Нелсън Най
Изоставената мина (21)

Глава XXI

Едва беше успял да го зърне, но сега, след като със сигурност знаеше, че го е видял, въобще не беше в състояние да реши какво трябва да направи. Имаше няколко възможности и никоя от тях не го караше да се изправи в стремената и да запее от възторг.

Уиминуки беше голям скандалджия и много-много не му мислеше, когато имаше да си връща за нещо. И все пак, след като бе стигнал чак дотук, едва ли омразата му беше толкова силна, че да му попречи най-напред да разбере за какво те са дошли по тези места.

Гърмяния прогони тези мисли от главата си с намерението да се върне към тях по късно. Главният въпрос за момента беше свързан с нещата, които Макреди искаше от града. Конете за Сами и Микаела не бяха нещо неочаквано. На тях можеше да натовари провизии. Дори пироните и бичкията не бяха нещо странно, като си представиш състоянието, в което трябва да е тази мина… Ако, каза си той и изсумтя, ако въобще има мина и ако имат късмета да я намерят!

Такива запуснати и забравени мини много трудно се откриват отново. Той самият беше търсил през последните години, но с не по-голям успех от полковете други налудничави златотърсачи, които бродеха из незнайни каньони, обвеяни с легенди за баснословни богатства.

Но — мисълта му се върна отново към Макреди — двата товара летви за обшивка, талпите, да не говорим за двамата дърводелци, всичко това говореше за по-трайни намерения и накара Джонстън да се почеше по главата. Като си спомни с какъв тон му беше казал за тях, сякаш всичко се разбира от само себе си, ставаше ясно, че тези солидни приготовления отварят пред него нови, непредвидени до този момент перспективи.

Според чутото досега, тази мина на времето е била доста добре експлоатирана от предците на Микаела, най-вероятно с индиански робски труд. В онова далечно време испанците са използвали примитивни методи, но ако от нея е произлязла основната част от богатството на Пералта, на него му се струваше, че ще съумеят да изгребат остатъците за много кратко време, без да се нуждаят от никакви постройки.

И за какво, по дяволите, им е землемер?

Какво ли още е наумил онзи дебелак?

Сега Джонстън и мулето му се движеха значително по-бързо, отколкото при идването им насам — не се налагаше да се влачат бавно заради неколцина набедени пешеходци — и малко преди залез пред очите му се показаха неизмазаните кирпичени къщурки на Сънфлауър. Не намери никаква разлика от последния път, когато беше тук, и искрено се надяваше това да не важи и за населението.

От онова сбиване бяха изминали няколко години и имаше някакъв шанс хората да не го помнят, а тези, с които се беше забъркал в кашата, да са отишли да търсят по-сочни пасища.

Завърза Талоу Ай пред смесения магазин и влезе вътре със свито сърце. Още от вратата го лъхнаха познатите миризми и ушите му регистрираха с нищо непроменените звуци. Собственикът, облегнат на тезгяха си, продължаваше да слуша някаква история, която му разказваше, за да го забавлява, някакъв оръфан тип, подпрял лакътя си до кутията с бисквити. С малкото търпение, което можеше да събере, Джонстън застана притеснено до тях и се заслуша, готов да ги изчака, ако разбира се, както често се случва, едната история не премине направо в друга.

Явно търговията не беше много активна, защото кривоносият собственик с ръкавели попита Гърмяния дали случайно не бърза, едва след като се засмя на края на разказа.

Джонстън призна, че го чака дълъг път и би желал да започне веднага с поръчките си.

— Искам да изпратиш колкото се може по-бързо в ранчото „Роумън Файв“ два пълни товара летви за обшивка, четиристотин фута талпи, два на четири инча, и двама дърводелци. Ще ни трябват още и две буренца пирони. Ще ти направя списък за консерви и други провизии, които също ще изпратиш и колкото по-бързо, толкова по-добре.

Двамата го гледаха, зяпнали от учудване. Собственикът си припомни, че готвачът на ранчото беше купил продукти само преди два дни и попита:

— Какво ще изхранвате там? Цяла армия?

— Не работя за Клий — отбеляза Джонстън. — Той току-що продаде част от земите си. Тези на юг от постройките.

Магазинерът продължаваше да го гледа изумен.

— Искаш да кажеш на юг от езерото? Той не би продал тези земи за нищо на света!

— Няма никакво езеро. Бентът отиде по дяволите — Джонстън му подаде списъка с хранителните продукти. — Сметни какво ти дължа и ще платя веднага.

Те бяха пълни с въпроси, но той ги остави с отворени усти и отиде с мулето до една конюшня, където избра два коня, както му бяха поръчали.

След като плати за тях, както и за чуловете, седлата и юздите, Джонстън се върна отново в магазина. Приятелчето на собственика си беше отишло, явно за да разтръби новината.

— Искам палатка и ще я взема с мен. Малка ще свърши работа. Най-малката, която имаш. И още, изпрати греди, осем на десет инча, осемнадесет фута дълги. Гредите и палатката ще запишеш на сметката на Дан Макреди. Кога ще изпратиш тези неща?

— Вече започнахме работа. Този… Макреди… сигурен ли си, че има сметка при нас?

— Той е изпълнителят на наследството Пералта. Чувал си фамилията Пералта, нали?

Очите на магазинера се разшириха, после се стесниха, сякаш гледаше нещо извън помещението. Джонстън каза хладно:

— Не е изключено и този град да се намира на тяхна земя. Може би ще ти е от полза, ако запомниш това.

— Да, сър — каза магазинерът. — Ъ-ъ-ъ… желаете ли още нещо?

— Не знам къде да намеря землемер. Ти можеш ли да ми кажеш?

Лицето на човека срещу него се вкамени, сякаш щеше да заспи зимен сън. Очевидно не можеше да се довери и на гласа си, но събра достатъчно сили, за да поклати отрицателно глава. Намери една палатка, даде му и малко въже. Джонстън ги взе и отиде при мулето си.

Той остана известно време замислен и намръщен, а очите му шареха нагоре-надолу по улицата между постройките. Най-много те се задържаха върху бара „Червен тигър“. Въпреки че не се виждаше никой, имаше чувството, че го наблюдават стотици очи и макар жаждата му да бе наистина мъчителна, той отмина този оазис и продължи към конюшнята, от която купи конете.

— Нещо не е наред с животните ли?

Джонстън ги погледна през рамо и каза:

— Всичко е наред. Доколкото аз мога да кажа. Не идвам за конете. Мина ми през ум, че може да знаеш къде да намеря землемер.

— За какво ти е землемер?

— Хубав въпрос. Другия път ще кажа на Пералта да ми се доверяват, преди да ме изпращат по работа. Да кажа ли на шефа, че тук няма землемер?

— Не съм казвал това. Ей чакай! — каза собственикът, защото Джонстън дръпна юздите. — Всъщност и аз мога да тегля линии, ако си струва усилията.

Джонстън го изгледа недоверчиво и каза безразличие:

— Плащат суха пара. Ако искаш да работиш, отиди в „Роумън Файв“ и питай за Дан Макреди. Ако ще ти трябва нещо, по-добре си го вземи оттук.

Понеже не желаеше повече да предизвиква злото в града, той пое забързано в посока към ранчото и тъкмо си мислеше, че вече спокойно може да си поеме дъх, пред него, точно на пътя му, се изпречи едно друго зло. Яздеше кобила на име Моли Макарти.