Стефани Майър
Новолуние (8)

Пета глава
Клетвоотстъпник

— Бела, защо не тръгваш? — предложи ми Майк, а очите му гледаха някак встрани, не срещаха погледа ми. Зачудих се откога ли се държи така, без да забележа.

Беше вял следобед в магазина на семейство Нютън. В момента имаше само двама клиенти, вманиачени туристи, ако се съдеше по разговора им. Майк бе прекарал с тях цял час в обсъждане на предимствата и недостатъците на две марки леки раници. Но в момента бяха изоставили сериозните разговори и се перчеха с най-новите разкази от гората. Това беше дало на Майк възможност да се измъкне за кратко.

— Нямам нищо против да остана — казах. Така и не бях успяла да се скрия в защитната черупка на вцепенението и днес всичко ми се струваше необичайно близко и шумно, сякаш бях извадила памук от ушите си. Опитах се да се изолирам от смеха на туристите, но безуспешно.

— Казвам ти — говореше набитият мъж с оранжевата брада, така различна от тъмнокафявата му коса — в Йелоустоун съм виждал мечки гризли отблизо, но са нищо пред онзи звяр. — Косата му беше сплъстена, а дрехите му имаха вид, сякаш от доста дни не бяха сваляни от гърба му. Идваше направо от планината.

— Абсурд. Черните мечки не достигат такива размери. Вероятно си видял мечета. — Вторият мъж бе висок и строен, лицето му бе загоряло и обрулено от вятъра, създаващо впечатление на кора.

— Сериозно, Бела, щом тези двамата се предадат, затварям магазина — промърмори Майк.

— Щом искаш да си ходя… — вдигнах рамене.

— Дори на четири крака беше по-висока от теб — продължаваше да настоява брадатият, докато си събирах нещата. — Голяма като къща и черна като катран. Смятам да докладвам на горското стопанство тук. Трябва да предупредят хората — имай предвид, че не беше горе в планината, а само на няколко километра от началото на пътеката.

Загорялото лице се разсмя и завъртя очи.

— Чакай да позная, тъкмо си слизал от планината, нали? И поне седмица си бил само на консерви и си спал на земята, нали така?

— Хей, ъм, Майк, нали така беше? — провикна се брадатият, обърнат към нас.

— Ще се видим в понеделник — смънках.

— Да, господине — отвърна Майк и ми обърна гръб.

— Я кажи, напоследък имало ли е предупреждения в района за черни мечки?

— Не, господине. Но не е излишно да сте нащрек и да съхранявате храната си правилно. Видяхте ли новите кутии за чай и кафе, недостъпни за мечки? Тежат само килограм…

Вратите се отвориха, за да ме пропуснат навън в дъжда. Прегърбих се в якето си и се втурнах към пикапа. Дъждът, който барабанеше по качулката ми, също звучеше необичайно силно, но скоро боботенето на двигателя заглуши всичко останало.

Не ми се прибираше в празната къща. Нощта се бе оказала особено болезнена и нямах желание да се връщам на мястото на страданията си. Дори след като болката бе утихнала достатъчно и бях успяла да заспя, пак не бях намерила убежище. Както бях казала на Джесика след филма, кошмарите ми бяха неизбежни.

Винаги имах кошмари, всяка нощ. Всъщност не точно кошмари или поне не в множествено число, тъй като винаги сънувах един и същи кошмар. Човек би си помислил, че след толкова месеци ще претръпна. Но сънят неизменно успяваше да ме изпълни с ужас и свършваше едва когато се събудех от собствените си писъци. Чарли вече не дотичваше в стаята ми, за да провери какво става — дали не се е вмъкнал нападател, който ме е сграбчил за гърлото, или нещо подобно — вече беше свикнал.

Кошмарът ми вероятно не би уплашил друг човек. Нищо не изскачаше с викове от тъмнината. Нямаше зомбита, призраци или психопати. Всъщност нямаше нищо. Наистина нищо. Само безкраен лабиринт от обрасли в мъх дървета, така притихнали, че тишината оказваше неприятен натиск върху тъпанчетата ми. Беше тъмно, като полумрака в облачен ден, и мътната светлина бе достатъчна да видя единствено, че няма какво да се види. Бързах през полумрака без пътека и търсех, търсех, търсех, и колкото повече време минаваше, толкова повече обезумявах, опитвах се да бързам, макар от бързане да ставах още по-непохватна… След това идваше един момент (напоследък усещах точно кога се задава, но никога не успявах да се събудя, преди да настъпи), когато вече не помнех какво точно търся. Тогава осъзнавах, че няма какво да търся и няма какво да открия. Че никога не е имало нищо друго, освен тази пуста, зловеща гора и че за мен вече няма да има нищо… абсолютно нищо.

Обикновено в този момент започвах да пищя.

Не обръщах внимание накъде карам — просто кръстосвах празните, мокри странични шосета в опит да избегна онези, които биха ме отвели у дома — тъй като нямаше къде да отида.

Копнеех за някогашното вцепенение, но не можех да си спомня как успявах да го постигна по-рано. Кошмарът тормозеше съзнанието ми и ми навяваше болезнени мисли. Не исках да си спомням гората. Дори сега, когато се мъчех да се отърся от образите, усещах как очите ми се пълнят със сълзи и как ръбовете на дупката в гърдите ми започват да тръпнат от болка. Свалих едната ръка от волана и я обвих около тялото си, за да не се разпадне.

Сякаш никога не съм съществувал. Думите пробягаха през главата ми, лишени от съвършената яснота на вчерашните ми халюцинации. Бяха просто думи, беззвучни, като текст върху страница. Просто думи, които обаче наново раздраха дупката в гърдите ми и аз ударих спирачки, съзнавайки, че не бива да карам в такова състояние.

Питах се колко ли време ще трае това. Може би някой ден, след години — ако болката намалееше дотолкова, че да мога да я понасям — ще мога да гледам назад към тези няколко кратки месеца, които завинаги ще бъдат най-прекрасните в живота ми. И ако действително болката някога утихнеше достатъчно, бях сигурна, че ще съм благодарна за малкото време, което ми бе посветил.

Повече, отколкото бях искала, повече, отколкото заслужавах. Може би някой ден щях да съм в състояние да гледам така на нещата.

Ами ако дупката откажеше да зарасне? Ако разранените ръбове никога не заздравееха? Ако уврежданията се окажеха трайни и необратими?

Продължавах да притискам тялото си с ръце. Сякаш никога не е съществувал, мислех си отчаяно. Какво глупаво и невъзможно обещание! Можеше да открадне снимките и да си прибере подаръците, но това не връщаше нещата в положението отпреди да го срещна. Физическите доказателства бяха най-несъществената част от уравнението. Аз се бях променила, вътрешностите ми се бяха променили почти до неузнаваемост. Дори външно изглеждах различна — лицето ми беше бледо, бяло, с изключение на лилавите кръгове, които кошмарите оставяха под очите ми. Очите ми се открояваха така тъмни върху жълтеникавата кожа, че ако бях красива и човек ме гледаше отдалече, можех да мина за вампир. Но не бях красива и вероятно приличах по-скоро на зомби.

Сякаш никога не е съществувал? Та това беше лудост. Това бе обещание, което никога не би могъл да спази, обещание, което бе нарушено още в мига на произнасянето му.

Ударих глава във волана в опит да се разсея от по-острата болка.

Чувствах се глупаво, че изобщо се стараех да изпълнявам своето обещание. Къде бе логиката да се придържаш към своята част от споразумение, щом другата страна го нарушава? На кого му пукаше дали ще постъпвам глупаво и безразсъдно? Нямах причина да избягвам безразсъдства, нямаше причина да не се държа глупаво.

Засмях се мрачно сама на себе си все още без дъх. Безразсъдства във Форкс — ето ти безнадеждна задача.

Черният хумор ме разсея, а това намали болката. Дишането ми се успокои и вече можех да се облегна назад в седалката. Макар да беше студено, челото ми беше влажно от пот.

Съсредоточих се върху безнадеждната задача да се спася от повторно потъване в болезнени спомени. Да бъда безразсъдна във Форкс налагаше огромна изобретателност, вероятно повече, отколкото притежавах. Но ми се щеше да открия начин… Може би щях да се чувствам по-добре, ако не се придържах толкова строго, при това едностранно, към нарушеното споразумение, ако и аз самата се превърнех в клетвоотстъпник. Но как бих могла да наруша своята част от обещанието тук, в това безобидно градче? Естествено, имаше времена, когато Форкс съвсем не бе така безопасен, но сега бе точно това, което изглеждаше на пръв поглед — скучен и безопасен.

Дълго време се взирах през предното стъкло, а мислите ми се носеха мудно, не можех да ги насоча наникъде. Загасих двигателя, който жално виеше на празни обороти, и излязох навън в слабия дъжд.

Студените капки се процеждаха през косата ми и гъделичкаха бузите ми като безсолни сълзи. Това донякъде проясни главата ми. Премигнах, за да прогоня влагата от очите си, загледана с празен поглед към отсрещната страна на шосето.

След известно взиране осъзнах къде се намирам. Бях паркирала насред северната лента на Ръсел Авеню. Стоях пред къщата на семейство Чени — пикапът ми беше препречил алеята им — а на отсрещната страна на шосето живееха семейство Маркс. Знаех, че трябва да си преместя колата и да се прибирам вкъщи. Не беше разумно да се мотая така, разсеяна и разстроена, заплаха за улиците на Форкс. Освен това всеки момент някой щеше да ме забележи и да ме наклевети на Чарли.

Точно когато си поех въздух, за да потегля, една табела в двора на семейство Маркс привлече вниманието ми — голямо парче картон, облегнато върху пощенската им кутия, с надраскани едри черни букви.

Понякога съдбата се намесва.

Или пък бе чисто съвпадение? Или така трябваше да се случи? Нямах представа, но бе нелепо да вярвам, че полуразпадналите се мотоциклети, които ръждясваха в предния двор на семейство Маркс до надписа: „За продан в този вид“ всъщност са отредени да послужат на някаква висша цел, оказвайки се точно там, където ми бяха нужни.

Така че може би не ставаше въпрос за намеса на съдбата. Може би просто имаше много начини да си безразсъден и само трябваше да си отворя очите.

Безразсъдство и глупост. Това бяха любимите думи на Чарли по адрес на моторите.

В сравнение с ченгетата от големите градове работата на Чарли не предлагаше особени вълнения, но все пак го викаха при автомобилни злополуки. При наличието на дълги, мокри участъци от шосето, което се виеше и сучеше през гората, завой след завой без никаква видимост, от този вид вълнения нямаше недостиг. Но въпреки огромните влекачи на трупи, които се движеха из завоите, повечето хора се отърваваха почти невредими. Изключенията от правилото почти винаги бяха мотористите и Чарли се бе нагледал на твърде много жертви, все хлапета, размазани на платното. Още преди да навърша десет ме бе накарал да му обещая, че никога няма да се съглася някой да ме вози на мотор. Дори и на онази възраст въобще не се замислих, преди да му обещая. Та кой би искал да се вози на мотор тук. Щеше да е като да се къпеш с деветдесет километра в час.

Толкова много обещания спазвах…

В този момент нещо ми прищрака. Исках да съм глупава и безразсъдна и да нарушавам обещанията си. Тогава защо да се ограничавам само с едно?

Горе-долу дотам стигнах с разсъжденията. Зашляпах през дъжда до входната врата на семейство Маркс и позвъних на звънеца.

По-малкото от момчетата ми отвори вратата. Не му помнех името. Пясъчната му на цвят коса ми стигаше до рамото.

Той обаче знаеше коя съм.

— Бела Суон? — попита изненадано.

— Колко искаш за мотора? — изпъшках, вдигайки палец над рамо към изложените артикули.

— Сериозно ли питаш? — попита той.

— Естествено, че сериозно.

— Не са в движение.

Въздъхнах нетърпеливо — това вече го бях подразбрала от табелата.

— Колко?

— Ако наистина искаш единия, просто го вземи. Майка ми накара баща ми да ги смъкне дотам, за да ги приберат с боклука.

Погледнах отново към моторите и видях, че са облегнати върху купчина мъртви клони и събрани от двора боклуци.

— Сигурен ли си?

— Естествено, искаш ли да я питаш?

Вероятно беше по-разумно да не намесвам възрастни, които биха могли да споменат на Чарли.

— Не, вярвам ти.

— Искаш ли да ти помогна? — предложи той. — Никак не са леки.

— Добре, благодаря. Трябва ми само единият обаче.

— По-добре вземи и двата — каза момчето. — Може да успееш да изчоплиш някакви части.

Той ме последва в пороя и ми помогна да натоваря двата тежки мотора в каросерията на пикапа. Явно нямаше търпение да се отърве от тях, затова реших да не споря.

— Какво ще правиш с тях, между другото? — попита ме той. — От години не работят.

— Досетих се — казах и вдигнах рамене. Импулсивният ми порив не бе подплатен с някакъв план. — Може би ще ги закарам при Доулинг.

Той изсумтя.

— Доулинг ще ти вземе за ремонта повече, отколкото биха стрували като нови.

С това не можех да споря. Джон Доулинг си бе създал име на скъпчия. Никой не ходеше при него, освен при спешен случай. Повечето хора предпочитаха да отидат до Порт Анджелис, ако колата им беше в движение. В това отношение имах огромен късмет — в началото, когато Чарли ми бе подарил моя древен пикап, се тревожех, че няма да мога да си позволя поддръжката. Но досега не бях имала никакви проблеми с него, като се изключат гърмящият двигател и максималната скорост от деветдесет километра в час. Джейкъб Блак го бе поддържал в изрядна форма, докато бе принадлежал на баща му Били…

Вдъхновението ме удари като светкавица, което не беше странно, имайки предвид бурята.

— Знаеш ли какво? Няма значение. Познавам един човек, който поправя коли.

— А, добре тогава — той се усмихна облекчено. Докато потеглях, ми помаха, все така усмихнат. Дружелюбно хлапе.

Сега вече шофирах бързо и целеустремено, исках да се прибера у дома много преди да наближи време Чарли да се върне, дори ако бе решил да си тръгне по-рано, което бе малко вероятно. Втурнах се през къщата към телефона, все още стиснала ключа от входната врата.

— Началник Суон, моля? — казах, когато заместникът вдигна телефона. — Бела е.

— О, здравей, Бела — непринудено ме поздрави заместникът Стив. — Сега ще го повикам.

Зачаках.

— Какво се е случило, Бела? — попита Чарли веднага щом хвана слушалката.

— Не може ли да ти се обадя в службата и без да се е случило нещо неприятно?

Той млъкна за миг.

— Досега не си го правила. Случило ли се е нещо неприятно?

— Не. Просто исках да ми обясниш как да стигна до къщата на Блак — не съм сигурна дали си спомням пътя. Искам да ида на гости на Джейкъб. Не съм го виждала от месеци.

Когато проговори отново, гласът му бе доста разведрен.

— Чудесно си се сетила, Белс. Имаш ли химикалка?

Обясни ми съвсем простичко. Уверих го, че ще се върна за вечеря, макар да се опита да ме убеди да не бързам. Искаше да ме приобщи към живота в Ла Пуш, а на мен такива не ми минаваха.

Така заради поставения краен срок шофирах твърде бързо през притъмнелите под бурята улици извън града. Надявах се да сваря Джейкъб сам. Били вероятно щеше да ме наклевети, ако разбереше какво съм си наумила.

Докато карах, донякъде се разтревожих каква ще е реакцията на Били при вида ми. Щеше да се зарадва твърде много. Според Били нещата се бяха развили много по-добре, отколкото се бе надявал. Удоволствието и облекчението му щяха само да ми напомнят за онзи, за когото бе непоносимо да мисля. Не искам повече днес, молех се наум. Бях изтощена.

Къщата на семейство Блак ми бе бегло позната, малка дървена къщурка с тесни прозорци, а унилата червена боя я караше да прилича по-скоро на миниатюрна плевня. Главата на Джейкъб щръкна през един от прозорците, преди дори да се измъкна от пикапа. Несъмнено познатият рев на двигателя му бе подсказал, че се задавам. Джейкъб бе безкрайно благодарен на Чарли, че ми беше купил пикапа и му бе спестил ужаса да го кара, когато вземе книжка. Аз си го харесвах много, но Джейкъб определено считаше мудността му за недостатък.

Посрещна ме по средата на алеята.

— Бела! — развълнуваната му усмивка се разтегна през цялото му лице, а белите му зъби светнаха в ярък контраст с червеникавокафявата му кожа. Досега не бях виждала косата му разпусната от обичайната опашка. Падаше като черни сатенени завеси от двете страни на широкото му лице.

Джейкъб се бе разхубавил през последните осем месеца. Беше преминал в етапа, когато меките мускули на детството се втвърдяват в плътната, издължена структура на младеж. Сухожилията и вените му се очертаваха под тъмната кожа на ръцете му. Лицето му бе все така миловидно, както го помнех, макар и то да бе възмъжало — скулите му се бяха изострили, челюстта му бе придобила четвъртита форма, всякаква детинска закръгленост беше изчезнала.

— Здрасти, Джейкъб! — почувствах неочакван прилив на ентусиазъм при вида на усмивката му. Осъзнах, че се радвам да го видя. И това ме изненада.

Усмихнах му се на свой ред и нещо тихомълком си дойде на мястото, сякаш бях подредила късчета от пъзел. Бях забравила колко харесвам Джейкъб Блак.

Той спря на няколко крачки от мен и аз го зяпнах изненадано, изпъвайки врат нагоре, въпреки че дъждът плющеше в лицето ми.

— Още си пораснал! — обвиних го смаяно.

Той се разсмя и усмивката му стана невъзможно широка.

— Метър деветдесет и пет — обяви самодоволно. Гласът му бе станал по-дълбок, но още съдържаше онази дрезгавост, която помнех от по-рано.

— Ще спреш ли някога? — поклатих глава невярващо. — Огромен си.

— Но все така кльощав — той направи гримаса. — Влизай вътре! Ще подгизнеш.

Поведе ме напред, усуквайки косата си с големите си длани, докато крачехме. Измъкна един ластик от задния си джоб и го надяна около опашката.

— Хей, татко — подвикна той, навеждайки се да мине през входната врата. — Виж кой ни е дошъл на гости.

Били седеше в мъничката квадратна всекидневна с книга в ръце. Когато ме видя, пусна книгата в скута си и се придвижи напред с количката.

— Гледай ти! Радвам се да те видя, Бела.

Здрависахме се. Ръката ми потъна в огромната му лапа.

— Какво те води насам? Всичко наред ли е с Чарли?

— Да, съвсем. Просто исках да се видя с Джейкъб, не съм го виждала от цяла вечност.

Очите на Джейкъб грейнаха при думите ми. Ухили се толкова широко, че бузите му щяха да се нацепят — такова чувство имах.

— Можеш ли да останеш за вечеря? — Били също се ентусиазира.

— Не, трябва да се прибера да нахраня Чарли, нали знаеш.

— Веднага ще му се обадя — предложи Били. — Винаги е добре дошъл.

Засмях се, за да прикрия неудобството.

— Не идвам за последен път. Обещавам, че пак ще идвам, при това толкова често, че накрая ще ви писна — в крайна сметка, ако Джейкъб бе в състояние да поправи мотора, все някой трябваше да ме научи да го карам.

Били също се подсмихна в отговор.

— Добре, може би следващия път.

— Е, Бела, какво искаш да правим? — попита ме Джейкъб.

— Каквото и да е. Какво правеше, преди да те прекъсна? — чувствах се странно спокойно тук. Беше ми познато, но смътно. Нямаше болезнени спомени от неотдавнашното минало.

Джейкъб се поколеба.

— Канех се да поработя върху колата, но можем да правим и нещо друго…

— Не, това е идеално! — прекъснах го. — Много ще се радвам да видя колата ти.

— Добре — отвърна той, но не звучеше убедено. — Там отзад е, в гаража.

Още по-добре, помислих си.

Помахах на Били.

— Ще се видим после.

Гъста редица дървета и храсти скриваха гаража от къщата. Той представляваше две големи бараки, свързани с болтове, с избити междинни стени. Под този заслон, върху няколко трупчета стоеше напълно завършен, поне според мен, автомобил. Най-малкото разпознах емблемата върху решетката.

— Какъв фолксваген е това? — попитах.

— Ребит, 1986 година, класика.

— Как върви?

— Почти е готов — отвърна той весело. След това гласът му се снижи. — Баща ми удържа на обещанието си от миналата пролет.

— А! — казах.

Той явно долови неохотата ми да засягаме темата. Стараех се да не се сещам за училищния бал през миналия май. Бащата на Джейкъб го бе подкупил с пари и части за колата да дойде да ми предаде съобщение. Били искаше да стоя настрана от най-важната личност в живота ми. В крайна сметка се оказа, че загрижеността му е била напълно излишна. Сега бях в абсолютна безопасност. Но смятах да направя всичко възможно да променя това.

— Джейкъб, разбираш ли от мотори? — попитах.

Той вдигна рамене.

— Малко. Приятелят ми Ембри има кросов и понякога го ремонтираме. Защо питаш?

— Ами… — свих устни, докато размишлявах. Не бях сигурна дали може да си държи устата затворена, но нямах друг избор. — Наскоро се сдобих с два мотора, които не са в най-доброто си състояние. Чудех се дали би могъл да ги постегнеш?

— Супер — май искрено се зарадва на предизвикателството. Лицето му светна. — Ще се пробвам.

Вдигнах предупредително пръст.

— Работата е там — започнах, — че Чарли не одобрява моторите. Честно казано, предполагам ще му се спука оная вена на челото, ако разбере за това. Така че не бива да казваш на Били.

— Добре, добре — Джейкъб се усмихна. — Схващам.

— Ще ти платя — продължих. Това като че ли го обиди.

— Не. Искам да ти помогна. Не може да ми плащаш.

— Ами… какво ще кажеш да направим размяна тогава? — импровизирах, но ми звучеше добре. — На мен ми трябва само един мотор, но ще ми трябват и уроци. Какво ще кажеш? Ще ти дам втория мотор, а ти ще ме научиш да карам.

— Еха — проточи той в две срички.

— Чакай малко — а навършил ли си години? Кога ти е рожденият ден?

— Пропуснато — подкачи ме той, присвивайки очи уж обиден. — Вече съм на шестнадесет.

— Не че възрастта някога те е спирала — измърморих. — Съжалявам за рождения ти ден.

— Не се притеснявай. И аз пропуснах твоя. Ти на колко стана — четиридесет?

Подсмръкнах.

— Почти.

— Можем да направим общ купон като компенсация.

— Звучи като среща.

Очите му блеснаха.

Трябваше да овладея ентусиазма, преди да го оставя с грешно впечатление, но от толкова отдавна не се бях чувствала така лека, така способна да се държа на повърхността. Усещането бе толкова необичайно, че трудно се контролираше.

— Може би като приключим с моторите, един вид ще си направим подарък — добавих.

— Става. Кога ще ги докараш?

Смутено прехапах устна.

— В пикапа са — признах.

— Супер — май наистина смяташе така.

— Били ще види ли, ако ги докараме отзад?

Той ми смигна.

— Ще внимаваме.

Прокраднахме се от изток и докато минавахме пред прозорците, се придържахме към дърветата, преструвайки се за всеки случай, че просто се разхождаме. Джейкъб набързо разтовари моторите от пикапа и ги добута един по един до храсталака, където се бях скрила. Нямаше вид да му е трудно, а помнех, че моторите са много, много тежки.

— Не са никак зле — изкоментира той, докато ги бутахме под прикритието на дърветата. — Този тук даже ще има някаква стойност, като приключа с него — това е „Харли Спринт“.

— Значи той ще е твоят.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Обаче ще глътнат малко пари — каза, мръщейки се към почернелия метал. — Ще трябва първо да поспестим за части.

— Не ние — възразих. — Ако ще го правиш за без пари, аз ще платя частите.

— Не знам… — измърмори той.

— Имам малко спестени пари. Фондът за колежа, нали се сещаш — колеж, вятър работа, помислих си. И без това не бях спестила достатъчно, а и нямах никакво желание да напускам Форкс. Какво значение имаше, ако леко топнех пръст в кацата?

Джейкъб кимна. На него му прозвуча разумно.

Докато се промъквахме обратно към импровизирания гараж, се замислих за късмета си. Само едно хлапе би се съгласило на нещо подобно — да заблуждаваме родителите и на двама ни, поправяйки опасни превозни средства с парите за колежа ми. Не виждаше нищо нередно в замисъла ни. Джейкъб бе истински дар от боговете.