Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава XXV

Джонстън не чу и половината от този разговор, но от това, което чу, му стана ясно, че в края на краищата ще стане както иска Макреди. Неопитността и зависимостта на Микаела от адвоката бяха факт и никакви аргументи не можеха да го променят. Но целта на този човек, очевидно беше съвсем друга.

Дебелият беше дал името на мината — „Изоставената мина Спасение“ — изпълваща въображението фраза, привлекателна и многообещаваща. Нещо, което можеш да пробуташ на лековерните и алчните. Както беше казал Макреди, Джонстън разбираше от подобни хитрини и имаше известен опит в облагодетелстването чрез тях. Много лесно можеше да се досети, какво си беше наумил дебелият.

Адвокатът искаше да докара предприятието до положение, при което ще може да го изтъргува — това беше ясно. Със своята самоувереност можеше да достигне петцифрено число, ако никой не му попречи да заблуждава хората.

Когато Макреди стигна до чупката, извика на Джонстън. Той се обърна почти решен да му каже какво си мисли. Беше достатъчно ядосан. Но здравият разум надделя — та нима можеше да каже нещо, което в очите на момичето да не го направи или глупак, или подъл неблагодарник? Макреди държеше всички карти.

Адвокатът излезе навън с калните си жълти обувки, диамантът на вратовръзката му проблесна на слънцето, а бомбето беше нахлупено ниско над очите, искрящи от сатанинско задоволство.

— Питах се дали от висотата на образоваността си не би разсеял моето невежество по въпроса каква е разликата между кварц, съдържащ злато, и този, който според тебе не струва нищо? — погледна Микаела и добави. — Ние двамата бихме искали да знаем това.

Джонстън хвърли поглед на парчетата, които държеше Макреди. Проучи внимателно две от тях и каза:

— Пълен боклук. — После ги хвърли. Но следващото, което взе от ръката му, го накара да присвие очи и да замре от изненада. Беше по-голямо, дори по-добро от парчето, което Уиминуки беше взел от него — онова, което Микаела му бе дала.

— Това — промърмори той — наричат „бижу“. Виждате ли тези петънца, продълговатите кристали? Приличат на железен пирит или силванит. Когато това парче се изпече, ще получите късче чисто злато. — Той продължи да го оглежда замислен. — Къде го намери?

— Всичките ги взех от пода вътре — отвърна адвокатът и доволно взе обратно минерала. — Е, няма да те задържам.

Момичето последва Джонстън.

— Това ще те накара ли да промениш решението си?

Джонстън поклати глава:

— Държа на думата си. Ако тук имаше достатъчно руда, че да си струва да се разработва, Пералта нямаше да я оставят да стои запусната толкова много време. Когато мината е работела, предполагам, че са използвали индиански труд и са изнасяли рудата с кошове. Дебелият ти приятел е намерил някое изпуснато парче. Сигурно има и още, но една шепа първокласна руда не означава находище, освен ако не става дума за „посоляване“. И сигурно точно това иска да направи той.

— Посоляване?

— Така му викат. Когато вземеш някоя дупка без никаква стойност и я поръсиш с чувал-два качествена руда, която да подсказва, че в нея има истинска златна жила.

Тя каза разтревожено:

— Мислиш ли, че Дан би…

— Мисля, че би направил каквото и да е, стига да му донесе печалба. — Изгледа я кисело. — Кога ще се събудиш, дявол да го вземе? Ти си най-съблазнителният залък, който някога му е попадал!

— О! — извика тя и с високо вдигната глава се отдалечи сред шумоленето на роклята си.

След около час, когато Гърмяния преместваше мулето си на друго място, Макреди излезе от мината. Джобовете му бяха издути от камъните в тях. Той ги остави до огнището и се приближи до Джонстън.

— Ще ми дадеш ли чука си за малко? — попита го той рязко.

Джонстън нямаше какво да спечели, ако откаже, и му го даде. Нямаше нужда да пита за какво му е. Всеки глупак би разбрал, че иска да разчупи пробите.

— Изглежда се готвиш да се хванеш за работа.

Макреди се усмихна хладно и отиде да направи точно това.

След разчупването камъните щяха да изглеждат току-що извадени и щяха да улеснят намеренията му.

Малко по-късно, докато Джонстън разпалваше огъня и преглеждаше купените от Джубъл Клий консервирани продукти, се чу тропот на конски копита и дрънкане на каруци. Пристигаха товарите с дървен материал и провизиите, поръчани от Сънфлауър.

Собственикът на конюшня, който твърдеше, че разбира от землемерство, седеше до човека, който караше първата каруца, а на останалите също имаше по един пътник — вероятно дърводелците, поръчани от адвоката.

Джонстън се изправи, махна им и те завиха към огъня.

Макреди остави заниманието си, приближи се до тях, придаде си важен вид и започна да оглежда дървения материал. След това почисти ръцете си от прах с дантелена носна кърпа и каза на най-близкия каруцар:

— Срещу десет долара на ден ще мога да наема трима помощници допълнително.

Джонстън помисли, че вече са му в кърпа вързани, но човекът попита:

— Какво ще става тук? — а другите двама проточиха вратове, за да чуят.

Лицето на адвоката цъфна в усмивка.

— Ще разкрием отново изоставената мина „Спасение“ — каза той и отиде до всеки, за да му подаде по едно голямо колкото юмрук парче син кварц.

Джонстън въобще не се съмняваше, че новината ще се разпространи и в този процес няма да се загуби нито една подробност. Достатъчно му беше да погледне ококорените очи и провисналите челюсти.

— Какво по дяволите е това? — попита с продран глас един от тях.

Макреди се усмихна.

— Това, приятелю, е телурид. Според нашия минен експерт — той хвърли изпълнен с признателност поглед към Гърмяния, който го гледаше лошо, — това е златен телурид, който ще донесе от петнадесет до двадесет хиляди долара за тон.

Да, наистина беше хитър — да се позове на авторитета на Джонстън за безобразията, които дрънка. Знаеше много добре, че хората вярват в това, в което искат да вярват, и че ако сега го опровергае, само още повече ще затвърди убеждението им, че се мъчи да скрие пиленцето, изхвърчало от клетката малко по-рано, отколкото трябва.

Трескавите им погледи доловиха неприязънта му и двама от каруцарите скочиха на земята с нетърпение, не по-малко нелепо от доверчивостта им.

— Считай, че съм се хванал още сега — каза единият.

— Пиши ме и мен — извика другият. — Оси Хемптън, добър работник съм.

Вторият каруцар, с жадна физиономия, устоя на заразата и остана до каруцата си, макар че беше съвсем ясно, че се изкушава и повече никак не му се работи нещо, с което няма да стигне до никъде.

Макреди накара двамата си нови работници да се заловят с разтоварването, после дръпна Джонстън настрана и му каза с приглушен глас:

— По-добре веднага да очертаеш парцелите. Запиши най-близкия на името на Уиминуки; трябва да го държим под контрол. Но първото разширение ще запишеш на мое име и си мисля, че е добре да запишеш парцел и на Сами. Когато свършиш, се качвай на мулето си и отпрашвай за областния център, за да регистрираш всичко.

— Искаш да кажеш — каза Джонстън подигравателно, — че ти стига само едно разширение? Мислех си, че човек с твоята предприемчивост би заградил цялата източна страна на този овраг!

Дебелият се ухили.

— Направи както ти казах. Аз ще си получа своето. В игра като тази трябва да се мисли мащабно. Важна е цялостната картина на нещата, а не това, което става в момента. Момчето ми, големите неща се строят с финес.

Джонстън каза:

— А какво мислиш, че ще направят тия двамата, дето ги нае? Ще стоят и ще гледат, как си ограждаме парцели, без да направят нищо?

— Винаги имам грижа за приятелите си… и за враговете си. Ще им се даде възможност да си оградят добри места. Можеш да ги запишеш заедно с нашите. Веднага, щом ги отбележиш, ги повикай да си изберат.

— А как ще им попречиш да не спипат всичко?

Макреди сложи ръка на рамото му и посочи Сами Дарлинг, чийто силует с пушка в ръка се открояваше на фона на небето.

— Този отговор харесва ли ти? — той го тупна по рамото приятелски. — Мисля, че вече си разбрал — имам готов отговор за всеки проблем. Това включва и теб. И не забравяй да поръчаш помпа. Всичко трябва да изглежда нормално.

Той бутна Джонстън настрана и отиде да даде работа на дърводелците.

Раздразнен, но все пак доволен, Джонстън се зае да очертава парцелите, както му беше казал дебелакът. И без друго му беше омръзнало да яде, каквото сам е сготвил, и доброто похапване в града нямаше да му се отрази зле. Взе няколко празни кутии, за да сложи в тях бележките си и се запъти към входа на мината, за да измери крачките.

Но следите в калта, оставени предната нощ, го накараха да излезе от руслото на обичайните си мрачни заключения и да се потопи в други. Ангажиран до такава степен със собствените си мошеничества, може би Макреди в края на краищата не беше толкова умен, за колкото го мислеше.

Както и да погледнеше, не можеше да няма някаква сделка — сключена или поне в проект — между шайката от ранчото и Уиминуки, и Джонстън беше сигурен, че дръзките приказки на Макреди няма да са достатъчни, за да удържат Клий още много време.

Единствената му утеха беше не много твърдото убеждение, че с бинокъл или не, както и да се опитват, те не биха могли да разберат какво записва той сега на тези листчета, без да слязат долу при него.