Нелсън Най
Изоставената мина (19)

Глава XIX

В лагера бяха чули експлозията и ги очакваха с тревога, когато двамата се появиха около половин час преди разсъмване.

— Какво стана? — попита Макреди, като ги гледаше изпитателно. Сами Дарлинг изсумтя и отговори:

— Не се задържахме много, но мисля, че досега водата ще да е изтекла. Бучеше като водопад.

На лицето на адвоката се появи задоволство. Джонстън се обади кисело:

— Виждам, че си преместил лагера по-високо. Мислиш ли, че заради това онези ще ни оставят на мира?

Дебелият се ухили.

Джонстън продължи:

— Ще бъдат тук съвсем скоро, знаеш това.

— Тревожиш се прекалено много — каза Макреди и преспокойно извади от джоба си фас от пура. Завъртя го между пръстите си, задържа го над запалената кибритена клечка и дръпна силно.

— По-добре пийни нещо и махни тези парцали — каза той зад облака дим.

Джонстън се огледа от горе до долу на засилващата се светлина на утрото и разбра какво има предвид дебелият. От пълзенето и копаенето целият беше станал в кални петна. Всеки би се сетил защо. Микаела му подаде одеяло и каза:

— Съблечи си дрехите, веднага ще ги изпера на потока.

Твърде уморен, за да спори, той отиде в храстите и след малко се върна, увит в одеялото, като й подаде дрехите с кокалестата си ръка. Нещата от джобовете си беше натъпкал в шапката. Момичето се отдалечи, а той седна, облегна се на близката скала и мрачно сложи една от пушките напряко върху увитите си колене.

Макреди и наемникът се отдалечиха, за да не ги чува и заспориха за нещо с приближени една до друга глави. Джонстън се чудеше какъв ли още номер могат да извадят, но мислите му преди всичко кръжаха около бандата от ранчото. Просто нямаше как да не си отмъстят. Едно ранчо, голямо колкото това, не е станало такова с подлагане за шамар и на другата буза.

Нямаше как Макреди да не е наясно с това. Дръзката самоувереност на този човек не можеше да е резултат от късогледство или наивност. Струваше му се, че той едва ли не иска да го нападнат! И това беше още по-необяснимо от всичко останало.

Джонстън изпухтя и стана, за да намери течната си утеха, но внезапно на мястото му го прикова далечен конски тропот.

— Стой там! — извика Макреди, а Сами изчезна в храстите.

— Къде тръгна той? — изръмжа Джонстън.

Дебелият се обърна по посока на звука и не отговори.

— Питал ли си се някога как ще свърши цялата тази работа?

Макреди го погледна:

— Питал съм се за много неща, но никога не за това. — Студените му очи го гледаха снизходително. — Ако не знаех накъде съм тръгнал, щях да съм последният голтак — като тебе и останалите отрепки. И също толкова глупав.

Лицето на Джонстън потъмня от възмущение, но преди да успее да състави подходящ отговор, тарторът на „Роумън Файв“ се появи на голото място и дръпна юздите на коня си, който беше запъхтян и разпенен, а лицето на ездача му красноречиво издаваше гнева, който бушуваше у него.

— Къде са другите ти хора? — излая той на Макреди.

Адвокатът повдигна с безразличие пълните си рамене.

— Никога не ги проверявам преди десет часа. Нещо да те тревожи?

Мъжът го погледна свирепо.

— Трябваше да ви избеся всичките!

— По-добре е да говориш по същество.

Ако сега конникът не получи апоплектичен удар, то не беше поради липса на вълнение. Мускулите на челюстта му набъбнаха като въжета. Кожата на лицето му посивя от гняв и той процеди през зъби:

— Ще платиш за това, дебелако, не мисли, че ще се измъкнеш!

Адвокатът каза хладно:

— Може ли да знам за какво става дума?

— Много добре знаеш! Снощи сте дошли и сте взривили бента. Сега няма вода колкото да покрие и умряло муле!

— Струва ми се — каза Макреди, — че впрягаш каруцата пред коня. Ако не успееш да докажеш тези твърдения, ще се наложи да…

— Не на мене тия! Никой друг наоколо не би…

— На твое място щях да се замисля, преди да хвърлям наляво-надясно обвинения, които не мога да докажа. Има закони, които третират въпросите за клеветата и дори на място като това, те важат и са достатъчни, за да призова работодателя ти в съда. Моралните щети…

В изблик на бяс мъжът сграбчи пистолета си. Намерението му беше повече от ясно. Не успя да го осъществи. Още преди да успее да вдигне оръжието достатъчно високо, някъде встрани се чу пукот. Конникът трепна и залитна назад. Ръцете му се разпериха встрани, очите се изцъклиха от болка, той потрепери, загуби равновесие и се свлече безжизнен на земята.

— Глупак! — изкрещя Макреди, когато от храстите се показа Сами Дарлинг с димящ пистолет. — Съвсем ясно ти казах да не…

— Но проклетият скапаняк щеше да те очисти! — извика Сами и гледаше изумено, без да разбира защо адвокатът му крещи за нещо, което очевидно беше спасило живота му.

Макреди поклати глава при мисълта колко безполезно е да му обяснява, погледна сърдито Джонстън и отиде до грохналата в тревата купчина.

Обърна тялото по гръб и каза с отвращение:

— Напълно умрял!

После се изправи и с безизразно лице, сякаш събираше мислите си, погледна Джонстън и каза мрачно:

— Стореното, сторено. Ще трябва да търпим последствията.

Точно тогава на поляната изтича Микаела с дрехите на Джонстън и спря ужасена, когато видя трупа, чиято ръка все още стискаше юздата на коня.

Макреди обясни:

— Той извади пистолета си и Сами го застреля.

Джонстън облиза изсъхналите си устни и се прокашля. Микаела изглеждаше, сякаш всеки момент ще хукне нанякъде.

— Какво ще правим сега? — попита Джонстън.

— Ще съобщим за него, разбира се — отговори равнодушно адвокатът. — Какво друго можем да направим?

Джонстън можеше да предложи и други изходи от положението, но преди да успее да ги облече в думи, Сами излезе от вцепенението си с ругатня.

— Слушай! — каза той дрезгаво, но погледът на Макреди го накара да млъкне и да остане с отворена уста.

— Ние сме с теб — каза му той рязко. — Човекът стана жертва на недоразумение. Ако някой носи отговорност за този тъжен инцидент, това си е самият мъртвец. Той прояви достатъчно безразсъдство. Да вади оръжие по този невъздържан начин! Точно това стана. Това и ще съобщим.

Сега дойде ред на Сами да оближе сухи устни.

— Не може ли просто да го метнем на коня му и да се махаме оттук?

Макреди го погледна с ледено презрение:

— Такова нещо не може да се скрие. Рано или късно истината ще излезе наяве и тогава какво ще правим? Ще ни тикнат зад решетките с обвинение в убийство.

Дарлинг сякаш имаше проблеми с гръкляна си. Джонстън попита:

— На кого смяташ да кажеш за това?

— На шефа му, естествено. Ще го занесем там…

— Исусе Христе! — втренчи се в него Джонстън. — Искаш да ни убият всичките ли? Нали още като ни видят с него, преметнат през седлото, ще ни запукат, преди да успееш да кажеш и дума!

— Откъде си толкова сигурен?

— Няма нужда да си слагам врата в примка, за да видя какво ще стане, ако някой дръпне въжето!

— Както и да е, ще направим каквото казвам аз. Ще отидем там утре, независимо от всичко, и ще представим претенциите си за мината на Микаела. Там ще си направим и лагера тази вечер. — Той вдигна ръка, за да не го прекъсват. — Наистина, ще има лоши погледи, може би и безотговорни изказвания, но след като главатарят им го няма вече, не ми се вярва да проявят особено усърдие. — Устата му се разтегли в усмивка. — Точно сега най-малко от всичко ще искат да си имат нови неприятности.