Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава III

— Дай да го пипна — изръмжа Джонстън.

Очевидно й беше забавно. Тя мушна парчето в протегнатия му юмрук, без изобщо да се засегне от грубия начин, по който той искаше да прикрие интереса си.

Тежеше повече, отколкото можеше да се предположи по големината му. Докато Джонстън намръщен изучаваше синия камък, момичето се усмихна широко и изпусна въздишка на удовлетворение:

— Сега вярваш?

Гърмяния сбърчи лице, но не успя да прикрие треперещата си ръка:

— Имаш ли още такива?

Микаела поклати глава:

— В Гуадалахара, si. Poco mas[1]. Тук не.

Той още веднъж прецени тежината му и каза с пренебрежение:

— Може и да струва четвърт долар. Дай да видя картата.

Зелените очи се усмихнаха:

— Аз не родена вчера.

Тя знаеше, че се е закачил на кукичката, а той знаеше, че тя знае. Джонстън, зазяпан, вдигна рамене:

— И преди съм правил грешки. Такива камъни няма много наоколо. Трудно е да се каже колко струва. Един човек от „Панаминтс“ долу до Лоун Уилоу, на юг от прохода Уош Гейтс, всяка седмица минавал покрай голяма скала със същия цвят. Отчупил няколко парченца, но нищо не успял да направи с тях. Един ден срещнал Фред Карлайл в Джубъл.

— Фред правеше пробите в „Червено куче“. Веднага наострил уши щом чул за скалата, но така и не разбрали дали си струва да се разработва находището. Докато си приказвали, излязла голяма буря и повече не успели да намерят мястото.

— Аз знае какво това струва — подигравката се бе спотаила в блясъка на очите й — петнайсет хиляди долара за тон. Дан проверил. И аз ще намери! — каза тя уверено. Ти идва ли помага или не?

Джонстън, който се мъчеше да си придаде вид на разколебан, чу приближаващи гласове и допусна, че може и да тръгне с тях. Погледна я косо:

— Ако картата е добра, защо сте заритали да ми давате половината?

— Без твоя помощ може отнеме много време. Искам бъда честна. Трябва някой, който може ориентира в район — каза тя, — не искаме губи време, където не трябва.

— Аз не съм единственият козел, кой познава хълмовете наоколо.

Усмивка разтегли червените й устни:

— Но ти единствен, за когото ние знае.

— Не схващам.

— Дан научил за тебе — тя видя колко малко удоволствие му доставя чутото и продължи със закачливо напевен глас: — Ние знаем, ти вече намерил две мини, прекарал много време по тукашни земи, нямаш приятели и умееш държи уста затворена. Дан казал, че трябва дадем на тебе половина. Като рискуваме толкова, можем позволим бъдем щедри.

След като знаеха толкова много, би трябвало също така да са чули, че никой друг не иска да го наема, защото смятат, че с него поемат прекалено голям риск. Естествено, предложението да му дадат половината би могло да е начинът, по който, според шишкото, ще го накарат да бъде честен, но колкото и да прехвърляше мисълта в главата си, тя не го изпълваше с ентусиазъм.

Всичко това не му се струваше кой знае колко разумно, но пък и положението му не позволяваше много-много да придиря щом става дума за камъни, които струват петнадесет хиляди за тон. Освен това известно е, че контетата най-често са пълни глупаци.

— Добре — изръмжа той. — Влизам в играта. Само че искам да видя договор, написан на хартия.

— Разбира се — усмихна се тя. Когато дебелият мъж и червенокосият храбрец влязоха, водейки половин дузина коне — три от тях оседлани — тя каза:

— Дан, дай му документа.

Човекът с бомбето бръкна в джоба на сакото си, извади оттам плик от тези, с които си служат в съдилищата, и го мушна в ръката на Джонстън:

— Радвам се, че идваш с нас.

Докато те уреждаха сметката за конете с Мозес Кели, Джонстън извади съдържанието на плика и излезе навън, където светлината беше достатъчно силна, за да е сигурен в това, което чете. После, леко объркан, го прочете още веднъж.

Доколкото можа да схване, на листа имаше договор, сключен с него преди десет дни в Гуадалахара, според който получаваше половината от акциите на мина „Спасение“. Подписан, подпечатан и предаден на ръка бе никакви допълнителни условия.

Той сгъна документа, мушна го в плика и влезе обратно вътре, защото му хрумна нещо. Спря пред момичето и й го подаде. Микаела го изгледа.

— Какво има? — попита тя и лицето й стана неподвижно. Тя погледна косо дебелия човек. Собственикът на конюшнята изглед първо него, после Джонстън.

Гърмяния отговори:

— Прегледай го още веднъж.

Тя извади документа и го нагласи така, че да може да го вижда в оскъдната светлина.

— Аз не разбира…

— Това твоята заврънкулка ли е?

Тя го изгледа озадачено.

— Ти ли го подписа?

Погледът й падна върху листа още веднъж.

— Но разбира се…

Не че се съмняваше, но да се подсигури двойно никак не вреди.

— Добре — измърмори той. — Можеш да го подпишеш пак. Искам да има свидетели.

Дебелият се намеси:

— Договорът е подписан пред свидетели. Заверен е и от нотариус.

— Тогава нищо няма да му стане, ако има още свидетели. Имаш ли мастило под ръка, Кели?

Собственикът на конюшнята, силно заинтригуван от всичко това, изчезна за малко и се върна с перодръжка и мръсно шише мастило. Микаела, леко раздразнена, се подписа още веднъж.

— Сложи отдолу и датата — каза Джонстън и когато тя я написа, подаде документа на Кели. — И ти се подпиши. Ей тук, отдолу и добави думата „свидетел“.

Кели първо го прочете и после подсвирна изумено:

— За какво ти дава тя половин мина, а Джонстън?

— Не мисля — намеси се Макреди, — че трябва да навлизаме в подробности. Единствената ви задача е, да бъдете свидетел на подписа й.

Собственикът на конюшнята се намръщи и хитро изгледа Джонстън:

— Аз колко ще получа за тази работа?

— Какво ще кажеш за удар по носа?

Кели подписа документа, без да спира да мърмори, а Джонстън го грабна от ръцете му. Микаела се обади:

— Плати сметката за мулето му, Дан.

— Колко дължим? — попита Макреди и собственикът веднага умножи цената по две.

Джонстън предвидливо задържа езика си зад зъбите.

След това дебелото конте, което се канеше да прибере портфейла в джоба си, каза:

— Ще ни трябват и три товарни седла.

— Аз ще ги намеря — каза Джонстън бързо, без да обръща внимание на Кели. Не виждаше причина, след като ще има благотворителност, тя да не започне от там, откъдето трябва. — Ще намеря всичко, заедно с екипировката за лагера и провизиите.

Макреди го изгледа някак си остро, но закопча портмонето си без коментар. Когато излязоха навън, червенокосият, който още държеше юздите, се приближи и ги бутна в ръцете на Джонстън.

— Можеш да започнеш да си изкарваш хляба още сега.

— Трябва да взема мулето си — изръмжа Джонстън, който нямаше намерение да върши неща, които не би трябвало да върши.

— О — каза Микаела, — не те запознахме със Сами Дарлинг. Сами, това е…

— Знам кой е — каза навъсено сипаничавият. — Конете са негова работа. Аз съм нает, за да осигурявам охрана.

— Всички ние имаме задълженията си — каза контето Макреди с глас на патриарх, чийто звучни тонове удавиха протестите на Джонстън в море от увереност. — Човек, който е нает за работа, не може да поема отговорностите на пълноправен съдружник в това начинание. Тръгваме в полунощ, мистър Джонстън. Погрижете се всичко да е готово. Ще ни вземете от хотела. Желая ви приятен ден.

Бележки

[1] още малко (исп.). — Б.пр.