Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава V

Сега можеше и да се шегува, но беше съвсем наясно какви нещастия очакват всеки, който достатъчно е загубил акъла си, за да си пъха носа в Хубавата долина. Тамошните момчета бяха по-серт и от чеснова супа, сгъстена с попови лъжички.

Потъвал в подобни мисли, с изгарящата бедрото му пачка пари, Джонстън беше разтревожен и толкова объркан от желанието да си тръгне, че май единственото добро нещо, останало му от питието на Кели, беше тормозещото желание да излее върху него още едно.

Дълбоко в най-съкровените кътчета на душата си той беше уверен, че ако достатъчно упорито не обръщаш внимание на дадено нещо, в повечето случаи то ще се махне от главата ти. Тази успокоителна философия сега, изглежда, не му помагаше много. Не можеше просто да не обръща внимание на Микаела Пералта и нейното парче син кварц и сега това го беше поставило между удрящ камък и твърда повърхност.

Искаше му се веднага да пришпори мулето и да забрави за цялата работа. На два пъти, след като си тръгна от конюшнята „Лексингтън“, той смушка крантата си в обратна посока, обхванат от твърда решимост да си върви, но само за да изпсува отново и да се върне назад. Загубата на мина „Спасение“ или по-скоро това, което би могъл да получи от нея, оказваше върху него толкова силно въздействие, че никакъв здрав разум или пък черни предчувствия въобще не можеха да вземат превес.

В магазина взе руло въже и поръча хранителните продукти, като даде специални указания за опаковането им. Някъде по средата на обясненията му собственикът, който бе напълно наясно за рискования характер на взаимоотношенията с Джонстън, пожела, без да полага особено усилие да бъде тактичен, да види с какво ще му бъде платено. С дръпнати назад устни като на притиснат в ъгъла койот, пред смаяния поглед на собственика Джонстън извади пачката на Макреди и прокара палеца си по края на банкнотите.

— Ще платя с тези и ще платя, когато си взема нещата. Ако искаш да ги купя от теб, по-добре бъди готов след половин час! — след тези думи, той излезе навън с тежки стъпки, които отекнаха в настъпилата поради смайването тишина.

Оставаше му още да купи товарни седла, брезент, одеяла и някои други дреболии. Много го изкушаваше и мисълта за глътка добро уиски, но в момента повече от всичко имаше нужда от съвет. Един познат в „Планинска дева“ можеше да му го даде.

Той тръгна на запад и продължи, докато близо до входа на изоставения рудник не видя подобното на бесилка скеле, стърчащо право нагоре от синьо-черните сенки вдясно. Талоу Ай изпръхтя, може би поради лошо настроение, защото Джонстън го пришпори нататък между тихите постройки по посока към Хоп Таун.

Не обърна внимание на протеста на животното, срита го още по-силно и го накара да повлече крака нататък. Джонстън оглеждаше внимателно бараките наоколо и накрая, когато наближи шахтата, се осмели да подсвирне.

Компанията „Планинска дева“ бе прекратила дейността си, но още не беше решила напълно да демонтира оборудването, защото щеше да проведе допълнителни проучвания — все още се надяваха, че с помпи, ако успеят да се снабдят с такива, каквито трябва, ще решат дилемата си. За тази цел бяха оставили един от началник-смените за пазач и надзирател.

При второто подсвирване на Джонстън от сенките на една барака се показа човек, който се завзира в тъмнината.

— Остави артилерията — обади се Джонстън. — Да не би да си си развалил отношенията с крадците, че се плашиш толкова?

— О, ти ли си? — изсумтя надзирателят. — Ако искаш да знаеш, аз си нямам вземане-даване с крадци. Ако за това си дошъл, можеш направо да се връщаш.

— Е, не го вземай чак толкова навътре — каза Джонстън помирително. — Искам само да те питам нещо. Щеше да ми струва пет долара, само че много се притеснявам да не те обидя с такова предложение.

Човекът на компанията каза троснато:

— Обиди ме с още малко, или се разкарай оттук.

— Десет долара.

— Ще ги взема.

След като разгледа банкнотата и я мушна в джоба си, надзирателят направи предположение:

— Сигурно е адски важно за теб, щом да’аш тия мангизи. К’во те яде Джонстън?

— Ти не дойде ли от Хубавата долина?

Мъжът го погледна строго и изведнъж каза доста троснато:

— Е, та?

Джонстън вдигна рамене:

— Има ли много минна дейност нататък?

— Не съм чувал. Може и да има някоя и друга къртичина. Безполезна като твойто скитане насам-натам. Повечето са фермери и е много ху’аво място, ама ако си седиш настрана. Водят истинска война там горе, в случай, че никой не ти е ка…

— Ами изоставени мини?

— Не ми ги разправяй на мене — каза надзирателят и пак изсумтя. — И тебе ли те ухапа тая бълха? Абе, Джонстън, няма ли да порастеш накрая?

Джонстън се намръщи, но в интерес на информацията преглътна последните думи.

— Много испанци са търсили съкровища по тия места в стари времена. Та помислих…

— Аха. Тия Пералта — устните на надзирателя се свиха. — И сигурно зад всеки храст има съкровище!

Джонстън попипа с лапа лицето си.

— Е — изръмжа той, — благодаря ти. Просто ми хрумна, че…

— Виж к’во, горе-долу е същото като с другите ти безумни идеи, ама защо не вземеш да опиташ около Руби, или Оро Бланко, там поне се вижда някакъв цвят…

— Може и това да направя. — Джонстън махна с ръка и като завъртя крантата си на място, накара клепоухото животно да се размърда.

Върна се там, където беше оставил конете на Макреди, взе в ръце юздите и ги поведе към горната част на града, за да вземе останалите нужни за експедицията неща, включително и пълни манерки — това върна в главата му мисълта за жаждата, която изпитваше, още откакто опита кактусовия бъркоч на Кели. Джонстън се надяваше, че ако се накваси достатъчно, бъдещето може би няма да изглежда чак толкова мрачно.

Подпомогнат от жизнения си опит и ловкото пазарене, той успя да сключи няколко много изгодни сделки на парче с хора, имащи нужда от пари. Това че спазарените неща не бяха от най-новите или че произходът им не беше много ясен, ни най-малко не го тревожеше. Щяха да свършат работа и общо взето бяха такива, ако не и по-хубави от онези, които и сам Макреди би набавил, ако лично се бе заел със снабдяването.

Цялата работа също така му даде възможност да задели достатъчно остатъчни средства, за да заглади най-острите ръбове и притесненията си и да скъта в денковете някои неща, с които да се предпазва от по-големите несгоди на този свят.

След като уреди всичко, остави конете в конюшнята „Пайъниър“ на „Тафнът стрийт“, за да ги нахранят и напоят, докато той самия се отбие в бара „Ръс Хаус“.

Часът на тръгването им бе наближил значително. Сред изхвърлените от работа миньори, живеещи в бараките от другата страна на улицата, изпълнили заведението, той видя няколко войни с тиранти, дочени панталони и чифт кокалести ръце, които познаваше от компанията „Файър Хаус Енджин“. Те го посрещнаха с необуздани викове.

След обичайните закачки и обиди, един от тях, с лице завряно до здравото му ухо, с пресилен шепот пожела да научи, дали блудната овчица, любимият син на мама Джонстън не е на път да открие нова златна жила. При тази подигравка — а такива бе слушал повече от достатъчно, откакто го бяха изиграли с дяла му в „Бул Уивъл“ — изпод оръфаната и избеляла от слънцето яка на ризата му изпълзя червенина, която бързо се издигна нагоре по врата му.

— Когато се върна — смръщи се той — оттам, където отивам, може и да имам нещо, което да ви отвори очите, на вас и на целия този попикан град! Тогава ще видим кой ще се смее последен.

Грабна двете бутилки, които му донесе келнера, хвърли на бара шепа монети и излезе ядосано навън.