Стефани Майър
Новолуние (18)

Петнадесета глава
Напрежение

Във Форкс отново дойде пролетната ваканция. Когато се събудих в понеделник сутринта, полежах в леглото няколко минути с тази мисъл. Миналата година по същото време също ме преследваше вампир. Надявах се да не се заражда някаква традиция.

Вече започвах да свиквам с режима в Ла Пуш. Прекарах неделята предимно на плажа, докато Чарли гостуваше на Били в къщата. Предполагаше се, че съм с Джейкъб, но той имаше да върши други неща, така че се шлях сама, което така и не споделих с Чарли.

Когато Джейкъб намина да ме нагледа, ми се извини, че толкова често ме зарязва. Обясни, че графикът му невинаги е толкова натоварен, но докато не откриеха Виктория, вълците бяха под тревога.

Вече винаги ме държеше заръка, когато се разхождахме по плажа.

Което ме накара да се размисля върху думите на Джаред, че Джейкъб е намесил и „гаджето“ си. Предполагах, че отстрани изглежда точно така. Стига с Джейк да бяхме наясно с истинската ситуация, подобни предположения не би трябвало да ме притесняват. И може би нямаше да се впечатлявам, ако не знаех, че Джейкъб безкрайно би се радвал нещата да са така, както изглеждаха. Но пък ръката му приятно топлеше моята и аз не протестирах.

Във вторник следобед бях на работа. Джейкъб ме последва с мотора си, за да е сигурен, че ще пристигна невредима, и това направи впечатление на Майк.

— Ти да не излизаш с онова хлапе от Ла Пуш? От долния курс? — попита той, без да се старае да прикрива неприязънта в гласа си.

Вдигнах рамене.

— Не и в истинския смисъл на думата. Но действително повечето време съм с Джейкъб. Той е най-добрият ми приятел.

Очите на Майк проницателно се присвиха.

— Не се самозалъгвай, Бела. Това момче здравата е хлътнало по теб.

— Знам — въздъхнах. — Животът е толкова сложен.

— А момичетата са толкова жестоки — измърмори той под носа си.

Предположих, че до такова заключение лесно би могло да се стигне.

Същата вечер Сам и Емили се присъединиха за десерт у Били. Емили донесе торта, която би спечелила благоразположението и на по-суров човек от Чарли. Виждах как, докато разговорът непринудено скача от тема на тема, всякакви тревоги, които Чарли вероятно бе хранил относно бандите в Ла Пуш, постепенно се разтапят.

Двамата с Джейк се измъкнахме по-раничко, за да останем насаме за малко. Отидохме в гаража и седнахме във фолксвагена. Джейкъб облегна глава назад, лицето му бе изопнато от умора.

— Трябва да се наспиш, Джейк.

— И до това ще стигнем.

Той се протегна и пое ръката ми. Кожата му пареше върху моята.

— Това от вълчите работи ли е? — попитах. — Това, че си толкова горещ?

— Аха. Малко по-топли сме от нормалните хора. Към четиридесет и два, четиридесет и три градуса. Вече никога не ми е студено. Мога да стоя така — той посочи голите си гърди — във виелица и хич няма да ми направи впечатление. Само дето снежинките около мен ще се стопят.

— И това, че раните ви минават толкова бързо — и то ли е от вълчите работи?

— Аха, искаш ли да видиш? Много е готино — очите му се отвориха широко и той се ухили. Протегна се зад мен към жабката и затършува известно време. Ръката му се показа, хванала джобно ножче.

— Не, не искам да виждам! — изкрещях веднага щом схванах какво има предвид. — Веднага го прибери!

Той се позасмя, но тикна ножчето обратно на мястото му.

— Добре де. Но е хубаво, че така лесно се възстановяваме. Не можеш да идеш при случаен лекар, когато температурата ти предполага да си мъртъв.

— Да, вероятно е така — замислих се за миг. — … И това да сте толкова огромни ли е част от нещата? Затова ли всички се тревожите за Куил?

— Затова и заради факта, че дядо му казваше, че хлапето може да си изпържи яйце върху челото — лицето му посърна. — Вероятно ще е съвсем скоро. Няма определена възраст… просто се натрупва и после изведнъж… — той мълча известно време. — Понякога, ако много се разстроиш за нещо, това може да го провокира по-рано. Но аз например не бях разстроен, бях щастлив — той се засмя горчиво. — Най-вече заради теб. Затова и не се случи по-рано. Просто се трупаше — бях като бомба със закъснител. Знаеш ли какво ме задейства? Когато се прибрах от киното и Били каза, че имам странен вид. Само това, но аз просто побеснях. А после експлодирах. За малко да му смъкна кожата, на собствения си баща! — той потрепери и лицето му пребледня.

— Гадно ли е, Джейк? — попитах тревожно, жадувайки да му помогна по някакъв начин. — Нещастен ли си?

— Не, не съм — отвърна той. — Вече не. Откакто знаеш. Но преди ми беше много трудно — той се наведе към мен и облегна буза върху косата ми.

Замълча за миг и се зачудих за какво ли мисли. Може би беше по-добре да не знам.

— А кое е най-тежко? — прошепнах все така с желанието да помогна.

— Най-тежко е да чувстваш… че не контролираш нещата — отвърна той бавно. — Да чувствам, че не мога да имам доверие в себе си — примерно че може би не бива да си с мен, може би никой не бива да е край мен. Сякаш съм чудовище, което може да нарани някого. Нали видя Емили. Сам изпуснал гнева си само за секунда… а тя се оказала твърде близо. И вече никога няма да може да поправи нещата. Чувам мислите му, знам как се чувства…

— Че кой иска да бъде кошмар, да бъде чудовище?

— А и фактът, че ми е толкова лесно и ме бива повече от останалите — това прави ли ме по-малко човек, отколкото Ембри или Сам? Понякога се страхувам, че губя себе си.

— Трудно ли е? Отново да намериш себе си?

— Само в началото — отвърна той. — Нужен е известен опит за трансформациите. Но за мен е по-лесно.

— А защо? — зачудих се.

— Защото Ефраим Блак е дядо на баща ми, а Куил Атейра е дядото на майка ми.

— Куил ли? — попитах объркана.

— Неговият прадядо — поясни Джейкъб. — Този Куил, когото ти познаваш, ми е втори братовчед.

— Но какво значение има кои са ти прадядовците?

— Защото Ефраим и Куил са били в последната глутница. А третият член е бил Ливай Ули. Така че ми е в кръвта и от двете страни. Не съм имал никакъв шанс да се измъкна. Както и Куил.

Изражението му се свъси.

— А коя е най-хубавата част? — попитах с надеждата да го разведря.

— Най-хубавата — започна той внезапно отново ухилен — е скоростта.

— По-хубаво, отколкото с моторите?

Той кимна разпалено.

— Не може да се сравнява даже.

— Колко бързо можеш да…?

— Тичам? — довърши той въпроса ми. — Достатъчно. С какво да го измеря? Успяхме да хванем онзи… как му беше името? Лоран? Това, предполагам, ти говори повече, отколкото на друг.

Определено ми говореше. Направо не можех да си го представя — как вълците тичат по-бързо от вампир. Когато семейство Кълън тичаха, ставаха почти невидими от скоростта.

— Така, кажи ми нещо, което аз не зная — каза Джейкъб. — Нещо за вампирите. Как успяваше да търпиш близостта им? Не те ли побиваха тръпки?

— Не — отвърнах кратко.

Тонът ми го накара да се замисли за миг.

— Я кажи, защо твоят кръвопиец е убил онзи Джеймс? — попита той внезапно.

— Джеймс се опитваше да убие мен, беше възприел гонитбата като някаква игра. Но изгуби. Помниш ли миналата пролет, когато бях в болница във Финикс?

Джейкъб си пое рязко дъх.

— Толкова близо ли се е докопал до теб?

— Твърде близо — докоснах белега си.

Това не убягна на Джейкъб, тъй като държеше ръката, с която посегнах.

— Какво е това? — той смени ръцете си и заразглежда моята дясна. — Това е странният ти белег, студеният — той го погледна по-отблизо, с нови очи, и ахна.

— Да, точно това е, което си мислиш — казах. — Джеймс ме ухапа.

Очите му се разшириха, а лицето му внезапно доби странен, жълтеникав цвят под червеникавата повърхност. Имах чувството, че всеки момент ще повърне.

— Но след като те е ухапал…? Не би ли трябвало…? — той се задави.

— Едуард ме спаси на два пъти — прошепнах. — Изсмука отровата, нали се сещаш, както като те ухапе гърмяща змия — потръпнах, когато болката шибна ръбовете на дупката.

Но не бях единствената, която потръпваше. Усещах как цялото тяло на Джейкъб трепери до моето. Чак колата се разклати.

— Внимавай, Джейк. Спокойно. Успокой се.

— Аха — изпъшка той. — Спокойствие — той бързо тръсна глава напред-назад. След малко вече трепереха само ръцете му.

— Добре ли си?

— Аха, почти. Разкажи ми нещо друго. Да мисля за нещо друго.

— Какво друго искаш да научиш?

— Не знам — беше затворил очи и се мъчеше да се съсредоточи. — Да речем, за допълнителните умения. Друг от семейство Кълън имаше ли… допълнителни дарби? Като четенето на мисли?

За миг се поколебах. Заприлича ми на въпрос, който се задава на шпионин, не на приятел. Но какъв беше смисълът да крия каквото знаех? Вече нямаше значение, а така щях да му помогна да се успокои.

Затова заговорих с мисълта за обезобразеното лице на Емили в главата, с настръхнали косми по ръцете. Не можех да си представя как червеникавият вълк би се побрал в този фолксваген ребит — Джейкъб щеше да срути целия гараж, ако точно сега се трансформираше.

— Джаспър можеше… някак да контролира емоциите на хората около себе си. Не в лошия смисъл, а примерно да успокои някого, от този сорт. Това вероятно много би помогнало на Пол — добавих в немощен опит да се пошегувам. — А Алис виждаше неща, които ще се случат. Виждаше бъдещето, но не абсолютно категорично. Нещата, които виждаше, можеха да се променят, ако някой променеше посоката, която бе поел… Например беше видяла, че умирам… а също и че ставам една от тях.

Две неща, които така и не се случиха. И едно, което никога нямаше да се случи. Главата ми започна да се върти, сякаш не можех да вдишам достатъчно кислород от въздуха. Сякаш нямах дробове.

Джейкъб вече се бе овладял и седеше напълно неподвижен до мен.

— Защо правиш така? — попита ме. Подръпна леко едната от ръцете ми, опасала плътно гръдния ми кош, но като установи, че няма да я откачи лесно, се предаде. Дори не бях усетила, че съм помръднала. — Правиш така, когато си разстроена. Защо?

— Защото ме боли, когато мисля за тях — прошепнах. — Имам чувството, че не мога да дишам… че се разпадам на парчета… — невероятно колко неща можех да споделям с Джейкъб. Вече нямахме тайни.

Той погали косата ми.

— Всичко е наред, Бела, всичко е наред. Няма повече да те разпитвам. Съжалявам.

— Нищо ми няма — отвърнах задъхано. — Постоянно се случва. Не си виновен.

— Ама и ние сме една шантава двойка, а? — попита той. — И на двамата ни е трудно да си контролираме телата.

— Жалка работа — съгласих се, все още задъхана.

— Поне се имаме един друг — каза той, видимо утешен от тази мисъл.

Аз също бях.

— Да, поне това имаме — съгласих се.

И когато бяхме заедно, всичко бе наред. Но Джейкъб имаше ужасна, опасна задача, така че често се оказвах сама, киснех в Ла Пуш уж за сигурност и нямаше какво да отвлича мисълта ми от тревогите.

Чувствах се неловко, че заемам място в къщата на Били. Поработих малко за следващия тест по висша математика, който се задаваше идната седмица, но времето, което можех да посветя на математика, бе доста ограничено. Когато нямах да върша нещо наложително, се чувствах длъжна да разговарям с Били под натиска на обичайните социални норми. Но Били не го биваше да запълва дълги мълчания, така че продължавах да се чувствам неловко.

В сряда следобед за разнообразие опитах да постоя при Емили. Тя беше ведър човек, който не можеше да седи на едно място. Влачех се след нея, докато тя хвърчеше из къщата и двора: изтърка безупречно чистия под, оплеви някакви едва наболи плевели, поправи една счупена панта, прокара кълбо вълна през един древен тъкачен стан. Оплака се на шега от повишения апетит на момчетата заради постоянното търчене, но си личеше, че няма нищо против да се грижи за тях. Беше ми приятно да съм с нея — в края на краищата вече и двете бяхме момичета на върколаци.

Но след няколко часа Сам намина да я види. Останах само колкото да се уверя, че Джейкъб е добре и че няма новини, а след това се наложи да се измъкна. Атмосферата на любов и задоволство, която ги обгръщаше, трудно се преглъщаше в по-високи дози, особено когато нямаше кой да я разрежда.

Така че ми остана единствено да се шляя из плажа, да кръстосвам дължината на каменистата дъга напред-назад, отново и отново.

Самотните часове не ми се отразяваха добре. Благодарение на новата откровеност, която се бе зародила между мен и Джейкъб, твърде много говорех и мислех за семейство Кълън. Както и да се опитвах да се разсея, определено не страдах от липса на теми за размисъл: искрено и дълбоко се тревожех за Джейкъб и за братята му вълци, бях в паника за Чарли и останалите, които смятаха, че са по дирите на животни, затъвах все по-дълбоко в отношенията си с Джейкъб, без дори съзнателно да исках да развивам нещата в тази посока, и не знаех какво да предприема — нито една от тези съвсем реални, налагащи обмисляне, неотложни теми не можеше за дълго да отклони съзнанието ми от болката в гърдите. Накрая вече не можех дори да ходя, тъй като не можех да дишам. Седнах върху ивица полусухи камъни и се свих на топка.

Така ме откри Джейкъб и от изражението му ми стана ясно, че е разбрал.

— Съжалявам — каза той веднага. Дръпна ме от земята и обгърна раменете ми с двете си ръце. До този момент не бях усетила колко ми е студено. Топлината на тялото му ме накара да потръпна, но поне в негово присъствие можех да дишам.

— Провалям ти пролетната ваканция — обвини се Джейкъб, когато тръгнахме обратно по плажа.

— Нищо не проваляш. Нямах никакви планове. Май всъщност никак не обичам пролетната ваканция.

— Утре ще си взема почивен ден. Другите могат да тичат без мен. Ще си измислим нещо забавно.

Думата ми се стори безкрайно чужда на живота ми в момента, почти непонятна, ексцентрична.

— Забавно?

— Точно от нещо забавно имаш нужда. Хммм… — той се загледа замислено в надигащите се сиви вълни. Докато очите му се рееха към хоризонта, внезапно го осени вдъхновение. — Сетих се! — възкликна ликуващо. — Имам да спазвам едно обещание.

— За какво говориш?

Той пусна ръката ми и посочи към южния край на плажа, където равният, каменист полумесец свършваше рязко в отвесните скали. Зяпнах неразбиращо.

— Нали ти обещах да те заведа да скачаме от скалите?

Потреперих.

— Да, ще бъде доста хладничко, но не чак колкото днес. Усещаш ли как се променя времето? Налягането? Утре ще е по-топло. Навита ли си?

Тъмната вода не изглеждаше особено гостоприемна, а от този ъгъл скалите изглеждаха още по-високи.

Но бяха минали дни, откакто за последно чух гласа на Едуард. Това вероятно бе част от проблема. Бях се пристрастила към своята халюцинация. И започвах да се чувствам още по-зле, ако не я чувах дълго време. Скачането от скала със сигурност щеше да оправи нещата.

— Разбира се, че съм навита. Ще е забавно.

— Значи ще си спретнем среща — каза той и отново уви ръка около раменете ми.

— Добре. А сега да идем да поспиш — никак не ми харесваше, че кръговете под очите му сякаш трайно се бяха отпечатали върху кожата му.

 

 

На следващата сутрин се събудих рано и тайничко замъкнах един кат резервни дрехи в пикапа. Имах усещането, че Чарли би одобрил днешните ми планове точно толкова, колкото и състезаването с мотори.

Очакването за някакво разсейване от тревогите ме изпълваше едва ли не с ентусиазъм. Може пък действително да се окаже забавно. Среща с Джейкъб, среща с Едуард… засмях се мрачно сама на себе си. Джейк можеше да говори, че сме шантава двойка, но всъщност шантавата бях аз. В сравнение с мен да си върколак си беше направо нормално.

Мислех, че Джейкъб да ще чака пред къщата, както правеше обикновено, щом шумният двигател на пикапа оповестеше пристигането ми. Но като не го видях, предположих, че още спи. Реших да го почакам, да го оставя да поспи, колкото се може повече. Имаше нужда от сън, а междувременно щеше да се стопли още малко. Беше се оказал прав за времето — през нощта то се бе променило. Плътен пласт облаци притискаше тежко небето, та беше почти задушно. Под сивата пелена бе топло и тежко. Оставих си пуловера в пикапа. Почуках тихичко на вратата.

— Влизай, Бела — чух гласа на Били.

Седеше на кухненската маса и ядеше студена зърнена каша.

— Джейк спи ли?

— Ами не — той остави лъжицата на масата, а веждите му се сключиха.

— Какво се е случило? — попитах. Долавях от изражението му, че нещо се е случило.

— Ембри, Джаред и Пол се натъкнали на прясна диря тази сутрин. Сам и Джейк потеглиха с тях. Сам е доста обнадежден — сама се е поставила натясно сред планините. Смята, че имат доста добри шансове да приключат нещата.

— О, не, Били — прошепнах. — О, не!

Той се подсмихна, ниско и дрезгаво.

— Действително ли Ла Пуш толкова ти харесва, че искаш да си удължиш присъдата тук?

— Не се шегувай, Били. Положението е твърде страшно.

— Права си — съгласи се той все така спокоен. Не можех да разчета изражението на древните му очи. — Този път ще е по-сложно.

Прехапах устни.

— Но за тях не е толкова опасно, колкото си мислиш. Сам знае какво прави. Би трябвало да се тревожиш за себе си. Вампирът няма желание да се бие с тях. Просто се опитва да намери начин да ги заобиколи… за да се докопа до теб.

— А Сам откъде знае какво прави? — попитах, пренебрегвайки загрижеността му. — Досега са убили един-единствен вампир — може да е било чист късмет.

— Възприемаме си задачата много сериозно, Бела. Нищо не се забравя. Всичко, което трябва да знаят, се предава от баща на син поколения наред.

Това не ме успокои толкова, колкото може би очакваше. Споменът за Виктория, дива, лукава, смъртоносна, беше твърде ярък в главата ми. Ако не откриеше начин да заобиколи вълците, в крайна сметка щеше да опита да премине през обръча им.

Били отново се посвети на закуската си. Аз седнах на дивана и безцелно запрехвърлях телевизионните канали. Но не изтраях дълго. Започнах да се чувствам като в капан в малката стаичка, обзе ме клаустрофобия, потискаше ме фактът, че не виждах през завесите.

— Ще ида до плажа — казах внезапно на Били и побързах да изляза.

Но и навън не се почувствах кой знае колко по-добре. Облаците натискаха надолу с невидима тежест, която пречеше на чувството за клаустрофобия да се разсее. Когато тръгнах към плажа, гората ми се стори странно пуста — нямаше нито птици, нито катерици. Дори не чувах птиците. Тишината беше зловеща, даже вятърът в клоните на дърветата бе замлъкнал.

Знаех, че всичко е заради времето, но въпреки това бях напрегната. Тежкото, топло атмосферно налягане бе доловимо дори за несъвършените ми човешки сетива и намекваше за сериозна буря. Един поглед към небето потвърди опасенията ми — облаците лениво се пенеха въпреки липсата на вятър при мен. Най-ниските бяха пушечно сиви, но в процепите между тях виждах втори пласт с отвратителен лилавеещ цвят. Небето имаше жесток план за деня. Животните явно се криеха.

Още щом стигнах плажа, съжалих, че съм дошла — беше ми дошло до гуша от това място. Бях почти всеки ден тук, бродейки сама. Нима се различаваше кой знае колко от кошмарите ми? Но къде другаде можех да отида? Неохотно приближих белия дънер и седнах в края му, така че да мога да се облегна на преплетените корени. Вдигнах мрачен поглед към разгневеното небе в очакване първите капки да нарушат безмълвието.

Опитах се да не мисля за опасността, която дебнеше Джейкъб и приятелите му. Защото нищо не можеше да се случи на Джейкъб. Мисълта бе непоносима. Вече бях изгубила твърде много — нима съдбата щеше да ми отнеме и последните глътки спокойствие? Струваше ми се несправедливо, прекалено. Но може би бях нарушила някакво неизвестно правило, бях прекосила някаква граница и бях осъдена. Може би не беше редно така да се оплитам в митове и легенди, да обръщам гръб на човешкия свят. Може би…

Не. Нищо нямаше да се случи на Джейкъб. Трябваше да вярвам в това, иначе нямаше да мога да функционирам.

— Оох! — изстенах и скочих от дънера. Не можех да седя на едно място, беше по изнервящо и от краченето. Така бях разчитала да чуя гласа на Едуард тази сутрин.

Имах чувството, че единствено това би направило деня поносим. Напоследък зеещата дупка набираше гной, сякаш си отмъщаваше за случаите, в които присъствието на Джейкъб я бе усмирявало. Ръбовете й пламтяха.

Докато вървях, вълните се засилиха, втурнаха се да се разбиват в скалите, макар все още да нямаше вятър. Чувствах се смазана от натиска на бурята. Сякаш около мен имаше вихрушка, а точно там, където стоях, всичко бе напълно неподвижно. Въздухът бе наситен с искри, усещах статично електричество в косата си.

Навътре вълните бяха по-гневни, отколкото край брега. Виждах ги как се блъскат в линията на скалите, вдигайки високи бели облаци пяна към небето. Във въздуха все така не се усещаше движение, макар облаците да се местеха далеч по-бързо. Беше направо нереално, сякаш се движеха против волята си. Потреперих, макар да бях наясно, че е просто трик на атмосферното налягане.

Скалите бяха като черно острие на фона на синкавото небе. Загледах се в тях и се сетих за деня, в който Джейкъб ми бе разказал за Сам и неговата „банда“. Сетих се и за момчетата, върколаците, които се хвърляха в бездната. Образът на падащите, премятащи се фигури все още беше жив в съзнанието ми. Представих си пълната свобода на подобно падане… Представих си как би прозвучал гласът на Едуард в главата ми — побеснял, кадифен, съвършен… Пламъкът в гърдите ми мъчително се разбушува.

Трябваше да има начин да потуша болката. Ставаше все по-непоносима с всяка изминала минута. Загледах се сърдито в скалите и разбиващите се в тях вълни.

Е, защо пък не? Защо да не я потуша още сега?

Джейкъб ми беше обещал да скачаме от скалите, нали така? Само защото отсъстваше не означаваше, че трябва да се откажа от нещо, от което имах такава огромна нужда — още по-огромна, защото в момента Джейкъб рискуваше живота си? При това, реално погледнато, заради мен. Ако не бях аз, Виктория нямаше да броди и да убива хора точно тук… а някъде другаде, далече. Ако нещо се случеше с Джейкъб, вината щеше да бъде моя. Тази мисъл ме прониза дълбоко и ме накара да се затичам обратно по шосето към къщата на Били, където ме чакаше пикапът.

Знаех как да стигна до черния път, минаващ най-близо до скалите, но се наложи да търся тясната пътека, която щеше да ме отведе до ръба. Докато я следвах, се оглеждах за някаква отбивка, разклонение, тъй като помнех, че Джейк бе смятал да ме отведе до по-ниската група скали, а не на самия връх, но пътеката се виеше в тънка самотна линия право към ръба без никакви други варианти. Нямах време да търся пътя надолу, бурята приближаваше. Вятърът най-после се бе появил, облаците напираха съвсем близо до земята. Точно когато стигнах мястото, където пътеката се отваряше към каменната пропаст, първите капки пробиха пелената и пръснаха в лицето ми.

Не беше трудно да си внуша, че нямам време да търся друга пътека — исках да скоча именно от върха. Точно тази представа се бе въртяла в съзнанието ми. Исках дългото падане, което да усетя като полет.

Знаех, че това е най-глупавото, най-безразсъдното нещо, което някога съм правила. И тази мисъл ме накара да се усмихна. Болката вече отслабваше, сякаш тялото ми знаеше, че ще чуе гласа на Едуард само след няколко секунди…

Шумът на океана звучеше от голямо разстояние, някак по-отдалечен, отколкото когато бях на пътеката сред дърветата. Лицето ми се смръщи от мисълта колко ли е студена водата. Но това нямаше да ме спре.

Вятърът задуха по-силно, завъртайки капките около тялото ми.

Пристъпих на ръба, втренчила поглед към празното пространство пред мен. Пръстите на краката ми сляпо заопипваха напред, погалиха ръба на скалата, когато го достигнаха. Поех си дълбоко въздух и го задържах… зачаках.

— Бела.

Усмихнах се и издишах.

Да? Не посмях да отговоря на глас от страх, че гласът ми ще разбие прекрасната илюзия. Звучеше толкова истински, толкова близък. Само когато се сърдеше така, успявах да възстановя истинския спомен за гласа му — кадифената консистенция, мелодичната интонация, които съставляваха най-съвършения глас на света.

— Не го прави — примоли се той.

Нали искаше да съм човек, напомних му. Е, гледай ме сега.

— Моля те. Заради мен.

Но ти няма да дойдеш при мен по друг начин.

— Моля те — това бе само шепот във виещия дъжд, който подмяташе косата ми и напояваше дрехите ми. Бях подгизнала така, сякаш скачах за втори път във водата.

Залюлях се на пръсти.

— Недей, Бела! — вече беше ядосан, а гневът му бе толкова прекрасен.

Усмихнах се и вдигнах ръце право напред, готова сякаш да се гмурна, и обърнах лице към дъжда. Но правилата за плуване в обществените басейни отдавна се бяха набили в главата ми — краката първо. Приведох се напред, приклекнах за по-добър отскок… И се хвърлих от скалата.

Пищях, докато летях през въздуха като метеор, но писъкът ми бе от възторг, не от страх. Вятърът се съпротивляваше, опитваше се напразно да се бори срещу непреодолимата гравитация, блъскаше ме и ме въртеше около оста ми, сякаш бях ракета, която всеки момент ще се разбие в земята.

Да! Думата отекна в главата ми, когато прорязах водната повърхност. Беше ледена, далеч по-студена от опасенията ми, но тази тръпка само увеличи възторга ми.

Чувствах се толкова горда от себе си, докато потъвах дълбоко в ледената черна вода. Не бях усетила уплаха дори за миг, само чист адреналин. Всъщност падането съвсем не беше страшно. Къде тогава бе предизвикателството?

Точно тогава ме улови течението.

Така се бях съсредоточила върху размера на скалите, върху явната опасност, която лъхаше от височината им, от стръмната им повърхност, че дори не се бях замислила за тъмните води, които ме очакваха. И през ум не ми беше минало, че истинската заплаха дебне далеч под мен, под надигащите се вълни.

Имах чувството, че вълните се боричкат за тялото ми, дърпат ме напред-назад помежду си, решени да ме поделят, пък било то и на парчета. Знаех как да се боря с мъртво вълнение — плуваш успоредно на брега, вместо да се насочваш право към него. Но теориите нямаха особена полза, след като не се ориентирах къде е брегът.

Дори не се ориентирах къде е повърхността.

Разбеснялата се вода бе черна във всички посоки, не прозираше никаква светлина, която да ме насочи нагоре. Гравитацията, така всемогъща, когато се съревноваваше с въздуха, не можеше да се бори с вълните — не усещах никакво подръпване, никакво потъване в която и да било посока. Усещах само ударите на течението, които ме подмятаха като парцалена кукла.

Борех се да задържа дъха си, да заключа устни около последната си глътка въздух.

Не се изненадах, че халюцинацията ми беше до мен. Едуард ми дължеше поне това, имайки предвид, че умирах. Но се изненадах колко уверена бях в това. Щях да се удавя. Давех се.

— Продължавай да плуваш! — умоляваше настойчиво Едуард в главата ми.

Накъде? Не виждах нищо, освен тъмнина. Нямаше накъде да плувам.

— Престани! — заповяда ми той. — Да не си посмяла да се предаваш!

Ръцете и краката ми изтръпнаха в ледената вода. Вече не усещах ударите на течението с такава сила. По-скоро замайване, безпомощно въртене във водата.

Но все пак го послушах. Насилих ръцете си да продължат да се протягат, краката си да ритат по-силно, макар всяка секунда да сменях посоката на движението си. Едва ли имаше особена полза от старанията ми. Какъв беше смисълът?

— Бори се! — изкрещя той. — По дяволите, Бела, продължавай да се бориш.

Но защо?

Не исках да се боря повече. И то не заради световъртежа или студа, или безсилието на ръцете ми, чиито мускули се предадоха на изтощението. Бях почти щастлива, че всичко приключва. Това бе далеч по-лесна смърт от другите, пред които се бях изправяла. Странно спокойна.

Замислих се за миг за клишетата, за това как уж целият ти живот минава като на лента. Имах такъв невероятен късмет. Та кой би искал да гледа повторения?

Но видях него и нямах никакво желание да се боря. Образът бе толкова ясен, толкова по-отчетлив от спомена. Подсъзнанието ми бе съхранило Едуард с безпогрешна детайлност, беше го запазило за този последен момент. Виждах съвършеното му лице, сякаш беше пред мен, точния оттенък на ледената му кожа, извивката на устните му, линията на челюстта му, златото, което проблясваше в гневните му очи. Естествено, сърдеше се, че се предавам. Зъбите му бяха стиснати, а ноздрите — разширени от ярост.

— Не! Бела, не!

Ушите ми бяха потопени в ледената вода, но гласът му бе по-отчетлив от всякога. Пренебрегнах думите му и се съсредоточих върху звука. Защо да се боря, след като така се чувствах толкова щастлива? Дори докато дробовете ми се присвиваха за въздух, а краката ми болезнено се схващаха от студа, се чувствах доволна. Бях забравила какво е усещането за истинско щастие.

Щастие. Това чувство правеше цялата работа с умирането съвсем поносима.

В този момент течението най-после победи и рязко ме запокити в нещо твърдо, в скала, невидима в мрака. Цапардоса ме право в гърдите, блъсна ме като железен прът и въздухът излезе със свистене от дробовете ми, избяга в гъст облак сребърни мехурчета. В гърлото ми нахлу вода, давеща, пареща. Железният прът сякаш ме влачеше, теглеше, отдалечаваше ме от Едуард все по-дълбоко в тъмнината, към дъното на океана.

Сбогом, обичам те, беше последната ми мисъл.