Нелсън Най
Изоставената мина (27)

Глава XXVII

Конярят, който разбираше от землемерство, си беше отишъл, след като бяха очертани градските парцели. Макреди имаше този маниер — щом някой повече не му е нужен, не го оставяше да се навърта наоколо без работа.

Независимо от преценките на Гърмяния, любезната увереност на Макреди действаше като зараза. Лагерът ставаше все по-оживен и по-весел с новите хора ежечасно пристигащи с каруци, фургони, двуколки, пеша и на коне. Неравната пътека, по която бяха дошли първите товари дървен материал, сега беше утъпкана и се беше превърнала в често използван прашен път. Дори се говореше за дилижанс. Едва седмица беше минала, откакто Макреди продаде първите градски парцели, а хаотично разпънатите палатки бяха станали част от истинска улица — с шест бара, фурна, смесен магазин, билярдна и оръжеен майстор. Без отникъде да се вижда руда, освен тази на Макреди, която доста циркулираше из лагера, на повечето парцели кипеше усилен труд и няколко вече бяха сменили притежателя си срещу солидни суми. Жителите сега наброяваха почти хиляда и навсякъде никнеха нови постройки.

Говореше се за топилня и входа на мината се охраняваше денонощно. Пусна се слух, че ще сменят подпорите на шахтата под ръководството на Джонстън. Над дупката отгоре се издигна скеле, а оборудването за подемното съоръжение се намираше в сандъци с етикети пред магазина.

Всички барове бяха препълнени и беше дошъл дори Джордж Греъм Райе — борсовият посредник от Голдфийлд. В града беше и Текс Рикърд, който говореше за железопътна линия. Райе беше купил шест парцела за — така казваха — петдесет хиляди долара и прекарваше голяма част от времето си в компанията на Макреди. Х. В. Никърброкър щеше да построи валцовъчна мелница за рудата, а мадам Гърти — Високата стъпка беше дошла с момичетата си.

При вида на всичко това Джонстън можеше само да клати изумено глава. Макреди, изглежда, ловко избягваше да го среща — беше твърде зает около подплатеното със злато чудо, за да има време за празни разговори. Говореха, че бил бесен заради забавянето на помпите, които е поръчал, но не потърси Джонстън, за да му поиска сметка.

И тогава, една сутрин, която по нищо не се отличаваше от другите, Джонстън, тъкмо когато се канеше да влезе в бар „Големия рог“, се изправи лице в лице срещу стария си приятел Уиминуки Бил, чиято физиономия веднага се изкриви в порочна усмивка.

— Пипнах те! — простърга гласът му и той стисна ръката на Джонстън като с менгеме. — Хайде, приятелче, имаме да си поприказваме малко, нали?

Станал жертва на най-ужасното си видение, погледът на Джонстън заподскача наоколо като скакалец, но не се закачи за нищо, което би могло да му бъде от помощ. В този ранен час нямаше почти никакви хора и няколкото залитащи силуета, които зърна, бяха твърде погълнати от собствените си несгоди, за да обърнат внимание на чуждия проблем.

Озова се избутан в един проход през купчина боклук, докато най-накрая главата му, с пресъхнала уста и пълна с мисли твърде объркани, за да намерят израз в нещо повече от несвързано мрънкане, се опря в някаква стена, към която я притисна тежък юмрук.

— Почвай да пееш!

Джонстън — изцъклен и преглъщащ — изглеждаше ужасно.

С изкривена уста, но без да отслабва натиска, бандитът просъска:

— Достатъчно си живял на този свят и знаеш какво става с лъжец, който мами хората, които го мислят за приятел!

— По дяволите, Бил…

— Ще ти дам едно „по дяволите Бил“, скапан, дребен мошеник! — Очите на Уиминуки представляваха два резервоара, пълни с немигаща злоба, и брадата му се намираше на два инча от носа на Джонстън. — Току-що се върнах от областния център!

Джонстън, обилно облян в пот, предположи, че настроението му е резултат на проверка в минния регистър.

— Как-к-к… кво искаш да направя?

— Ще ти кажа и ще го направиш бързо, ако не искаш да ти сложа примка на врата и лешоядите да чакат, за да ти изкълват очите!

Той го сграбчи отново и притисна раменете му към грубата стена.

— Искам тоя договор, дето ти го даде кобилката Пералта, и искам да подпишеш, че се отказваш от него в моя полза. Веднага!

Това беше толкова неочаквано, че на Джонстън, доста замаян поради отърваването си от по-тежки последствия, се стори, че треперенето на коленете му ще ги откачи от ставите им. За да прикрие смущението си, той изхриптя полузадушен:

— Може би искаш да си натопя пръста в кръв, за да подпиша?

— Там при Макреди има писалка. Ще отидем там и… никакви номера, за Бога, или няма да стигнеш до никъде!

Когато излязоха от прохода, той видя Оси Хемптън, подпрян до вратата на бара. Джонстън беше твърде объркан, за да му обърне внимание, но преди да продължи нататък, Уиминуки го изгледа остро и продължително.

Още нямаше и осем часа и пред вратата на Макреди не чакаше никой. Нощният студ още се усещаше във въздуха, но адвокатът вече седеше зад бюрото си и смяташе някакви цифри, които с раздразнение изостави, когато Уиминуки блъсна Джонстън вътре.

— Какво искате? — попита той троснато, хвърли неразгадаем поглед на Гърмяния и после се обърна към Уиминуки.

— Този симпатяга тук има да напише нещо. Помислих дали не може да използваме писалката ти.

Макреди погледна още веднъж странната гримаса на Джонстън и попита:

— Какво има да пише? Колко време ще пише?

— Няма и минутка — отговори Уиминуки със злобна усмивка.

Адвокатът бутна перодръжката към тях.

— Хайде, симпатяга! — каза Уиминуки и сбута Джонстън.

Тъй като геологът беше наясно, че мината няма никаква стойност, всеки друг, който би знаел това щеше да се учуди на нерешителността му. Половин дял от нищо също е нищо. Тогава защо това нежелание да потопи писеца в мастилото?

Дали защото не му се искаше Микаела да си има работа с този безсъвестен грубиян? Или, може би някъде зад безпокойството му се криеше някаква друга, лична причина?

Той въздъхна и извади от джоба си силно изпомачкания лист, даден му от Макреди. Преди още да го беше разгънал както трябва, дебелият вече знаеше какво се готви.

Той почти се изправи от стола си, издутите му бузи затрепериха, трескавите му очи заоглеждаха лицето на Джонстън:

— Няма да преотстъпиш дяла си на този палячо, нали? — напрежението в гласа му нарасна, той бръкна в джоба си и извади портфейла си. — Ако искаш да излезеш от играта, аз ще…

— Вече е излязъл — съобщи му Уиминуки. — Седни си на задника и престани да движиш лапичките си.

Той се надвеси над него като лешояд и изчака адвокатът да сложи ръцете си на масата. След това се усмихна с явно задоволство.

— Твоята кобилка има нов съдружник, дебелак. Човек, който знае как да се грижи за интересите й. Вземай писалката, приятелче — просъска той, без да отделя поглед от Макреди — и не се опитвай отново да ме правиш на бунак! Пиши: „За един долар и поради някои други съображения долуподписаният Джонстън Гърмяния, отстъпвам, продавам, предавам и потвърждавам, на името на Уиминуки Бил Бейлър, наследниците и пълномощниците му, завинаги всички права, дялове и доходи, предвидени в този документ“.

Макреди, чието лице беше започнало да блести от пот, извика побеснял:

— Това нещо по никой начин не ни обвързва с…

— Ще ви обвърже съвсем хубаво, когато се захвана с него както трябва — увери го Уиминуки и сбута Джонстън. — Подпиши го.

Джонстън въздъхна.

— Твой ред, дебелак! — Уиминуки се ухили над цевта на пистолета си. — Пиши: „Дан Макреди, адвокат. Свидетел и попечител“. Сега сложи датата… Задължен съм ви господа! — Той се засмя, взе документа и го разклати във въздуха, преди да го мушне в ризата си. — Не помня откога не съм имал по-приятна сутрин.

Той заотстъпва с гръб към вратата и протегна назад ръка, за да напипа дръжката.

— Няма да ти мине номера! — изсъска адвокатът.

Уиминуки се изсмя и каза на Джонстън:

— Отивам в града, за да регистрирам това листче. Ще се върна със свещеник и ще вдигнем хубава сватба, за да я запомнят всички. — После погледна Макреди и добави:

— Не се изпречвай на пътя ми, ако не искаш шайката от „Роумън Файв“ да се разбеснее из лагера като Божия гняв!