Стефани Майър
Новолуние (20)

Седемнадесета глава
Посетител

Неестествено спокойна и бледа, с впити в лицето ми огромни черни очи гостенката ми чакаше напълно неподвижна насред коридора. Беше неземно красива.

Коленете ми се разтрепериха и насмалко да падна. След това се втурнах към нея.

— Алис, о, Алис! — извиках и се метнах върху нея. Бях забравила колко е корава — все едно се забих в циментова стена с главата напред.

— Бела? — в гласа й се долавяше странна смесица от облекчение и объркване.

Прегърнах я, опитвайки се да поема колкото се може повече от аромата на кожата й. Не можеше да се сравни с нищо друго — не беше нито цветен, нито пикантен, нито цитрусов или пък дъх на мускус. Нито един парфюм на света не можеше да се сравнява с него. Спомените ми не го бяха запазили точно.

Не забелязах кога дълбокото ми дишане бе преминало в нещо друго — осъзнах, че хлипам едва когато Алис ме завлече до дивана във всекидневната и ме придърпа в скута си. Беше като да се сгуша върху студен камък, но този камък уютно следваше очертанията на тялото ми. Тя нежно и ритмично започна да масажира гърба ми, изчаквайки търпеливо да се съвзема.

— Извинявай… — изхълцах. — Просто… толкова се радвам… да те видя!

— Всичко е наред, Бела. Всичко е наред.

— Да — продължавах да плача. Този път действително беше наред.

Алис въздъхна.

— Бях забравила колко си темпераментна — каза тя леко укорително.

Погледнах я през насълзени очи. Беше изпънала шия и се опитваше да се отдръпне от мен, а устните й бяха стиснати. Очите й бяха черни като бездни.

— О! — изпъшках, осъзнавайки какъв е проблемът. Беше жадна. А аз миришех апетитно. От доста време не ми се беше налагало да се замислям за подобни неща. — Извинявай.

— Вината е моя. Отдавна не съм ловувала. Не трябва да се оставям да ожаднявам така. Но днес много бързах — погледът й стана гневен. — А като говорим затова, би ли искала да ми обясниш как така си жива?

Стреснах се и незабавно спрях да хлипам. Моментално осъзнах какво се е случило и защо Алис беше тук. Преглътнах с усилие.

— Видяла си ме да падам.

— Не — възрази тя, присвивайки очи. — Видях те да скачаш.

Присвих устни, опитвайки се да измисля някакво обяснение, което да не звучи налудничаво.

Алис поклати глава.

— Предупредих го, че ще се случи, но той отказваше да повярва. „Бела ми обеща“ — така добре имитира гласа му, че направо замръзнах от шок, а болката разкъса тялото ми. — „И недей да проверяваш бъдещето й“ — продължи да го имитира тя. — „Достатъчно й навредихме.“ Но това, че не гледам, не означава, че не виждам — продължи тя. — Не съм те следила, кълна се, Бела. Просто, след като веднъж съм се настроила на твоя вълна… когато те видях да скачаш, изобщо не се замислих, просто се метнах на самолета. Знаех, че ще пристигна прекалено късно, но не можех просто да си стоя у дома. После дойдох тук, като си мислех, че мога да помогна поне на Чарли, а ето че се появяваш ти — тя поклати глава, този път объркано. Гласът й беше напрегнат. — Видях те да падаш във водата и чаках ли, чаках да се покажеш на повърхността, но ти не се появи. Какво стана? И как можа да постъпиш така с Чарли? Замисли ли се какво би му причинило това? А на брат ми? Имаш ли изобщо представа какво Едуард…

Прекъснах я в момента, в който спомена името му. Бих я оставила да продължи дори след като разбрах, че е станала грешка, само и само да послушам звънтящия й глас. Но беше крайно време да я спра.

— Алис, не се опитвах да се самоубия.

Тя ме изгледа подозрително.

— Да не би да твърдиш, че не си скачала от скалата?

— Не, но… — намръщих се. — Беше само за забавление.

Изражението й стана сурово.

— Приятелите на Джейкъб скачат от скалите и се гмуркат — продължих да я убеждавам. — Стори ми се… ами забавно… а и ми беше скучно…

Тя зачака.

— Не прецених, че от бурята ще се появи течение. Всъщност изобщо не се замислих за водата.

Алис не ми вярваше. Усещах, че продължава да смята, че съм искала да се самоубия. Реших да опитам друго.

— След като си видяла, че скачам, не видя ли Джейкъб?

Тя разсеяно наклони глава на една страна. Продължих.

— Истината е, че вероятно щях да се удавя, ако Джейкъб не беше скочил след мен. Всъщност не вероятно, а със сигурност. Но той скочил и ме извадил и явно ме е измъкнал на брега, макар тази част, естествено, да не я помня. Била съм под водата не повече от минута, преди да ме извади. Защо не си го видяла?

Тя сви вежди объркано.

— Някой те е извадил?

— Да. Джейкъб ме спаси.

Наблюдавах с любопитство как през лицето й пробягват всякакви емоции. Нещо я смущаваше — несъвършените й видения? Нямаше как да съм сигурна. Тогава тя преднамерено се наведе и помириса рамото ми.

Замръзнах.

— Не ставай смешна — промърмори тя и ме подуши още веднъж.

— Какво правиш?

Тя не обърна внимание на въпроса ми.

— Кой беше с теб отвън преди малко? Стори ми се, че се карате.

— Джейкъб Блак. Той е… май най-добрият ми приятел. Или поне беше… — спомних си сърдитото, белязано от предателството ми изражение на Джейкъб и се зачудих какъв ли ми беше сега.

Алис кимна замислено.

— Какво?

— Не знам — отвърна тя. — Не съм сигурна какво означава това.

— Е, поне не съм мъртва.

Тя завъртя очи.

— Глупаво е от негова страна да си мисли, че можеш да оцелееш сама. Не съм виждала друг човек да е толкова склонен към животозастрашаващи идиотщини.

— Но оцелях — повторих аз.

Тя явно мислеше за нещо друго.

— Ако течението е било прекалено силно за теб, този Джейкъб как се е справил?

— Той е… силен.

Тя долови неохотата в гласа ми и повдигна вежди.

Загризах устна. Това тайна ли беше, или не? И ако беше, на кого бях по-вярна — на Джейкъб или на Алис?

Реших, че е твърде сложно да пазя тайни. Джейкъб знаеше всичко, защо да не знае и Алис?

— Ами, виж, той един вид… е върколак — заобяснявах припряно. — Куилеутите се превръщат във върколаци, когато наоколо има вампири. Познават Карлайл от много отдавна. Била ли си с него тогава?

Алис ме зяпна за момент, после бързо се съвзе и примигна.

— Предполагам това обяснява миризмата — промърмори тя. — Но не обяснява защо не съм го видяла? — тя се смръщи и порцелановото й чело се набръчка.

— Миризмата? — повторих аз.

— Миришеш отвратително — разсеяно каза тя все още намръщена. — Върколак? Сигурна ли си?

— Напълно сигурна — уверих я и трепнах, припомняйки си как Пол и Джейкъб се биха на пътя. — Предполагам не си била с Карлайл тогава, когато за последно във Форкс е имало върколаци.

— Не, тогава още не го бях открила — Алис продължаваше да размишлява. Изведнъж очите й се разшириха и тя ме изгледа шокирано. — Най-добрият ти приятел е върколак?

Кимнах глупаво.

— И откога е тази работа?

— Отскоро — казах отбранително. — Той е върколак от няколко седмици.

Тя ме изгледа гневно.

— Млад върколак? Още по-зле! Едуард беше прав, привличаш опасностите като магнит. Нали уж си обещала да се пазиш от неприятности?

— Върколаците не са лоши — промърморих, обидена от критичния й тон.

— Докато не се ядосат — тя рязко поклати глава. — На теб може да се разчита, Бела. Животът на всеки друг би станал по-спокоен, след като вампирите напуснат града. Но ти незабавно се сдушваш с първите чудовища, на които се натъкнеш.

Не исках да споря с Алис — още треперех от щастие, че действително беше до мен, че можех да докосна мраморната й кожа и да слушам звънливия й глас — но беше разбрала нещата съвсем погрешно.

— Не е точно така, Алис, вампирите всъщност не си тръгнаха, или поне не всички. И точно в това е проблемът. Ако не бяха върколаците, Виктория вече щеше да ме е хванала. И ако не бяха Джейк и приятелите му, Лоран щеше да ме е хванал още преди нея, така че…

— Виктория? — изсъска тя — Лоран?

Кимнах, леко изплашена от изражението в черните й очи. Посочих гърдите си.

— Магнит за опасности, нали помниш?

Тя поклати глава.

— Разкажи ми всичко, от самото начало.

Позамазах малко началото, пропускайки моторите и гласовете, но й разказах всичко друго чак до днешното премеждие. Не й допаднаха неубедителните ми обяснения за скуката и скалите, затова побързах да премина към странния пламък върху водата и за предположенията ми. Очите й се присвиха като цепки. Беше ми странно да я гледам такава… такава опасна — досущ като вампир. Преглътнах с усилие и й разказах останалото за Хари.

Тя ме изслуша, без да ме прекъсва. От време на време поклащаше глава и бръчката на челото й се задълбочаваше, докато накрая започна да изглежда като изсечена в мраморно гладката й кожа. Не продумваше, така че накрая млъкнах и аз, покрусена наново от съпричастност по загубата на Хари. Замислих се за Чарли, скоро щеше да се върне. В какво ли състояние щеше да бъде?

— Май тръгването ни не ти е било от особена полза — промърмори Алис.

Засмях се кратко, а в смеха ми се долавяше лека истерия.

— Едва ли това е бил смисълът? Не е като да сте си тръгнали за мое добро.

Алис се загледа смръщено в пода.

— Ами… предполагам, днес реагирах малко импулсивно. Може би не трябваше да се натрапвам така.

Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми. Стомахът ми се преобърна.

— Не си тръгвай, Алис — прошепнах. Сключих пръсти около яката на бялата й риза и задишах учестено. — Моля те, не ме оставяй.

Очите й се отвориха още по-широко.

— Добре — отвърна тя, изговаряйки старателно думата. — Тази нощ поне няма да ходя никъде. Поеми си дълбоко въздух.

Помъчих се да я послушам, макар да не можех да си намеря дробовете.

Тя ме наблюдаваше, докато полагах усилия да дишам равномерно. Изчака ме да се поуспокоя.

— Изглеждаш ужасно, Бела.

— Днес едва не се удавих — напомних й.

— Не е само това. Като развалина си.

Трепнах.

— Виж, правя всичко по силите си.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми беше лесно. Опитвам се да го преодолея.

Тя се намръщи.

— Казвах му аз — промълви тя сякаш на себе си.

— Алис — въздъхнах. — Какво си мислеше, че ще завариш? Искам да кажа, освен дето си смятала, че съм мъртва? Да не очакваше да ме намериш да си подтичвам и да си тананикам? Познаваш ме доста добре.

— Така е. Но все се надявах.

— Тогава явно не съм най-голямата идиотка на света.

Телефонът иззвъня.

— Сигурно е Чарли — казах аз и се изправих. Хванах леденостудената ръка на Алис и я завлякох с мен към кухнята. Нямах намерение да я изпускам от поглед.

— Чарли? — казах в слушалката.

— Не, аз съм — обади се Джейкъб.

— Джейк!

Алис ме гледаше изпитателно.

— Просто проверявам дали още си жива — кисело каза той.

— Добре съм. Нали ти казах, че не…

— Да, да. Разбрах. Чао.

Джейкъб тресна телефона.

Въздъхнах и отпуснах глава назад, втренчвайки се в тавана.

— Това май ще се окаже проблем.

Алис стисна ръката ми.

— Не са много въодушевени от присъствието ми.

— Не особено, но това не им влиза в работата.

Алис обгърна с ръка раменете ми.

— И какво ще правим сега? — зачуди се. Като че ли говореше на себе си. — Имам задачки. Да свърша туй-онуй.

— Какви задачки?

Изражението й внезапно се затвори.

— Не знам със сигурност… Трябва да се видя с Карлайл.

Толкова скоро ли щеше да си тръгне? Стомахът ми се преобърна.

— Не можеш ли да останеш? — замолих се. — Моля те. Поне за малко. Толкова ми липсваше — гласът ми пресекна.

— Ако мислиш, че е разумно — очите й изглеждаха нещастни.

— Да, мисля. Можеш да останеш тук — Чарли много ще се зарадва.

— Имам си къща, Бела.

Кимнах леко разочарована, но примирена. Тя ме погледна и се поколеба.

— Ще трябва поне да си взема някакви дрехи.

Хвърлих се да я прегърна.

— Алис, ти си страхотна!

— И мисля, че ще трябва да отида на лов. И то незабавно — добави тя напрегнато.

— О! — отдръпнах се.

— Ще успееш ли да издържиш един час, без да се забъркваш в неприятности? — попита тя скептично. Но още преди да й отговоря, тя вдигна предупредително пръст и затвори очи. Лицето й стана гладко и безизразно.

После отвори очи и сама отговори на въпроса си.

— Да, всичко ще бъде наред. Поне тази нощ — намръщи се. Дори когато гримасничеше, пак приличаше на ангел.

— Ще се върнеш, нали? — тихичко попитах.

— Ще се върна след час, обещавам.

Погледнах часовника над кухненската маса. Тя се засмя, наведе се бързо към мен и ме целуна по бузата. След това изчезна.

Поех си дълбоко въздух. Алис щеше да се върне. Изведнъж се почувствах много по-добре.

А докато я чаках, имаше доста неща, с които да си уплътня времето. Определено първото беше да се изкъпя. Докато се събличах, се опитах да помириша раменете си, но не надуших нищо, освен мириса на сол и водорасли от океана. Интересно какво ли имаше предвид Алис като каза, че мириша лошо.

След като се изкъпах, отидох в кухнята. Не забелязах признаци Чарли да се е хранил наскоро, така че сигурно щеше да е гладен, като се прибере. Докато крачех из кухнята, затананиках нещо без мелодия.

Докато яденето от четвъртък се въртеше в микровълновата, застлах дивана с чаршафи и метнах една стара възглавница. Алис нямаше да има нужда от тях, но го правех заради Чарли. Нарочно не поглеждах часовника. Нямаше нужда да провокирам паниката си. Алис ми беше обещала.

Хапнах набързо, без да усещам вкуса на храната. Всяка хапка раздираше разраненото ми гърло. Предимно бях жадна. Сигурно изгълтах към два литра вода, докато най-накрая уталожих жаждата. Цялата тази сол в организма ми ме беше дехидратирала.

Отидох да погледам телевизия, докато чаках.

Алис вече беше там, седнала на импровизираното легло. Очите й бяха като разтопено масло. Усмихна се и потупа възглавницата.

— Благодаря.

— Подрани — доволно отбелязах.

Седнах до нея и се облегнах на рамото й. Тя обви студената си ръка около мен и въздъхна.

— Бела, какво ще правим с теб?

— Не знам — признах аз чистосърдечно. — Наистина се опитвах.

— Вярвам ти.

Замълчах.

— Той… той — поех си дълбоко въздух. Беше ми трудно да изрека името му на глас, въпреки че вече можех да си го мисля. — Едуард знае ли, че си тук? — не можех да не попитам. В крайна сметка не причинявах болка на никой друг, освен на себе си. А когато Алис си тръгнеше, все някак щях да се справя с нея, обещах си аз, но само от мисълта започна да ми се повдига.

— Не.

Това можеше да е вярно само при едно условие.

— Не е ли при Карлайл и Есме?

— Идва веднъж на няколко месеца.

— Аха — явно още се скиташе, отдаден на развлечения. Насочих любопитството си към по-безопасна тема. — Спомена, че си дошла със самолет… Откъде дойде?

— Бях в Денали. На гости на Таня и семейството й.

— Джаспър тук ли е? С теб ли дойде?

Тя поклати глава.

— Не беше съгласен да се намесвам. Обещахме… — гласът й секна, а следващите думи бяха изречени със съвсем друг тон. — Мислиш ли, че Чарли няма да има нищо против присъствието ми? — попита тя притеснено.

— Чарли смята, че си невероятна, Алис.

— Е, всеки момент ще разберем.

И действително само секунди по-късно чух колата му да спира в алеята. Скочих и изтичах да отворя вратата.

Чарли се тътреше по пътечката, забил поглед в земята, с приведени рамене. Пристъпих напред да го посрещна, а той дори не ме видя, докато не обгърнах кръста му. Прегърна ме с всичка сила.

— Толкова съжалявам за Хари, татко.

— Много ще ми липсва — прошепна Чарли.

— Как е Сю?

— Като в унес, сякаш още не го е осъзнала. Сам е при нея… — гласът му едва се чуваше. — Горките деца. Лея е само година по-голяма от теб, а Сет е едва на четиринадесет… — той поклати глава.

Продължи да ме притиска и докато вървяхме към вратата.

— Татко? — реших, че е по-добре да го предупредя. — Няма да познаеш кой е тук.

Той ме изгледа с празен поглед. Обърна глава и видя мерцедеса на отсрещната страна на улицата. Светлината от верандата се отразяваше от лъскавата му черна боя. Преди да успее да реагира, Алис застана на вратата.

— Здравей, Чарли — каза тя меко. — Съжалявам, че идвам в такъв неподходящ момент.

— Алис Кълън? — той се взря в стройния силует пред него, сякаш се съмняваше в очите си. — Алис, това ти ли си?

— Аз съм — потвърди тя. — Минавах наблизо.

— А Карлайл…?

— Не, сама съм.

И двете бяхме наясно, че не пита за Карлайл. Притисна ме още по-силно.

— Може да остане вкъщи, нали? — примолих се аз. — Вече я поканих.

— Разбира се — механично отвърна Чарли. — С удоволствие.

— Благодаря ти, Чарли. Съзнавам, че моментът е крайно неуместен.

— Не, няма нищо, наистина. Ще бъда доста зает да помагам на семейството на Хари, така че ще е хубаво някой да прави компания на Бела.

— Сложила съм ти да хапнеш, татко — обадих се.

— Благодаря ти, Бел — той ме стисна още веднъж по рамото и бавно се запъти към кухнята.

Алис седна на дивана и аз я последвах. Този път тя ме прегърна през рамо.

— Изглеждаш уморена.

— Уморена съм — признах и свих рамене. — Животозастрашаващите премеждия обикновено ме уморяват… Какво мисли Карлайл за идването ти тук?

— Не знае. Двамата с Есме бяха на лов. Ще се чуем след няколко дни, когато се върне.

— Но на него няма да казваш, нали… когато се отбие при вас следващия път? — попитах. Знаеше, че сега нямам предвид Карлайл.

— Не, ще ми откъсне главата — мрачно каза Алис.

Изсмях се, а после въздъхнах.

Не ми се спеше. Исках да си говорим цяла нощ. А и нямах нужда от сън, след като цял ден бях лежала на дивана на Джейкъб. Но давенето наистина ме беше изцедило и очите ми просто отказваха да стоят отворени. Положих глава на студеното й рамо и се унесох в изненадващо спокоен сън.

Събудих се рано след дълбок, лишен от сънища сън, добре отпочинала, но леко схваната. Бях на дивана, завита с одеялата, които бях приготвила за Алис. Чувах я да говори с Чарли в кухнята. Ако се съдеше по звуците, Чарли май й приготвяше закуска.

— Много ли беше зле, Чарли? — нежно го попита тя и отначало помислих, че говорят за семейство Клиъруотър.

Чарли въздъхна.

— Много зле.

— Разкажи ми. Искам да знам точно какво се случи, след като заминахме.

Последва мълчание, през което вратичката на някакъв шкаф се хлопна, а копчето на печката изщрака. Зачаках със свито сърце.

— Никога не съм се чувствал толкова безпомощен — бавно започна Чарли. — Не знаех какво да правя. Първата седмица си мислех, че ще се наложи да я вкарам в болница. Отказваше да яде и да пие, не искаше дори да помръдне. Доктор Джеранди говореше за „кататония“, но не му позволих да я прегледа. Страх ме беше да не се изплаши.

— Но тя успя да се отърси, нали?

— Помолих Рене да я отведе във Флорида. Просто не исках аз да съм… ако се наложеше да отиде в болница или нещо подобно. Мислех, че като е с майка си, ще се оправи. Но когато започнахме да й приготвяме багажа, тя изведнъж се пробуди в пълния смисъл на думата. Никога не я бях виждал в такова състояние. Никога не е била избухлива, но тогава изпадна в бяс. Мяташе дрехи навсякъде и крещеше, че не можем да я принудим да си тръгне и накрая почна да плаче. Мислех, че с това ще настъпи преломният момент. Не се опитвах да я разубедя, когато настояваше да остане тук… а и отначало сякаш започна да се пооправя…

Чарли замълча. Беше ми трудно да слушам, като знаех какво болка му бях причинила.

— Но? — подкани го Алис.

— Тръгна пак на училище и на работа, хранеше се и спеше и си пишеше домашните. Отговаряше, когато я питаха нещо директно, но сякаш беше… празна. Очите й бяха безизразни. Цял куп дребни неща — например спря да слуша музика, открих няколко счупени диска в кофата за боклук. Не четеше книги, отказваше да стои в стаята, когато телевизорът е включен, не че и преди гледаше кой знае колко телевизия. Накрая разбрах защо се държи така — избягваше всичко, което можеше да й напомни за… него. Едва успявахме да водим разговор — толкова се притеснявах да не кажа нещо, което да я разстрои, тъй като и най-дребното нещо я караше да се свива — и никога не заговаряше първа. Просто отвръщаше, ако я питах нещо. През цялото време беше сама. Приятелите й я търсеха, но тя отказваше да говори с тях и след известно време спряха да се обаждат. Тук цареше истински ад. Още я чувам как крещи насън…

Направо си го представих как потръпва. Аз самата потръпнах от спомена. Въздъхнах. Явно изобщо не бях успяла да го заблудя дори и за миг.

— Съжалявам, Чарли — мрачно се обади Алис.

— Вината не е твоя — тонът му явно подсказваше, че според него има виновник за състоянието ми. — Ти винаги си й била добра приятелка.

— Сега изглежда по-добре.

— Да, откакто започна да излиза с Джейкъб Блак, забелязвам истинско подобрение. Вече има някакъв цвят по бузите, когато се прибира, някаква светлина в очите. Изглежда по-щастлива — той замълча и когато заговори отново, гласът му беше различен. — Той е една-две години по-малък от нея и знам, че в началото го смяташе само за приятел, но ми се струва, че сега има и нещо повече или поне нещата са тръгнали натам — каза го почти войнствено. Беше предупреждение, не за Алис, но се очакваше тя да го предаде. — Джейк е зрял за възрастта си — продължи той все така отбранително. — От години се грижи за баща си физически, така както Бела се грижеше за майка си емоционално. Това го е накарало да съзрее рано. Освен това е хубаво момче, наследил е красотата на майка си. Подходящ е за Бела — натърти той.

— Тогава се радвам, че са заедно — съгласи се Алис.

Чарли въздъхна тежко и бързо се предаде при липсата на противоречие.

— Е, вероятно леко преувеличавам. Не знам… дори и сега с Джейкъб понякога виждам нещо в очите й и се чудя дали изобщо съм в състояние да проумея каква мъка преживява. Това не е нормално, Алис, и направо се плаша. Изобщо не е нормално. Сякаш не някой я е изоставил, ами е умрял — гласът му пресекна.

Наистина беше, сякаш някой е умрял, сякаш аз бях умряла. Защото бях загубила не само най-истинската си любов, което си е достатъчно да те убие, но бях загубила и бъдещето си, семейството си — целия живот, който си бях избрала…

Чарли продължи да говори с отчаян глас.

— Не знам дали ще го преживее, не знам дали е в природата й да се съвземе от нещо подобно. Винаги е била толкова постоянна. Не променя решенията си, мнението си.

— Наистина е уникална — съгласи се сухо Алис.

— Освен това, Алис — Чарли се поколеба… — Знаеш колко много те харесвам и виждам колко се радва, че си тук, но… Малко се притеснявам какви последствия може да има гостуването ти.

— Аз също, Чарли, аз също. Нямаше да дойда, ако имах и най-малката представа. Съжалявам.

— Не се извинявай, миличка. Кой знае? Може пък да й се отрази добре.

— Дано си прав.

Последва дълго мълчание, през което се чуваше потрепването на вилици и чинии и дъвченето на Чарли. Чудех се къде ли скрива храната си Алис.

— Алис, трябва да те попитам нещо — обади се неловко Чарли.

— Питай — чух равния тон на Алис.

— Той няма намерение също да се отбива, нали? — долавях потиснатата ярост в гласа му.

Алис отговори с нежен, успокоителен глас.

— Дори не знае, че съм тук. Последния път, когато говорихме, беше в Южна Америка.

Напрегнах се, когато чух тази новина, и заслушах още по-съсредоточено.

— Е, това поне е нещо — изсумтя Чарли. — Надявам се да се забавлява.

За първи път в гласа на Алис се прокрадна сурова нотка.

— Не бих правила предположения, Чарли — знаех как святкат очите й, когато говореше така.

Някой дръпна стола си, който звучно изскърца по пода. Сигурна бях, че е Чарли, защото Алис никога не би издала такъв шум. Чух плискането на вода по чиния.

Явно нямаше да коментират Едуард повече, така че реших, че е време да се събуждам.

Преобърнах се и тежко се тръшнах върху пружините, за да ги накарам да проскърцат. След това шумно се прозях.

От кухнята не се чуваше нищо. Протегнах се и изпъшках.

— Алис? — невинно се обадих. Раздраното ми гърло издаде дрезгав звук, който идеално пасваше на ролята.

— В кухнята съм, Бела — в гласа й не се долавяше и сянка на подозрение, че съм ги подслушвала. Но пък умееше добре да се прикрива.

Чарли трябваше да тръгва — щеше да помага на Сю Клиъруотър с подготовката за погребението. Ако не беше Алис, денят щеше да е безкраен. Не спомена нищо за тръгване, а и аз не попитах. Знаех, че е неизбежно, но се опитвах да не мисля в тази посока.

Вместо това се разприказвахме за семейството й — за всички, освен един.

Карлайл работел нощни смени в Итака и преподавал почасово в Корнел. Есме възстановявала някаква къща от седемнайсети век, исторически паметник, в горите на север от града. Емет и Розали били в Европа за няколко месеца на поредното сватбено пътешествие, но вече се били завърнали. Джаспър също бил в Корнел, този път учел философия. А Алис се занимавала с разследване на информацията, която случайно бях разкрила миналата пролет. Успяла да открие лудницата, в която прекарала последните години от човешкия си живот. Животът, от който нямаше никакви спомени.

— Името ми е било Мери Алис Брандън — тихо ми довери тя. — Имала съм по-малка сестра Синтия. Дъщеря й, племенницата ми, все още живее в Билокси.

— Разбра ли защо са те вкарали в… онова място? Какво би могло да принуди родители да вземат такава крайна мярка? Дори дъщеря им да е имала видения за бъдещето…

Тя поклати глава, а очите й с цвят на топаз бяха замислени.

— Не успях да открия кой знае какво за тях. Изчетох всички стари вестници на микрофилм. Не се споменава много за семейството ми, не са били част от социалния кръг, който обикновено се обсъжда във вестниците. Прочетох за годежа им, както и за този на Синтия — името се отрони колебливо от устата й. — Имаше обявление за раждането ми… както и за смъртта ми. Намерих гроба си. Успях да задигна картона за приемането ми от архива на лудницата. Датата на приемането и датата на надгробния камък бяха една и съща.

Не знаех какво да кажа и след кратко мълчание Алис заговори за по-весели неща.

Семейство Кълън отново се бяха събрали заедно, с едно изключение, и прекарали пролетната ваканция на университета Корнел в Денали с Таня и семейството й. Слушах с нетърпение дори най-обикновените новини. Така и не спомена онзи, от когото се интересувах най-много, за което й бях благодарна. Достатъчно ми бе да слушам разкази за семейството, към което някога бях искала да принадлежа.

Чарли се върна по тъмно, много по-изтощен и смазан от мъка от предната нощ. Рано на другата сутрин щеше да се върне да помага, затова си легна рано. Аз останах на дивана с Алис.

 

 

Чарли изглеждаше като непознат, когато слезе по стълбите преди изгрев-слънце, облечен с някакъв стар костюм, който не бях виждала. Сакото висеше разкопчано, предполагам, че му беше тясно. Вратовръзката му беше малко широка за настоящата мода. Отиде на пръсти до вратата, за да не ни събуди. Оставих го да излезе, преструвайки се на заспала, както и Алис, която се беше излегнала на фотьойла.

В момента, когато излезе през вратата, тя се изправи. Беше напълно облечена под одеялото.

— Какво ще правим днес? — попита тя.

— Не знам — виждаш ли нещо интересно?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, но още е рано.

Заради дългия си престой в Ла Пуш бях занемарила домашните си задължения и реших да наваксам. Исках да направя нещо, каквото и да е, за да накарам Чарли да се почувства по-добре. Може би щеше да се почувства малко по-добре, ако се прибереше в подредена къща.

Започнах с банята — там липсата на грижи личеше най-много.

Докато чистех, Алис стоеше облегната на вратата и ми задаваше небрежни въпроси за моите, всъщност нашите приятели от гимназията. Изражението й беше безизразно, но долових неодобрението й, когато осъзна, че не мога да й кажа почти нищо. Или просто бях гузна след подслушания разговор от вчера сутринта.

Буквално бях до лактите в препарат и търках ваната, когато на вратата се позвъни.

Погледнах Алис, изражението й беше озадачено, почти тревожно, което беше странно, нея нищо не можеше да я изненада.

— Един момент! — извиках по посока на входната врата и се изправих да се измия.

— Бела — каза Алис с нотка на раздразнение — досещам се кой може да звъни и мисля, че е по-добре да изляза.

— Досещаш се? — повторих. Откога Алис се досещаше за нещата?

— Ако това е повторение на нечувания пропуск във виденията ми от вчера, то най-вероятно е Джейкъб Блак или някой от неговите… приятели.

Втренчих се в нея, внезапно осъзнавайки всичко.

— Не можеш да виждаш върколаците?

Тя се намръщи.

— Така изглежда — този факт очевидно я дразнеше, и то много.

Звънецът отново иззвъня — два пъти, нетърпеливо.

— Не е нужно да ходиш никъде, Алис. Ти дойде тук първа.

Тя се засмя със звънливия си смях, но долових известно напрежение.

— Повярвай ми, няма да е удачно двамата с Джейкъб Блак да стоим в една стая.

Тя бързо ме целуна по бузата, преди да изчезне в стаята на Чарли, откъдето несъмнено щеше да се измъкне през прозореца.

Звънецът иззвъня отново.