Джек Слейд
Дамата с мустанга (5)

5.

Наоколо бе тихо. Жан-Пиер стоеше като зашеметен, вперил поглед в двамата убити.

— Защо направи това? — попита Ласитър. — Те щяха да ни кажат кой им е възложил тази задача. Или не вярваш, че някой ги е изпратил?

Жан-Пиер не отговори. Продължаваше да гледа замислен в двамата мъртви.

Дамата с мустанга скочи ловко от коня. Носеше панталон от антилопова кожа и обикновена бяла ленена риза, под която примамливо се очертаваха гърдите й.

Заедно с Кара, тя се приближи към Ласитър и Жан-Пиер. Лицата на двете жени бяха неподвижни като маски.

— Станалото — станало — каза Дамата с мустанга. — Той спести работата на палача.

Кара кимна в знак на съгласие.

— Джесика има право. Двамата си получиха заслуженото наказание. Няма смисъл сега да се ядосваме за това, Ласитър.

По гласа й той разбра, че е много доволна. Тя не искаше да издава тайната си и бе радостна, че Ласитър нямаше да може да разпита убийците.

— Впрочем, аз не вярвам, че някой ги е изпратил тук, за да убиват — продължи Кара. — Ласитър, ти чу какво каза Джесика преди малко. Двамата са поели пътеката на войната в името на всички други чирикахуаи. Явно апахите възнамеряват да се оттеглят от пограничната област в Аризона. Мисля, че искат тази планина само за себе си и затова казаха, че паутите трябва да бъдат прогонени оттук. Естествено, планът им е безумен. Апахите никога няма да успеят.

— А освен това тази земя ми принадлежи — обади се Дивия Бил Слокум. — Откупил съм правото на собственост от правителството. Всичко е вписано според закона в службата за земите в Сънбийм. Между другото, аз не вярвам, че чирикахуаите искат да имат тази планина. Зад цялата работа стои Хънтър. Убеден съм, че тази проклета организация сега иска да си присвои нови земи. Нали знаеш кои са Хънтър, Ласитър?

Знаеше, и то още как! Поръчението му гласеше да унищожи тази прословута банда от ловци на хора.

Ласитър кимна.

— Доста съм слушал за тях.

Дивия Бил изпитателно го погледна в очите.

— Защо всъщност дойдохте в тези планини? — попита той след малко. — Наистина ли случайно?

— Естествено. Да не си си мислил нещо друго? Вече няколко пъти ни зададе този въпрос. Не ни ли вярваш, Бил?

Траперът сви рамене.

— Не зная, Ласитър. Някак си в последно време се натрупаха много случайности. Да не би да смяташ убийството на Жералдин също за случайност?

— Не мога да си го обясня, Бил.

Дивия Бил се усмихна и каза:

— Добре, да оставим това. Така или иначе ти няма да ми разкриеш какво става в действителност, приятелю.

Дамата с мустанга се засмя подигравателно.

— Той е много умен мъж, Бил, и може да мълчи като риба. Нека приемем, че всичко, което се случи досега, е случайност. Колко време искате да останете още, Ласитър? Или възнамерявате да се заселите в нашата планина? Тук има още няколко прелестни долини. А и приятелски настроените съседи винаги са добре дошли.

Кара отговори бързо вместо Ласитър:

— Това е хубаво предложение, Джесика. С удоволствие бихме останали още няколко дни.

— Ще се радваме, ако решите така — каза Дамата с мустанга. — Във всеки случай, знайте, че наистина сте добре дошли.

— Но бъдете внимателни! — предупреди Дивия Бил. — В планината все още бродят бандити. Съобщиха ми, че в Сънбийм се е появила престъпна паплач.

На Ласитър му хрумна една идея и каза:

— Имам желание да отида там. От цяла вечност не съм бил в истински град.

— И какво смяташ да правиш там? — попита Кара коварно. — Ако ти се случи лош късмет, можеш да се натъкнеш на някои от ловците на награди за издирваните престъпници. Или забрави, че те търсят с публични обяви?

Ласитър прокара ръка по пораслата си брада и каза:

— Мисля, че много съм се променил. Дори и на самия мен ще ми е трудно да се позная, ако отново се погледна в огледало.

— Ловците на престъпници имат набито око. Никога не трябва да подценяваш тези мъже, Ласитър.

Той се ухили и отвърна:

— При нужда зная как да се браня. Неведнъж съм се изправял срещу такива негодници.

Изведнъж очите й светнаха.

— Нима искаш да ме оставиш сама? — попита тя укорително.

Ласитър отдавна бе прозрял намерението й. Кара се мъчеше с всички средства да му попречи да намери Хънтър. Вероятно тя подозираше, че той иска да пипне някой от бандитите, за да може да го разпита подробно.

За Ласитър бе щастлива случайност, че Дивия Бил Слокум му се притече на помощ. Траперът се засмя и каза:

— Кара, ти не искаш да си сама. Тогава можеш да живееш с Жан-Пиер в нашето ранчо. Не сме ли ви казали още, че на около десет мили оттук притежаваме ранчо за развъждане на коне?

Ласитър кимна.

— Да, за това говорихме вече. Не се ли страхуваш, че Хънтър могат да го нападнат? Ако организацията наистина е хвърлила око на тази земя, най-напред ще се опита да убие човека, на когото тя принадлежи.

Траперът махна спокойно с ръка.

— Смъртта ми няма да им помогне. Ако аз умра, Джесика ще наследи имението. Това вече е уредено.

— Ами ако Джесика също бъде убита? За този случай измислил ли си нещо, Бил? Индианците например никога няма да бъдат признати за наследници.

— Зная — отвърна Бил. — И за подобен случай съм се погрижил. Имам няколко добри приятели в Денвър. Вече съм се уговорил с тях за най-лошия случай. При всички случаи тази планина ще си остане родина на индианците. Гледам на това, тъй да се каже, като на дарение. Разбираш ли какво имам предвид? За тази цел съм дал по-голямата част от златото, което преди време намерих в Аризона.

Ласитър поглеждаше ту към Джесика, ту към трапера.

— Ти трябва да помислиш за свои собствени наследници — подметна той. — Според мен е много хубаво, ако човек има няколко синове и дъщери, на които да завещае всичко това.

Дивия Бил Слокум се усмихна, но явно намекът на Ласитър никак не му допадна.

— Остави това да бъде моя грижа, приятелю — изръмжа той. — Ако желаеш, можеш да дойдеш с мен в Сънбийм. Имам да уреждам там някои важни неща. Пък и някой негодник може да ни пресече пътя.

Той нарочно бе отклонил разговора.

— Съгласен съм — каза Ласитър. — Кара, най-добре ще е да останеш с Жан-Пиер в ранчото. Вие…

Жан-Пиер грубо го прекъсна.

— Няма да позволя някой друг да решава вместо мен! Няма да остана и ден повече, отколкото е необходимо, в тези планини.

— Жан-Пиер! — извика Кара. — Означава ли това, че искаш да ме напуснеш? Сериозно ли говориш?

Той гневно кимна.

— Искам да забравя, Кара. А и имам да уреждам някои важни неща. Знаеш за какво се отнася. Трябва да тегля чертата колкото може по-бързо.

— Това е безумие! — извика тя. — Сам никога няма да успееш. С главата надолу се хвърляш в пропастта!

— Все ми е едно — изръмжа Жан-Пиер. — Отсега нататък ще вървя сам по пътя си. Ти остани с Ласитър. В края на краищата, все още обичаш това проклето копеле. Не желая да развалям щастието ти.

Той се обърна рязко и се отдалечи, без да хвърли поглед назад.

Ласитър, Кара и останалите гледаха мълчаливо след него, докато Жан-Пиер изчезна отсреща между скалите.

— Не мога да го задържа — тихо пророни червенокосата жена. — Такъв е бил винаги. Каквото веднъж си науми, го прави.

— Разбирам го — измърмори Ласитър. — Това наистина беше тежък удар за него.

— Какво искаше да каже той? — попита Дамата с мустанга. — Каква черта иска да тегли?

Кара сви рамене.

— Не зная — излъга тя.

Ласитър беше уверен, че не казва истината. Същевременно допускаше, че Жан-Пиер действително е тръгнал към своята гибел.

— И така, ти ще останеш при Джесика — каза той на Кара. — При нея ще бъдеш на сигурно място.

— Точно така — потвърди Дивия Бил Слокум. — Защото моето ранчо се намира в една скрита долина, известна само на малцина посветени хора. Тя е като крепост.

Кара направи недоволна гримаса. Това развитие на нещата не й допадаше, но не можеше да намери подходяща причина, за да накара Ласитър да се откаже от ездата с Дивия Бил Слокум.