Стефани Майър
Новолуние (21)

Осемнадесета глава
Погребението

Изтичах надолу по стълбите и отворих вратата.

Беше Джейкъб, разбира се. Макар да не можеше да го вижда, Алис не беше недосетлива.

Стоеше на два метра от вратата, сбърчил неодобрително нос, но лицето му беше гладко като маска. Не можеше да ме излъже, забелязах лекото потръпване на ръцете му.

От него буквално струеше враждебност. Това ме подсети за онзи ужасен следобед, когато беше предпочел Сам пред мен, и усетих как брадичката ми се вирва отбранително.

Фолксвагенът му чакаше с включен двигател до тротоара, Джаред седеше зад волана, а Ембри отдясно. Знаех какво означава това — беше ги страх да го оставят сам. Това ме натъжи и леко ме подразни. Семейство Кълън не бяха такива.

— Здравей — казах най-накрая, когато той не продума.

Джейк сви устни, но продължи да стои на разстояние от вратата. Погледът му се плъзна по фасадата. Стиснах зъби.

— Няма я. Искаш ли нещо?

Той се поколеба.

— Сама ли си?

— Да — въздъхнах аз.

— Може ли да поговорим за минута?

— Естествено че може, Джейкъб. Влизай.

Джейкъб погледна през рамо към приятелите си в колата. Видях как Ембри леко поклати глава. По някаква причина това ме ядоса.

Стиснах зъби.

— Пъзльо — промърморих под носа си.

Джейк ме стрелна с поглед, а гъстите му черни вежди се сключиха яростно над хлътналите му очи. Челюстта му се стегна и той замарширува — по друг начин не бих могла да опиша походката му — по тротоара, мина покрай мен и влезе в къщата.

Погледнах първо Джаред и после Ембри и тежките погледи, които ми отправиха, никак не ми допаднаха. Наистина ли си мислеха, че бих позволила нещо да нарани Джейкъб? После затворих вратата.

Джейкъб стоеше в коридора зад мен и оглеждаше бъркотията от одеяла във всекидневната.

— Гости с преспиване, а? — попита той саркастично.

— Да — отговорих също толкова кисело. Не ми харесваше, когато се държеше така. — Теб какво те засяга?

Той отново сбърчи нос, все едно усещаше неприятна миризма.

— Къде е „приятелчето“ ти? — направо долавях кавичките в тона му.

— Отиде да свърши някои неща. Какво искаш, Джейкъб?

Явно нещо в стаята го изнервяше, дългите му ръце потрепваха. Не отговори на въпроса ми. Вместо това отиде в кухнята и зашари с поглед.

Последвах го. Крачеше напред-назад покрай късия плот.

— Хей — казах и му препречих пътя. Той се спря и ме загледа. — Какъв ти е проблемът?

— Не ми е приятно, че се налага да съм тук.

Думите му ме жегнаха. Направих гримаса, а погледът му стана още по-суров.

— Тогава съжалявам, че ти се е наложило да дойдеш — промърморих. — Защо тогава не ми кажеш какво искаш, за да може да си тръгнеш?

— Искам да те попитам някои неща. Няма да отнеме много време. Трябва да се връщаме за погребението.

— Добре, давай тогава — вероятно прекалявах с враждебното поведение, но не исках да разбере колко ме наранява. Съзнавах, че не съм справедлива. В крайна сметка снощи бях избрала кръвопиеца пред него. Бях го наранила първа.

Той си пое дълбоко въздух и треперенето на ръцете му изведнъж секна. Лицето му се превърна в гладка маска.

— Един от семейство Кълън е отседнал при теб — отбеляза той.

— Да, Алис Кълън.

Той кимна замислено.

— Колко време ще остане?

— Колкото иска — гласът ми продължаваше да звучи войнствено. — Поканата ми е безсрочна.

— Мислиш ли, че би могла… моля те… да й обясниш за другата — Виктория?

Пребледнях.

— Вече й казах.

Той кимна.

— Трябва да знаеш, че след като тук се е върнал някой от тях, можем да наблюдаваме само нашата територия. Ще си в безопасност само в Ла Пуш. Тук няма да мога да те пазя повече.

— Добре — казах тихо.

Той отмести поглед и се загледа през задния прозорец. Не каза нищо.

— Това ли е всичко?

Той продължи да гледа прозореца.

— Само още едно нещо.

Зачаках, но той не продължи.

— Да? — подканих го.

— Останалите също ли се връщат? — попита тихо с хладен глас. Това ми напомни на вечно спокойния Сам. Джейкъб все повече заприличваше на него… Зачудих се защо това ме притеснява.

Сега пък аз не отговорих. Той се извърна към мен и ме загледа изучаващо.

— Е? — попита. Опитваше се да прикрие напрежението зад спокойното си изражение.

— Не — казах най-накрая. С неохота. — Няма да се върнат.

Изражението му не се промени.

— Добре. Това е всичко.

Изгледах го свирепо, а гневът ми отново се пробуди.

— Тичай да кажеш на Сам, че опасните чудовища няма да дойдат да ви хванат.

— Добре — повтори той, все така спокоен.

Явно това беше. Джейкъб побърза да излезе от кухнята. Изчаках да чуя отварянето на предната врата, но не чух нищо. Долавях тиктакането на часовника над печката и се възхитих колко безшумен бе станал.

Какъв кошмар. Как успях така да го отблъсна за толкова кратко време?

Щеше ли да ми прости, когато Алис си тръгнеше? Ами ако никога не ми простеше?

Облегнах се на плота и зарових лице в ръцете си. Как успях да объркам нещата така? Но как иначе можех да постъпя? Поглеждайки назад, не можех да се сетя за по-добър начин, за по-подходяща линия на поведение.

— Бела…? — повика ме Джейкъб притеснено. Вдигнах лице и го видях, застанал нерешително на прага. Явно не си беше тръгнал, както бях решила. Осъзнах, че плача едва когато видях по ръцете ми да блещукат капчици.

От спокойното му изражение нямаше и помен, изглеждаше тревожен и несигурен. С един скок се върна при мен и наведе глава, така че очите му да са на едно ниво с моите.

— Пак го направих, нали?

— Кое? — попитах, а гласът ми секна.

— Наруших обещанието си. Извинявай.

— Няма нищо — промърморих аз. — Този път аз започнах.

Той смръщи лице.

— Наясно съм какво изпитваш към тях. Не трябваше толкова да се изненадвам.

Виждах отвращението в очите му. Исках да му обясня каква е Алис, да му докажа, че мнението му не е справедливо, но нещо ми подсказа, че моментът не е подходящ.

Затова само отново повторих:

— Извинявай.

— Дай да не се тревожим за това, става ли? Дошла е само на гости, нали? Когато си тръгне, всичко ще е постарому.

— Не мога ли да съм приятелка и на двама ви? — попитах, а гласът ми ясно издаваше обидата.

Той бавно поклати глава.

— Не, не мисля, че можеш.

Подсмръкнах и се загледах в големите му стъпала.

— Но ти ще ме чакаш, нали? Пак ще ми бъдеш приятел, въпреки че обичам и Алис, нали?

Не вдигнах поглед от страх да не разбера какво мисли за последните ми думи. Отне му цяла минута, преди да ми отговори, така че май бях права да не вдигам поглед.

— Да, винаги ще ти бъда приятел — сърдито отвърна той. — Независимо какво обичаш.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Усетих, че ме обгръща с ръце и се облегнах на гърдите му, подсмърчайки.

— Гадна работа.

— Да — той подуши косата ми и възкликна: — Уф!

— Какво? — троснах се. Когато вдигнах очи, носът му отново беше сбърчен. — Защо всички постоянно ме душат? Не мириша!

Той леко се усмихна.

— Миришеш. Миришеш на тях. Гадно. Прекалено сладникаво, лепкаво сладникаво. И… студено. Изгаря ми ноздрите.

— Наистина ли? — това беше странно, защото Алис миришеше невероятно хубаво. Поне на един човек. — Но тогава защо и Алис мисли, че мириша?

Усмивката му угасна.

— Ха. Явно й аз не й мириша добре. Хм.

— Е, на мен и двамата ми миришете добре — отново положих глава на гърдите му. Щеше да ми липсва ужасно още от мига, в който прекрачеше прага. Ситуацията беше толкова оплетена — от една страна, исках Алис да остане завинаги. Имах чувството, че ще умра, образно казано, когато си тръгнеше. Но как щях да издържа да не се виждам с Джейк? Каква каша, помислих си.

— Ще ми липсваш — прошепна Джейкъб, изказвайки на глас мислите ми. — Всяка минута. Надявам се да си тръгне скоро.

— Не е нужно да става така, Джейк.

Той въздъхна.

— Наистина се налага, Бела. Ти… я обичаш. Затова по-добре да не се приближавам много до нея. Не съм сигурен, че мога да се контролирам дотолкова, че да се справя с положението. Сам ще побеснее, ако наруша примирието, а… — в гласа му се прокрадна сарказъм… — вероятно и ти няма да останеш особено доволна, ако убия приятелката ти.

При тези думи се дръпнах, но той ме притисна по-силно и отказа да ме пусне.

— Няма смисъл да си затваряме очите пред истината. Така стоят нещата, Белс.

— Не ми харесва как стоят нещата.

Джейкъб ме пусна с една ръка, подхвана брадичката ми с едрата си тъмна длан и ме принуди да срещна погледа му.

— Да, беше по-лесно, когато и двамата бяхме хора, нали?

Въздъхнах.

Дълго се взирахме един в друг. Пръстите му изгаряха кожата ми. Знаех, че по лицето ми се чете тъга — не исках да се сбогуваме, независимо за колко кратко. Първоначално изражението му отразяваше моето, но когато нито един от двама ни не отмести поглед, изражението му се промени.

Той ме пусна, вдигна другата си ръка и прокара пръсти по бузата ми и надолу по челюстта ми. Усещах, че пръстите му потръпват, този път не от ярост. Притисна длан в бузата ми, така че лицето ми се оказа в капан между горящите му ръце.

— Бела — прошепна той.

Замръзнах.

Не! Още не бях взела решение. Не знаех дали мога да го направя, а сега нямах време да мисля. Но щях да съм голяма глупачка, ако си мислех, че ако сега го отблъсна, ще се размине без последствия.

Отвърнах на погледа му. Той не беше моят Джейкъб, но можеше да бъде. Познавах го и го обичах. Обичах го по различни причини. Той беше моята утеха, спасителният ми пристан. А точно сега можех да избера да ми принадлежи.

Алис се бе върнала за кратко, но това не променяше нищо. Истинската ми любов беше изгубена завинаги. Принцът нямаше да се върне и да ме целуне, за да ме събуди от омагьосания сън. А и в крайна сметка не бях принцеса. А какво ли гласеше етикетът в приказките по отношение на другите целувки? Онези обикновените, които не разваляха магии? Може би щеше да е лесно, както когато ме държеше за ръка или ме прегръщаше. Може би щеше да е приятно.

Може би нямаше да се чувствам като предател. Пък и кого ли предавах? Само себе си.

Без да откъсва очи от моите, Джейкъб започна да навежда лице към моето. Все още бях далеч от каквото и да било решение.

Острото иззвъняване на телефона ни накара да подскочим, но той не отмести поглед от моя. Махна ръката си от брадичката ми и се протегна да вдигне слушалката, без да пуска лицето ми с другата си ръка. Тъмните му очи не се откъсваха от моите. Бях прекалено объркана, за да реагирам, дори за да се възползвам от прекъсването.

— Домът на семейство Суон — каза Джейкъб, а дрезгавият му глас бе тих и напрегнат.

Отсреща му казаха нещо и той мигновено застана нащрек. Изправи се и ръката му се отпусна. Очите му станаха безизразни, лицето също и бях готова да заложа скромните остатъци от фонда ми за колежа, че насреща бе Алис.

Успях да се съвзема и протегнах ръка към слушалката. Джейкъб не ми обърна внимание.

— Той не е тук — каза Джейкъб, а думите му прозвучаха заплашително.

Последва кратък отговор, явно молба за повече информация, защото той неохотно отвърна:

— На погребението е.

Джейкъб затвори телефона.

— Мръсен кръвопиец — промърмори той под носа си. Когато се обърна към мен, лицето му отново беше сурова маска.

— На кого затвори телефона? — ахнах побесняла. — В моята къща, моя телефон?

— Спокойно! Той ми затвори!

— Той? Кой беше?!

Той просъска титлата с насмешка.

— Доктор Карлайл Кълън.

— Но защо не ми даде да говоря с него?

— Защото не търсеше теб — отвърна студено Джейкъб. Лицето му беше спокойно и безизразно, но ръцете му трепереха. — Попита къде е Чарли и аз му казах. Не мисля, че съм нарушил добрия тон.

— Я ме чуй, Джейкъб Блак…

Той обаче не ме слушаше. Хвърли бърз поглед през рамо, сякаш някой го беше повикал от другата стая. Очите му се разшириха и тялото му се стегна, след което започна да се тресе. Несъзнателно се заслушах, но не чух нищо.

— Чао, Белс — изстреля той и хукна към входната врата. Изтичах след него.

— Какво става?

Блъснах се в него, защото той се обърна на пети, проклинайки под носа си. Завъртя се и ме удари. Олюлях се и паднах на земята, оплитайки крака в неговите.

— По дяволите, ох! — запротестирах, а той бързо освободи краката си.

Опитах се да се изправя. Той се втурна към задната врата, но замръзна там.

Алис стоеше неподвижно в подножието на стълбите.

— Бела — задавено каза тя.

Изправих се и се метнах към нея. Очите й бяха замъглени и сякаш невиждащи, лицето й беше изпито и по-бяло от мрамор. Крехкото й тяло потръпваше от някакво вътрешно вълнение.

— Алис, какво има? — извиках. Обгърнах лицето й с ръце, опитвайки се да я успокоя.

Очите й рязко се фокусираха върху моите, разширени от болка.

— Едуард — прошепна само.

Тялото ми реагира, преди съзнанието ми да успее да схване казаното. Първоначално не разбрах защо стаята се върти и откъде идва бученето в ушите ми. Мозъкът ми работеше трескаво, но не можеше да схване защо лицето на Алис е мрачно и каква беше връзката с Едуард, а тялото ми вече се олюляваше, търсейки утеха в безсъзнанието, преди действителността да успее да ме връхлети.

Стълбището се наклони под странен ъгъл.

Разяреният глас на Джейкъб внезапно прозвуча в ухото ми, сипейки ругатни. Изпитах някакво смътно неодобрение. Новите му приятели очевидно му влияеха зле.

Озовах се на дивана, без да разбера как, а Джейкъб продължаваше да ругае. Имах чувството, че става земетресение — диванът се тресеше под мен.

— Какво й направи? — настояваше той.

Алис не му обърна внимание.

— Бела? Бела, съвземи се. Трябва да побързаме.

— Не се приближавай — предупреди тя Джейкъб.

— Я се успокой, Джейкъб Блак — нареди му Алис. — Нали не искаш да го направиш толкова близо до нея?

— Едва ли ще объркам целта — троснато отвърна той, но гласът му прозвуча по-спокойно.

— Алис? — гласът ми беше слаб. — Какво стана? — попитах аз, макар да не исках да чуя.

— Не знам — изстена тя. — Какво е намислил?

Опитах се да се изправя въпреки световъртежа. Осъзнах, че държа ръката на Джейкъб и че всъщност се тресеше той, а не диванът.

Когато погледът ми най-после се фокусира върху Алис, тя тъкмо вадеше малък сребърен телефон от чантата си. Пръстите й набираха някакъв номер с такава бързина, че не можех да ги проследя.

— Роуз, трябва да говоря с Карлайл веднага — гласът й изплющя. — Добре, веднага щом се върне. Не, ще бъда в самолета. Слушай, чувала ли се с Едуард?

Алис замълча, а изражението й ставаше все по-ужасено. Устата й се отвори от страх, а телефонът затрепери в ръката й.

— Но защо? — ахна тя. — Защо би направила такова нещо, Розали?

Не знам какъв беше отговорът на Розали, но челюстта на Алис се стегна от ярост. Очите й проблеснаха и се присвиха.

— Е, грешиш и по двата въпроса, Розали, така че това ще се окаже проблем, не мислиш ли? — язвително попита тя. — Да, точно така. Съвсем добре си е, била съм се заблудила… Това е дълга история… Но грешиш и по този въпрос и затова се обаждам… Да, точно това видях.

Гласът на Алис беше твърд, а устните й бяха оголили зъбите й.

— Малко е късно затова, Роуз. Запази угризенията си за някой, който ще им повярва — Алис затвори телефона с рязко движение на пръстите.

Обърна се към мен с измъчен поглед.

— Алис — изстрелях аз. Все още не можех да й позволя да заговори. Имах нужда от още няколко секунди, преди думите й да разрушат остатъка от живота ми. — Алис, Карлайл се е прибрал. Обади се точно преди…

Тя ме погледна с празен поглед.

— Преди колко време? — попита глухо.

— Минута преди да се появиш.

— Какво каза? — сега беше напълно съсредоточена, чакаше отговора ми.

— Не говорих с него — погледът ми се стрелна към Джейкъб.

Алис обърна изпитателен взор към него. Той потръпна, но не отстъпи от мястото си до мен. Позата му беше неудобна, сякаш се опитваше да ме предпази с тялото си.

— Търсеше Чарли и му казах, че го няма — сърдито измърмори Джейкъб.

— Само това ли? — настоя Алис с леден глас.

— След това ми затвори — просъска в отговор Джейкъб. По гръбнака му премина тръпка, от която дори аз потреперих.

— Каза му, че Чарли е на погребението — подсетих го.

Алис отмести поглед към мен.

— Какво точно каза?

— Каза: „Няма го“ и когато Карлайл го попитал къде е Чарли, Джейкъб каза: „На погребението“.

Алис изстена и се свлече на колене.

— Кажи ми, Алис — прошепнах аз.

— Не е бил Карлайл — отчаяно каза тя.

— Да не искаш да кажеш, че лъжа? — изръмжа Джейкъб до мен.

— Бил е Едуард — думите й бяха като задавен шепот. — Мисли, че си мъртва.

Съзнанието ми отново проработи. Не от тези новини се страхувах и облекчението проясни главата ми.

— Розали му е казала, че съм се самоубила, нали? — попитах и въздъхнах облекчено.

— Да — призна Алис, а очите й блеснаха сурово. — В нейна защита, действително е смятала така. Твърде много разчитат на виденията ми, които далеч не са окончателни. Но специално да го потърси, за да му го каже! Не е ли съзнавала… нима не я е грижа…? — гласът й замря ужасено.

— И когато Едуард се обадил, е решил, че става въпрос за моето погребение — заболя ме, осъзнавайки колко близо съм била, само на сантиметри от гласа му. Забих нокти в ръката на Джейкъб, но той не мигна.

Алис ме погледна странно.

— Не ми изглеждаш притеснена — прошепна тя.

— Ами доста глупаво се е получило, но всичко ще се изясни. Когато се обади пак, някой ще му каже… какво… всъщност… — замълчах. Погледът й накара думите да заседнат в гърлото ми.

Но защо беше толкова изплашена? Защо лицето й се гърчеше от съжаление и ужас? Какво беше казала току-що на Розали по телефона? Че е видяла нещо… и за угризенията на Розали; Розали никога не би изпитвала угризения, ако нещо се случеше с мен. Но ако беше предизвикала страдание на някого от семейството си, на брат си…

— Бела — прошепна Алис — Едуард няма да се обади пак. Той й е повярвал.

— Аз. Не. Разбирам — устните ми мълчаливо оформиха всяка дума. Не ми достигна въздух, за да изрека думите на глас, да я помоля да ми обясни.

— Тръгнал е за Италия.

Отне ми цял удар на сърцето, докато разбера казаното.

Когато гласът на Едуард отново прозвуча в съзнанието ми, не звучеше като съвършените ми халюцинации. Беше слабият, безизразен тон от спомените ми. Но думите бяха достатъчни, за да разкъсат гърдите ми и да оставят след себе си зейнала дупка. Думи от времето, когато можех да заложа всичко свое и всичко чуждо, че ме обича.

Е, нямах намерение да живея без теб — беше казал, докато гледахме Ромео и Жулиета в същата тази стая. — Но не знаех как точно да го направя — бях сигурен, че Емет и Джаспър никога няма да се съгласят да ми помогнат, така че си мислех да отида в Италия и някак да предизвикам Волтури. Никой не дръзва да предизвика фамилията Волтури. Освен ако не иска да умре.

Освен ако не иска да умре.

— Нееее! — писъкът ми беше толкова пронизителен след прошепнатите думи, че всички подскочихме. Усетих как кръвта нахлува в лицето ми, когато осъзнах какво беше видяла. — Не! Не, не, не! Не може! Не може да го направи!

— Взел е решение веднага след като приятелят ти е потвърдил, че е твърде късно да те спаси.

— Но той… той ме изостави! Не ме искаше вече! Какво значение има сега? Той знаеше, че аз все някога ще умра!

— Мисля, че никога не е смятал да те надживее с много — тихо каза Алис.

— Как смее! — изкрещях. Скочих на крака, а Джейкъб несигурно се изправи и застана между мен и Алис.

— О, махни се, Джейкъб! — нетърпеливо го отблъснах с лакът. — Какво ще правим, Алис? — примолих се аз. Трябваше да има начин. — Не можем ли да му се обадим? Ами Карлайл?

Тя клатеше глава.

— Веднага се опитах да му се обадя. Хвърлил си е телефона в кофа за боклук в Рио, някакъв човек ми вдигна… — прошепна тя.

— Преди малко каза, че трябва да побързаме. Какво имаше предвид? Да бързаме тогава, каквото и да си имала предвид!

— Бела, аз… аз… не мисля, че мога да те моля да… — тя млъкна нерешително.

— Помоли ме! — заповядах й аз.

Тя сложи ръце на раменете ми, задържайки ме на място, а пръстите й конвулсивно ме стискаха при всяка дума.

— Възможно е вече да сме закъснели. Видях как отива при Волтури… и ги моли да умре — и двете се свихме като от удар и изведнъж очите ми се замъглиха. Запримигвах ожесточено, за да прогоня сълзите. — Всичко зависи от това какво ще решат те. Не мога да видя какъв ще е развоят, докато не вземат решение. Но ако кажат „не“, а това е доста вероятно — Аро харесва Карлайл и не би искал да го нарани — Едуард има резервен план. Те ревностно защитават града си и според Едуард, ако той направи нещо, за да наруши спокойствието там, ще се опитат да го спрат. И е прав. Наистина ще го направят.

Втренчих се в нея със стиснати от ярост челюсти. Още не бях чула защо продължаваме да стоим тук.

— Така че, ако се съгласят да му направят тази услуга, вече сме закъснели. Ако му откажат и той достатъчно бързо измисли как да ги обиди, пак сме закъснели. Но ако се поддаде на по-театралния план… може и да имаме време.

— Да тръгваме!

— Чуй ме, Бела! Независимо дали стигнем навреме, или не, ще се озовем насред града на фамилия Волтури.

Ако той успее, ще ме сметнат за съучастник. А ти си човешко същество, което не само знае твърде много, но и мирише твърде приятно. Съществува доста голяма вероятност да ни елиминират всички — макар в твоя случай да не става въпрос за наказание, а за вечеря.

— Това ли ни задържа тук? — попитах невярващо. — Тръгвам сама, ако теб те е страх — пресметнах наум колко пари са останали в сметката ми и се зачудих дали Алис би ми дала малко назаем.

— Страхувам се единствено да не те убият.

Изсумтях от отвращение.

— Аз самата едва не се убивам ежедневно! Кажи ми какво да направя!

— Напиши бележка на Чарли. Аз ще се обадя на авиокомпанията.

— Чарли! — ахнах.

Не че присъствието ми правеше живота му по-безопасен, но нима можех да го оставя сам срещу…

— Няма да позволя нищо да се случи на Чарли — тихият глас на Джейкъб бе дрезгав и сърдит. — Майната му на споразумението.

Погледнах го и той се намръщи на разтревоженото ми изражение.

— Побързай, Бела — настойчиво ни прекъсна Алис. Изтичах в кухнята, бясно заотварях чекмеджетата, изсипвайки съдържанието им на земята в търсене на нещо за писане. Една гладка, мургава ръка ми подаде химикалка.

— Благодаря — промърморих и махнах капачката със зъби. Той мълчаливо ми подаде тефтера, върху който записвахме телефонните обаждания. Откъснах горния лист и го хвърлих през рамо.

„Татко, заминавам с Алис. Едуард е в беда. Можеш да ме накажеш, когато се върна. Знам, че моментът не е подходящ, ужасно съжалявам.

Обичам те!

Бела.“

— Не отивай — прошепна Джейкъб. Сега, когато Алис не беше до него, яростта в гласа му беше изчезнала.

Нямах намерение да губя време в спорове с него.

— Моля те, моля те, умолявам те, грижи се за Чарли — казах и се втурнах във всекидневната. Алис ме чакаше на вратата с чанта на рамо.

— Вземи си портмонето, ще ти трябва лична карта. Моля те, кажи ми, че имаш паспорт. Нямам време да фалшифицирам.

Кимнах и се втурнах нагоре по стълбите с разтреперани от благодарност колене, задето майка ми бе решила да се омъжи за Фил на един мексикански плаж. Естествено, както повечето й планове, и този се беше провалил, но не и преди да направя всички приготовления.

Влетях в стаята си. Напъхах портмонето си, чиста тениска и панталони в раницата и хвърлих четката си за зъби отгоре. Затичах обратно надолу по стълбите. Чувството за дежа вю вече почти ме задушаваше. За разлика от последния път, когато напусках Форкс, за да избягам от жадните вампири, а не да ги търся — сега поне не ми се налагаше да се сбогувам с Чарли лично.

Джейкъб и Алис враждебно обсъждаха нещо на вратата, но стояха толкова далеч един от друг, че човек не би предположил, че изобщо си говорят. Никой не забеляза шумната ми поява.

— Ти може и да се контролираш понякога, но тези пиявици, при които я водиш… — Джейкъб сипеше яростни обвинения към Алис.

— Да, прав си, куче — Алис също ръмжеше. — Фамилията Волтури са същността на расата ни, те са причината косата ти да настръхва, когато ме подушиш. Те са основата на кошмарите ти, инстинктивният ти ужас. Не си мисли, че не го съзнавам.

— И ти я водиш при тях като бутилка вино за вечеря! — изкрещя той.

— Да не мислиш, че е по-добре да я оставя тук, когато Виктория я преследва?

— Можем да се оправим с червенокосата.

— Тогава защо още я преследва?

Джейкъб изръмжа и през тялото му пробяга тръпка.

— Я престанете! — извиках, обезумяла от нетърпение. — Ще се карате, когато се върнем, да тръгваме!

Алис тръгна към колата и бързо изчезна. Забързах след нея, но по навик се обърнах да заключа. Джейкъб ме хвана с трепереща ръка.

— Моля те, Бела. Умолявам те.

В тъмните му очи проблясваха сълзи. В гърлото ми заседна буца.

— Джейк, трябва…

— Не трябва. Наистина не трябва. Можеш да останеш тук с мен. Можеш да останеш жива. Заради Чарли. Заради мен.

Двигателят на мерцедеса на Карлайл замърка; бученето се усили, когато Алис нетърпеливо го форсира.

Поклатих глава и при рязкото движение от очите ми закапаха сълзи. Издърпах ръката си и той не се опита да ме спре.

— Не умирай, Бела — каза задавено. — Не тръгвай. Недей.

Ами ако никога повече не го видя?

Тази мисъл така ме разстрои, че вече не можех да плача мълчаливо, и от гърдите ми се надигна ридание. Увих ръце около кръста му и го притиснах, твърде кратко, заравяйки мокрото си лице в гърдите му. Той постави голямата си длан на тила ми, сякаш за да ме задържи.

— Довиждане, Джейк — откъснах ръката му от косата си и целунах дланта й. Не можех да го погледна в лицето. — Съжалявам — прошепнах.

Обърнах се и затичах към колата. Дясната врата беше отворена. Хвърлих раницата на задната седалка и се плъзнах вътре, тръшвайки вратата зад себе си.

— Грижи се за Чарли! — извиках, но от Джейкъб нямаше и следа. Алис натисна газта, гумите изпищяха като живи и в момента, в който обърнахме към пътя, зърнах нещо бяло край дърветата. Част от обувка.