Нелсън Най
Изоставената мина (20)

Глава XX

Едно нещо трябваше да му се признае — ако самоувереността се измерваше с долари, той щеше да е милионер.

Как можеше да е толкова дяволски самонадеян? Наистина ли беше наивен глупак, на какъвто толкова често приличаше, или беше най-печеният мошеник, появявал се някога по тези места?

Раздвоен по този начин, Джонстън мислеше, че е пълно безумие да участва в откачения план. Но ако пък Макреди се окажеше прав, той като абсолютен глупак щеше да загуби половината приходи от мината. Освен това, все някой трябваше да се грижи за Микаела, нали?

Малко преди да тръгнат към ранчото, Джонстън, с юздата на мулето в ръка, се повлече към Макреди, който говореше нещо на Микаела с гръб към него. Госпожица Пералта явно не изпитваше удоволствие от разговора и гледаше адвоката ядосано и предизвикателно. Не беше работа на Джонстън да си пъха носа в чужди работи, но с тези двамата… Той небрежно се приближи, така че да ги чува.

— Не разчитай на това — каза адвокатът троснато и протегна ръка. — Сега можеш да ми дадеш този син кварц.

Очите на момичето го гледаха непокорно.

— Не е у мен.

Макреди я наблюдаваше с интерес.

— Не съм дошъл да си играя на детски игрички — каза той с хладно спокойствие.

Микаела присви устни:

— Не ме заплашвай!

Адвокатът остана неподвижен, сякаш щеше да последва експлозия. Когато заговори, думите му режеха като нож:

— Значи го даде на онзи палячо?

— На когото съм го дала, знае как да го пази! — в гласа й имаше доволство.

— Ъ-ъ… какво чакаме? — попита Джонстън.

Макреди се обърна, сякаш някой го дръпна с въже. Злият му поглед се впи в него, сякаш се канеше да го къса парче по парче, но само направи презрителна гримаса и се провикна към Сами:

— Тръгваме!

Те изминаха последните метри до ранчото под надвисналите облаци на оловносивото небе. Макреди, с нелепата си пелерина и бомбето, вървеше най-отпред с момичето, гордо изправило глава. Отзад беше Джонстън с мулето и най-накрая, хванал юздите на коня с умрелия товар, с котешки стъпки се промъкваше напред жилестата фигура на Сами Дарлинг.

Във вятъра спускащ се от планините вече се чувстваше хладния дъх на есента. Начинът, по който хората бяха заели позиции в двора, им подсказа, че са ги видели отдалеч. Погледите им вече бяха уловили увитата в одеяло фигура, но по нищо не личеше дебелото конте да се е развълнувало.

Джонстън присви очи към верандата и не се оказа заблуден. Джубъл Клий седеше на груб, прав стол ръчна изработка, а върху одеялото, напряко на скута му имаше пушка „Уинчестър“.

Макреди, спокоен колкото си иска, мина покрай опипващите спусъците ръце и застана направо пред шефа. Съпровождащите го, всеки с притесненията си, спряха малко по-назад.

— Вашият човек дойде в лагера ни, хей там горе. Извади пистолет и наговори цял куп невероятни глупости, но изглежда не е бил подходящ за задачата, за която е бил изпратен. Затова го донесохме, в случай че искате да продължим да се караме.

Очите на Клий бяха плувнали в гняв, но той не направи грешката на своя човек. Въпреки че хората му бяха готови и настръхнали, в погледа на Макреди имаше нещо, което го накара да остане вдървен и неподвижен, да запази мислите си за себе си.

Останалите наблюдаваха и очакваха знак. Джонстън се опита да отгатне как Макреди успява да накара Клий да си мълчи. В отпуснатата стойка на контето нямаше нищо заплашително — беше самата небрежност и незаинтересованост. В гласа му нямаше нищо, което да предизвиква предчувствия за лоши последици. Може би постигаше това с ледения блясък в очите си, с невъзмутимото хладнокръвие, което го обгръщаше, докато очакваше отговора на ранчерото.

Лицето на Джубъл Клий стана пепеляво, тялото му се стегна от напрежение заради вътрешната борба и разкъсващата го нерешителност.

По всичко личеше, че Макреди е овладял положението; сега Джубъл Клий не им се струваше толкова страшен. Беше изчакал, за да ги изслуша и това беше грешка. Дързостта на Макреди го беше изпълнила със съмнения, бе го накарала да преосмисли ситуацията и с това той беше ликвидирал надмощието си. Хората му бяха озадачени; върху лицата на неколцина от тях дори имаше откровено отвращение. Вече не бяха готови да рискуват живота си заради хрумванията на човек, който не отмъщава заради своя пръв помощник. Клий ги беше оставил да се замислят и сега те бяха станали неспокойни като него самия.

Погледът на Джонстън се отклони за миг към тинестото дъно на изчезналия вир, но гласът на Макреди го върна отново напред:

— Имаме работа тук и искам да се споразумеем. Оставете ни на мира и ние ще ви оставим земите на север от този двор. Ще подпишем отказ от претенции. Какво ще кажете?

Не можеше да се очаква, че Клий ще му благодари. Червенината, заляла бузите му, цялото му лице, съвсем ясно показваше колко го е жегнало това предложение. Огледа хората си с вид на победен, после наведе очи към пушката в ръцете си.

— В противен случай — каза Макреди спокойно — ще бъдем принудени да предприемем необходимите стъпки, за да освободим собствеността си от присъствието ви. — Огледа го, без да трепне и продължи: — Как предпочитате да направим?

Мъжът не отговори в продължение на няколко тягостни секунди. Джонстън вече търсеше с поглед накъде да хукне, когато Клий каза пресипнало:

— Дай да видя този отказ от претенции.

— И стисна устни.

След като купиха от ранчерото малко провизии, за да издържат, докато уредят снабдяването си, Макреди събра групата и каза:

— Ще устроим лагера на южния бряг на този овраг. — Той посочи към коритото на вира, в чиято подобна на желе тиня все още се виеха водите на река Верде, макар и силно стеснена и намаляла. — Някой ще трябва да отиде до Сънфлауър, за да вземе дървен материал и някои други неща, които сигурно ще…

— Дори още не знаем — прекъсна го Джонстън — дали изобщо има мина.

— Докато си там, по-добре направо поръчай и помпа…

— Аз? — извика Джонстън. — Защо трябва аз да ходя? Защо не изпратиш твоя пищовджия? Какво ще му стане?

— От нас само ти познаваш този град; можеш да намериш пътя, освен това имаш и муле. Така че направо тръгвай…

— Преди дори да погледнем?

— Веднага — каза Макреди, отдели няколко банкноти от една доста дебела пачка и ги мушна в ръцете му. — След като тази мина е била тук цели триста години, можеш да си сигурен, че когато се върнеш, още ще е на мястото си. И без това ще трябва да изчакаме поне още ден, за да изсъхне тинята на дъното. Трябва някак си да ходим по него. Ако тръгнеш веднага, би трябвало да си тук до утре вечер.

Джонстън намръщено разтовари мулето си.

— Вземи друга палатка за Микаела — продължи адвокатът — и поръчай да ни докарат два товара летви за обшивка и четиристотин фута талпи, два на четири инча.

— Нещо друго? — попита Джонстън иронично.

— Ще ни трябват двама дърводелци, две буренца пирони и бичкия. И землемер, ако въобще намериш такъв. — Той извади още две петдесетачки от пачката. — Вземи коне за Микаела и Сами.

Момичето се приближи до Джонстън точно когато той се канеше да яхне мулето.

— Ще се пазиш, нали? — каза тя и го погледна втренчено.

— Не аз, а ти трябва да си отваряш очите на четири — изръмжа Джонстън и хвърли мрачен поглед през рамо към Макреди. — На този адвокат не бих се доверил и за заровен кучешки кокал, да не говорим за нещо, което може да му е от полза. — Той я изгледа особено. — Имаш ли представа кой е измислил името на тази мина?

Очите на Микаела се разшириха:

— Дан Макреди.

Така и очакваше. Това му даде много материал за размисъл докато напредваше през храсталаците, които нерядко стигаха до раменете му. Всичко в тази работа се въртеше около Дан Макреди. Само като си помислиш, как дебелото конте мами Микаела… Старецът й трябва да е бил слепец, за да се довери на такъв…

Нещо се раздвижи, и накара отпуснатата му брадичка да се вдигне от гърдите. Той се изправи в стремената. В плетеницата от светлини и сенки не можеше да е сигурен, че е видял каквото и да било, но му се стори, че някъде вдясно, с периферното си зрение е доловил силуета на препускащ кон.

А в ума му сега имаше само един кон — Моли Макарти, — кобилата на Джак Маккан, на чийто гръб последния път беше видял Уиминуки Бил.