Стефани Майър
Новолуние (15)

Дванадесета глава
Неканен гост

Очите ми рязко се отвориха от ужас, макар да бях толкова изтощена и с така размътена глава, че все още не бях сигурна дали съм будна, или спя. Нещо отново задраска по прозореца със същия висок, пронизителен звук. Зашеметена, все още оплетена от съня, с мъка се вдигнах от леглото и се запрепъвах към прозореца, примигвайки от сълзите в очите ми. Огромна, тъмна сянка се поклащаше нестабилно от другата страна на стъклото и се накланяше към мен, сякаш всеки момент щеше да го разбие. Залитнах назад ужасена, а в гърлото ми заклокочи писък.

Виктория.

Беше се върнала.

Бях мъртва.

Но не и Чарли!

Преглътнах зараждащия се писък. Не биваше да вдигам никакъв шум. Все някак трябваше да попреча на Чарли да дойде да провери какво се случва…

Но тогава от тъмната фигура прозвуча познат, дрезгав глас.

— Бела! — изсъска той. — Ох! По дяволите, отвори прозореца! Оох!

Трябваха ми цели две секунди, за да се отърся от ужаса и да успея да помръдна, но след това се втурнах към прозореца и вдигнах стъклото. Облаците бяха бледо осветени отзад, достатъчно, за да разпозная формите.

— Какво правиш? — ахнах.

Джейкъб висеше несигурно от върха на смърча, който растеше насред малкия преден двор на Чарли. Тежестта му бе привела дървото към къщата и сега то се полюшваше само на метър от мен, а краката му висяха на шест-седем метра от земята. Тънките клонки от короната на дървото отново задращиха фасадата на къщата със стържещо скърцане.

— Опитвам се — изпъшка той, намествайки теглото си, а дървото заподскача под него — да спазя обещанието си!

Замигах с насълзените си, мътни очи, внезапно убедена, че продължавам да сънувам.

— Кога, за бога, си ми обещавал да се пребиеш, падайки от дърво?

Той изсумтя без никакво чувство за хумор и зарита с крака, за да възстанови равновесие.

— Я се дръпни — нареди ми.

— Какво?

Той отново залюля крака напред-назад, набирайки инерция. Внезапно схванах какво се опитва да направи.

— Недей, Джейк!

Но все пак побързах да се хвърля настрани, тъй като вече беше късно. Той се метна с изсумтяване към отворения прозорец.

В гърлото ми забълбука нов писък от ужас, че всеки момент ще падне и ще се пребие — или поне ще се осакати от дървената обшивка на къщата. За мое смайване той ловко се залюля и с глухо тупване се приземи на пръсти в стаята ми.

И двамата автоматично погледнахме към вратата, затаили дъх, и зачакахме да разберем дали звукът е събудил Чарли. Настъпи кратка тишина, после чухме сподавения звук от хъркането на Чарли.

Върху лицето на Джейк бавно се разтегна широка усмивка — май беше изключително доволен от себе си. Но това не беше усмивката, която познавах и обичах, беше нова — горчива подигравка към някогашната му искреност, залепена върху новото лице, което сега принадлежеше на Сам.

Това вече ми дойде в повече.

Бях заспала изтощена от сълзи заради него. Грубият начин, по който ме бе отхвърлил, бе прокопал нова, болезнена дупка в наранените ми гърди. Беше донесъл нов кошмар, като вторична инфекция на язва — като обидата след оскърблението. А сега стоеше в стаята ми и самодоволно се хилеше, сякаш нищо не беше се случило. И което бе още по-зле, макар да се бе озовал в стаята ми така шумно и тромаво, някак ми бе напомнил за Едуард и среднощните му посещения, а този спомен злобно зачопли незарасналите рани.

Всичко това, съчетано с безграничната ми умора, не оказваше положителен ефект върху настроението ми.

— Измитай се! — изсъсках, влагайки колкото може повече злоба в шепота си.

Той премигна, а лицето му загуби всякакъв израз от изумление.

— Не — запротестира той. — Дойдох да се извиня.

— Не се приема.

Опитах се да го избутам обратно през прозореца — в крайна сметка, ако това беше сън, нямаше как да се пребие. Но напразно. Не успях да го отместя дори на сантиметър. Отпуснах ръце и се дръпнах от него.

Беше гол до кръста, макар въздухът, който проникваше през прозореца, да ме караше да треперя, и ми беше неудобно да държа длани върху голите му гърди. Кожата му гореше, както гореше челото му последния път, когато го бях докоснала. Сякаш все още изгаряше от треска.

Но не изглеждаше болен. Изглеждаше огромен. Наведе се над мен толкова едър, че напълно закри прозореца, онемял от гневната ми реакция.

Внезапно почувствах, че просто не мога да поема повече — сякаш всичките безсънни нощи се стоварваха накуп върху главата ми. Бях толкова нечовешки изморена, за миг помислих, че ще рухна на пода. Олюлявах се несигурно, а очите ми мъчително се затваряха.

— Бела? — прошепна тревожно Джейкъб. Когато отново залитнах, ме хвана за лакътя и ме поведе към леглото. Когато стигнахме ръба, краката ми поддадоха и аз се проснах в отпусната купчина върху дюшека.

— Хей, добре ли си? — попита Джейкъб, а челото му се набразди от притеснение.

Погледнах нагоре към него, сълзите ми все още незасъхнали по бузите.

— От какво, за Бога, да ми е добре, Джейкъб?

Част от горчивината в изражението му се замени с болка.

— Да — съгласи се той и си пое дъх дълбоко. — По дяволите. Ами… Аз-аз безкрайно съжалявам, Бела — извинението му несъмнено беше искрено, макар чертите му все още да бяха леко изкривени от гняв.

— Защо си дошъл тук? Не ти искам извиненията, Джейк.

— Знам — прошепна той. — Но не можех да оставя така нещата. Днес следобед беше ужасно. Съжалявам.

Поклатих уморено глава.

— Нищо не схващам.

— Знам. Искам да ти обясня… — внезапно млъкна с отворена уста, сякаш нещо бе спряло притока му на въздух. След това дълбоко си пое дъх. — Но не мога да ти обясня — довърши все така сърдит. — А много ми се иска.

Отпуснах глава в шепи. Въпросът ми прозвуча глухо заради ръката.

— Защо?

Той замълча за миг. Извих врата си настрани — твърде уморена бях, за да изправя глава — и погледнах лицето му. Изражението му ме изненада. Очите му бяха присвити, зъбите стиснати, а челото набръчкано от усилие.

— Какво има? — попитах.

Той издиша шумно и тогава осъзнах, че е затаявал дъх.

— Не мога да го направя — измърмори той, обезсърчен.

— Какво да направиш?

Той сякаш не чу въпроса ми.

— Виж, Бела, не си ли имала тайна, която не можеш да споделиш с никого?

Той ме погледна многозначително и мислите ми незабавно литнаха към семейство Кълън. Надявах се изражението ми да не бе гузно. — Нещо, което си чувствала, че трябва да пазиш в тайна от Чарли, от майка ти…? — настоя той. — Нещо, което не би обсъждала даже с мен? Дори и сега?

Усетих как очите ми се присвиват. Не отговорих на въпроса му, макар да знаех, че ще приеме мълчанието за потвърждение.

— Не можеш ли да разбереш, че съм в сходна… ситуация? — той отново млъкна, като явно се мъчеше да намери подходящите думи. — Понякога чувството за лоялност действа срещу желанията ти. Понякога тайната дори не е твоя.

Е, с това не можех да споря. Беше напълно прав — пазех тайна, която не беше моя, но все пак се чувствах длъжна да я браня. Тайна, която внезапно се бе оказало, че не беше тайна за него.

Все още не схващах каква връзка има всичко това с него или пък със Сам или с Били. Какво ги засягаше, след като Кълън си бяха заминали?

— Не разбирам защо изобщо си дошъл, Джейк, след като си решил да раздаваш гатанки вместо отговори.

— Съжалявам — прошепна той. — Толкова е дразнещо.

Загледахме се един в друг в тъмната стая, лицата и на двама ни бяха отчаяни.

— А най-гадното — каза той изведнъж — е, че ти вече знаеш. Вече съм ти казвал всичко!

— Какво говориш?

Той си пое рязко дъх, после се приведе към мен, а за миг отчаяното му изражение се замени с настойчивост. Загледа се напрегнато в очите ми и заговори бързо, нетърпеливо. Нареждаше думите право в лицето ми. Дъхът му бе горещ като кожата му.

— Май се сещам как ще го направя, защото ти го знаеш, Бела! Не мога да ти кажа, но ако само успееш да се досетиш ще ме измъкнеш от затруднението!

— Искаш да се досетя? Какво да се досетя?

— За моята тайна! Опитай, та ти знаеш отговора!

Премигнах два пъти, мъчейки се да проясня мислите си. Бях толкова уморена. Думите му ми звучаха напълно безсмислено.

Той се загледа в тъпото ми изражение, а след това лицето му отново се напрегна от усилието.

— Чакай, дай да видим дали не мога да ти помогна някак — каза. Каквото и да се опитваше да направи, явно бе толкова трудно, че се бе запъхтял.

— Да ми помогнеш ли? — попитах, стараейки се да следя мисълта му. Клепачите ми се опитваха да се затворят, но аз с мъка ги удържах.

— Аха — каза той запъхтяно. — Ще ти дам някакви насоки.

Пое лицето ми в огромните си, прекалено топли длани и го приближи на няколко сантиметра от своето. Взря се в очите ми и започна да шепне, сякаш искаше да ми внуши още нещо, освен думите си.

— Помниш ли първия ден, когато се видяхме на плажа в Ла Пуш?

— Естествено, че помня.

— Разкажи ми какво се случи.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да се съсредоточа.

— Заразпитва ме за пикапа…

Той кимна окуражително.

— Говорихме за твоя фолксваген ребит…

— Продължавай.

— Тръгнахме да се разхождаме по плажа… — бузите ми започнаха да пламтят под дланите му, докато си припомнях случката, но той не можеше да забележи, толкова бе гореща кожата му. Бях го помолила да се разходи с мен, бях флиртувала неумело, но успешно, за да източа малко информация.

Той кимаше нетърпелив.

Гласът ми падна до шепот.

— Разказа ми разни страшни истории… Легенди на куилеутите.

Той затвори очи, после отново ги отвори.

— Да — каза той напрегнато, пламенно, сякаш бяхме на ръба на нещо жизненоважно. Заговори бавно, отчетливо. — Помниш ли какво ти разказах?

Дори и в тъмното, нямаше как да не забележи промяната в цвета на бузите ми. Как бих могла да забравя? Без дори да осъзнае, Джейкъб ми бе казал точно това, което исках да науча — че Едуард е вампир.

Той ме погледна с очи, които знаеха твърде много.

— Мисли внимателно — каза.

— Да, помня — прошепнах.

Той вдиша въздух дълбоко, мъчително.

— Помниш ли всичките ист… — не довърши изречението. Устата му зейна, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.

— Всичките истории? — попитах.

Той кимна мълчаливо.

Мислите ми се завъртяха. Само една история имаше значение. Помнех, че започна с други, но не можех да си спомня маловажното въведение, особено, при положение че мозъкът ми бе замъглен от умора. Започнах да клатя глава.

Джейкъб изстена и скочи от леглото. Притисна юмруци към челото си и задиша ускорено и гневно.

— Та ти го знаеш, знаеш го — замърмори под носа си.

— Джейк? Джейк, моля те. Смазана съм. Точно в момента не мога да се справя. Може би утре сутринта…

Той си пое глътка въздух, за да се успокои, и кимна.

— Може би постепенно ще ти се избистри. Предполагам е ясно защо си запомнила само една от легендите — добави със саркастичен тон, изпълнен с горчивина. Той се хвърли обратно на дюшека до мен. — Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос по тази тема? — попита все така саркастичен. — Умирам си да разбера.

— Въпрос за какво? — попитах предпазливо.

— За легендата за вампири, която ти разказах.

Зяпнах го предпазливо, неспособна да отговоря. Но той все пак попита.

— Наистина ли не знаеше? — гласът му стана още по-дрезгав. — От мен ли всъщност разбра какъв е той?

Но откъде знаеше това? Защо бе решил да повярва на легендите, защо сега? Стиснах зъби. Загледах го, без каквото и да било намерение да отговоря. Веднага му стана ясно.

— Сега разбираш ли какво имам предвид под лоялност? — прошепна с още по-дрезгав глас. — И за мен е същото, но далеч по-сериозно. Нямаш представа колко силно съм обвързан…

Това не ми харесваше — не ми харесваше как очите му се притварят, сякаш изпитва болка, докато говореше колко е обвързан. Не само не ми харесваше, а направо го ненавиждах, ненавиждах всичко, което му причиняваше болка. Ненавиждах това с цялото си сърце.

Образът на Сам нахлу в съзнанието ми.

За мен решението бе доброволно. Защитавах тайната на семейство Кълън от любов — несподелена, но истинска. Но за Джейкъб нещата май не стояха по същия начин.

— Няма ли как да се освободиш? — прошепнах и докоснах неравните краища на подстриганата му коса отзад на тила.

Ръцете му започнаха да треперят, но той не отвори очи.

— Не. Нагазил съм за цял живот. Доживотна присъда — засмя се нерадостно. — А може и за повече.

— Не, Джейк — изстенах. — Ами ако избягаме? Само аз и ти. Да напуснем домовете си и да избягаме от Сам?

— Това не е нещо, от което да мога да избягам, Бела — прошепна той. — Но бих избягал с теб, стига да можех — сега вече и раменете му трепереха. Той си пое дълбоко дъх. — Виж, трябва да тръгвам.

— Защо?

— Защото, от една страна, май всеки момент ще припаднеш. Трябва да се наспиш, искам те в пълна бойна готовност. Трябва да се сетиш за какво става въпрос, длъжна си.

— А от друга страна?

Той се намръщи.

— Наложи се да изляза тайно, не бива да се виждам с теб. Сигурно се чудят къде съм — устата му се изкриви. — Вероятно трябва да ги осведомя.

— Не е нужно да им казваш каквото и да било — просъсках.

— Въпреки това ще им кажа.

В мен пламна луд гняв.

— Мразя ги!

Той ме погледна с разширени очи, смаян.

— Недей, Бела. Недей да мразиш момчетата. Вината не е на Сам, нито пък на някого от другите. Вече ти казах, вината си е изцяло моя. Сам всъщност е… ами, невероятно готин. Джаред и Пол също са чудесни, само дето Пол е малко… А Ембри винаги ми е бил приятел. Нищо не се е променило — това е единственото нещо, което не се е променило. Чувствам се много неловко заради всичките неща, дето си ги мислех по адрес на Сам…

Сам бил невероятно готин? Зяпнах го невярващо, но реших да си замълча.

— Тогава защо не ти дават да се виждаш с мен? — троснах се.

— Опасно е — смотолеви той и сведе поглед.

Думите му предизвикаха тръпки на ужас по тялото ми.

Нима знаеше и това? Никой не го знаеше, освен мен. Но той беше прав — беше нощ, идеалното време за лов. Не биваше да стои тук, в стаята ми. Ако някой дойдеше за мен, трябваше да съм сама.

— Ако смятах, че е твърде… твърде опасно — прошепна той — нямаше да дойда. Но Бела — той ме погледна отново — дал съм ти дума. Нямах представа, че ще се окаже толкова трудно да я спазя, но това не означава, че няма да опитам.

Той долови неразбирането в очите ми.

— След онзи тъп филм — припомни ми. — Обещах ти, че никога няма да те нараня… Ама май истински се издъних днес следобед, нали?

— Знам, че не го направи умишлено, Джейк. Няма нищо.

— Благодаря ти, Бела — той улови ръката ми. — Ще направя всичко възможно да бъда до теб, когато имаш нужда, както ти обещах — внезапно се ухили. Усмивката не беше нито моята, нито на Сам, а някаква странна комбинация от двете. — Но ще е от огромна полза, ако успееш сама да се досетиш за какво става въпрос, Бела. Напъни се.

Направих лека гримаса.

— Ще се опитам.

— А аз ще се опитам скоро пак да те видя — той въздъхна. — А те ще се опитат да ме разубедят.

— Не ги слушай.

— Ще се опитам — той поклати глава, сякаш се съмняваше, че ще успее. — Ела и ми кажи веднага щом се досетиш — после нещо му хрумна, нещо, което за пореден път разтрепери ръцете му. — Стига… стига да искаш.

— Защо да не искам да те видя?

Лицето му рязко се стегна, изпълни се с горчилка, превърна се изцяло в лицето, което принадлежеше на Сам.

— Ами, сещам се за няколко причини — каза сурово. — Виж, наистина трябва да тръгвам. Би ли направила нещо за мен?

Само кимнах, уплашена от промяната в него.

— Поне ми се обади, ако решиш, че не искаш повече да ме виждаш. Поне ми кажи, че се е получило така.

— Няма да се получи така…

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Просто ми кажи.

После се изправи и тръгна към прозореца.

— Не бъди идиот, Джейк — проплаках. — Ще си счупиш крака. Използвай вратата. Чарли няма да те хване.

— Няма да се ударя — измърмори той, но все пак се обърна към вратата. Когато мина покрай мен, се поколеба, загледа ме с изражение, сякаш някой го мушкаше с нож. Протегна умолително ръка към мен.

Поех ръката му, а той внезапно ме дръпна твърде грубо от леглото, така че се ударих в гърдите му.

— За всеки случай — прошепна той в косата ми и ме смачка в мечешка прегръдка, която насмалко да разтроши ребрата ми.

— Не мога да дишам! — задъхах се.

Той незабавно ме пусна, придържайки талията ми с една ръка, за да не се катурна. Побутна ме, този път далеч по-нежно, обратно към леглото.

— Пробвай да поспиш, Белс. Трябва да впрегнеш сивото си вещество. Знам, че ще се справиш. Трябва да се сетиш. Не искам да те загубя, Бела. Не и заради това.

Само с една крачка стигна до вратата, отвори я безшумно и после изчезна зад нея. Заслушах се за проскърцването на стълбите, но не чух нито звук.

Облегнах се назад в леглото, а главата ми се въртеше. Бях твърде объркана, твърде изтощена. Затворих очи, опитвайки се да схвана нещичко, но се оказах погълната от сън, при това толкова бързо, че съвсем се замаях.

Но не бе мирният, лишен от сънища покой, за който копнеех, естествено. Отново бях в гората и отново се лутах, както всеки път.

Скоро осъзнах, че това не бе обичайният сън. Например не чувствах натрапчивото желание да обикалям и да търся. Лутах се просто по навик, защото обикновено това се очакваше от мен. Всъщност дори гората не беше същата. Миризмата беше различна, а също и светлината. Миришеше не на влажна горска пръст, а на солен океански въздух. Не виждах небето, но, изглежда, слънцето грееше — листата над главата ми бяха ярки, нефритенозелени.

Това беше гората около Ла Пуш, близо до тамошния плаж, сигурна бях. Знаех, че ако открия плажа, ще успея да зърна и слънцето, затова бързах нататък, следвайки бледия аромат на вълните в далечината.

После внезапно се появи Джейкъб. Той ме сграбчи за ръката и започна да ме дърпа към най-мрачната сърцевина на гората.

— Джейкъб, какво има? — попитах. Лицето му бе уплашено като на момче, а косата му отново бе великолепна, вързана на ниска опашка на тила. Дърпаше ме с всичка сила, но аз се борех. Не исках да отивам в тъмното.

— Бягай, Бела, трябва да бягаш! — прошепна той ужасен.

Внезапната вълна на дежа вю бе толкова силна, че за малко да ме събуди.

Сега знаех защо мястото ми се струваше познато. Защото вече бях ходила там в друг свой сън. Преди милион години, в един съвсем различен живот. В съня, който сънувах, след като се бях разхождала по плажа с Джейкъб, в нощта, след като бях разбрала, че Едуард е вампир. Явно, обсъждайки този ден с Джейкъб, бях извадила съня от заровените спомени.

Наблюдавах съня някак отстрани, изчаквах сюжета му да се разгърне. Виждах светлина откъм плажа. Всеки момент Едуард щеше да се покаже между дърветата, кожата му леко ще свети, а очите му ще са черни и опасни. Ще ме повика и ще се усмихне. Ще бъде красив като ангел, а зъбите му ще са така остри…

Но изпреварвах събитията. Първо трябваше да се случи нещо друго.

Джейкъб пусна ръката ми и изквича. Потръпвайки, гърчейки се, той падна на земята в краката ми.

— Джейкъб! — изкрещях, но той беше изчезнал.

На негово място стоеше огромен, червеникавокафяв вълк с тъмни, интелигентни очи.

Сънят рязко бе сменил курса си, като влак, излязъл от релсите.

Това не беше същият вълк, който бях сънувала в онзи предишен живот. Това бе огромният ръждив вълк, стоящ на половин педя от мен на поляната само преди седмица. Този вълк бе гигантски, чудовищен, по-едър от мечка.

Този вълк се взираше напрегнато в мен, опитваше се да ми внуши нещо жизненоважно с интелигентните си очи. С тъмнокафявите, така познати очи на Джейкъб Блак.

Събудих се, крещейки с пълно гърло.

Почти очаквах този път Чарли да дотича да провери какво става. Не беше обичайният ми писък. Зарових глава във възглавницата и се опитах да заглуша писъците, които преминаха в истерия. Притиснах тъканта плътно в лицето си, чудейки се дали не бих могла някак да задуша и това, което току-що бях осъзнала.

Но Чарли не влезе в стаята и постепенно успях да задавя странните крясъци, които излизаха от гърлото ми.

Сега вече си спомних всичко — всяка една дума, която Джейкъб ми бе казал онзи ден на плажа, дори и онази част, която предшестваше разказа за вампирите, за „студенокожите“. Най-вече онази част.

— Чувала ли си някоя от легендите за нашия произход, на племето куилеути, имам предвид? — започна той.

— Всъщност не — признах.

— Е, има множество легенди, като някои твърдят, че съществуваме още отпреди Потопа, че древните куилеути завързали канутата си за най-високите дървета в планината, за да оцелеят, както Ной и ковчега му — той се усмихна, за да демонстрира колко малко вярва на тези истории. — Друга легенда твърди, че сме наследници на вълците и че те все още са наши братя. Племенните закони забраняват да се убива вълк. А имаме легенди и за студенокожите — гласът му стана с един нюанс по-тих.

— Студенокожите ли? — попитах и интересът ми вече съвсем не бе подправен.

— Да. Някои от историите за студенокожите са древни като тези за вълците, но има и по-скорошни. Според легендата собственият ми прадядо познавал неколцина от тях. Именно той се споразумял с тях да не стъпват по земите ни — той подбели очи.

— Прадядо ти? — насърчих го аз.

— Той бил старейшина, както баща ми. Значи, студенокожите са естествени врагове на вълците, тоест не на вълците, а на вълците, които се превръщат в хора, като нашите прадеди. Вие ги наричате върколаци.

— Върколаците имат естествен враг?

— Един-единствен.

В гърлото ми бе заседнало нещо и ме душеше. Опитах се да го преглътна, но то се бе заклещило и не помръдваше. Опитах се да го изплюя.

— Върколак — изпъшках.

Да, точно тази дума ме давеше.

Целият свят се наклони, килнат наопаки върху оста си.

Къде, за бога, бях попаднала? Нима бе възможно да съществува свят, в който древните легенди се лутат около малки безобидни градчета и се срещат с митични чудовища? Нима това означаваше, че всяка невъзможна приказка се основава на някаква абсолютна истина? Имаше ли изобщо нещо трезво или нормално в този свят, или всичко бе само магия и приказки за духове?

Стиснах главата си в шепи, за да я предпазя да не експлодира.

Някакво тъничко, сухо гласче в главата ми ме запита какъв ми е проблемът. Не бях ли приела съществуването на вампири много отдавна, и то без истерията, която се опитваше да ме завладее този път?

Именно, идеше ми да кресна в отговор. Нима една такава легенда не бе достатъчна за цял живот?

Освен това не бе имало и миг, в който да не бях наясно, че Едуард Кълън е над и отвъд обичайното. Така че не се изненадах чак толкова, когато открих какво е, защото повече от очевидно беше нещо.

Но Джейкъб? Джейкъб, който си беше просто Джейкъб и нищо повече от това? Джейкъб — моят приятел? Джейкъб — единственото човешко същество, с което някога съм успявала истински да общувам…

А той дори не беше човек…

Отново се наложи да се боря с желанието да се разпищя.

Какво говореше всичко това за мен?

Знаех отговора. Говореше, че с мен нещо сериозно не е наред. Защо иначе животът ми бе пълен с герои от филмите на ужасите? Защо иначе щях така да се привързвам към тях, та да губя огромни късове от гърдите си, когато поемат по своите митични пътища и ме изоставят?

Всичко в главата ми се въртеше и разместваше, подреждаше се наново, така че това, което по-рано бе означавало едно, сега означаваше нещо съвсем друго.

Нямаше никаква секта. Никога не е имало секта, нито пък банда. Не, беше много по-страшно. Беше глутница.

Глутница от петима умопомрачаващо гигантски, пъстроцветни върколаци, които бяха минали точно покрай мен на поляната на Едуард…

Внезапно, панически се разбързах. Погледнах часовника — беше твърде рано, но не ми пукаше. Трябваше да стигна до Ла Пуш начаса. Трябваше да видя Джейкъб, за да ми каже, че не съм откачила напълно.

Нахлузих първите чисти дрехи, които ми попаднаха, без да си правя труда да проверявам дали си пасват, и хукнах по стълбите, като ги взимах две по две. Почти се сблъсках с Чарли, когато се подхлъзнах в коридора на път за входната врата.

— Къде си тръгнала? — попита той, точно толкова смаян, че ме вижда, колкото и аз него. — Знаеш ли колко е часът?

— Аха. Трябва да видя Джейкъб.

— Мислех, че онази работа със Сам…

— Това няма значение, трябва веднага да говоря с него.

— Малко е раничко — той се смръщи, когато видя, че изражението ми не се променя. — Не искаш ли да закусиш?

— Не съм гладна — думите летяха от устата ми. Блокираше пътя ми към изхода. Помислих си дали да не го заобиколя и да се втурна напред, но си знаех, че после ще трябва да давам обяснения. — Ще се върна съвсем скоро, окей?

Чарли се намръщи.

— И право към къщата на Джейкъб, а? Няма да спираш по пътя, нали?

— Естествено, че не, къде да спирам? — думите ми се сливаха една в друга в бързината.

— Нямам представа — призна той. — Просто… ами, имало е още едно нападение — отново вълците. Съвсем близо до курорта, край минералните извори, този път има и свидетел. Жертвата била само на десетина метра от шосето, когато изчезнал. Съпругата му видяла огромен сив вълк само няколко минути по-късно, когато тръгнала да го търси, и хукнала за помощ.

Стомахът ми се преобърна като при обратен завой във влакче на ужасите.

— Вълкът го е нападнал?

— От човека няма и следа — само малко кръв — лицето на Чарли бе измъчено. — Горските патрули тръгват въоръжени, набират и въоръжени доброволци. Цяла тълпа ловци горят от нетърпение да се включат — има и награда за всеки убит вълк. Което означава сериозни престрелки в гората и това ме тревожи — той поклати глава. — Когато хората се въодушевят твърде много, се случват неприятности.

— Смятат да стрелят по вълците? — гласът ми внезапно качи три октави.

— Какво друго можем да направим? Какво има? — попита, а напрегнатите му очи се впиха в лицето ми. Прилоша ми. Явно бях пребледняла повече от обичайно. — Да не вземеш да се окажеш от ония, дето се връзват за дърветата?

Не можах да отговоря. Ако не ме гледаше така изпитателно, щях да завра глава между коленете. Бях забравила за изчезналите туристи, за кървавите отпечатъци от лапи… не бях направила връзката между тези факти и това, което бях осъзнала тази сутрин.

— Виж, миличка, недей да се плашиш. Просто стой в рамките на града или се придържай към главния път и не спирай никъде, нали се разбираме?

— Окей — повторих с немощен глас. — Трябва да вървя.

Чак сега го огледах по-внимателно и видях, че е закачил пистолета си на кръста и е обул туристически обувки.

— Нали не си тръгнал и ти след вълците, татко?

— Трябва да окажа помощ, Белс. Изчезват хора.

Гласът ми отново се извиси, вече почти истеричен.

— Не! Не, не отивай. Много е опасно!

— Трябва да си върша работата, дете. Не бъди такъв песимист, нищо няма да ми се случи — той се обърна към вратата и я задържа отворена. — Ти тръгваш ли?

Поколебах се, а стомахът ми продължаваше да се усуква неприятно. Какво можех да кажа, за да го спра? Чувствах се твърде замаяна, за да ми хрумне нещо.

— Белс?

— Май наистина е твърде рано за Ла Пуш — прошепнах.

— Съгласен съм — каза, след това пристъпи навън в дъжда и затвори вратата зад себе си.

В мига, в който изчезна от погледа ми, се свлякох на пода и заврях глава между коленете.

Дали да не хукна след него? И какво бих могла да обясня?

Ами Джейкъб? Джейкъб бе най-добрият ми приятел, трябваше да го предупредя. Ако той действително беше — потръпнах и се насилих да използвам думата — върколак (а знаех, че е така, просто го усещах), значи хората бяха тръгнали да стрелят по него! Трябваше да уведомя и него, и приятелите му, че ще се опитат да ги убият, ако продължават да тичат наоколо под формата на гигантски вълци. Трябваше да им кажа да спрат.

Трябваше да спрат! Чарли беше навън в гората. Дали това щеше да ги впечатли? Интересно… До този момент изчезваха само непознати. Дали това означаваше нещо, или беше чиста случайност?

Трябваше да вярвам, че поне за Джейкъб това би имало значение.

И в двата случая трябваше да го предупредя.

Или пък… не?

Джейкъб беше най-добрият ми приятел, но дали не беше и чудовище? Истинско чудовище? От лошите? Трябваше ли наистина да го предупредя, ако той и приятелите му бяха… бяха убийци? Ако действително хладнокръвно убиваха невинни туристи? Ако действително бяха създания от филмите на ужасите, щеше ли да е грешно да се опитам да ги защитя?

Налагаше се да сравня Джейкъб и неговите приятели със семейство Кълън. Увих ръце около гръдния си кош, за да се преборя с дупката, докато мисля за тях.

Очевидно не знаех нищо за върколаците. Бих очаквала по-скоро нещо като от филмите — едри космати получовеци или нещо подобно, ако изобщо очаквах нещо. Затова не знаех какво ги караше да ловуват — дали глад или жажда, или чисто и просто желанието да убиват. А като не знаех, ми беше трудно да реша.

Но едва ли им беше по-тежко, отколкото на семейство Кълън и всичко, което трябваше да търпят, в стремежа си да са добри. Сетих се за Есме и сълзите ми рукнаха, когато си представих нейното мило, красиво лице, и как, независимо от майчинската си нагласа и любвеобилността си, се бе принудила да стисне нос и безкрайно смутена да избяга от мен, когато кървях. По-трудно от това не би могло да бъде. Сетих се за Карлайл, за безкрайните векове, в които се бе мъчил да привикне с кръвта, за да може да спасява човешки животи в ролята на лекар. Нищо не би могло да е по-трудно от това.

Върколаците бяха избрали различен път.

А сега какво трябваше да избера аз?