Стефани Майър
Новолуние (9)

Шеста глава
Приятели

Моторите не се нуждаеха от по-сигурно скривалище от бараката на Джейкъб. Инвалидната количка на Били не би могла да преодолее неравната повърхност, която отделяше гаража от къщата.

Джейкъб започна да разглобява първия мотор, червения, който бе предназначен за мен, още начаса. Отвори ми дясната врата на фолксвагена, за да мога да седна на седалката, а не на земята. Докато работеше, бъбреше оживено, а от мен се искаше минимално участие за поддържане на разговора. Осведоми ме как се справя във втори курс и се раздърдори за предметите и за двамата си най-добри приятели.

— Куил и Ембри? — прекъснах го. — Доста необичайни имена.

Джейкъб се подсмихна.

— Куил е кръстен на някакъв дядо, а Ембри май е кръстен на някаква звезда от сапунена опера. Но не мога да коментирам. Налитат на бой, ако им се подиграеш на имената, като нищо ще те напердашат — първо единият, после другият.

— Чудесни приятели — вдигнах вежда.

— Не, наистина са чудесни. Стига да не ги закачаш за имената.

Точно тогава в далечината се чу вик.

— Джейкъб? — викаше някой.

— Това Били ли е? — попитах.

— Не — Джейкъб сведе глава и ми се стори, че се изчервява под тъмната кожа. — Като говорим за вълка — смотолеви той, — и той се оказва в кошарата.

— Джейк? Там ли си? — викащият глас приближаваше.

— Даа! — извика в отговор Джейкъб и въздъхна.

Зачакахме мълчаливо известно време, после две високи, тъмнокожи момчета се показаха иззад ъгъла и влязоха в бараката.

Единият беше строен, висок почти колкото Джейкъб. Черната му коса бе разделена на път по средата, като лявата половина бе прибрана зад ухото, а дясната се вееше свободно и стигаше до брадичката му. По-ниското момче беше по-широкоплещесто. Бялата му тениска бе изопната върху развитите му гърди и той явно съзнаваше този факт със задоволство. Косата му беше толкова къса, че едва покриваше скалпа му.

И двамата спряха изненадано, когато ме видяха. По-слабото момче хвърли бърз поглед първо към Джейкъб, после към мен, а едрият ме зяпна и на лицето му бавно се разтегли усмивка.

— Здравейте, момчета — поздрави ги с половин уста Джейкъб.

— Здрасти, Джейк — отвърна по-ниското, без да отклонява очи от мен.

Не можех да не му се ухиля в отговор, усмивката му беше толкова дяволита. Когато се усмихнах, той ми намигна.

— Здрасти.

— Куил, Ембри — това е моя приятелка, Бела.

— Хлапето на Чарли, нали? — попита ме едрият, протягайки ръка.

— Точно така — потвърдих и поех ръката му. Стисна ме силно — имах чувството, че умишлено напряга бицепса си.

— Аз съм Куил Атейра — обяви той важно, преди да пусне ръката ми.

— Приятно ми е да се запознаем, Куил.

— Здрасти, Бела. Аз съм Ембри, Ембри Кол, вероятно вече си се досетила — Ембри ми се усмихна стеснително и размаха едната си ръка, която след това напъха в джоба на джинсите си.

Кимнах.

— Приятно ми е.

— И какво правите двамата? — попита Куил, продължавайки да ме зяпа.

— С Бела сме решили да поправим тези мотори — обясни Джейкъб, без да е съвсем точен. Но ключовата дума се оказа мотори.

Двамата се приведоха да разгледат начинанието на Джейкъб и го засипаха с въпроси, при това грамотни. Голяма част от думите им ми бяха напълно непознати и реших, че за да мога истински да проумея ентусиазма им, ми е нужна Y хромозома.

Когато сметнах, че ми е време да поемам обратно към къщи, преди Чарли да се е прибрал, те все още бяха потънали в разговор за части и чаркове. Измъкнах се от фолксвагена с въздишка.

Джейкъб вдигна глава и ме погледна извинително.

— Отегчаваме те, нали?

— Не — не беше лъжа. Беше ми приятно — колко странно. — Просто трябва да си ходя, за да приготвя вечерята на Чарли.

— А… ами, до довечера ще ги разглобя и ще преценя какво ще ни трябва, преди да започнем с ремонта. Кога искаш пак да поработим?

— Може ли да дойда утре? — неделите бяха проклятието на моето съществувание. Домашните никога не стигаха, за да запълнят изцяло времето.

Куил побутна ръката на Ембри и двамата си размениха усмивки.

Джейкъб се усмихна радостно.

— Идеално!

— Ако направиш списък, можем да идем да купим частите — предложих.

Лицето му леко посърна.

— Все още не съм сигурен, че е редно да те оставям да плащаш всичко.

Поклатих глава.

— Дума да не става. Аз финансирам купона. Ти ще осигуриш труда и уменията.

Ембри завъртя очи към Куил.

— Не е редно така — Джейкъб поклати глава.

— Джейк, ако ги закарам на механик, колко мислиш ще ми вземе? — изтъкнах.

Той се усмихна.

— Добре, ще се споразумеем.

— Да не говорим за уроците по кормуване — добавих.

Куил се ухили широко на Ембри и му прошепна нещо, което не успях да чуя. Ръката на Джейкъб се стрелна и го перна по тила.

— Прекалихте вече, измитайте се — измърмори той.

— Не, честна дума, трябва да вървя — възпротивих се и се отправих към вратата. — Ще се видим утре, Джейкъб.

В момента щом се скрих от погледа им, чух как Куил и Ембри в един глас започват да викат:

— Уууу!

Последва кратко боричкане, изпъстрено с охкания и подвиквания.

— Ако на някого от вас двамата кракът му стъпи тук утре… — чух Джейкъб да се заканва. Но гласът му утихна, когато тръгнах между дърветата.

Изкикотих се тихо. Звукът ме накара да се ококоря от учудване. Смеех се, действително се смеех, при това наоколо нямаше никой друг. Чувствах се толкова лекичка, че отново се засмях, само и само да удължа усещането.

Стигнах вкъщи преди Чарли. Когато влезе, тъкмо вадех пърженото пиле от тигана и го разполагах върху купчина хартиени салфетки.

— Здрасти, татко — усмихнах му се.

По лицето му пробяга изненада, преди да успее да се овладее.

— Здравей, миличка — гласът му прозвуча неуверено. — Приятно ли прекара у Джейкъб?

Започнах да пренасям храната към масата.

— Аха, доста добре.

— Е, чудесно тогава — продължаваше да звучи предпазливо. — Какво правихте?

Сега беше мой ред да съм предпазлива.

— Поседях в гаража му и погледах как работи. Знаеш ли, че ремонтира от нулата един фолксваген?

— Аха, Били май ми е споменавал.

Наложи се да прекъсне разпита, докато дъвчеше, но въпреки това продължи да се вглежда в лицето ми през цялото време.

След вечеря се помотах, изчистих кухнята два пъти, а после бавно си написах домашните във всекидневната, докато Чарли гледаше хокеен мач. Протаках колкото можех повече, но накрая Чарли спомена нещо за късния час. Аз не реагирах, но той се изправи, протегна се и излезе от стаята, загасяйки лампата след себе си. Неохотно го последвах.

Докато изкачвах стълбите, усетих как и последните следи от неочаквано доброто разположение на духа напускат тялото ми, заменени от смътния страх при мисълта какво щеше да се наложи да изтърпя.

Вече не бях вцепенена. Тази нощ несъмнено щеше да е точно толкова ужасна, колкото и предната. Легнах и се свих на топка на леглото в очакване на атаката. Стиснах очи и… следващото нещо, което осъзнах, бе, че е сутрин.

Зяпнах смаяно бледата сребриста светлина, която се процеждаше през прозореца.

За първи път от повече от пет месеца бях спала, без да сънувам. Без да сънувам или без да крещя. Не можех да преценя коя емоция бе по-силна — облекчението или изненадата.

Полежах неподвижно няколко минути, чакайки болката да ме връхлети. Защото все нещо трябваше да ме връхлети. Ако не болка, то безчувственост. Чаках, но нищо не се случваше. Чувствах се отпочинала, както не се бях чувствала от много време.

Не вярвах да продължи дълго. Това бе хлъзгав, опасен ръб, по който едва-едва балансирах и вероятно нещо съвсем дребно щеше да наруши равновесието ми. Дори само фактът, че огледах стаята си с тези внезапно прояснени очи, осъзнавайки колко странно изглежда, колко подредена беше, сякаш изобщо не живеех тук, бе опасен.

Изблъсках тази мисъл от главата си и докато се обличах, се концентрирах върху факта, че днес отново щях да се видя с Джейкъб. Тази мисъл ме изпълни с нещо като… надежда. Може би щеше да се получи като вчера. Може би нямаше да е нужно да си напомням, че е добре да симулирам интерес, да кимам или да се усмихвам в подходящите моменти, както с всички останали. Може би… но не вярвах да продължи дълго. Нито пък, че ще е лесно като вчера. Нямах намерение да си постилам за подобно разочарование.

На закуска Чарли също стъпваше предпазливо. Опитваше се да прикрива изпитателния си поглед, да свежда очи към яйцата в чинията си и да ги вдига само когато сметнеше, че не го виждам.

— Какво си решила да правиш днес? — попита той, разглеждайки един конец, който висеше от маншета на ризата му, сякаш не се интересуваше особено от отговора ми.

— Мислех пак да ида при Джейкъб.

Той кимна, без да вдига очи.

— Аха — каза.

— Нали нямаш нищо против? — престорих се на разтревожена. — Бих могла да си остана…

Той вдигна бързо глава, а в очите му се стрелна паника.

— Не, не! Отивай. И без това Хари ще дойде да гледаме заедно мача.

— Може Хари да мине да вземе Били, като идва насам — предложих. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

— Ами да, чудесна идея.

Не знам дали първоначално мачът не бе просто извинение да ме изрита от къщи, но сега вече наистина се ентусиазира. Тръгна към телефона, докато аз си навличах якето. Чувствах се странно с чекова книжка, тикната в джоба. Никога не я използвах.

Вън валеше, сякаш някой изливаше дъжда с кофи. Наложи се да карам по-бавно, отколкото ми се искаше — виждах едва на два метра пред пикапа. Но най-сетне успях да преодолея калните улички до къщата на Джейкъб. Преди още да изгася двигателя, входната врата се отвори и Джейкъб изтича навън, разтворил огромен черен чадър.

Задържа го над вратата ми, докато я отварях.

— Чарли се обади и каза, че си тръгнала насам — обясни ухилен Джейкъб.

Без никакво усилие и съзнателно въздействие върху мускулчетата около устните ми те се разтегнаха в ответна усмивка. Странно чувство на топлина забълбука в гърлото ми, въпреки ледения дъжд, който плискаше по бузите ми.

— Здрасти, Джейкъб.

— Добре ти е хрумнало да поканиш Били у Чарли — той одобрително вдигна длан над главата си.

Наложи се едва ли не да подскоча, за да ударя ръката му в отговор, и той се разсмя. Само няколко минути по-късно Хари се появи, за да вземе Били. Докато изчаквахме да останем сами, Джейкъб ме поведе на кратка обиколка из мъничката си стая.

— А сега накъде, господин Гаечен ключ? — попитах в мига, в който вратата се затвори след Били.

Джейкъб измъкна сгънат лист хартия от джоба си и го приглади.

— Ще започнем от моргата, да видим дали ще ни излезе късметът. Може да се окаже малко скъпичко — предупреди ме той. — На тия мотори ще им е нужна доста помощ, преди да тръгнат отново — явно лицето ми не бе придобило твърде разтревожено изражение, така че той продължи: — Говоря за може би над сто долара.

Извадих чековата си книжка, започнах да си вея с нея в отговор на тревогите му.

— Нямаш грижи.

Денят беше много особен. Забавлявах се. Даже и в моргата, в плискащия дъжд, в кал до глезените. В началото се зачудих дали не е просто закъсняла реакция от изчезналата вцепененост, но реших, че подобно обяснение не е особено логично.

Започвах да си мисля, че се дължи най-вече на Джейкъб. Не само защото така се радваше да ме види или пък защото не ме дебнеше с крайчеца на окото да направя нещо, което да ми лепне етикета на луда или депресирана. Нямаше нищо общо с отношението му към мен.

Ставаше въпрос за самия Джейкъб. Той просто бе щастлива личност и ведрото му настроение го следваше като аура и влияеше на всеки, който общуваше с него. Както Слънцето привлича Земята, така и той стопляше всеки, който се озовеше в гравитационното му поле. Беше съвсем естествено, част от същността му. Нищо чудно, че с такова нетърпение отивах да го видя.

Дори когато забеляза зейналата дупка на таблото в пикапа, не ме заля обичайната вълна на паника.

— Радиото ли ти се е счупило? — попита ме той.

— Аха — излъгах.

Той заровичка в дупката.

— Кой ти го извади? Доста повреди е нанесъл…

— Аз — признах си.

Той се разсмя.

— Може би не трябва да пипаш много-много по моторите.

— Дадено.

Според Джейкъб в моргата действително ни бе излязъл късметът. Беше силно въодушевен от няколко почернели от масло парчета усукан метал. Аз пък се впечатлих, че изобщо е наясно какво представляват.

От моргата тръгнахме към „Авточасти Чекър“ в Хокуам. С моя пикап това си беше повече от два часа път на юг по виещата се магистрала, но с Джейкъб времето мина неусетно. Бъбреше за приятелите си и за училището и се усетих, че му задавам въпроси, при това, без да се преструвам, действително бях любопитна какво ще ми каже.

— Само аз говоря — оплака се той след една дълга история за Куил и неразборията, която предизвикал, канейки на среща сериозното гадже на един от горните курсове. — Защо не се сменим? Какво става във Форкс? Със сигурност има по-интересни неща, отколкото в Ла Пуш.

— Грешиш — въздъхнах. — Нищо не се случва. Твоите приятели са къде-къде по-интересни от моите. Харесаха ми. Куил е забавен.

Той се смръщи.

— Май и Куил те харесва.

Разсмях се.

— Малко е малък за мен.

Джейкъб продължи да се мръщи.

— Не е чак толкова по-малък. Само година и няколко месеца.

Имах чувството, че вече не говорим за Куил. Гледах тонът ми да остане лек, закачлив.

— Да, ама като се има предвид разликата в зрелостта на момчетата и момичетата, не трябва ли да се брои в кучешки години? Така че какво се получава — че съм с дванадесет години по-голяма.

Той се разсмя.

— Добре, но ако ще си толкова придирчива, ще трябва да смяташ и ръста. Ти си толкова дребничка, че ще трябва да смъкнем десет години от крайния резултат.

— Метър шестдесет и два си е съвсем нормално — подсмръкнах. — Не съм аз виновна, че си такъв дългуч.

Закачахме се в този стил по целия път до Хокуам, спорейки за правилната формула за изчисляване на възрастта. Загубих още две години, защото не знаех как се сменя спукана гума, но си възвърнах една, защото водех счетоводството у дома, и така стигнахме автокъщата, където се наложи Джейкъб да се съсредоточи. Открихме всичко останало от списъка му и той се изпълни с увереност, че ще успее доста да напредне с превозните ни средства.

Когато пристигнахме обратно в Ла Пуш, бях на двадесет и три, а той на тридесет — определено претегляше някои умения в своя полза.

Не бях забравила причината да върша всичко това. И макар да се забавлявах повече, отколкото смятах, че е възможно, първоначалното ми желание не бе отслабнало. Все така исках да наруша обещанието си. Беше безсмислено, а и без това не ми пукаше. Щях да съм максимално безразсъдна, доколкото бе възможно във Форкс. Отказвах само аз да спазвам своята страна от нарушеното споразумение. Просто възможността да прекарвам време с Джейкъб се бе оказала много по-голям бонус, отколкото бях очаквала.

Били още не се беше върнал, така че не се наложи да разтоварваме плячката крадешком. Щом разположихме всичко върху пластмасовия под редом до сандъчето с инструменти, Джейкъб незабавно се залови за работа, като не спираше да бърбори и да се смее, докато пръстите му умело отсейваха металните части.

Ръцете му бяха невероятно сръчни. Изглеждаха твърде едри за деликатните задачи, които изпълняваха с точност и лекота. Докато работеше, изглеждаше почти грациозен. За разлика от случаите, когато бе на крака — тогава височината и огромните му стъпала го правеха почти толкова опасен за околните, колкото бях аз.

Куил и Ембри не се появиха, явно бяха взели на сериозно вчерашната му заплаха.

Денят отлетя твърде бързо. Пред зейналата врата на гаража притъмня много по-рано, отколкото очаквах, а след това чухме Били да ни вика.

Скочих да помогна на Джейкъб да прибере нещата, но се поколебах, тъй като не знаех какво е редно да пипам.

— Остави ги — каза той. — Ще работя по-късно довечера.

— Да не си забравиш домашните или нещо такова — казах, чувствайки се леко гузна. Не исках да си има неприятности. Планът си беше само за мен.

— Бела?

Главите и на двама ни рязко се обърнаха, когато познатият глас на Чарли долетя откъм дърветата, а не от къщата.

— По дяволите — измърморих. — Идвам! — извиках по посока на къщата.

— Да вървим — Джейкъб се усмихна, наслаждавайки се на опасността. Щракна лампата и за миг ослепях. Той ме грабна за ръката и ме задърпа навън през дърветата, а краката му с лекота откриваха познатата пътека. Дланта му беше груба и много топла.

Въпреки пътеката и двамата се препъвахме в тъмнината. Затова, когато къщата се появи пред нас, и двамата се смеехме. Не чак от сърце, по-скоро небрежен и повърхностен смях, но все пак приятен. Сигурна бях, че няма да долови леката истерия, която ме бе обзела. Не бях свикнала да се смея и ми се струваше едновременно хубаво и много неуместно.

Чарли стоеше на малката задна веранда, а Били седеше на прага отзад.

— Здрасти, татко — казахме двамата едновременно и отново избухнахме в смях.

Чарли ме зяпна с широко отворени очи, които не пропуснаха да забележат ръката на Джейкъб, хванала моята.

— Били ни покани на вечеря — обясни той разсеяно.

— Моята свръхсекретна рецепта за спагети. Предавана от поколение на поколение — заяви най-сериозно Били.

Джейкъб изсумтя.

— Съмнявам се рагуто да съществува от толкова отдавна.

Къщата беше пълна с народ. Хари Клиъруотър беше тук със семейството си — жена му Сю, която смътно си спомнях от някогашните лета във Форкс, и двете му деца. Лия като мен беше в горните курсове, но една година по-голяма. Беше екзотично красива — съвършена медна кожа, лъскава черна коса, мигли като четчици — и дълбоко потънала в мисли. Когато влязохме, беше захапала телефона на Били и така и не го пусна. Сет беше на четиринадесет — попиваше всяка изречена от Джейкъб дума с боготворящи очи.

Бяхме твърде много за кухненската маса, така че Чарли и Хари изнесоха столовете на двора, всички подпряхме чиниите със спагети на колене и вечеряхме на бледата светлина от отворената врата на къщата. Мъжете коментираха мача, а Хари и Чарли се уговаряха да ходят на риба. Сю подкачаше мъжа си за холестерола му и се опитваше съвсем напразно да събуди гузната му съвест, карайки го да хапне нещо зелено и листно. Джейкъб разговаряше предимно с мен и Сет, който нетърпеливо прекъсваше, когато доловеше опасност Джейкъб да го забрави. Чарли ме наблюдаваше, стараейки се да не го забележа, с доволни, но бдителни очи.

Беше шумно, а на моменти и объркано, тъй като всички говореха един през друг, а смехът от предната шега прекъсваше разказа на следващата. Не ми се налагаше да говоря много-много, но се усмихвах често, и то само защото ми идваше отвътре.

Хич не ми се тръгваше.

Но все пак се намирахме във Вашингтон и неизбежният дъжд в крайна сметка развали купона. Всекидневната на Били бе твърде малка, за да продължим гостуването. Хари бе докарал Чарли в неговата кола, така че двамата се прибрахме с пикапа. Заразпитва ме как ми е минал денят и аз бях почти изцяло искрена — че съм ходила с Джейкъб да търсим части, а след това съм го гледала как работи.

— Смяташ ли скоро пак да ходиш? — попита ме той, опитвайки се да звучи незаинтересован.

— Утре след училище — признах. — Но ще си взема и уроците, за да не се притесняваш.

— Непременно да го направиш — нареди ми той, опитвайки се да прикрие доволството си.

Когато стигнахме у дома, напрежението започна да ме изпълва. Не ми се качваше на горния етаж. Топлината от присъствието на Джейкъб бързо избледняваше, а в негово отсъствие тревогата ми се засилваше. Сигурна бях, че късметът да спя необезпокоявано две нощи поред няма да ме споходи.

За да отложа часа за лягане, реших да си проверя имейла — имаше ново писмо от Рене. Пишеше как е преминал денят й, за новия литературен клуб, запълващ времето й, което доскоро посвещаваше на курсове по медитация, за седмицата, в която бе замествала колежката си от втори клас, и как й липсвали децата от детската градина. Пишеше, че Фил се чувства добре на треньорския си пост и че планират втори меден месец в Дисниуърлд. Направи ми впечатление, че звучи като извадка от дневник, а не като писмо до някого. Заля ме вълна на угризения, която остави след себе си неприятно усещане. Ама че дъщеря бях.

Побързах да й отговоря, стараейки се да изкажа мнение по всяка част от писмото й, и да предоставя информация от своя страна. Описах спагетеното парти у Били и какво съм почувствала, докато съм наблюдавала как Джейкъб прави разни полезни неща от малки късчета метал — възхищение и лека завист. Не коментирах по никакъв начин, че настоящото писмо вероятно се различава от онези, които бе получавала през последните няколко месеца. Почти не помнех какво съм й писала даже миналата седмица, но бях сигурна, че не е откликнало на желанията й. Колкото повече се замислях по този въпрос, толкова по-гузна се чувствах. Вероятно дълбоко съм я тревожела.

След това останах доста до късно и свърших повече домашна работа, отколкото бе абсолютно наложително. Но нито недоспиването, нито прекараният с Джейкъб ден, в който бях почти щастлива по един повърхностен начин, не можа да удържи кошмара за втора поредна нощ.

Събудих се трепереща, а възглавницата заглушаваше писъка ми.

Лежах неподвижно в леглото, докато бледата сутрешна светлина се процеждаше през мъглата отвън, и се опитвах да се отърся от съня. Този път имаше нещо различно и се концентрирах върху тази новост.

Този път не бях сама в гората. С мен беше Сам Ули, мъжът, който ме бе намерил онази нощ — за нея не можех да понасям да мисля. Странно, неочаквано развитие. Тъмните очи на мъжа бяха изненадващо недружелюбни, изпълнени с някаква тайна, която не беше склонен да сподели с мен. Всеки път, когато спирах за миг обезумялото си търсене, поглеждах към него. И освен че изпитвах обичайния ужас, се чувствах и неловко, че той е там. Може би защото, когато не гледах директно към него, силуетът му сякаш трепереше и се променяше в периферното ми зрение. А не правеше нищо, само стоеше и наблюдаваше. За разлика от единствения път, когато се бяхме срещнали наяве, сега не ми предложи помощ.

На закуска Чарли не спря да ме зяпа, а аз се опитвах да не му обръщам внимание. Предполагах, че си го заслужавам. Не можех да изисквам да не се тревожи. Вероятно щяха да минат седмици преди да престане да очаква завръщането на зомбито и трябваше просто да се помъча да не се дразня. В крайна сметка аз също бях на тръни. Два дни едва ли се брояха за изцеление.

В училище положението беше обратното. Сега, когато отново обръщах внимание на заобикалящия ме свят, ми стана ясно, че тук никой не ме наблюдава.

Сетих се за първия си ден в гимназията на Форкс — колко отчаяно мечтаех да мога някак да стана сивкава, да се слея с мокрия бетон на тротоара като възедричък хамелеон. Май година по-късно желанието ми най-после се бе сбъднало. Сякаш въобще не съществувах. Дори очите на преподавателите се плъзгаха покрай мястото ми, сякаш беше празно.

Цяла сутрин слушах и, за разлика от друг път, чувах гласовете на хората около мен. Мъчех се да схвана какво се случва, но разговорите бяха толкова несвързани, че накрая се предадох.

Джесика не вдигна поглед, когато седнах до нея в часа по висша математика.

— Здрасти, Джес — подхванах с фалшиво безгрижие. — Как ти мина остатъкът от уикенда?

Тя ме погледна подозрително. Нима още ми се сърдеше? Или просто не притежаваше нужното търпение да се занимава с болен човек?

— Супер — отвърна тя и отново сведе поглед към учебника си.

— Това е добре — смотолевих.

Явно в метафората „да се държиш студено“ имаше и буквална истина. Усещах топлия въздух от вентилационната система, но пак ми беше студено. Смъкнах якето от облегалката на стола и го облякох.

Пуснаха ни от четвъртия час малко по-късно и когато пристигнах в стола, масата, на която винаги седях, вече беше запълнена. Майк беше там, Джесика и Анджела, Конър, Тайлър, Ерик и Лорън. Кейти Маршъл, червенокосата първокурсничка, която живееше на съседната улица, седеше до Ерик, а Остин Маркс — по-големият брат на хлапето с моторите — седеше до нея. Зачудих се откога ли седят на нашата маса и не успях да си спомня дали това е първият им ден, или установена практика.

Започвах да се дразня сама на себе си. Сякаш целия първи срок съм била опакована в стиропор. Никой не вдигна глава, когато седнах до Майк, макар столът да изскърца пронизително върху балатума, когато го дръпнах назад. Опитах се да се ориентирам в разговорите.

Майк и Конър говореха за спорт, така че там веднага се предадох.

— Къде е Бен днес? — обърна се Лорън към Анджела. Оживих се, заинтригувана. Дали това означаваше, че Анджела и Бен все още са заедно?

Едва познах Лорън. Беше отрязала русата си като коприна коса — сега бе подстригана толкова късо, че на тила косата й бе обръсната като на момче. Колко странно! Щеше ми се да разбера какво стои зад решението й. Дали дъвка не се бе заплела в косата й? Или я бе продала? Дали хората, с които обикновено се държеше толкова гадно, най-накрая не я бяха сгащили зад физкултурния салон и не я бяха скалпирали? Реших, че не е честно дая съдя според някогашното си мнение. Знае ли човек, може пък да се бе превърнала в приятна личност.

— Бен е пипнал нещо стомашно — каза Анджела с тихия си, спокоен глас. — Да се надяваме, че е от онези истории за по двадесет и четири часа. Снощи беше много зле.

— Какво правихте през уикенда? — попита я Джесика, без да звучи особено любопитна. Обзалагах се, че използва въпроса като въведение към собствените си разкази. Интересно, дали би споменала за Порт Анджелис, при положение че седях през два стола от нея?

— Всъщност в съботата смятахме да си направим пикник, но… размислихме — отвърна Анджела. В гласа й се долавяше някакво напрежение, което привлече вниманието ми.

Но не и вниманието на Джес.

— Лоша работа — каза тя и си пое дъх, за да подхване собствения си разказ. Но явно не само аз слушах.

— Какво се случи? — попита любопитно Лорън.

— Ами — започна Анджела по-нерешително от обичайно, макар по принцип да си беше резервирана — тръгнахме на север и стигнахме почти до горещите извори. Там има едно подходящо местенце на около километър нагоре по пътеката. Но по средата на пътя… видяхме нещо.

— Видели сте нещо? Какво? — бледите вежди на Лорън се сключиха.

— Не знам — отвърна Анджела. — Решихме, че е мечка. Поне беше черно, но изглеждаше… твърде едро.

Лорън изсумтя пренебрежително.

— О, не започвайте и вие! — очите й блеснаха подигравателно и реших да не я оправдавам поради липса на доказателства. Очевидно характерът й не се бе променил колкото прическата. — Тайлър се опита да ми пробута същата история миналата седмица.

— Няма как да видите мечка толкова близо до курорта — каза Джесика, взимайки страната на Лорън.

— Честна дума — възрази тихо Анджела, свеждайки поглед към масата. — Действително видяхме.

Лорън се подсмихна. Майк продължаваше да говори с Конър, без да обръща внимание на момичетата.

— Права е — намесих се нетърпеливо. — Точно тази събота в магазина влезе един турист, който също видял мечката, Анджела. Каза, че била огромна и черна и я срещнал почти до града, нали Майк?

Настъпи моментно мълчание. Всеки чифт очи около масата се обърнаха към мен и се втренчиха изненадано. Устата на новото момиче Кейти увисна, сякаш току-що бе станала свидетел на експлозия. Никой не помръдваше.

— Майк? — изломотих, ужасена. — Нали помниш онзи с мечката?

— Д-да — заекна Майк след секунда мълчание. Не разбирах защо ме гледа толкова странно. Все пак разговарях с него на работа, нали така? Разговарях ли? Май да…

Майк се съвзе.

— Да, имаше един тип, който твърдеше, че бил видял огромна черна мечка точно в началото на пътеката, по-едра от гризли — потвърди той.

— Хм — Лорън се обърна към Джесика с вдървен гръб и смени темата.

— Получи ли отговор от Южнокалифорнийския университет? — попита я тя.

Останалите също отклониха поглед, с изключение на Майк и Анджела. Анджела ми се усмихна колебливо и аз побързах да отговоря на усмивката й.

— Е, а ти какво прави през уикенда, Бела? — попитаме Майк любопитен, но странно предпазлив.

Всички, освен Лорън, отново погледнаха към мен, чакайки отговора ми.

— Петък вечерта двете с Джесика ходихме на кино в Порт Анджелис. А събота следобед и почти цялата неделя бях долу в Ла Пуш.

Очите на присъстващите пробягаха към Джесика и после отново към мен. Джес изглеждаше подразнена. Интересно дали е предпочитала никой да не разбере, че е излизала с мен, или просто е искала сама да разкаже историята?

— Кой филм гледахте? — попита Майк, полуусмихнат.

— Смъртоносен край, онзи със зомбитата — усмихнах му се окуражително. Може би някаква част от щетите, които бях нанесла през тези няколко зомбирани месеца, бе поправима.

— Чух, че бил доста страшен. На теб как ти се стори? — Майк гореше от желание да продължи разговора.

— На Бела й се наложи да излезе от салона към края на филма, направо откачи — вметна Джесика с лукава усмивка.

Кимнах, стараейки се да изглеждам смутена.

— Доста беше страшничко.

Майк не спря да ми задава въпроси до края на обяда. Постепенно останалите се завърнаха към своите си разговори, макар да продължаваха често-често да ме поглеждат. Анджела говореше най-вече с Майк и с мен и когато станах да си върна подноса, тръгна след мен.

— Благодаря — каза тихо, когато се отдалечихме от масата.

— За какво?

— Задето се обади и ме защити.

— Няма нищо.

Тя ме погледна загрижено, но не по онзи обиден начин — „тази се е смахнала“.

— Добре ли си?

Точно затова бях предпочела Джесика пред Анджела за кино, макар да съм харесвала винаги Анджела. Тя бе твърде проницателна.

— Не съвсем — признах. — Но съм малко по-добре.

— Радвам се — каза тя. — Липсваше ми.

Точно в този момент покрай нас минаха Лорън и Джесика и чух как Лорън каза със силен шепот:

— О, каква радост. Бела се е завърнала.

Анджела ги погледна накриво и ми се усмихна окуражително.

Въздъхнах. Имах чувството, че започвам от самото начало.

— Каква дата сме днес? — попитах внезапно.

— Деветнадесети януари.

— Хмм.

— Какво има? — попита Анджела.

— Една година се навърши вчера, откакто дойдох тук — отбелязах замислено.

— Май не се е променило кой знае какво — промърмори Анджела, загледана след Лорън и Джесика.

— Знам — съгласих се. — И аз си помислих същото.