Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава II

Когато главата й се приближи, той видя две широко отворени зелени очи.

— Джонстън Гърмяния? — имаше вид, че не вярва.

Той се усмихна глупаво и показа пробитото си ухо.

— Но… — момичето го гледаше изпълнено със съмнение. — Търся този Джонстън, който открил мина „Бул Уивъл“.

— Това съм аз — изкиска се той и се удари гордо по гърдите. — Също и „Силвър Кинг“.

— Но мислех, че… Не изглеждате толкова стар. Човекът, когото се опитвам намеря ходил навсякъде. Стар, истински пустинен плъх.

— Ходил съм тук-там — Джонстън изпъна рамене и се засмя. — От Сиера Мадрес, чак до Долината на смъртта. Да ви кажа, това е доста нещо! Отсам кактусите никой не е ходил толкова много, колкото мен през последните дванайсет години. Ако ви трябва водач…

— Мама му стара! Цял ден ли ще седиш тук и ще се лигавиш с тези ясли?

Собственикът на конюшнята се появи изотзад с физиономия, която би изсушила и дъбова дъска. Джонстън — не в най-доброто от настроенията си — тръгна със стиснати зъби и зачервен врат към яслата, където започна ядосано да гребе отвратителния прахоляк.

Шефът се обърна към другите и им дръпна една усмивка:

— Извинете ме, господа, но работната ръка, която може да се намери наоколо, трябва непрекъснато да се държи под око.

Той потри кокалестите си юмруци един в друг, придаде си делови вид и изкриви уста, за да каже малко по-приветливо:

— Мозес Кели. Сено, зоб и коне. Мога ли да ви бъда полезен?

Докато дебелият се кокошинеше, с явното намерение да заговори, момичето попита:

— Наистина ли това е Джонстън, който открил находище „Бул Уивъл“?

Кели кимна многозначително, обърна се назад към яслите и после отново напред, с вече нагласена гримаса:

— Той е. Ходещо предупреждение срещу злините на алкохола. Безполезен за себе си и за всички останали. Сигурно се чудите как го търпя. Не е лесно, казвам ви, не е лесно. — Кели още веднъж погледна назад към облака прах в яслата. — Християнският дълг може да се превърне в ужасно тежък товар. Но вие не сте дошли, за да говорим за това, предполагам.

Контето каза:

— Търсим коне, с които да стигнем докъдето трябва и още да има сила в тях. Не ни показвай кранти. Ще плащам в брой.

— Дошли сте тъкмо, където трябва! — ухили се Кели и навири нос. — Моля, елате през тази врата тук…

— Оставя коне на вас — каза момичето — Докато занимавате с това аз поговори с Джонстън.

През рамото си собственикът изджавка:

— Тоз нехранимайко не е свободен да си пилее времето, докато някой не му уреди сметката при мен!

Червенокосият го сбута:

— Сега не се тюхкай за това, ами ни намери коне.

Но дебелият бързо се намеси, за да поуспокои възмущението на Кели:

— Ако решим да го вземем с нас, ще му платя сметката.

В пещерното спокойствие на конюшнята момичето с надменните испански черти се правеше на приветливо. Зелените очи светеха с развълнуван интерес, червените устни бяха заоблени като лъка на Купидон и през тях на гърлени тласъци излизаха думите — омайни като пчелен мед.

— Вие първи истински… как казвате… Celebre?… Прославен човек, който вижда от толкова близо. В моя страна, вие разбира, дами с важна кръв никога не говори с господа така. Невъзможно! Дори така славни като вас!

Тя го стопли с изкривена усмивка.

— Как така вие чисти това обор? В моя страна хора възпява вас, ваша смелост, ваша умност, големи богатства, които вие намерил в пустиня!

Зелените очи сияеха. Под жълтата блуза, с която беше, като луди вълни над блестящ пясък се издигаха и спускаха две еднакви полукълба. Загубено в грубата му длан, усещането за боязливата ръка, която тя му протегна, го изпълни с такова вълнение, че едва не му се зави свят.

Тя се наведе към него и каза:

— Вие чуди за мен… но, разбира се — закачливите очи търсеха лицето му. — Питате, защо Микаела Марикита Пералта и Моро — коя дошла отдалеч, от Гуадалахара чак — защо толкова интересува от мен? Да? — тя се засмя — Аз кажа. — И бързо се огледа наоколо. — Защото трябва някой, кой разбира тази страна.

Джонстън, обгърнат от аромат на стрит люляк, увисна за думите й сякаш бяха въдичарски кукички. Гласът й се превърна в шепот без дъх: — Който може помогне намерим мина, коя била изоставена. — Главата й с гарвановочерната коса кимна. — Преди триста години загубили място, където тя.

Зелените басейни на очите й бяха достатъчно дълбоки, за да се удавиш в тях. И все пак Джонстън, макар и поканен да го направи, явно се насочваше към сушата. Тя се дръпна сякаш оскърбена.

— Вие не вярва?

— Изоставена мина! — устните на Джонстън се присвиха. Можеше и да не разбира кой знае колко от жени, но ако става дума за мини, той беше експерт, изранил венците на всичките си кътници в острите бодили на практиката. — Изоставените мини по тия земи вървят по седем за четвърт долар. Зад всяка скала има по една, ако се хванеш за такава дивотия! Всеки проклет глупак, че и вуйчовците му са претърсили всичко оттук, та чак до Кабеза де Вака! — той изсумтя презрително. — Да се е чуло някой някога да е намерил мина?

Тя вирна брадичка:

— Аз тази намери! Триста години…

— Така, така — каза Джонстън подигравателно, — в семейството ви се говори за това и всички, дето са чули-недочули, и те говорят. Губите си времето. Пребродил съм тези проклети хълмове до един. Няма никаква мина Пералта и ако мен ме питате, никога не е имало!

Устата й се превърна в обграден с бяло ален прорез, върху изопнатото от неприязън лице.

— Мой баща…

Джонстън, който я гледаше с насмешка иззад носа си, издаде невъзпитан звук. Струваше му се, че още малко и тя ще се нахвърли върху него, но въпреки това сумтеше като човек, който си има работа с глупак.

— Ако вашият баща е повярвал на тези дивотии, значи и той се е хванал на въдицата на дъртите нехранимайковци, дето си вадят хляба с такива приказки. Мошениците никога няма да паднат по гръб.

Устните на момичето трепереха:

— Аз има карта…

— Както и още шестстотин други бунаци. Такава карта могат да купят само хора, които…

— Аз не купила! — извика тя ядосано. — Тя в наше семейство от…

— Триста години — допълни той толкова самодоволно, че само късметът можеше да му спести ругатнята й.

Вместо това тя го стъписа с усмивка. Той изглеждаше толкова докачен, че тя се разсмя с глас.

Никак не обичаше да му се смеят. Дори хубави кобилки като тази. Ако наоколо имаше куче, със сигурност щеше да го ритне.

Тя стана сериозна:

— Ще се заемеш ли с работата, или не?

Канеше се да й каже какво да направи с предложението си, но си припомни патилата на мулето си и някои други факти от реалния живот. Обърса с ръкав потта от челото си и още веднъж я огледа хубаво.

— Какво ще спечеля аз?

— Какво иска?

През годините бе гонил вятъра достатъчно и сега искаше да изстиска от живота всеки възможен цент. Премери я с лукав поглед и каза:

— Двеста долара на месец.

Дъхът й спря.

— Това… това ли най-добро твое предложение?

— Твърдо като камък — кимна Джонстън.

Тя отвърна с неприкрито съжаление:

— Не можем платим толкова.

Джонстън се намръщи:

— Как ще съберете работници тогава?

— Това сигурно струва всичко, кое можем отдели, боя се, да. Разходи много повече отколкото очаквали.

Тя обясни, че когато баща й, собственик на ранчо, починал през миналата зима, оказало се, че е живял по-нашироко, отколкото позволявало положението му. За да покрият дълговете му, трябвало да ликвидират всичко. Това я оставило в толкова притеснено положение, че единствената й надежда била да намери тази мина.

— А къде влиза в картинката това дебело конте?

— Мистър Дан Макреди? — тя изглеждаше изненадана. — Той бил татков адвокат. Дошъл грижи за мене.

Джонстън изсумтя:

— Защо плащаш на тоя червенокос бандит?

— Не знам. Дан наел го.

— За какво?

— Дан мислил, че хубаво той дойде с нас.

Джонстън изсумтя:

— Ще работя за каквото получава той. Но ще трябва да освободите мулето ми.

— Има по-добра мисъл — погледна го изпитателно. — Помогнеш намери мина и получава нейна половина.

Джонстън се ухили непоносимо:

— Още не са ми изпадали зъбите и пипето ми си е на място. Не, мадам. Половината от едно нищо пак си остава половин нищо.

— Аз не говори за нищо! — тя го стрелна с пламтящи очи. — Тази мина не шега. Стига! — извика тя със свирепостта на ястреб и бръкна в деколтето на блузата си:

— Сам виж!

Ръката се появи отново, стиснала малко парче калцедонитен кварц, което пъхна по носа му със смразяващо презрение.

То беше небесносиньо, изтрито, почти полирано от пипане. През живота си не беше виждал нищо толкова добро и нямаше нужда да му се казва какво представлява този къс. Сигурно беше телур — единственият елемент, с който златото се свързва в природата.