Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава XXX

Съсредоточен, с две дълбоки бразди върху челото и силно присвити очи, Джонстън се качи на седлото и подкара клепоухото си муле в бавен ход. Оставено до голяма степен на собствената си воля, то се насочи към лагера, газейки лениво туфите трева, сякаш не го интересуваше накъде върви.

Джонстън беше прекалено зает с мислите, породени от дръзкото му решение, за да забелязва каквото и да било. Беше — ако трябва да се знае истината — немалко изненадан от себе си, тъй като нищо в миналото му не говореше за такива безумни способности. Беше нервен, стомахът му беше пълен с недоволство и все пак усещаше странно удоволствие при мисълта за провисналата челюст на Макреди, когато разбере за какво става дума.

Той внимателно премисли идеята си от няколко възможни гледни точки, но не видя нищо, което непреодолимо да застрашава възможността за успех. Дебелакът може би все пак държеше Сами Дарлинг под око, но никога не би предположил, че Джонстън може да му създаде неприятности — такива неприятности.

Наистина, когато Гърмяния му каза, че е записал всички парцели на името на Микаела, той беше ядосан, но далеч не толкова, колкото можеше да се очаква. Джонстън подозираше, че вътрешно дори се радва, защото цялата собственост на Микаела беше под негово разпореждане и можеше да прави с нея каквото си поиска. Разбира се, тя трябваше да се подпише, че е съгласна, но той винаги можеше да я застави.

Не всичко щеше да бъде много лесно. Най-хубавото беше, че ставаше дума за пари, взети с измама. Дори да е бил принуден да ги даде под заплахата от оръжие, Макреди нямаше да може да се оплаче никъде.

С темпото, с което продаваше парцели и увеличаваше цените на градските имоти, досега трябваше да е събрал доста пари, да не говорим за сумите, измъкнати било със заплаха, било с мазни приказки от собствениците на земя и предприятия.

Той не би внесъл тази купчина пари в банка. Както се движеше наоколо, би трябвало да са му някъде под ръка, за да може да ги вземе, в случай че, както беше сега, реши, че е по-добре да се измита. Боже! Трябваше да има поне двеста хиляди!

Стимулиран от тази приятна мисъл, духът на Джонстън полетя като издигащ се в небесата орел. Такава купчина пари със сигурност можеше да стигне докато човек е жив. Имаше едно-единствено препятствие и то беше свързано с въпроса за най-подходящото време. Дали да грабне каквото може веднага и да изчезне, или да почака, както Макреди с надеждата, че дебелият мошеник ще обере и останалите им пари?

Умното нещо, разбира се, беше да направи удара и да изчезне, преди Уиминуки да се върне и обърка нещата.

Но явно му беше трудно при тези изгледи за забогатяване да вземе само част от кокала, когато с малко повече търпение можеше да грабне целия. Очевидно затова се бавеше Макреди. Сигурно вярваше, че ще може да пипне повече, сигурно затова все още не тръгваше. След няколко часа може би всичко щеше да е готово — старият мошеник не би рискувал да остане в лагера до сутринта.

Джонстън присви очи и внезапно се запита нещо друго: как да държи дебелото конте под око?

Това щеше да е много трудно, без да се лепне зад него, за да го следи. Но нямаше как да ходи след копелето като някое куче… Моментът не беше подходящ, за да събужда подозрения.

Изведнъж Гърмяния се усмихна.

Можеше и да не се наложи да го следи. Всеки артист, ловък като Дан Макреди, не би дърпал лъва за мустака, без да е подготвил пътя си за отстъпление. Някъде трябваше да има скрит кон с пълни дисаги.

Ако намереше това място, всичко щеше да е наред.

Когато нощта облече тъмния си плащ, Талоу Ай най-после достигна до лагера с Джонстън на гърба си. Улицата му се стори необикновено осветена; стори му се и по-шумна, с повече движение от обикновено. Накъдето и да се обърнеше, виждаше групи ръкомахащи и разговарящи на висок глас мъже. Усети, как стомахът му се свива, мярна с поглед метален отблясък и скочи от седлото, за да сграбчи Сами Дарлинг за ръкава:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Не си ли чул? — изръмжа Дарлинг. — Трябва да си глух като прилеп. Един от тия копачи преди час-два попадна на жила, широка цели два фута!

Джонстън го изгледа е увиснала челюст.

— Искаш да кажеш… някой от тези, които сложих да копаят допълнителната шахта?

— Не. — Сами се ухили, сякаш някой го гъделичкаше. Един от собствениците на парцели в оврага. Камъните на Дан са като бедни роднини в сравнение е тях. Този Ганън вече предложи сто хиляди долара за мястото… и получи отказ.