ни стигне за цялата нощ — каза Ласитър и започна да съблича прашните си дрехи.

Когато се погледна в огледалото над мраморната мивка, реши на следващата утрин да посети първо бръснаря. Крайно време бе да свали от лицето си тази неколкоседмична брада.

Но докато се оглеждаше, Ласитър забеляза още нещо. Забеляза бързия жест на една тънка женска ръка над вече напълнената му чаша. Той знаеше, че това бе неговата чаша, понеже стоеше на нощното шкафче до двойното легло.

Ласитър се обърна и се усмихна, изпълнен с очакване.

Мексиканката вече лежеше гола на леглото. Тялото й блестеше на бледата светлина на лампата.

Той легна до нея в чудесно настроение и каза:

— А сега искам да си поговорим за всичко друго, само не и за сделки.

Прегърна я и двамата се претърколиха в широкото легло.

Ла Мамба се задъха.

— Не искаш ли първо да пийнем малко?

Той се засмя.

— Най-напред работата, съкровище. После удоволствието.

Ласитър я притисна силно и се вкопчи в нея още по-диво и страстно. А всъщност си мислеше само за едно…

За пръв път се намираше в такова положение. Държеше здраво в прегръдките си една от най-красивите жени в живота си, а единствената му цел не бе нищо друго, освен малката масичка, на която стоеше чашата с шампанско.

След по-малко от минута Ласитър достигна своята цел и блъсна с гърба си малката маса. Чашата падна и се разби с трясък на пода.

— О, господи! — изплашено извика Лукреция. — Жалко за хубавата чаша…

— Съжалявам много повече за онова, което бе вътре — сухо отвърна той. — Но както и да е. Имаме още достатъчно от питието, а ако не стигне, ще си поръчаме пак. Толкова е просто, лейди.

На Лукреция като че ли й олекна и Ласитър усети как тялото й се отпусна. Изведнъж страстта й стана съвсем истинска и напрежението отпреди малко изчезна.

Той не се лъжеше. Действително й беше олекнало, че нещата се бяха развили по този начин.

Разбира се, всичко можеше да се навакса. Сега поне имаше претекст да остане още няколко дена в Сънбийм. Може би счупената чаша бе знак на съдбата. Човек никога не знаеше.

За това си мислеше в момента Лукреция Армора, наричана Ла Мамба. През следващите часове на нощта тя се отдаде на едрия мъж с всичката страст, на която беше способна.

Любиха се буйно. От време на време Ла Мамба пийваше по малка глътка от чашата си.

За по-удобно Ласитър пиеше направо от шишето.

Всичко беше прекрасно.

 

 

След един час, когато отново лежаха отпуснати един до друг, той забеляза първата промяна в Лукреция Армора.

По тялото й преминаха тръпки. Тя стенеше и от време на време изричаше думи на разни езици. Мексикански, френски, английски, немски. Думи без връзка помежду си и без всякакъв смисъл.

И все пак Ласитър наостри слух.

Хвърли поглед към чашата с шампанско. Две трети от нея бяха изпити.

В него се надигаше все по-силно подозрение. Ласитър се наведе над жената. Очите й бяха придобили странен неподвижен блясък.

Лукреция мърмореше различни имена, но те почти не се разбираха. В един момент му се стори, че чува името Кара.

Той я разтърси за рамото. Главата й се заклати насам-натам.

— Лук! — каза Ласитър полугласно. — Лукреция Армора! Какво имаше в тази чаша?

Тя сякаш отново дойде на себе си, но за миг някакво колебание се прокрадна в погледа й.

— Зангуинариа! — засмя се изведнъж Ла Мамба. — Не се страхувай, Ласитър! Няма да умреш. Знаеш ли кой си ти, Ласитър? Не, не знаеш. Сега ти си друг човек. Ще минат седмици, докато го проумееш. Ти…

Смехът й стана остър и пронизителен. Тялото й отново се разтърси от силни тръпки, тя се отпусна и се втренчи като луда в тавана.

Ласитър я остави да лежи. Стана от леглото и отпи голяма глътка от бутилката.

Значи такава бе работата. Лукреция Армора наистина бе изпратена да го извади по някакъв начин от играта. Вероятно бе получила поръчение да го убие и бе започнала изключително ловко. Всеки друг мъж сигурно би се уловил в капана й, но Ласитър имаше късмет, че знаеше за сребърните мини в Тъксън и че заради буйната си брада за миг бе погледнал в огледалото.

Питаше се дали наистина бе обърнал другата чаша. Или пък тя се бе заблудила?

Да, вероятно бе второто. Бе почти сигурен в това.

Лукреция беше изпипала цялата работа много професионално. Още в началото бе допуснала, че той може да заподозре нещо, и затова му бе подала собствената си чаша и го беше накарала да пие от нея. Но във вихъра на любовта бе забравила за това, а и вече доста беше пила долу в бара. На всеки можеше да се случи такъв лош късмет.

Ласитър внимателно отпи от питието в чашата и задържа течността в устата си, но не успя да долови никаква разлика във вкуса. После отиде до мивката и си изплакна устата с чисто питие от шишето.

Мексиканката продължаваше да лежи като мъртва, но гърдите й се повдигаха и спадаха при равномерното дишане.

— Почакай — измърмори Ласитър на себе си. — Ще бъде приятна изненада за всички вас.

Той отиде до прозореца и погледна навън. Небето бе започнало вече да просветлява. Оставаше още около час до настъпването на деня. Беше безсмислено да си ляга отново.

Така или иначе, едва ли щеше да заспи. Пък и след приключението тази нощ нямаше желание за това.

Той се облече, без да бърза, и изпуши една пура. Замислен, застана до прозореца и отново прехвърли през ума си целия план. И колкото повече премисляше всяка една подробност, толкова повече този план му харесваше.