Стефани Майър
Новолуние (26)

Двадесет и трета глава
Истината

Имах чувството, че съм спала безкрайно дълго, тялото ми беше така схванато, сякаш през цялото време въобще не бях помръдвала. Умът ми беше замъглен и муден. Странни, цветни сънища и кошмари се въртяха хаотично в главата ми. Бяха толкова ярки. Ужасното и прекрасното бяха преплетени в някаква странна бъркотия. Изпитвах остро нетърпение и страх, типични за онези ужасни сънища, в които краката отказват да се движат достатъчно бързо… Имаше и множество чудовища, демони с кървясали очи, които изглеждаха още по-ужасяващи заради изтънчената си любезност. Още бях под влияние на съня — дори помнех имената на чудовищата. Но най-силната, най-ясната част от съня ми не беше ужасът. Най-ясно помнех ангела.

Не исках да го пусна и да се събудя. Този сън отказваше да бъде натикан в гробницата на сънищата, които не желаех да посещавам. Борех се с него, но съзнанието ми се пробуждаше, връщаше се към действителността.

Не помнех кой ден от седмицата бяхме, но бях сигурна, че ме чакат или Джейкъб, или училището, или работата. Поех си дълбоко въздух, чудейки се как щях да посрещна поредния ден.

Нещо студено докосна челото ми с безкрайна нежност.

Стиснах очи още по-силно. Явно продължавах да сънувам, но сънят ми беше странно реален. Бях почти будна… още миг и сънят щеше да изчезне.

Внезапно осъзнах, че е твърде реален — твърде реален, за да вещае нещо добро. Каменните ръце, в чиято прегръдка си представях, че се намирам, бяха твърде истински. Ако се отпуснех още миг в съня, щях дълбоко да съжалявам. С въздишка на примирение отворих очи, за да прогоня илюзията.

— Ооо! — ахнах и закрих очите си с юмруци.

Е, очевидно бях стигнала твърде далеч. Явно не е било разумно да позволявам на въображението си да се рее безконтролно. Всъщност даже го бях насилила неудържимо да вилнее — буквално преследвах халюцинациите си — и ето че сега мозъкът ми бе дал накъсо. Да, „позволявам“ беше грешна дума.

Отне ми по-малко от секунда да стигна до заключението, че след като така и така вече съм напълно луда, можех поне да се наслаждавам на виденията си, докато ми доставяха удоволствие.

Отново отворих очи и Едуард продължаваше да стои пред мен, а прекрасното му лице беше само на сантиметри от моето.

— Изплаших ли те? — тихият му глас беше притеснен. За халюцинация тази определено си я биваше. Лицето му, гласът му, мирисът, всичко беше толкова по-истинско, за разлика от момента, когато се давех. Прекрасният плод на въображението ми тревожно наблюдаваше променящото се изражение на лицето ми. Ирисите му бяха черни като бездна, сенките под очите му бяха като синини. Това ме изненада; обикновено във виденията ми Едуард не беше толкова изгладнял.

Примигнах два пъти, мъчейки се отчаяно да си спомня последното нещо, което със сигурност бе реално. Алис също бе присъствала в съня ми и се зачудих дали наистина се беше върнала, или това беше само встъпление към съня. Май се беше върнала в деня, когато едва не се бях удавила…

— О, по дяволите — изграчих. Гърлото ми бе залепнало от спането.

— Какво има, Бела?

Намръщих се нещастно. Лицето му стана още по-тревожно.

— Мъртва съм, нали? — простенах. — Все пак съм се удавила. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Това ще съсипе Чарли.

— Не си мъртва — Едуард също се намръщи.

— Тогава защо не се събуждам? — възразих, повдигайки вежди.

— Но ти си будна, Бела.

Поклатих глава.

— Да, да. Естествено е да ме убеждаваш, че съм будна. И когато наистина се събудя, ще стане още по-зле. Ако въобще се събудя, което няма как да стане, нали съм мъртва. Това е ужасно. Горкият Чарли. И Рене, и Джейк… — замлъкнах ужасена от това, което бях сторила.

— Не се учудвам, че ме бъркаш с кошмар — усмихна се той горчиво. — Но не мога да си представя какво толкова би могла да направиш, че да свършиш в ада. Да не си прекалила с убийствата, докато ме нямаше?

Направих гримаса.

— Очевидно не съм. Ако бях в ада, нямаше да си до мен.

Той въздъхна.

Главата ми се проясняваше. Неохотно отделих поглед от лицето му за секунда и погледнах тъмния, отворен прозорец, после отново към него. Започнах да си спомням подробности… и усетих как слаба, позабравена руменина започва да сгрява бузите ми, осъзнавайки бавно, че Едуард наистина седи до мен, а аз прахосвах скъпоценно време, държейки се като пълна идиотка.

— Тоест всичко онова действително се случи, така ли? — беше ми почти невъзможно да възприема съня си за действителност. Съзнанието ми отказваше да допусне такава възможност.

— Зависи — усмивката му бе все така пресилена. — Ако имаш предвид, че за малко не ни избиха в Италия, тогава да.

— Колко странно — унесох се в размисъл — значи наистина съм била в Италия. Знаеше ли, че не бях ходила по на изток от Албъкърки?

Той завъртя очи.

— Май не е зле да поспиш още малко. Говориш несвързано.

— Не съм уморена — вече започнах да си изяснявам нещата. — Колко е часът? Откога спя?

— Минава един часа сутринта. Тоест около четиринадесет часа.

Протегнах се. Бях толкова схваната.

— А Чарли? — попитах.

Едуард се намръщи.

— Спи. Но трябва да те уведомя, че в момента нарушавам правилата. Чисто технически може би не, защото ми забрани да прекрачвам прага му, а аз влязох през прозореца… Но въпреки това намерението му е ясно.

— Чарли ти е забранил да идваш вкъщи? — попитах, а недоверието ми бързо прерасна в гняв.

Погледът му беше изпълнен с тъга.

— Нима очакваше нещо друго?

Моят поглед обаче бе изпълнен с гняв. Май щях да си поговоря с баща си, може би нямаше да е зле да му напомня, че вече съм пълнолетна. Не че имаше чак такова значение, разбира се, освен принципно. Съвсем скоро тази забрана щеше да е безпредметна. Насочих мислите си към по-безболезнени неща.

— И какво ще е алибито? — попитах с неподправено любопитство, но в същото време отчаяно се стараех да звуча небрежно, да не губя контрол, за да не го изплаша с онзи безутешен, разяждащ копнеж, който бушуваше в мен.

— Какво имаш предвид?

— Какво да кажа на Чарли? Какво ще ми е алибито, задето изчезнах за… за колко всъщност ме нямаше? — опитах се да преброя часовете наум.

— Само три дни — очите му се присвиха, но този път се усмихна по-естествено. — Всъщност надявах се да разполагаш с някакво подходящо обяснение. Аз лично нямам.

Изстенах.

— Супер.

— Е, може пък Алис да измисли нещо — предположи той в опит да ме успокои.

И аз действително се успокоих. Какво ми пукаше, че по-късно щях да си имам проблеми? Всяка секунда, през която беше до мен така близо, а прекрасното му лице проблясваше на слабата светлина от часовника ми, беше безценна и не биваше да бъде пропилявана.

— И така — започнах с най-маловажния, но все пак безкрайно интересен въпрос. Беше ме доставил жива и здрава у дома и можеше да реши да си тръгне във всеки момент. Трябваше да го накарам да заговори. Освен това чувството, че за кратко съм се озовала в рая, не беше пълно без звука на гласа му. — Какво прави до преди три дни?

Той незабавно застана нащрек.

— Нищо кой знае колко интересно.

— Да, естествено — промърморих аз.

— Защо правиш физиономия?

— Ами… — стиснах устни и се замислих. — Ако в крайна сметка действително си сън, щеше да кажеш точно това. Явно въображението ми се е изчерпило.

Той въздъхна.

— Ако ти кажа, ще повярваш ли най-накрая, че не сънуваш кошмар?

— Кошмар! — укорително повторих аз. Той чакаше отговора ми. — Може и да повярвам — отвърнах след секунда размисъл, — ако ми разкажеш.

— Бях… на лов.

— Това ли успя да измислиш? — упрекнах го. — Така определено няма да ме убедиш, че не сънувам.

Той се поколеба, но после заговори бавно, внимателно подбирайки думите си.

— Не ловувах за храна… всъщност се опитвах да… преследвам. Не ме бива особено.

— И какво преследваше? — попитах аз заинтригувана.

— Нищо съществено — думите му не съответстваха на изражението му, изглеждаше неловко, притеснен.

— Не те разбирам.

Той отново се поколеба. По лицето му, осветено в особен зелен отблясък от циферблата на часовника, си личеше, че се разкъсва.

— Аз… — той си пое дълбоко въздух. — Дължа ти извинение. Всъщност дължа ти много, много повече от това. Но трябва да знаеш — думите му започнаха да текат така бързо, както навремето се случваше, когато беше ядосан, и се наложи да полагам усилия, за да го разбирам… — Трябва да знаеш, че нямах представа. Не знаех каква бъркотия оставям след себе си. Мислех, че тук ще си в безопасност. Нямах представа, че Виктория… — устните му леко оголиха зъбите при споменаването на името й. — Не знаех, че Виктория ще се върне. Трябва да си призная, че когато я видях онзи път, обърнах много по-голямо внимание на мислите на Джеймс. Просто и през ум не ми мина, че може да реагира така. Че има подобна връзка с него. Струва ми се, че сега вече разбирам — била е толкова сигурна в него и никога не й е хрумвало, че би могъл да се провали. Прекаленото й доверие е обърквало чувствата й към него — и това ми е попречило да осъзная дълбочината им, силата на връзката им. Нямам оправдание, че те оставих срещу всичко това. Когато чух какво разказа на Алис — и което самата тя видя — когато осъзнах, че е трябвало да повериш живота си в ръцете на върколаци, незрели, избухливи, възможно най-лошото нещо след самата Виктория — той потръпна и потокът от думи за миг спря. — Моля те, разбери, че нямах никаква представа за това. Мразя се, мразя се до дъното на душата си дори сега, когато си в безопасност до мен. Аз съм най-жалкото оправдание за…

— Спри — прекъснах го. Той ме погледна с измъчени очи и аз се опитах да намеря подходящите думи, думите, които щяха да го освободят от въображаемото задължение, което му причиняваше такава болка. Не ми беше лесно да ги изрека. Не бях сигурна дали ще мога да ги изрека, без да рухна. Но трябваше да опитам. Не исках да бъда източник на вина и страдание в живота му. Той трябваше да бъде щастлив, независимо какво ми струваше това.

Наистина се надявах да отложа тази част от последния ни разговор. Така краят щеше да дойде твърде скоро.

Черпейки сили от всички случаи, когато се бе налагало да се държа нормално пред Чарли, започнах с безизразно лице.

— Едуард — името му прогори гърлото ми. Усещах как бездната само чакаше отново да зейне в момента, в който си тръгнеше. Не ми беше съвсем ясно как щях да оцелея този път. — Това трябва да спре. Не може да гледаш така на случилото се. Не можеш да позволиш на тази… тази вина… да управлява живота ти. Не можеш да поемаш отговорност за нещата, които ми се случват тук. Ти не носиш отговорност за тях, просто те са част от моя живот. Така че, ако се спъна пред някой автобус или каквото там се случи следващия път, не можеш пак да поемаш вината. Не може да хукваш за Италия, защото се чувстваш виновен, че не си ме спасил. Дори да бях скочила от онази скала с идеята да се самоубия, щеше да е по мой избор, а не по твоя вина. Знам, че е… че е в природата ти да поемаш вината за всичко, но не може да стигаш до подобни крайности! Това е безотговорно — помисли си за Есме и Карлайл и…

Всеки момент щях да изгубя контрол. Поспрях, за да си поема дълбоко дъх с надеждата да се успокоя. Трябваше да направя всичко възможно, за да се чувства свободен. Трябваше да се уверя, че подобно нещо няма да се случи отново.

— Изабела Мари Суон — прошепна той, а през лицето му премина странно изражение. Едва ли не гневно. — Да не би да смяташ, че съм помолил Волтури да ме убият, защото съм изпитвал вина?

Усетих как лицето ми добива крайно недоумяващо изражение.

— Не се ли чувстваше виновен?

— Дали съм се чувствал виновен? Естествено. Много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Тогава… какво ми казваш? Не разбирам.

— Бела, отидох при Волтури, защото мислех, че си мъртва — каза той с нежен глас, а очите му пламтяха. — Дори да нямах пръст в смъртта ти — той потръпна, докато изговаряше последната дума — дори вината да не беше моя, пак щях да отида в Италия. Очевидно трябваше да внимавам повече, трябваше да говоря направо с Алис, вместо да повярвам на казаното от Розали. Но какво можех да си помисля, когато онова момче ми каза, че Чарли е на погребението? Нима можеше да има някакъв шанс? Шанс… — повтори той разсеяно. Говореше толкова тихо, че не бях сигурна дали чувам правилно. — Шансовете винаги са срещу нас. Грешка след грешка. Повече никога няма да критикувам Ромео.

— Но аз продължавам да не разбирам — прекъснах го — и точно това имам предвид. Какво толкова?

— Моля?

— Какво толкова, ако бях умряла?

В продължение на една дълга минута той ме гледаше несигурно, а след това отговори.

— Не си ли спомняш нищо от онова, което съм ти казвал?

— Помня всичко, което си ми казал — включително и думите, които бяха отрекли всичко.

Той докосна долната ми устна със студен пръст.

— Бела, изглежда си останала с погрешно впечатление — той затвори очи, поклащайки глава с лека усмивка върху прекрасното лице. Усмивката му не беше щастлива. — Мислех, че съм ти обяснил всичко. Бела, не мога да живея в свят, в който ти не съществуваш.

— Аз… — главата ми се замая, докато търсех подходящите думи — не разбирам нищо — точно така беше. Не разбирах какво ми говори.

Той се взря в очите ми с напълно сериозен, откровен поглед.

— Аз съм добър лъжец, Бела, налага ми се.

Замръзнах, мускулите ми се стегнаха, сякаш очаквах да ме ударят. Дупката в гърдите ми се загърчи, дъхът ми секна от болката.

Той ме разтърси за рамото, опитвайки се да ме накара да се отпусна.

— Нека довърша! Аз съм добър лъжец, но въпреки това фактът, че така лесно ми повярва… — той трепна. — Това ме… съсипа.

Чаках все така вцепенена.

— Когато бяхме в гората, когато се сбогувах с теб…

Не можех да си позволя да си спомням. Отчаяно опитвах да мисля само за настоящия момент.

— Нямаше да ми позволиш да замина — прошепна той. — Виждах го. Не исках да постъпвам така, имах чувството, че това ще ме убие. Знаех, че ако не те убедя, че не те обичам вече, ще е нужно много повече време, преди да продължиш напред живота си. Надявах се, че ако повярваш, че аз съм решил да продължа напред, ще го направиш и ти.

— Скъсване без ръбове — прошепнах, без да помръдвам устни.

— Точно така. Но не си представях, че ще се окаже толкова лесно! Мислех, че ще е невъзможно, мислех, че си толкова уверена в истината, че ще се наложи да те убеждавам с часове, преди дори да посея съмнението в съзнанието ти. Излъгах те и съжалявам, съжалявам, защото те нараних, съжалявам, защото беше безсмислено. Съжалявам, че не успях да те предпазя от това, което съм. Излъгах, за да те спася, но не се получи. Толкова съжалявам. Но как можа да ми повярваш? След всички милиони пъти, когато съм ти казвал, че те обичам, как можа да допуснеш една-единствена дума да убие вярата ти в мен?

Не отговорих. Бях прекалено шокирана, за да намеря разумен отговор.

— Видях в очите ти, ти наистина повярва, че не искам да съм с теб. А това е най-абсурдната, нелепа мисъл — нима бих могъл да съществувам, без да се нуждая от теб?

Продължавах да стоя като замръзнала. Думите му бяха неразбираеми, защото това, което казваше, беше невъзможно.

Той отново разтърси рамото ми, не силно, но зъбите ми все пак изтракаха.

— Бела — въздъхна той. — Наистина, как можа да си го помислиш!

И тогава започнах да плача. Сълзите бликнаха и изведнъж се изляха по бузите ми.

— Знаех си — разхлипах се. — Знаех си, че сънувам.

— Невъзможна си — каза той и се засмя сурово, ядосано. — Как да ти обясня така, че да ми повярваш? Нито сънуваш, нито си мъртва. Аз съм тук и те обичам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Мислех за теб и виждах лицето ти всяка секунда, през която бяхме разделени. Когато ти казах, че не искам да съм с теб, изрекох най-долното богохулство.

Поклатих глава, а сълзите продължаваха да се стичат от ъгълчетата на очите ми.

— Не ми вярваш, нали? — каза той, а лицето му изглеждаше по-бледо от обичайното — забелязах го дори на слабата светлина. — Защо вярваш на лъжите, но не и на истината?

— Защото никога не съм можела да си обясня защо ме обичаш — обясних с пресекващ глас. — Открай време.

Той присви очи и стисна зъби.

— Ще ти докажа, че си будна — зарече се. Прихвана плътно лицето ми с железните си ръце, без да обръща внимание на опитите ми да извърна глава.

— Моля те, недей — прошепнах.

Той спря, а устните му бяха само на сантиметър от моите.

— Защо? — настоя той. Дъхът му лъхна върху лицето ми и ми се зави свят.

— Когато се събудя — той отвори уста, за да възрази, и аз се поправих. — Добре, когато отново си тръгнеш, ще ми бъде достатъчно трудно и без това.

Той се отдръпна леко, за да ме погледне.

— Вчера, когато се случеше да те докосна, беше така… изпълнена с колебания, стоеше нащрек и все пак бе същата като по-рано. Трябва да знам защо. Защото закъснях ли? Защото те нараних прекалено много? Защото наистина си продължила напред, както уж исках? Това би било… справедливо. Няма да оспорвам решението ти. Не се опитвай да щадиш чувствата ми, моля те, просто ми кажи дали все още ме обичаш след всичко, което ти причиних? Можеш ли? — прошепна той.

— Що за идиотски въпрос е това?

— Просто ми отговори. Моля те.

Известно време го гледах мрачно.

— Чувствата ми към теб никога няма да се променят. Разбира се, че те обичам и не можеш да направиш нищо по въпроса!

— Точно това исках да чуя.

В този миг устата му се долепи до моята и аз не можех да се противопоставя. Не защото беше хиляди пъти по-силен от мен, а защото волята ми се изпари в момента, в който устните ни се докоснаха. Тази целувка не беше така предпазлива, както много други, за които си спомнях, което идеално ме устройваше. Ако щях да страдам и занапред, то по-добре беше да получа в замяна възможно най-много.

Затова отвърнах на целувката му, а сърцето ми биеше накъсано и неритмично, започнах да се задъхвам, а пръстите ми алчно обгърнаха лицето му. Усещах твърдото му като мрамор тяло с всяка своя извивка и бях толкова щастлива, че не ме беше послушал — никаква болка в света не би оправдала да пропусна това. Ръцете му докосваха лицето ми, сякаш се опитваха да го запомнят, точно както моите следяха чертите му, и в кратките мигове, когато отделяше устни от моите, той шепнеше името ми.

Когато започна да ми се вие свят, той се отдръпна и положи ухо до сърцето ми.

Лежах замаяна и чаках дишането ми да се успокои.

— Между другото — небрежно подхвърли той — нямам намерение да си тръгвам.

Не отговорих и той явно прие мълчанието ми за съмнение.

Вдигна глава и задържа погледа ми.

— Няма да ходя никъде. Не и без теб — добави сериозно. — Заминах, защото исках да ти дам шанс да водиш нормален, щастлив човешки живот. Видях какво ти причиних — непрекъснато те държах на ръба на опасността, лишавах те от света, към който принадлежиш, излагах живота ти на риск във всеки момент, когато бях с теб. Затова трябваше да опитам. Трябваше да направя нещо и мислех, че единственото решение е да си тръгна. Ако не бях убеден, че така ще е по-добре за теб, никога нямаше да успея да замина. Прекалено голям егоист съм. Единствено ти си по-важна от собствените ми желания… от потребностите ми. Всичко, което искам и от което се нуждая, е да бъда с теб и знам, че никога няма да намеря сили да те напусна отново. Имам прекалено много оправдания, за да остана — и слава Богу! Ясно е, че просто не можеш да стоиш далеч от опасностите, независимо колко голямо е разстоянието помежду ни.

— Не ми обещавай нищо — прошепнах. Ако допуснех надеждата и всичко рухнеше… това щеше да ме довърши. Онези безмилостни вампири не бяха успели да го направят, но надеждата можеше да ме убие.

В черните му очи проблесна гняв.

— Мислиш, че те лъжа?

— Не, не че ме лъжеш — поклатих глава в опит да мисля трезво. Да разсъждавам върху вероятността действително да ме обича и същевременно да бъда обективна, безстрастна, за да не попадна в капана на надеждата. — Може би си искрен… в момента. Но утре, когато се сетиш за всички онези причини, заради които си тръгна? Или следващия път, когато Джаспър ми се озъби?

Той се сепна.

Припомних си последните дни от живота си, преди да замине, опитах се да ги погледна през призмата на сегашните му обяснения. Ако възприемех, че е заминал, защото ме е обичал заради самата мен, то мрачното му и студено мълчание придобиваше ново значение.

— Вероятно все пак внимателно си обмислил първоначалното си решение, нали? — предположих. — И в крайна сметка ще постъпиш, както смяташ за правилно.

— Не съм толкова силен, колкото си мислиш — отвърна той. — Кое е правилно и кое грешно вече нямат чак такова значение. И бездруго възнамерявах да се върна. Още преди Розали да ми съобщи новината, вече се борех да оцелея не ден за ден, борбата бе за всеки час. Беше въпрос на време — и то на съвсем малко време преди да се появя под прозореца ти и да те моля да ме приемеш обратно. С удоволствие ще те помоля и сега, ако искаш.

Намръщих се.

— Я се дръж сериозно, моля те.

— Напълно сериозен съм — настоя той и ме изгледа свирепо. — Ще се опиташ ли да ме изслушаш? Ще ме оставиш ли да ти обясня какво означаваш за мен?

Той направи пауза, изучавайки лицето ми, за да се увери, че наистина го слушам.

— Преди да се появиш ти, Бела, животът ми беше като безлунна нощ. Много тъмна, но на небето все пак имаше звезди — точки светлина и разум. И тогава ти пресече небосклона ми като метеор. Изведнъж всичко се подпали; имаше живот, имаше красота. Когато си отиде, когато метеорът падна зад хоризонта, всичко отново стана черно. Нищо не се беше променило, но очите ми бяха заслепени от светлината. Вече не виждах звездите. И вече нищо нямаше значение.

Исках да му повярвам, но той описваше моя живот без него, а не обратното.

— Очите ти ще свикнат — промърморих.

— Точно там е проблемът. Не могат.

— Ами развлеченията?

Той се усмихна безрадостно.

— Те са част от лъжата, любима. Нищо не може да ме разсее… от агонията. Сърцето ми не е туптяло от почти деветдесет години, но това се оказа нещо съвсем различно. Имах чувството, че сърцето ми изобщо не съществува, че съм кух. Сякаш всичко в мен бе останало тук при теб.

— Интересно — прошепнах аз.

Той изви прекрасните си вежди.

— Интересно?

— Искам да кажа странно, мислех, че се случва само с мен. На мен сякаш също ми изчезнаха част от органите. От толкова отдавна не съм дишала нормално — изпълних дробовете си с въздух, наслаждавайки се на усещането. — А и сърцето ми. То определено беше изчезнало.

Той затвори очи и отново долепи ухо до гърдите ми. Притиснах буза в косата му, за да я усетя с кожата си, да вдишам прекрасния му аромат.

— Значи преследването не е било с цел развлечения? — попитах с любопитство, но и за да се разсея поне малко. Имаше опасност да се размечтая и нямаше да мога да се спра. Сърцето ми думкаше, пееше в гърдите ми.

— Не — въздъхна той. — Не беше за развлечение. Беше задължение.

— Какво означава това?

— Означава, че макар да не очаквах опасност от страна на Виктория, нямах намерение да я оставя да се измъкне безнаказано след… Е, както споменах, оказа се, че не ме бива особено. Проследих я чак до Тексас, но после тръгнах по фалшива следа до Бразилия, а тя всъщност дошла именно тук — той изстена. — Дори не бях уцелил континента! А през цялото това време, още по-ужасно и от най-ужасните ми кошмари…

— Преследвал си Виктория? — почти изпищях, щом успях да си възвърна гласа, а гласът ми рязко качи две октави.

Далечното похъркване на Чарли замря, но после възобнови равномерния си ритъм.

— Без особен успех — отговори Едуард, наблюдавайки объркано ядосаното ми изражение. — Но този път ще се справя по-добре. Няма да й позволя да разваля въздуха с порочния си дъх.

— Това е… немислимо — успях да изломотя. Пълна лудост. Дори Емет или Джаспър да му помогнеха. Дори и двамата да му помогнеха. Беше по-ужасно от предишните ми кошмарни видения: Джейкъб Блак изправен срещу злобната, котешка фигура на Виктория. Не можех да понеса да си представям и Едуард там, макар да беше много по-издръжлив от онзи получовек, най-добрия ми приятел.

— За нея вече е твърде късно. Предишния път може и да съм я изпуснал, но не и сега, не и след…

Прекъснах го отново, опитвайки се да звуча спокойно.

— Но нали току-що ми обеща, че няма да заминаваш? — попитах, борейки се с думите, защото не исках да се загнездят в сърцето ми. — Това не се ли разминава с продължителна експедиция и преследване?

Той се намръщи. Дълбоко в гърдите му се надигаше ръмжене.

— Ще спазя обещанието си, Бела. Но Виктория — ръмженето стана по-изявено… — ще умре. Скоро.

— Да не прибързваме — казах, опитвайки се да прикрия паниката си. — Може да не се върне. Глутницата на Джейк сигурно я е изплашила. Няма причина да я търсиш. Освен това си имам по-големи проблеми от Виктория.

Едуард присви очи, но кимна.

— Така е. Върколаците наистина са проблем.

Изсумтях.

— Не говорех за Джейкъб. Проблемите ми са доста по-сериозни от неколцина млади върколаци, които вечно се забъркват в неприятности.

Едуард се накани да каже нещо, но се отказа. Стисна зъби и проговори през тях:

— Така ли? И какъв е най-големият ти проблем, пред който връщането на Виктория ти се струва нещо безобидно?

— Добре де, вторият по сериозност проблем? — заувъртах.

— Така — съгласи се той подозрително.

Поколебах се. Не бях сигурна дали мога да изрека името.

— Има и други, които ще дойдат да ме търсят — подсетих го с тих шепот.

Той въздъхна, но реакцията му не беше толкова бурна, колкото си представях след начина, по който реагира на Виктория.

— Волтури са едва на второ място?

— Не ми се струваш особено притеснен — отбелязах аз.

— Ами имаме достатъчно време да го обмислим. Те имат съвсем различна представа за времето, отколкото ти, пък дори и аз. Броят годините така, както ти броиш дните. Не бих се изненадал, ако се сетят за теб, когато си вече на тридесет — подхвърли той.

Заля ме вълна на ужас. Тридесет.

Значи в крайна сметка обещанията му не означаваха нищо. Щом беше убеден, че някой ден ще навърша тридесет, едва ли възнамеряваше да остане задълго. Яростната болка, която ме прониза при тази мисъл, ме накара да осъзная, че вече бях започнала да се надявам, без да си бях давала разрешение.

— Не се страхувай — каза той притеснено, като видя в очите ми да напират сълзи. — Няма да им позволя да те наранят.

— Докато си тук — не че ме интересуваше какво щеше да се случи с мен след това.

Той обгърна лицето ми с двете си твърди като камък ръце и ме стисна силно, а черните му като нощ очи се впиха в моите с притегателната сила на черна дупка.

— Никога вече няма да те оставя.

— Но ти каза, че ще стана на тридесет — прошепнах аз. Сълзите ми закапаха. — И какво? Ще останеш, но въпреки това ще позволиш да остарея, така ли?

Погледът му омекна, но той стисна устни.

— Точно това ще направя. Какъв избор имам? Не мога да живея без теб, но отказвам да унищожа душата ти.

— Това наистина ли е… — опитах се да говоря с равен глас, но въпросът беше твърде болезнен. Помнех лицето му, когато Аро едва ли не го бе помолил да ме направи безсмъртна. Помнех отвращението му. Наистина ли тази вманиаченост да ме запази човек бе заради душата ми, или защото не беше сигурен, че иска да съм с него толкова дълго?

— Да? — той чакаше въпроса ми.

Зададох друг въпрос, почти така болезнен, но все пак не чак дотам.

— А какво ще стане, когато остарея толкова, че хората да ме смятат за твоя майка? А после за твоя баба? — гласът ми изтъня от погнуса — отново виждах лицето на баба в огледалото от съня ми.

Сега цялото му лице омекна. Целуна сълзите по лицето ми.

— Това няма никакво значение за мен — дъхът му облъхна кожата ми. — Винаги ще бъдеш най-прекрасното нещо в живота ми. Разбира се… — той се поколеба, отдръпвайки се леко. — Ако аз ти писна, ако поискаш нещо повече — ще те разбера, Бела. Обещавам, че няма да застана на пътя ти, ако поискаш да ме напуснеш.

Очите му бяха като течен оникс и бяха напълно искрени. Говореше, сякаш дълго време беше обмислял този глупав план.

— Нали съзнаваш, че в крайна сметка ще умра? — настоях аз.

Беше обмислил и това.

— Ще те последвам, колкото мога по-скоро.

— Това наистина е… — опитах се да се сетя за подходяща дума. — Извратено.

— Бела, това е единственият правилен начин…

— Я да поспрем за минутка — казах аз. Яростта ми помагаше да мисля ясно, да бъда решителна. — Помниш какво казаха Волтури, нали? Не мога да остана човек завинаги. Те ще ме убият. Дори да не се сетят за мен, преди да стана на тридесет — изсъсках думата — мислиш ли, че ще забравят?

— Не — бавно отговори той, клатейки глава. — Няма да забравят. Но…

— Но?

Той се подсмихна, а аз го изгледах предпазливо. Май не само аз бях луда.

— Имам някои планове.

— И тези планове — казах аз, а гласът ми ставаше все по-леден с всяка дума. — Тези планове се въртят около това да си остана човек.

Изражението му отново придоби суровост.

— Естествено — тонът му беше безцеремонен, а божественото му лице изглеждаше арогантно.

Гледахме се свирепо в продължение на една дълга минута.

Поех си дълбоко въздух, изправих рамене и отблъснах ръцете му, за да седна в леглото.

— Искаш ли да си тръгна? — попита той и сърцето ми прескочи, когато забелязах, че мисълта му беше неприятна, макар да се опитваше да не го показва.

— Не — отвърнах. — Аз си тръгвам.

Той ме загледа подозрително, докато тършувах за обувките си из тъмната стая.

— Мога ли да попитам къде отиваш?

— Отивам у вас — отвърнах, опипвайки слепешката по пода.

Той стана и се приближи до мен.

— Ето ти обувките. И как смяташ да идеш дотам?

— С пикапа.

— Който вероятно ще събуди Чарли — опита се да ме разубеди той.

— Знам — въздъхнах. — Но и без това ще ме накаже да не излизам от къщи седмици наред. Нима мога да си навлека допълнителни неприятности.

— Не. Той обвинява мен, а не теб.

— Ако имаш по-добра идея, цялата съм в слух.

— Стой тук — предложи той без особена надежда в изражението.

— Няма шанс. Но ти остани и се чувствай като у дома си — подканих го, изненадана от това колко естествено ми идваше насмешката. Тръгнах към вратата.

Той стигна до нея преди мен и ми препречи пътя. Намръщих се и тръгнах към прозореца. Не беше толкова високо, а долу почти навсякъде имаше трева…

— Добре — въздъхна той. — Ще те заведа.

Свих рамене.

— Както искаш, но вероятно не е зле наистина да присъстваш.

— Защо?

— Защото винаги имаш собствено мнение и съм сигурна, че ще искаш да изкажеш гледната си точка.

— Гледната си точка по какъв въпрос? — попита той през зъби.

— Това вече не се отнася само до теб. Не си център на вселената, да знаеш — моята лична вселена беше друг въпрос, разбира се. — Ако ще ни навлечеш гнева на фамилия Волтури заради нещо толкова глупаво като моята човешка форма, тогава семейството ти също трябва да участва при взимането на решението.

— В кое решение? — попита той отчетливо.

— За моето безсмъртие. Смятам да поставя въпроса на гласуване.