Джек Слейд
Дамата с мустанга (11)

11.

Дамата с мустанга влезе начело на другите индианци в селото на чирикахуаите. Те не бяха войнствено настроени като своите съплеменници, тръгнали с Жеронимо. Бяха хора, които дълго са търсели спокойствие и най-после са го намерили. И то благодарение на Дивия Бил Слокум, човека с голямото сърце.

Всички се събраха на голямата поляна между палатките. Джесика Морено единствена остана на седлото.

Гордо изправена, Дамата с мустанга седеше върху лъскавия гръб на жилавия, полудив бронко. Тя беше отново с кожена набедрена препаска, кърпа през гърдите, пъстра лента на челото и плетени мокасини. Кафявата й кожа проблясваше под лъчите на ниското следобедно слънце.

Вдигна ръка и наоколо настъпи мълчание.

— Всички знаете, че в нашата планина е проникнала банда, която иска да унищожи спокойствието ни — започна тя с висок, но дрезгав глас. — Нещастието ни връхлетя така внезапно, както блисърда през зимата. В Долината на мустангите бяхме нападнати от онези мъже, които всички наричат ловци на хора. На юг ги наричат също и ловци на скалпове, тъй като в Мексико все още продължават да се заплащат награди за всеки скалп на апах. Тази дива банда се нахвърли върху нашата мирна долина. Успяхме да убием мнозина от тях, но те бяха далеч по-силни от нас. Всички са добре въоръжени, а по-голямата част от вас притежават само едноцевки, копия и стрели. Затова ще трябва да се скрием, иначе вашето село скоро ще бъде унищожено.

Наоколо се надигна ропот. Няколко жени силно притиснаха малките си деца.

Един висок и широкоплещест апах излезе напред. В дългата си черна коса носеше орлово перо, символ на достойнството му на вожд.

— Защо да не се бием, Повелителко на мустанга? — попита той с дълбок, гърлен глас. — Можем да свикаме всички войни на паутите и да се обединим, както сме се заклели да сторим в случай на опасност. Заедно ще бъдем по-силни.

Джесика Морено кимна замислена.

— Може и да си прав, вожде Пинукал! — каза тя. — Ако бягаме постоянно и изоставяме без бой земята си, ще идват все нови и нови врагове и един ден няма да има повече място за нас в тази планина. Така е. Изпрати куриери до селата на паутите. Нека всички войни да дойдат в нашата долина и заедно да посрещнем враговете. Ще се пролее много кръв, но заедно ще бъдем достатъчно силни, за да разбием неприятеля.

— И кога очакваш да се появят те? — попита вождът. — Ще могат ли нашите приятели, паутите, да дойдат навреме?

— Ние препускахме много бързо — отвърна Джесика. — Преднината ни е голяма, а и в тъмнината те ще изгубят следите ни. Ще трябва да чакат, докато отново настъпи денят. А на сутринта нашите приятели от другите села вече ще бъдат тук.

След тези думи тя скочи от гърба на коня. В ръцете си продължаваше да държи пушката.

— И така, тази нощ можем да бъдем спокойни — обърна се тя към вожда Пинукал, — но преди да се развидели, жените и децата трябва да тръгнат оттук и да чакат в каньона, докато отидем да ги приберем. А ние ще се приготвим за битката. До полунощ можем да спим. След това ще бъдем достатъчно бодри, за да дадем урок на враговете си.

— Ти също си жена, Повелителко на мустанга — каза вождът.

— Аз съм воин — отвърна тя и очите й така диво заискряха, както никога досега. Бе като раздразнена до крайност тигрица…

 

 

Ласитър и останалите конници яздеха в бързо настъпващия мрак. Вече се бяха появили първите звезди.

Дивия Бил Слокум спря и изчака, докато Ласитър и Кара се приближиха до него.

— Скоро ще изгрее луната — каза той. — От този момент нататък трябва да бъдем много предпазливи. По-предпазливи, отколкото досега. Предполагам, че бандата ще спре някъде за почивка, тъй като през нощта ще им бъде трудно да проследят по-нататък следите на нашите приятели. Ще чакат до сутринта и едва тогава ще продължат.

— Ами ако не сторят така? — попита Ласитър. — Може би сред негодниците има и следотърсачи. Всичко говори за това, иначе нямаше да намерят закътаното ти ранчо, Бил.

— Да, може и да си прав, приятелю. Въпреки това трябва да бъдем предпазливи. Не желая да се натъкнем на лагера им като слепци, тъй като тогава ще бъдем загубени.

— Можем да заобиколим — предложи хитро Ернесто Секула. — Ти сигурно знаеш всички тайни пътеки тук, в планината, стари приятелю.

Бил кимна замислено.

— Да, зная различни пътеки, които водят към селото на чирикахуаите — отговори той. — Но ако бандитите сега продължават да се движат, ще загубим много време. Освен това можем да разчитаме на Бързия вълк. Казах му, че трябва да язди още по-напред. Той веднага ще ни предупреди, ако се натъкне на лагера на бандитите.

Продължиха пътя си. Луната се издигна зад планината. Следите на ловците на хора се открояваха така добре на жълтата светлина, че у Ласитър се прокрадна първото съмнение.

Той подкара коня си напред към Бил.

— Ако виждаме следите, Бил — започна той, — това значи…

Дивия Бил грубо махна с ръка. Личеше, че нервите му са опънати до скъсване. Беше загрижен за Джесика.

— Зная какво искаш да кажеш, Ласитър. Зная…

Той подкара коня си по-бързо. Ласитър изостана, докато се изравни с Кара.

— Мисля, че ни предстои още една лоша нощ. Трябва да сме готови за всичко.

Тялото й потрепна.

— Да става каквото ще — решително отвърна тя. — Аз ще се бия, Ласитър — продължи напълно безстрастно, почти мимоходом, червенокосата жена. — Може и да умрем, затова много искам да ми отговориш на няколко въпроса. Няколко неща, които извънредно ме интересуват.

— И какви са те? — той остана безразличен, въпреки че вече предполагаше за какво ще стане въпрос. — Хайде, кажи, скъпа!

— Кой си ти всъщност, Ласитър? Преследван, преследвач или може би човек на закона?

Той се усмихна насила.

— Как ти хрумна такава идея?

— През последните дни си мислех за това. Ти постоянно се опълчваш срещу всеки бандит и се грижиш той да бъде арестуван, дори да увисне на бесилката. Винаги се спогаждаш с всички шерифи. Има нещо гнило в това. Можеш спокойно да ми кажеш, Ласитър. Няма да те издам на никого.

— Какъв отговор очакваш от мен? — рязко попита той. — Нито съм съдия-изпълнител, нито съм човек на закона. При удобен случай можеш да претърсиш джобовете ми. И ако тогава откриеш някаква значка или паспорт, ще спечелиш.

Тя бе вперила поглед напред.

— Ако ми се предостави възможност за това… — започна Кара, видимо обидена. — Добре, да оставим тази работа. Ясно е, че не си готов да ми откриеш истината.

— Не мога повече да разбирам този свят — въздъхна той. — Може би ще бъде най-добре, ако се разделим, щом като приключим с тази история и всеки отново поеме пътя си.

Тя сви устни и не пророни нито дума. Знак, че този отговор не й допадна особено.

Известно време двамата останаха мълчаливи.

— Наистина ли ще ме напуснеш? — заговори най-сетне Кара.

Ласитър сви рамене.

— А защо не? — равнодушно попита той.

— Толкова ли малко знача за теб?

— Мразя, когато човек ме подозира така силно.

Кара се напрегна и вдигна високо глава.

— Добре тогава — каза тя. — Вземам си думите назад, но въпреки това с удоволствие бих узнала защо толкова дълго вече яздиш с мен? Само заради мен ли го правиш?

— Да, и заради теб. Но се интересувам и от други неща. Ти ми беше говорила за някаква тайна, която съм щял да науча един ден. Аз съм любопитен човек. От няколко седмици ми е ясно, че си нарочила Хънтър. Където и да отидем, те са там. Или нападат, или са извършили нападение на същото място. Постоянно имаме ядове с една и съща банда. Изглежда, че много мразиш тези хора.

— Искам да ги унищожа! — диво просъска тя.

— Окей, но защо тогава не нападнеш направо самите шефове на тази организация? Би било много по-просто, отколкото да кръстосваш страната надлъж и нашир и да си имаш работа с какви ли не главорези.

— Не може да се стигне толкова лесно до шефовете — потиснато отвърна тя. — Все едно че се опитваш да разбиеш с голи юмруци каса с пари.

— И кои са тези шефове? Къде се намират?

Той гледаше напред и въпреки всичко усещаше, че тя го наблюдава подозрително отстрани. Подозрително и замислено.

— Отново задаваш странни въпроси — тихо каза Кара. — И това е едно от нещата, които винаги ми правят впечатление в теб. Разпитваш като съдия-изпълнител или като шериф.

— Просто съм любопитен човек, скъпа. Преди малко вече ти казах. Като добри партньори, ние не бива да имаме тайни един от друг.

— Във всеки случай тази тайна засега няма да я узнаеш — грубо отвърна Кара. — А ако тази нощ ни е последна, може би и никога.

— Както искаш — промърмори Ласитър и си спомни за думите на Жералдин и за предупреждението й да се пази от Кара. — Значи никога няма да я науча. Това е без значение, скъпа.

Тя отново потъна в мълчание. Интересна и странна бе тази твърдост, с която пазеше тайната си.

— Накъде ще ни отведе следващото ни пътуване? — подигравателно попита той, след като Кара продължаваше да мълчи упорито. — Или може би ще е по-добре да останем в Колорадо? Намирам, че предложението, което ни направи Дивия Бил, звучи доста съблазнително.

— Нека изчакаме до утре — лаконично отвърна Кара.

— Вие жените наистина сте непредсказуеми — въздъхна Ласитър и започна да рови в джобовете на якето си за пури. Бързо обаче забрави за тях, когато пръстите му напипаха разни други неща, които носеше със себе си в специалните си скрити джобове. Няколко пръчки динамит с големината на пури, белезници, бокс, с който въпреки малките му размери от късо разстояние можеше, разбира се, не да убие, но поне да изкара от играта и най-силния мъж, трицевен „Деринджър“ и някои други неща, които постоянно тайно се изобретяваха от специалистите във Вашингтон, за да направят по-лесен живота на хората като Ласитър.

Най-накрая напипа една пура. Тъкмо извади една клечка, за да я запали, когато се разнесоха изстрели.

Междувременно бе станало полунощ.

Дивия Бил Слокум нададе див вик и пришпори мустанга си.

Втурна се напред като вихър и другите го последваха.

 

 

Нападението на ловците над селото на чирикахуаите започна внезапно като буря.

Бандитите незабелязано се бяха приближили и с първите изстрели повалиха постовете, които вождът Пинукал бе поставил от предпазливост.

За няколко минути между шатрите се възцари неописуем хаос.

Крещейки, жените хващаха децата си и ги повличаха към закрилата на тъмнината.

Войните грабнаха пушките, лъковете, копията и томахавките.

Ловците на хора неудържимо навлизаха в долината и стреляха по всичко, което се движеше.

Джесика се втурна навън от шатрата си. Бе почти гола и се мъчеше набързо да завърже кърпа около гърдите си, но не успя.

Обзе я паника, както и всички останали, и тя побягна, за да потърси прикритие, от което да стреля по прииждащите бандити.

Джесика държеше пушката с две ръце и се хвърли с отчаян скок зад един камък.

Това бе мигът, в който се появи Дивия Бил Слокум.

Само секунди по-късно на хоризонта се показаха Ласитър и Кара Мараков. Те скочиха от мустангите си и веднага започнаха да стрелят.

Беше истински ад. Сега единствената цел на всички тук бе да оцелеят. Кара легна по корем до Ласитър, който стоеше изправен, тъй като така можеше да се прицелва и да стреля по-добре.

Бандитите изведнъж се оказаха в капан, защото Дивия Бил и Ернесто Секула бяха направили голям завой и бяха обхванали като в клещи цялата орда. Беше изключително ловка маневра.

Атакувани от няколко страни, нападателите се стреснаха и в редиците им настъпи суматоха. Не бяха очаквали чирикахуаите да им окажат такава дива и яростна съпротива.

Междувременно Дамата с мустанга се бе отърсила от объркването си и отново бе станала господар на нервите си. С пронизителен глас Джесика издаваше заповеди и внасяше ред в редиците на чирикахуаите. Във въздуха свистяха стрели. Индианците хвърляха копията и поваляха бандитите от седлата им. Войните се мятаха като котки върху препускащите коне и запращаха томахавките си в главите на ездачите.

Но най-голямото зло причиняваха Ласитър и приятелите му със своите автоматично зареждащи се пушки. Те имаха и преимуществото, че бяха слезли от конете си.

Беше ужасен хаос, но той отмина така бързо, както бе и настъпил.

Ред Финеган и брат му Джак първи предпочетоха да напуснат бойното поле. Онези, които все още бяха в състояние да го сторят, ги последваха.

Тропотът от копитата на бягащите заглъхна в далечината. Когато мина между палатките, Ласитър разбра, че около половината от бандата бе успяла да се измъкне.

От другата страна се приближиха Дивия Бил и Ернесто Секула. Зад тях се появи Бързия вълк. Лицето му не издаваше никакво вълнение.

Джесика се затича към Дивия Бил и буйно го прегърна.

— Бил, о, Бил…

За първи път тя открито му показваше колко много го обича. Той я хвана здраво в ръцете си. Тихо й каза нещо, което никой друг, освен Джесика не можеше да чуе, но когато видя щастливата й усмивка, Ласитър разбра всичко.

Апахите вече се грижеха за ранените си. Беше учудващо, че от тяхна страна имаше само трима убити, но и между бандитите, въпреки ожесточената борба, само петима се бяха простили с живота си.

Ласитър преброи шестнайсет ранени пленници. Апахите се погрижиха за тях, както и за своите хора.

Сега те се бяха свили на лунната светлина. Онези, които не бяха тежко ранени, вече бяха овързани с въжета. Някои се оплакваха само от силни болки в главата, причинени от удари с томахавките. Ласитър бе изненадан от човечността на това уж толкова жестоко племе. Индианците явно бяха научили много от Дивия Бил и от новите условия на живот.

Дивия Бил Слокум се изправи пред пленниците.

— Това, което сторихте, ще ви струва много години — обяви той с груб глас. — Нарушаване на спокойствието в земите ми, убийство и подпалвачество. Сега на ред са вашите приятели, бъдете уверени в това, кучета страхливи!

Един от бандитите подигравателно му извика:

— Следващия път няма да имате толкова късмет! Не ви ли идва наум, че приятелите ни ще се върнат, за да ни измъкнат оттук? Ред Финеган никога не е оставял в беда хората си!

Сега се обади Ернесто Секула.

— Какво направи вашият шеф? — извика той хладно. — Заряза ви по най-подлия начин. Той не струва и пукната пара. И да не съм чул дума повече…

Брадатият мексиканец се изплю презрително и им обърна гръб. Той не можеше да гледа тази паплач, без отново да го обхваща ужасен гняв, но знаеше, че не бива да се подава на настроението си, тъй като можеше да направи неща, за които по-късно щеше да съжалява.

— Ще го пипна аз тоя Ред Финеган — чу Ласитър как смелият мъж измърмори на себе си. — Няма да ми избяга. Ще пипна и брат му Джак…

След тези думи Ернесто Секула изчезна в мрака. Малко по-късно се чу тропот на копита…