Стефани Майър
Новолуние (11)

Осма глава
Адреналин

— Така, къде ти е съединителят?

Посочих ръчката отляво. Но май не трябваше да пускам кормилото. Тежкият мотор се разклати под мен, заплашвайки да ме катурне настрани. Сграбчих отново кормилото и се опитах да го изправя.

— Джейкъб, та той не застава изправен — възроптах аз.

— Ще стои, когато потеглиш — обеща ми той. — Така, къде е спирачката?

— Зад десния ми крак.

— Бъркаш.

Той хвана дясната ми ръка и сви пръстите ми около ръчката над газта.

— Но нали каза…

— Ще ползваш тази спирачка. Засега няма да ползваш задната спирачка, тя е за по-късно, когато вече знаеш какво правиш.

— Това нещо не ми звучи правилно — отбелязах подозрително. — Не са ли важни и двете спирачки?

— Забрави за задната, става ли? Ето… — той уви пръсти около моите и ме накара да натисна ръчката. — Ето така се спира. Да не забравиш — той стисна още веднъж ръката ми.

— Добре — съгласих се.

— Газ?

Завъртях дясната дръжка.

— Скоростен лост?

Побутнах го с левия си прасец.

— Много добре. Май вече си запомнила всички части. Сега трябва само да потеглиш.

— Олеле — измърморих, тъй като се страхувах да кажа още нещо. Стомахът ми странно се усукваше и имах чувството, че гласът ми ще пресекне. Умирах от страх. Опитах се да си внуша, че страхът е безсмислен. И без това вече бях преживяла най-ужасното нещо на света. Нима нещо можеше да ме уплаши в сравнение с него? Би трябвало да мога да погледна смъртта в очите и да й се изсмея.

Но стомахът ми не вярваше на тия приказки.

Загледах се в дългия участък от черния път, ограден от двете страни с гъста, мъглива зеленина. Шосето беше покрито с влажен пясък. Което беше по-добре от кал.

— Искам да стиснеш съединителя — нареди Джейкъб.

Увих пръсти около ръчката.

— Сега, това е много важно, Бела — натърти Джейкъб. — Недей да го пускаш, ясно ли е? Искам да си представиш, че съм ти подал запалена граната. Предпазителят е дръпнат и пръстът ти е на ударника.

Стиснах още по-силно.

— Добре. Мислиш ли, че ще успееш да запалиш?

— Ако си преместя крака, ще се обърна — казах му през стиснати зъби, вкопчила пръсти около живата граната.

— Добре, аз ще го направя. Не пускай съединителя.

Той направи крачка назад, после внезапно удари крак върху педала. Чу се кратък раздиращ звук, а силата на удара му разлюля мотора. Тръгнах да падам странично, но Джейк хвана мотора, преди да ме е съборил на земята.

— Кротко, кротко — насърчи ме той. — Стискаш ли още съединителя?

— Да — изохках.

— Вдигни и двата крака — ще опитам отново — но за всеки случай той сложи ръка върху задната част на седалката.

Нужни бяха още четири опита, преди двигателят да запали. Усещах как моторът ръмжи под мен като сърдито животно. Стисках съединителя, докато пръстите не ме заболяха.

— Опитай да подадеш газ — предложи той. — Съвсем лекичко. И не пускай съединителя.

Завъртях нерешително дясната дръжка. Макар движението да бе съвсем леко, моторът под мен се озъби. Сега вече животното звучеше сърдито и гладно. Джейкъб се усмихна доволно.

— Помниш ли как да включиш на първа? — попита ме.

— Да.

— Давай тогава.

— Добре.

Той изчака няколко секунди.

— Левият крак — напомни ми.

— Знам — казах и си поех дълбоко дъх.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита Джейкъб. — Изглеждаш ми стресната.

— Нищо ми няма — троснах се. Побутнах лостчето с една степен.

— Чудесно — похвали ме той. — А сега, много бавно отпусни съединителя.

Той направи крачка назад.

— Искаш да пусна гранатата? — попитах невярващо. Нищо чудно, че отстъпваше.

Но когато започнах да отпускам хватката, за мое смайване ме прекъсна глас, който не принадлежеше на момчето до мен.

— Това е безразсъдно, детинско и идиотско, Бела — каза гневно кадифеният глас.

— О! — извиках и ръката ми падна от съединителя. Моторът подскочи под мен, запрати ме напред, след това рухна на земята отчасти върху мен. Ръмжащият двигател се задави и млъкна.

— Бела? — Джейкъб отмести тежкия мотор с лекота. — Удари ли се?

Но аз не го слушах.

— Видя ли? — прошепна кристално ясно съвършеният глас.

— Бела? — Джейкъб разтърси рамото ми.

— Добре съм — смотолевих, зашеметена.

Повече от добре. Гласът в главата ми се бе завърнал. Продължаваше да отеква в ушите ми: с нежно, кадифено ехо.

Умът ми набързо запрехвърля възможностите. Тук нямаше нищо познато — бях на шосе, което никога не бях виждала, и правех нещо, което по-рано не бях опитвала — и дума не можеше да става за дежа вю. Значи халюцинациите се провокираха от нещо друго… Отново почувствах адреналина във вените си и реших, че съм открила отговора. Някаква комбинация от адреналин и опасност, или може би чиста глупост.

Джейкъб ми помогна да се изправя на крака.

— Удари ли си главата? — попита ме.

— Май не — разклатих я напред-назад, за да проверя. — Нали не ударих мотора? — разтревожих се. Нямах търпение да пробвам отново. Безразсъдното поведение се оказваше по-полезно, отколкото смятах. Неспазването на обещания оставаше на заден план. Може би бях открила начин да провокирам халюцинациите, което бе далеч по-важно.

— Не. Просто задави двигателя — каза Джейкъб, прекъсвайки размишленията ми. — Твърде бързо отпусна съединителя.

Кимнах.

— Да пробваме отново.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Напълно.

Този път опитах сама да запаля. Сложно беше, трябваше леко да подскоча, за да ударя педала с достатъчно сила, а всеки път, когато се пробвах, моторът се опитваше да ме събори на земята. Ръката на Джейкъб се колебаеше над кормилото, готова да ме хване, ако се наложеше.

Нужни бяха няколко качествени опита и множество не толкова качествени, преди двигателят да запали и да изръмжи под мен. Стискайки гранатата, опитах да подам малко газ. Моторът веднага реагира на лекото докосване. Сега и на моето лице се изписа усмивка.

— Леко със съединителя — напомни ми той.

— Значи искаш да се претрепеш, така ли? Затова ли става въпрос? — проговори отново другият глас със строг тон.

Усмихнах се напрегнато — ето че се получаваше — но не обърнах внимание на въпросите. Джейкъб нямаше да позволи да ми се случи нещо сериозно.

— Връщай се у дома при Чарли — нареди ми гласът. Красотата му ме смая. Не можех да позволя на паметта си да го загуби, независимо от цената.

— Отпускай бавно — насърчаваше ме Джейкъб.

— Слушам — отвърнах. Малко се притесних, осъзнавайки, че отговарям и на двамата.

Гласът в главата ми изръмжа на фона на ръмженето на мотора.

Стараех се този път да се съсредоточа, да не допускам гласът отново да ме стресне, започнах да отпускам пръсти малко по малко. Внезапно предавката зацепи и ме дръпна напред.

И аз полетях.

Изви се вятър, какъвто до този момент отсъстваше, залепи кожата ми на черепа и опъна косата ми назад с такава сила, сякаш някой ме дърпаше за нея. Имах чувството, че стомахът ми е останал някъде на старта. Адреналинът бушуваше в тялото ми и вреше във вените ми. Дърветата препускаха край мен и се сливаха в зелена стена.

А това бе едва първа скорост. Кракът ми се прокрадна към скоростния лост и същевременно завъртях дръжката, за да подам повечко газ.

— Недей, Бела! — нареди в ухото ми сърдитият, сладък като мед глас. — Внимавай какво правиш!

Думите ме разсеяха от удоволствието от скоростта и осъзнах, че шосето започва плавно да извива наляво, а аз продължавах да хвърча напред. Джейкъб не ми беше обяснил как да завивам.

— Спирачки, спирачки — промърморих под носа си и инстинктивно натиснах с все сила с десния си крак, както бих направила в пикапа. Моторът под мен внезапно се олюля, потрепна първо на едната, после на другата страна. Задърпа ме към зелената стена, все така с огромна скорост. Опитах се да завъртя дръжката в обратната посока, но внезапното накланяне на тежестта ми килна мотора на земята, без обаче да го отклони от дърветата.

Моторът отново се приземи върху мен, ръмжейки яростно и влачейки ме по мокрия пясък, докато не удари нещо неподвижно. Не можех да виждам. Лицето ми бе притиснато в мъха. Опитах се да вдигна глава, но нещо ми пречеше.

Чувствах се замаяна и объркана. Имах чувството, че ми ръмжат три неща: моторът върху мен, гласът в главата ми и още нещо…

— Бела! — изкрещя Джейкъб и чух как ревът на другия мотор замлъква.

Моторът вече не ме притискаше в земята и аз се претърколих, за да дишам. Ръмженето спря.

— Еха — измърморих. Бях въодушевена. Сигурна бях, че съм открила рецептата за халюцинации — адреналин плюс опасност, плюс глупост. Или поне нещо подобно.

— Бела! — Джейкъб се бе привел разтревожено над мен. — Бела, жива ли си?

— Чудесно се чувствам! — разпалих се. Протегнах ръце и крака. Май всичко мърдаше, както трябва. — Хайде пак да го направим!

— Не съм сигурен — Джейкъб продължаваше да звучи разтревожен. — Май е най-добре първо да те откарам до болницата.

— Нищо ми няма.

— Хм, Бела? Порязала си се и ти тече кръв — уведоми ме той.

Залепих длан върху главата си. Действително беше влажна и лепкава. Надушвах единствено мокрия мъх, полепнал по лицето ми, и миризмата му възпираше гаденето.

— О, съжалявам, Джейкъб — притиснах раната с всичка сила, сякаш можех да накарам кръвта да се върне в главата ми.

— Защо ми се извиняваш, че кървиш? — възмути се той, докато обвиваше дълга ръка около талията ми и ме изправяше на крака. — Да вървим. Аз ще карам — той протегна ръка за ключовете.

— Ами моторите? — попитах, подавайки ги.

Той се замисли за миг.

— Чакай тук. И вземи това — той свали тениската си, вече изпръскана с кръв, и ми я подхвърли. Навих я на руло и я притиснах здраво в челото си. Започвах да долавям миризмата на кръвта. Задишах дълбоко през уста и се опитах да мисля за нещо друго.

Джейкъб се метна върху черния мотор, запали го с едно движение на крака и се понесе обратно по шосето, пръскайки пясък и камъчета зад себе си. Приведен над кормилото, изглеждаше силен и сръчен, свел глава, източил лице напред, а лъскавата му коса шибаше червеникавокафявата кожа на гърба му. Очите ми се присвиха завистливо. Сигурна бях, че не изглеждам така върху мотор.

Изненадах се какво разстояние бях изминала. Когато Джейкъб най-после стигна пикапа, едва го виждах в далечината. Той метна мотора в каросерията и изтича до шофьорската врата.

Всъщност въобще не се чувствах толкова зле и не разбирах защо Джейкъб така бясно подкара трещящия пикап в бързината да се върне при мен. Главата ми леко смъдеше и стомахът ми се свиваше, но раната не беше сериозна. Просто раните по главата винаги кървят повече. Съвсем излишно беше да бърза.

Джейкъб остави двигателя на пикапа запален, хукна към мен и отново обгърна талията ми с ръка.

— Така, дай да те вкарам в пикапа.

— Честна дума, нищо ми няма — уверих го, докато ми помагаше да се кача. — Недей да се впрягаш толкова. Просто малко кръв.

— Просто много кръв — чух го да мърмори, докато се връщаше за моя мотор.

— Дай сега да помислим малко — започнах, когато се върна обратно. — Ако ме закараш в спешното в този вид, Чарли със сигурност ще научи — погледнах към пясъка и калта, полепнали по дънките ми.

— Бела, според мен трябва да те зашият. Няма да те оставя да умреш от загуба на кръв.

— Няма — обещах му. — Дай първо да върнем моторите, след това ще се отбием вкъщи, за да се отърва от доказателствата, и тогава ще идем в болницата.

— Ами Чарли?

— Каза, че днес ще е на работа.

— Сигурна ли си, че е разумно?

— Вярвай ми, много лесно кървя. Съвсем не е толкова страшно, колкото изглежда.

Джейкъб не остана особено доволен — пълните му устни се извиха надолу в нетипична гримаса, но пък не искаше да ми създава неприятности. Докато ме караше към Форкс, зяпах през прозореца, притиснала съсипаната му тениска в челото си.

Моторът се бе оказал по-ефикасен и от най-смелите ми представи. Беше послужил на първоначалната ми цел. Играла бях нечестно и бях нарушила обещанието. Проявила бях ненужно безразсъдство. Сега, когато обещанието бе нарушено и от двете страни, вече не се чувствах толкова жалка.

А освен това бях открила ключа към халюцинациите си! Или поне така се надявах. Смятах да изпитам теорията възможно най-скоро. Сигурно в спешното щяха да ме оправят бързо и бих могла още довечера да пробвам пак.

Летенето по шосето се бе оказало невероятно. Усещането на вятъра в лицето ми, на скоростта, на свободата… ми напомняше за отминал живот, за летене през гъстите гори без никаква пътека, покачена на гърба му, докато той тичаше — точно в този момент прекъснах мисълта си, а споменът премина в рязка болка. Трепнах.

— Добре ли си? — провери Джейкъб.

— Да — опитах се да звуча толкова убедително, колкото и по-рано.

— Между другото — добави той — довечера ще откача крачната ти спирачка.

Когато се прибрах у дома, първо отидох да се погледна в огледалото — гледката беше доста ужасяваща. Кръвта съхнеше по лицето ми на широки ивици, сплъстяваше изпокаляната ми коса. Разгледах се съвсем хладнокръвно, преструвайки се, че кръвта е боя, за да не провокирам стомаха си. Дишах през устата и всичко беше наред.

Измих се, доколкото можах. След това скрих мръсните, окървавени дрехи на дъното на моя кош за пране и внимателно облякох чисти дънки и риза (за да не се налага да се събличам през главата).

— Побързай — подвикна Джейкъб.

— Добре, добре — извиках в отговор. Щом проверих повторно дали не съм забравила нещо уличаващо след себе си, се върнах на долния етаж.

— Как изглеждам?

— По-добре — призна той.

— А мога ли да кажа, че съм се спънала в гаража ти и съм си ударила главата на чук?

— Ами да, май би могла.

— Да вървим тогава.

Джейкъб ме дръпна през вратата и настоя отново той да кара. Чак по средата на пътя към болницата осъзнах, че все още е гол до кръста.

Намръщих се виновно.

— Да ти бяхме взели якето.

— Така щяхме да се издадем — пошегува се той. — Освен това не е чак толкова студено.

— Ти майтапиш ли се? — потреперих и се пресегнах да усиля отоплението.

Наблюдавах го, за да разбера дали просто се прави на корав, за да не ме тревожи, но той сякаш действително се чувстваше добре. Беше опънал ръка върху облегалката на седалката ми, а аз се бях свила, за да се топля.

Джейкъб действително изглеждаше по-голям от шестнадесет, не чак на четиридесет, но може би по-възрастен от мен. Куил не го превъзхождаше кой знае колко с мускулите, нищо че Джейкъб се оплакваше, че е скелет. Мускулите му бяха от онези издължените, жилавите, но определено бяха налице под гладката му кожа. А тя бе с толкова хубав цвят, че чак му завидях.

Той забеляза, че го разглеждам.

— Какво? — попита, внезапно смутен.

— Нищо. Просто досега не бях осъзнавала нещо. Знаеш ли, че си доста красив, така да се каже?

В мига, в който думите ми се изплъзнаха, се стреснах, че може да възприеме погрешно импулсивната ми реплика.

Но той просто подбели очи.

— Май хубавичко си тресна главата, а?

— Сериозно ти говоря.

— Е, тогава благодаря. Така да се каже.

Ухилих се.

— Моля, така да се каже.

 

 

Наложи се да ми направят седем шева, за да затворят раната на челото ми. След първоначалното боцване на местната упойка процедурата се оказа напълно безболезнена. Джейкъб ми държеше ръката, докато доктор Сноу ме шиеше, а аз се мъчех да не се замислям над иронията.

Имах чувството, че цяла вечност стоим в болницата. Когато най-после приключихме, трябваше бързо-бързо да върна Джейкъб у дома и да се прибера да приготвя вечерята на Чарли. Той като че ли повярва, че съм паднала в гаража на Джейкъб. В крайна сметка не за първи път успявах да си уредя посещение в спешното без ничия помощ, освен тази на двата ми крака.

Нощта не бе толкова тежка, колкото първата, когато бях чула съвършения глас в Порт Анджелис. Дупката отново зейна, както винаги, когато не бях до Джейкъб, но поне ръбовете й не пулсираха така болезнено. Вече бях започнала да кроя планове, с нетърпение чаках нови халюцинации и това донякъде ме разсейваше. Освен това знаех, че утре, когато отново съм с Джейкъб, ще се почувствам по-добре. Така по-лесно понасях празнотата и познатата болка — облекчението бе на хоризонта. Кошмарът също бе загубил част от силата си. Както винаги изпитвах ужас от нищото, но чувствах и странно нетърпение за онзи момент, който ме караше да крещя и да се събуждам. Докато сънувах, съзнавах, че кошмарът все някога ще свърши.

 

 

Следващата сряда, преди дори да успея да се прибера от спешното отделение, доктор Джеранди се обади да предупреди баща ми, че е възможно да имам сътресение и го посъветва да ме буди на всеки два часа през нощта, за да сме сигурни, че няма нищо сериозно. Очите на Чарли се присвиха подозрително при колебливото ми обяснение, че отново съм се спънала.

— Може би просто не трябва да стъпваш повече в този гараж, Бела — предложи той след вечеря.

Изпаднах в паника, стреснах се, че Чарли възнамерява да ми забрани Ла Пуш, съответно и мотора. А нямах никакво намерение да се предавам — днес бях преживяла най-невероятната халюцинация. Кадифеният глас на моя мираж ми бе крещял в продължение на близо пет минути, преди да ударя твърде рязко спирачките и да изхвърча в едно дърво. Сега бях готова да понеса всички нощни страдания, без да гъкна.

— Този път не беше в гаража — побързах да възразя. — Бяхме на екскурзия в планината и се спънах в един камък.

— Откога си започнала да ходиш по екскурзии? — попита ме скептично Чарли.

— Работата в магазина на Нютън неминуемо се отразява — изтъкнах. — Когато всеки Божи ден продаваш идеята, че животът на открито е прекрасен, в крайна сметка те загризва любопитство.

Чарли ме погледна ядовито, далеч не убеден.

— Ще внимавам повече — обещах, като тайничко заключих пръсти под масата.

— Нямам нищо против да се разхождате около Ла Пуш, но гледайте да сте близо до града, става ли?

— Защо?

— Ами напоследък получаваме доста сигнали за диви животни. Горското стопанство скоро ще провери нещата, но дотогава…

— А, голямата мечка — казах, внезапно разбрала. — Да, някои от туристите, които минават през магазина на Нютън, са я виждали. Мислиш ли, че действително има някаква мутирала гигантска гризли?

Челото му се набръчка.

— Има нещо. Стойте по-близо до града, нали се разбираме?

— Добре, добре — съгласих се бързо. Той не изглеждаше съвсем успокоен.

 

 

— Чарли започва да проявява любопитство — оплаках се на Джейкъб, когато в петък го взех след училище.

— Може би трябва да намалим мотоциклетизма — забеляза възмутеното ми изражение и добави: — Поне за седмица. Ще можеш ли да издържиш, без да ходиш до болницата цяла седмица?

— А какво ще правим? — размрънках се.

Той се усмихна весело.

— Каквото искаш.

Замислих се за миг — какво ли искам? Не исках да губя онези кратки секунди на близост със спомените, от които не ме болеше, онези, които идваха от само себе си, без съзнателно да ги възстановявам. Ако не можехме да ползваме моторите, трябваше да открия друг начин да провокирам опасност и адреналин, а това изискваше сериозен размисъл и изобретателност. А не ми допадаше идеята междувременно да не правя нищо. Ами ако отново потънех в депресия, въпреки присъствието на Джейк? Трябваше някак да ангажирам мислите си.

Може би имаше и друг начин, някаква друга рецепта… друго място.

С къщата определено бях сбъркала. Но все някъде трябваше да се е отпечатало присъствието му, някъде извън мен. Все трябваше да има място, където да е по-реален, отколкото сред всички познати места, наситени с други човешки спомени.

Сещах се за едно-единствено място, което може би щеше да се окаже такова. Място, което винаги щеше да принадлежи на него и на никого другиго. Вълшебно място, пълно със светлина. Прекрасната поляна, която бях видяла един-единствен път в живота си, залята в слънчева светлина и блясъка на неговата кожа.

Тази идея имаше огромен потенциал за обратен ефект — можеше да се окаже опасно болезнена. Гръдният ми кош кухо запламтя дори само като се замислех за поляната. Трудно ми беше да седя изправена, да не се издам. Но все пак би трябвало точно там да мога да чуя гласа му. А и нали вече бях казала на Чарли, че съм тръгнала по екскурзии…

— За какво толкова си се замислила? — попита Джейкъб.

— Ами… — започнах бавно. — Веднъж открих едно място в гората, случайно се натъкнах, бях тръгнала на, хм, на поход. Малка поляна, най-прекрасното място на света. Не знам дали бих могла да я открия сама. Определено ще са нужни няколко опита…

— Можем да вземем компас и координатна мрежа — отвърна Джейкъб, уверен и услужлив. — Помниш ли откъде си тръгнала?

— Да, точно под началото на пътеката, където свършва шосе сто и десет. Май вървях предимно на юг, доколкото си спомням.

— Супер. Значи ще я намерим — както винаги, Джейкъб бе навит на всичко, което исках. Колкото и да беше чудато.

И така, в събота следобед, обута в новите си туристически обувки (закупени същата сутрин с отстъпката от двадесет процента, полагаща се на служителите, и която ползвах за първи път), грабнах новата си топографска карта на Олимпийския полуостров и потеглих към Ла Пуш.

Не тръгнахме веднага. Първо Джейкъб се просна върху пода на всекидневната, запълвайки я цялата, и в продължение на двадесет минути черта сложна мрежа върху целевия район от картата, докато аз, кацнала на един кухненски стол, си говорех с Били. Заплануваният ни поход очевидно ни най-малко не тревожеше Били. Учудих се, че Джейкъб му е казал къде ще ходим предвид врявата, която се бе вдигнала покрай мечката. Исках да помоля Били да не споменава пред Чарли, но се опасявах, че подобна молба ще има обратен ефект.

— Може пък да срещнем супер мечката — пошегува се Джейкъб, без да вдига очи от задачата си.

Хвърлих поглед към Били, опасявайки се от реакция в стил „Чарли“. Но Били само се разсмя.

— Защо не вземете един буркан с мед, за всеки случай?

Джейк се засмя.

— Надявам се новите ти обувки да са бързоходни, Бела. Едно бурканче няма да забави кой знае колко гладната мечка.

— Трябва само да съм по-бърза от теб.

— Никак няма да ти е лесно! — каза Джейкъб, докато сгъваше картата. — Хайде, да вървим.

— Приятно прекарване — избоботи Били и завъртя колелата на количката в посока към хладилника.

С Чарли не се живееше никак трудно, но май на Джейкъб му беше още по-лесно.

Карах до самия край на черния път и спрях край знака, който обозначаваше началото на туристическата пътека. Беше минало много време и стомахът ми реагира нервно. Може би се захващах с нещо много неразумно. Но ако успеех да го чуя, щеше да си струва.

Излязох от колата и се загледах в плътната зелена завеса.

— Ето натам тръгнах — прошепнах, сочейки право напред.

— Хмм — измърмори Джейк.

— Какво?

Той погледна към показаната от мен посока, после към ясно маркираната пътека и обратно.

— Мислех, че предпочиташ пътеките.

— Не и аз — усмихнах се кисело. — Аз съм бунтар.

Той се разсмя, после извади картата.

— Само една секунда — взе ловко компаса и разположи картата спрямо посоките. — Така, първа линия върху решетката. Да вървим.

Усещах, че темпото ми го бави, но той не се оплакваше. Опитвах се да не се замислям върху първото си пътешествие в тази част на гората със съвсем различен придружител. Обикновените спомени продължаваха да са опасни. Ако допуснех да ме завладеят, щях да се окажа с притиснали гръдния кош ръце, опитващи се да го предпазят от разпадане, неспособна да си поема дъх — как щях да го обясня на Джейкъб?

Не беше чак толкова трудно да се концентрирам върху настоящето. Гората не се различаваше, от която и да е друга част на полуострова, а Джейкъб създаваше съвсем друга атмосфера.

Подсвиркваше си бодро някаква непозната мелодия, размахваше ръце и се придвижваше с лекота през дивите шубраци. Сенките не ми се струваха толкова черни, колкото друг път. Не и когато водех със себе си своето лично слънчице.

На всеки няколко минути Джейкъб проверяваше компаса и поддържахме права линия с помощта на един от лъчовете в решетката. Определено даваше вид, че разбира какво прави. Наканих се да го похваля, но се спрях навреме. Несъмнено щеше да добави още няколко години към и без това впечатляващата си възраст.

Мислите ми се рееха, докато крачех, и ме завладя любопитство. Не бях забравила разговора ни край морските скали — всъщност от известно време чаках пак да го повдигне, но това май нямаше да се случи.

— Хей… Джейк? — започнах нерешително.

— Да?

— Как вървят нещата… с Ембри? Започнали да се държи нормално?

Джейкъб мълча известно време, като продължаваше да се придвижва с големи крачки. Когато се оказа на десетина метра пред мен, спря да ме изчака.

— Не. Все още не се държи нормално — отвърна, когато го настигнах, а ъгълчетата на устните му трепнаха. Продължи да стои на място. Незабавно съжалих, че съм започнала темата.

— Все още е със Сам?

— Аха.

Той уви ръка около раменете ми с такъв тревожен вид, че не посмях игриво да се измъкна от прегръдката му, както бих направила в друг случай.

— Продължават ли да те гледат странно? — прошепнах.

Джейкъб зарея поглед в дърветата.

— Понякога.

— А Били?

— Както винаги склонен към обяснения — каза той с кисел, сърдит глас, който ме разтревожи.

— Нашият диван винаги е на разположение — предложих.

Той се разсмя и наруши нетипично мрачното настроение.

— Помисли си само в какво положение ще поставя Чарли, когато Били се обади в полицията, за да докладва, че са ме отвлекли.

Аз също се разсмях доволна, че отново е в обичайното си настроение.

Спряхме, когато Джейкъб заяви, че сме изминали шест мили, известно време крачихме на запад, а после се върнахме по друга линия от решетката му. И в двете посоки всичко ми изглеждаше съвсем еднакво и имах чувството, че глупавото ми приключение е напълно обречено. Признах го, когато започна да се стъмва и облачният ден тръгна да гасне в беззвездна нощ, но Джейкъб бе далеч по-уверен.

— Щом си сигурна, че тръгнахме от същата точка… — той ме погледна.

— Да, сигурна съм.

— Значи ще я открием — обеща той, после ме хвана за ръка и ме дръпна през туфа папрат. От другата й страна се показа пикапът. Той гордо го посочи. — Имай ми доверие.

— Бива си те — признах. — Следващия път ще си вземем фенери.

— Отсега нататък ще трябва да отлагаме походите за неделя. Не знаех, че си толкова бавна.

Дръпнах ръката си от неговата и сърдито тръгнах към шофьорската врата, а той се подсмихна на реакцията ми.

— Какво, навита ли си да пробваме пак утре? — попита той, докато се вмъкваше в пикапа.

— Защо не? Стига да не предпочиташ да тръгнеш сам, за да не те бавя с куцукането си.

— Ще го преживея — увери ме той. — Ако обаче пак ще се пробваме, не е зле да си вземеш малко лейкопласт. Обзалагам се, че в момента доста ги усещаш тия нови обувки.

— Малко, да — признах. Имах чувството, че по краката ми има повече мехури, отколкото здрава кожа.

— Дано утре видим мечката. Днес малко се разочаровах.

— А, да, и аз също — съгласих се саркастично. — Може пък утре да имаме късмет и нещо да ни изяде!

— Мечките не ядат хора. Не сме им вкусни — той ми се ухили в тъмната кабина. — Но пък ти може би си изключение. Обзалагам се, че си вкусна.

— Много благодаря — казах и извърнах очи. Не беше първият, който ми казваше подобно нещо.