Нелсън Най
Изоставената мина (15)

Глава XV

Случи се така, че възможността да поговори с нея на четири очи дойде по-рано, отколкото беше очаквал. Той клечеше край потока и лъскаше с пясък тенджерите, когато тя дойде бавно до него, сякаш се разхождаше безцелно, и пусна парчето син кварц между широко разтворените му колене.

— Мисли, че по-хубаво ти пази това.

Това огромно доверие, тъкмо когато го глождеха най-силните съмнения, го обърка. Вдигна рязко очи към нея и видя, че тя гледа вълничките на потока, хипнотизирана като дете. Отблясъците на отразената от водата светлина придаваха на лицето й особен вид, като на фея, като на малко момиченце, който изумително контрастираше с едрогърдата, изящна фигура на зряла жена отдолу.

Зелените й очи напомняха изумруди. Дори уморена и изтощена, а че това е така нямаше никакво съмнение след многочасовия преход, у нея имаше нещо свежо, нещо неподправено, нещо, което силно го впечатляваше.

Той се протегна, взе камъка и като се изчерви и намръщи, го мушна в джоба. Отдавна не беше виждал момичета и близостта й, както и това, което му се стори, че долови в момента на непринуденост преди малко, го объркваше. Ръката й се вдигна и с един изразителен жест отстрани падналата над челото коса. Устните й бяха отпуснати и му се стори, че се усмихва на нещо свое. Имаше в изобилие от всичко, което един мъж някога може да пожелае.

Тялото й леко се извърна към него, макар че тя продължаваше да не отделя поглед от водата. С едва движещи се устни каза:

— Трябва да ми вярваш, Джонстън. Нещата не както мислиш.

— А от къде знаеш, какво мисля? — тросна се той.

— Не може да не мислиш, че странно едно момиче търси своя мина с адвокат и човек, който вади хляб като стреля други човеци.

Да, имаше нещо вярно в думите й. „Странно“, обаче, беше много слаба дума.

— Тогава — каза той, — можеш да оставиш играта на горкото бедно-богато момиче и да свалиш картите на масата. Просто ми кажи, без да ме лъжеш, какво по дяволите става тук?

Лицето й пребледня, но погледът и беше прям и искрен, човешки, като неговия собствен.

— Боя се от него, Джонстън. Страх ме е да си помисля, какво ще направи, ако…

Думите й замръзнаха на устните, тя цялата се стегна, после бързо се завъртя и с каменно лице се отдалечи сред шумоленето на роклята си.

— Е, Джонстън — каза Макреди с мек като на пепелянка глас, когато се доближи достатъчно от другата му страна, докато той гледаше отдалечаващото се момиче. — Знаех си, че рано или късно ще стигнеш до това.

— К’во!? — Джонстън се втренчи в него. Струваше му се, че нещата следват твърде бързо едно след друго.

— Няма да успееш да я измамиш със сладки приказки. Нищо няма да постигнеш. Всичките й дела, докато навърши пълнолетие, ще минават през моите ръце. — Той се усмихна тънко, самодоволно. — По волята на нейния мил баща аз съм изпълнител на завещанието му. Разбери, че тя и пръста си не може да помръдне, без моето съгласие.

Джонстън беше объркан. Когато постепенно осъзна какво говори дебелакът, очите му се превърнаха в тънки цепки, а дланите му се свиха в юмруци.

— Трябва да ти завра проклетите зъби в гърлото! — каза той побеснял. — За кого ме вземаш? — той пристъпи напред заплашително.

Дебелият отстъпи.

— Чакай малко! — адвокатът преглътна нервно и протегна пред себе си ръце. — И преди съм имал вземане-даване с иманяри, но…

Джонстън го прекъсна вън от себе си:

— Ако кажеш още една дивотия като тази, ще ти…

Макреди вдигна помирително ръце:

— Добре, добре, направих грешка…

— Гледай да не я направиш пак! — изръмжа Джонстън и тръгна да товари мулето.

Следобедът напредваше, когато излязоха на едно равно място, от което за първи път можеха да видят устието, мястото, където потокът се вливаше в река Верде. През главата на Джонстън, след като се отдалечи от дебелака, мина мисълта, че най-сигурният начин да премахне долните му подозрения, би било да се откаже от половината си дял — не че беше такъв глупак, че да вземе да го направи наистина!

При всички случаи, адвокатът сам беше одобрил да му го дадат, нали? Той собственоръчно му беше дал договора. Вероятно е искал да се застрахова по този начин, да го обвърже, да е сигурен, че няма да ги изостави щом му скимне. Сега обаче му се струваше, че няма да му позволят просто да си вземе половината или каквото там му се полага и да си отиде.

Мислите му светкавично се върнаха към реалността, когато видя постройките и оборите недалеч от водоема, там, където се сливаха двете реки. Погледна лицето на Макреди и никак не му бе трудно да разбере какво си мисли. Намръщи се и попита:

— На това място ли трябва да търсим?

Макреди не отговори, а извади картата. Намираха се на около две мили от нещо, което приличаше на ранчо, при това не от бедните. Нямаше голяма опасност да ги видят, освен ако не се приближат или не изоставят всякаква предпазливост. Джонстън погледна през рамото на Макреди, но на нея не видя никакъв водоем и се заоглежда, за да открие друг ориентир.

На мястото, където двете реки се събираха, беше нарисувана гора и пишеше „тополи“, но сега пред тях се виждаше само едно дърво. Беше много старо, може би дънерът му имаше диаметър пет фута, и се намираше на оттатъшния бряг, точно пред паянтовите бараки.

Той отново се огледа наоколо и видя, че от водата, в отсамния край на водоема, на двадесетина ярда от брега стърчи остър камък. На картата на това място пишеше „скала“.

Джонстън сбута адвоката:

— Надявам се, няма да търсим мината до тия бараки.

Макреди се обърна към него със зачервено лице:

— Ще научиш всичко, когато аз реша да ти кажа. Стой тук с момичето — отсече той и кимна на Сами да го последва до края на склона, накъдето се затътри с тежко пухтене.

Джонстън видя, как влизат в един храсталак и клякат с приближени една до друга глави — вероятно обсъждаха нежеланите постройки или по-скоро наличието на хора там, където са очаквали да намерят само пустош. И Робинзон Крузо, когато е видял отпечатъка от крак на пясъка, едва ли е бил по-обезпокоен от кучия син с бомбето.

Ядосаното боботене на гласа на Макреди отекваше в собственото безпокойство на Джонстън. Всякакво търсене на изоставени мини не предразполага към откровеничене пред съседите и ако това, което търсеха, беше някъде тук, всеки сляп глупак би видял, че ще има усложнения.

Двамата слязоха долу; лицето на Макреди беше изкривено и злобно. Беше покрито със ситни капчици пот, очите му се въртяха като на див жребец.

— Отиваме там — каза той сърдито и грабна една пушка, но Джонстън го задържа с ръка.

— Май е по-добре първо да се поозърнем наоколо. Като гледам това място, никак не ми прилича на странноприемница. Може да се окаже по-голяма хапка, отколкото можем да преглътнем.

— Това се мъчих да му обясня — каза Сами.

Макреди ги изгледа злобно, но овладя нервите си:

— Имате ли по-добра идея? — попита със сарказъм той.

— Аз бих ги оставил те да дойдат при мен.

Адвокатът започна да премисля това, да го премята в ума си и да се мръщи, а Джонстън в същото време каза:

— Като пълноправен съдружник в предприятието, струва ми се, че имам право да погледна тази легенда. Дойде време всички да разберем къде е мината. Имам усещането, че е близо и че ще трябва да работим пред очите на онези от ранчото…

— Близо! — проехтя дрезгавият смях на Макреди. — Ако съм разчел легендата правилно, проклетата мина е точно под това езеро!