Стефани Майър
Новолуние (23)

Двадесета глава
Волтера

Започнахме стръмното катерене и движението постепенно ставаше все по-натоварено. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-плътно една до друга бяха колите и Алис вече не можеше безразсъдно да се промушва между тях. Накрая се наложи да пълзим зад едно кафеникаво пежо.

— Алис — простенах. Часовникът на таблото сякаш беше започнал да препуска.

— Това е единственият път — опита се да ме успокои тя, но гласът й беше твърде напрегнат.

Колите продължаваха да пъплят бавно напред, метър по метър. Слънцето грееше ярко и като че ли вече беше точно над главите ни.

Колите пълзяха една след друга към града. Когато наближихме, забелязах, че някои паркираха встрани от пътя и тръгваха пеша. Първоначално реших, че го правят от нетърпение, което беше съвсем разбираемо, но при един завой зърнах претъпкания паркинг пред градските стени и тълпата от хора, които минаваха през портите. Вътре не допускаха автомобили.

— Алис — прошепнах тревожно.

— Знам — отвърна тя. Лицето й изглеждаше като изсечено от лед.

Сега, когато колата ни едва пълзеше, най-после се загледах навън и забелязах, че е доста ветровито. Скупчените пред портите хора придържаха шапките си и непрекъснато отмятаха коси от лицата си. Дрехите им се издуваха около телата. Забелязах също, че навсякъде се червенееше по нещо. Червени ризи, червени шапки, червени знамена, виснали като дълги панделки от двете страни на портата, плющящи на вятъра. Докато гледах, внезапен порив на вятъра изтръгна аления шал от косите на някаква жена. Шалът се вдигна във въздуха и се усука като жив. Тя се протегна да го хване, чак подскочи нагоре, но той продължи да пърха все по-нависоко като кърваво петно на фона на мрачните, вековни стени.

— Бела — Алис заговори бързо, напрегнато, тихо. — Не мога да видя какво ще реши охраната сега — ако нещата се объркат, ще трябва да влезеш сама. И ще се наложи да тичаш. Просто питай за площад Палацо дей Приори и тичай, накъдето ти кажат. И да не се загубиш.

— Палацо дей Приори, Палацо дей Приори — заповтарях в опит да запомня.

— Или часовниковата кула, ако говорят английски. Аз ще заобиколя и ще се опитам да намеря някое по-усамотено място в задната част на града, където да прескоча стената.

Кимнах.

— Палацо дей Приори.

— Едуард ще бъде под часовниковата кула в северната част на площада. Вдясно има тясна уличка и той ще се крие там, в сенките. Трябва да привлечеш вниманието му, преди да се покаже на слънце.

Кимнах трескаво.

Вече бяхме наближили началото на опашката. Някакъв мъж в тъмносиня униформа направляваше движението, насочвайки колите встрани от претъпкания паркинг. Една по една колите правеха обратен завой и се връщаха да си намерят място край пътя. Дойде ред на Алис.

Униформеният лениво й направи знак, без да ни обръща внимание. Алис настъпи газта, рязко го заобиколи и се отправи към портата. Той извика нещо след нас, но остана на място, махайки ожесточено на следващата кола, която се канеше да последва лошия ни пример.

Пред портата имаше мъж в същата униформа. Наближихме го, а навалицата от туристи ни подминаваше, тълпейки се по тротоарите, и зяпаше с любопитство нахалното лъскаво порше.

Полицаят застана по средата на пътя. Алис внимателно изви волана, преди да спре. Слънцето печеше през моя прозорец, но тя беше в сянка. Пъргаво се протегна назад и грабна нещо от чантата си.

Полицаят се приближи до колата и ядовито почука по прозореца й.

Тя смъкна стъклото до средата и аз видях как той се стъписа, когато видя лицето зад тъмното стъкло.

— Съжалявам, госпожице, но днес допускаме само туристически автобуси — каза той на английски с тежък акцент. Вече звучеше извинително, сякаш съжаляваше, че ще трябва да разочарова тази зашеметяващо красива жена.

— А това е частно туристическо посещение — каза Алис и му се усмихна подкупващо. Протегна ръка през прозореца към ярката слънчева светлина. Замръзнах от ужас, но веднага осъзнах, че е надянала дълга до лакътя бежова ръкавица. Тя улови ръката му, която така и не бе прибрал след почукването, и я придърпа в колата. Плъзна нещо в дланта му и сгъна пръстите му около предмета.

Когато дръпна ръката си и се втренчи в дебелата пачка в дланта си, той се втрещи от изумление. Външната банкнота беше от хиляда долара.

— Това някаква шега ли е? — изломоти той.

Усмивката на Алис беше ослепителна.

— Само ако на вас ви се струва смешно.

Той я погледна с опулени очи. Нервно погледнах часовника на таблото. Ако Едуард се придържаше към плана си, ни оставаха само пет минути.

— Малко бързаме — намекна тя все така усмихната.

Полицаят примигна два пъти, след това напъха парите в униформата си. Отстъпи назад и ни махна да продължим. Май никой от преминаващите не бе забелязал тихия ни разговор. Алис мина през портите и двете въздъхнахме облекчено.

Улицата беше много тясна, павирана със същите камъни като тези от избелелите канелено кафяви сгради, които я засенчваха от двете страни. Атмосферата бе като в паркова алея. На всеки няколко метра по стените висяха червени знамена и се ветрееха на вятъра, който свистеше в уличката.

Беше претъпкана с народ и хората ни пречеха да напредваме.

— Още малко — успокояваше ме Алис. Бях се вкопчила в дръжката на вратата, готова да се хвърля на улицата в момента, в който ми дадеше знак.

Тя ту рязко увеличаваше скоростта, ту набиваше спирачки, а хората от тълпата размахваха ядосано юмруци и сипеха сърдити ругатни, които, слава богу, не разбирах. Зави по малка уличка, която определено не беше предвидена за автомобили, принуждавайки шокираните минувачи да се притискат във входовете на сградите, за да минем на косъм от тях.

В дъното на уличката завихме по друга пресечка. Тук сградите бяха по-високи, сякаш се събираха над главите ни и не позволяваха на слънчевите лъчи да достигнат паважа — ветреещите се червени знамена почти се докосваха. Тълпата беше още по-гъста от преди. Отворих вратата от моята страна още преди Алис да бе спряла съвсем.

Посочи ми напред, където улицата се разширяваше в огряно от слънцето петно.

— Ето там, сега сме в югоизточния край на площада. Тичай право напред, към дясната страна на часовниковата кула. Аз ще намеря някакъв заобиколен…

Дъхът й изведнъж секна и когато заговори отново, гласът й беше спаднал до съскане.

— Навсякъде са!

Замръзнах намясто, но тя ме избута от колата.

— Забрави за тях! Имаш две минути. Тръгвай, Бела, тръгвай! — извика тя, докато излизаше от колата.

Не изчаках да видя как ще се слее със сенките. Не спрях дори да затворя вратата на колата. Избутах една дебелана от пътя си и се втурнах напред, свела глава, сляпа за всичко, освен за неравните камъни под краката си.

Излязох от тъмната уличка и яркото слънце, което се лееше върху главния площад, ме заслепи. Вятърът свистеше около мен, навираше косата в очите ми и допълнително ме заслепяваше. Нищо чудно, че не забелязах стената от плът, докато не се блъснах в нея.

Между плътно притиснатите тела нямаше никаква пролука, дори пукнатина. Заблъсках ги яростно, борейки се срещу ръцете, които ме блъскаха на свой ред. Чувах възклицания на гняв, дори на болка, докато си проправях път, но не разбирах езика. Лицата бяха размазани маски на изненада и раздразнение на фона на вездесъщото червено. Някаква руса жена ме изгледа свъсено, а червеният шал около врата й изглеждаше като зейнала рана. Дете, покачено на бащините рамене, за да вижда по-добре, ми се усмихна, разтягайки устни върху пластмасови вампирски зъби.

Тълпата ме подмяташе и въртеше в грешната посока. Добре че виждах часовниковата кула, защото иначе нямаше да разбера къде съм. И двете стрелки на часовника сочеха нагоре към безмилостното слънце и макар да се борех ожесточено с тълпата, съзнавах, че съм закъсняла. Не бях изминала и половината разстояние. Нямаше да успея. Бях само едно глупаво и бавно човешко същество и заради мен всички щяхме да умрем.

Надявах се Алис да успее да се измъкне. Надявах се да ме види от някоя тъмна сянка и да разбере, че съм се провалила, за да може да се върне при Джаспър.

Заслушах се, опитвайки се да чуя над сърдитите възгласи, да доловя кога ще настъпи моментът на ненадейното откритие: ахванията или писъците при появата на Едуард.

Но изведнъж тълпата се разцепи и видях малко свободно пространство отпред. Втурнах се натам, не виждайки, че в средата на площада има широк, квадратен фонтан, докато не се блъснах в него.

Почти плачех от облекчение, когато преметнах крак през ръба и притичах през дълбоката до колене вода, хвърляйки пръски наоколо. Дори на слънце вятърът беше леден и както бях мокра, студът направо ме пронизваше. Но фонтанът беше много широк и стигнах средата на площада за секунди. Не спрях да тичам, докато не стигнах отсрещния край, използвайки ниската стеничка като трамплин, за да се изстрелям право в тълпата.

Сега хората се отдръпваха по-бързо от мен в опит да избегнат ледената вода, която капеше от дрехите ми. Отново погледнах часовника.

Дълбок звън като тътен проехтя през площада. Камъните под краката ми потръпнаха. Наоколо се разпищяха деца, притиснали уши. И аз започнах да крещя, без да спирам да тичам.

— Едуард! — виках, макар да знаех, че е безсмислено. Тълпата беше прекалено шумна, а гласът ми бе слаб, останала бях без дъх, изтощена. Но не можех да спра да викам.

Часовникът отново удари. Изтичах покрай майка, прегърнала детето си — косата му беше почти бяла на ослепителната светлина.

Няколко високи мъже в червени сака, застанали в кръг, предупредително завикаха по мен, когато профучах покрай тях. Часовникът отново отмери удар.

Зад мъжете със саката виждах процеп в множеството, пролука между туристите, които безцелно се въртяха край мен. Очите ми затършуваха в тъмната, тясна уличка вдясно от широката квадратна постройка под кулата. Не виждах платното — пред мен имаше прекалено много хора. Часовникът отново удари.

Вече едва виждах. Вятърът, до този момент спиран от тълпата, сега брулеше лицето ми и изгаряше очите ми. Не знаех дали плача заради вятъра, или заради поражението, когато отново чух тътена на часовника.

На входа на уличката стоеше четиричленно семейство. Двете момичета бяха в аленочервени рокли с червени панделки в тъмните коси. Бащата не беше особено висок. Стори ми се, че виждам нещо ярко в сенките, точно над рамото му. Стрелнах се към тях, опитвайки се да видя през парещите сълзи. Часовникът отново удари и по-малкото момиче притисна ръце върху ушите си.

По-голямото момиче, стигащо едва до кръста на майка си, прегърна крака й и зяпна в сенките зад тях. Видях я как дърпа лакътя на майка си и сочи нещо в тъмнината. Часовникът проехтя, а аз бях толкова близо.

Бях достатъчно близо, за да чуя тъничкото й гласче. Бащата ме изгледа смаяно, когато се втурнах към тях, шепнейки името на Едуард.

По-голямото момиче се засмя и каза нещо на майка си, нетърпеливо сочейки в сенките.

Свих покрай бащата, който дръпна малката от пътя ми, и се втурнах към тъмното петно зад тях, а над главата ми часовникът продължаваше да бие.

— Едуард, недей! — виках аз, но гласът ми се губеше сред звъна на часовника.

Вече го виждах. И разбрах, че той не ме вижда.

Наистина беше той, този път не халюцинирах. И осъзнах, че халюцинациите ми са били много по-бледи, отколкото ми се струваха; бяха така несправедливи към красотата му.

Едуард стоеше, неподвижен като статуя, само на няколко крачки от входа на уличката. Очите му бяха затворени, сенките под тях — тъмнолилави, ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото с разтворени длани. Изражението му беше напълно спокойно, сякаш сънуваше нещо приятно. Мраморно гладката кожа на гърдите му беше гола, в краката му лежеше купчина бели дрехи. Светлината, отразяваща се от паважа, бледо блестеше върху кожата му.

Някога не бях виждала нещо толкова красиво — оценявах гледката дори докато тичах и крещях, останала без дъх. Последните седем месеца не означаваха нищо. Думите му в гората — също. Нямаше значение, че не ме иска. Никога нямаше да пожелая да съм с друг, колкото и дълго да живеех.

Часовникът удари за пореден път и той направи широка крачка към светлината.

— Не! — изкрещях. — Едуард, погледни ме!

Той не ме чуваше. Усмихна се съвсем леко. Вдигна крак, за да направи крачката, която щеше да го постави точно под ярките лъчи.

Блъснах се в него с такава сила, че щях да падна на земята, ако ръцете му не ме бяха уловили и задържали. Дъхът ми изсвистя от дробовете и главата ми се отметна назад.

Тъмните му очи бавно се отвориха, а часовникът продължаваше да бие.

Той ме погледна изненадано.

— Невероятно — каза той, а вълшебният му глас беше изпълнен с почуда и сякаш леко развеселен. — Карлайл се оказа прав.

— Едуард — опитах се да кажа, но от гърлото ми не излезе глас. — Трябва да се върнеш в сенките. Побързай!

Той беше като зашеметен. Ръката му нежно докосна бузата ми. Явно не забелязваше, че се опитвам да го изтикам назад. Със същия успех можех да бутам стените на къщите по улицата. Часовникът удари, но той не реагира.

Чувствах се странно, защото знаех, че и двамата сме в смъртна опасност. И въпреки това в този миг се чувствах добре. Цяла. Усещах как сърцето ми бие лудешки в гърдите ми, как кръвта ми бушува във вените. Дробовете ми се изпълниха със сладката миризма, която се излъчваше от кожата му, и сякаш в гърдите ми никога не бе имало дупка. Чувствах се прекрасно — раната не просто бе изцелена, а сякаш никога не бе съществувала.

— Не мога да повярвам колко бързо стана. Не усетих нищо, много са добри — учуди се той и отново затвори очи, притискайки устни в косите ми. Гласът му беше нежен като кадифе, сладък като мед.

— Смъртта, на твоя дъх меда изпила, все пак се е оказала без сила пред хубостта ти — промърмори той и аз познах репликата на Ромео в гробницата.

Часовникът удари за последно.

— Ухаеш точно както винаги — продължи той. Така че може би това действително е адът. Не ме интересува, приемам го.

— Не съм мъртва — прекъснах го аз. — Нито пък ти! Моля те, Едуард, трябва да се махаме оттук! Сигурно не са далеч!

Опитах се да се измъкна от ръцете му и той объркано смръщи вежди.

— Какво каза? — любезно попита.

— Не сме мъртви, поне още не! Но трябва да се махаме оттук преди Волтури…

По лицето му пробяга някаква сянка, той разбра. Преди дори да успея да довърша изречението, той внезапно ме дръпна от ръба на сенките, завъртя ме без всякакво усилие, така че гърбът ми се оказа плътно притиснат в тухлената стена, и застана с гръб към мен и лице към уличката. Разтвори отбранително ръце пред мен.

Надникнах под ръката му и зърнах два тъмни силуета да се отделят от сенките.

— Поздрави, господа — гласът на Едуард звучеше спокойно и любезно. — Не смятам, че ще имам нужда от услугите ви днес. Но ще ви бъда безкрайно задължен, ако предадете благодарностите ми на господарите си.

— Дали да не довършим този разговор на по-подходящо място? — заплашително прошепна някой с равен глас.

— Струва ми се, че не е необходимо — сега гласът на Едуард прозвуча по-твърдо. — Знам какви са нарежданията ти, Феликс. Не съм нарушил законите.

— Феликс искаше само да отбележи близостта на слънцето — обади се другата сянка с успокоителен глас. Двата силуета бяха скрити под тъмносиви наметала, които падаха до земята и се издуваха на вятъра. — Да потърсим по-добро прикритие.

— Ще ви следвам — сухо отвърна Едуард. — Бела, защо не се върнеш на площада да догледаш фестивала?

— Не, вземи и момичето — изрече първата сянка и в шепота й се долови някаква похотливост.

— Не смятам да го правя — всякаква преструвка на любезност се изпари. Гласът на Едуард бе равен и студен. Той незабележимо премести тежестта на тялото си и осъзнах, че се приготвя за битка.

— Недей — казах само с устни.

— Шшт — прошепна само на мен.

— Феликс — обади се предупредително втората, по-благоразумна сянка. — Не тук — той се обърна към Едуард. — Аро просто би искал отново да поговори с теб, ако все пак си решил да не ни предизвикваш.

— Разбира се — съгласи се Едуард, — но момичето ще си тръгне.

— Страхувам се, че това е невъзможно — със съжаление каза любезната сянка. — Трябва да спазваме законите.

— Тогава се опасявам, че няма да мога да приема поканата на Аро, Деметри.

— Чудесно — измърка Феликс.

Очите ми вече бяха свикнали с полумрака и виждах, че Феликс е доста едър, висок и широкоплещест. Напомни ми на Емет.

— Аро ще бъде разочарован — въздъхна Деметри.

— Сигурен съм, че ще преодолее разочарованието — отвърна Едуард.

Феликс и Деметри тихомълком се приближиха към входа на уличката и леко се раздалечиха един от друг, за да могат да настъпят от двете страни на Едуард. Явно смятаха да го принудят да отстъпи назад в сенките, за да не се стигне до явна сцена. Светлината не успяваше да проникне до кожата им, бяха в пълна безопасност в наметалата си.

Едуард не помръдна. Обричаше се, само и само да ме защити.

Внезапно рязко извъртя глава към тъмнината на извитата уличка. Феликс и Деметри също — в отговор на някакъв звук или движение, неуловими за сетивата ми.

— Хайде да се държим възпитано — чух напевен глас. — Все пак присъстват дами.

Алис леко пристъпи към Едуард и застана небрежно до него. В стойката й нямаше и намек за напрежение. Изглеждаше толкова мъничка и крехка. Тънките й ръце бяха като на детенце.

Въпреки това Феликс и Деметри се изправиха, а вятърът, който свистеше из уличката подхвана наметалата им. Феликс придоби кисело изражение. Очевидно не им допадаше, че вече са равен брой.

— Не сме сами — напомни им тя.

Деметри надзърна през рамо. На няколко метра в посока към площада семейството с момичетата в червени рокли ни наблюдаваше. Майката тревожно говореше на бащата, без да откъсва очи от нас. Извърна очи, когато улови погледа на Деметри. Мъжът направи няколко крачки към площада и потупа един от мъжете с червени сака по рамото.

Деметри поклати глава.

— Моля те, Едуард, да бъдем разумни — каза той.

— Да, нека бъдем разумни — съгласи се Едуард. — Ще си тръгнем мирно и кротко все едно нищо не се е случило.

Деметри ядосано въздъхна.

— Нека поне обсъдим нещата насаме.

Шестима мъже в червено се приближиха към семейството, което тревожно ни гледаше. Ясно съзнавах закрилническата поза, която бе заел пред мен Едуард, и бях сигурна, че точно това ги бе разтревожило. Идеше ми да им извикам да бягат.

Едуард хлопна зъби с ясно доловим звук.

— Не.

Феликс се усмихна.

— Достатъчно.

Гласът беше висок, пронизителен и идваше иззад нас.

Надзърнах под другата ръка на Едуард и видях един нисък, тъмен силует да се приближава. Разбрах, че е един от тях по издуващите се краища на дрехите. Че кой друг?

Отначало реших, че е младо момче. Новодошлият беше слаб като Алис, с права светлоруса коса, подстригана късо. Тялото под наметалото, по-тъмно от на другите и почти черно, беше стройно, момчешко. Но лицето беше прекалено красиво за момче. Пред тези големи очи и пълни устни ангелите на Ботичели изглеждаха като плашила въпреки тъмночервените ириси.

Беше толкова дребна, че реакцията, която предизвика появата й, ме смая. Феликс и Деметри видимо се отпуснаха, изоставиха нападателната си позиция и се сляха със сенките на надвисналите стени.

Едуард отпусна ръце, напрежението в позата му изчезна, но при него се дължеше на чувство за поражение.

— Джейн — въздъхна примирено, когато я позна.

Алис скръсти ръце пред гърдите си с безизразно лице.

— Последвайте ме — обади се отново Джейн, а детинският й глас бе лишен от емоция. Обърна ни гръб и безшумно се понесе в тъмнината.

Феликс самодоволно ни направи жест да тръгнем първи.

Алис незабавно последва дребничката Джейн. Едуард обви ръка около кръста ми и ме притегли след нея. Уличката леко завиваше и се стесняваше. Вдигнах изпълнен с въпроси поглед към него, но той само поклати глава. Не чувах другите зад нас, но бях сигурна, че ни следват.

— Е, Алис — непринудено подхвана Едуард, докато вървяхме — предполагам, че не трябва да се изненадвам от присъствието ти.

— Грешката беше моя — отговори Алис със същия тон. — И трябваше аз да оправя нещата.

— Какво стана? — попита той любезно, сякаш не го интересуваше особено. Предполагах заради подслушваните зад нас.

— Дълга история — Алис ме стрелна с поглед. — Накратко, действително скочила от скалата, но не се е опитвала да се самоубие. Напоследък Бела си пада по екстремните спортове.

Изчервих се и вперих поглед право напред, търсейки тъмната сянка, която вече не можех да различа. Представях си какво чува Едуард чрез мислите на Алис. Полуудавена, погната от вампири, сдушила се с върколаци…

— Хмм — лаконично каза Едуард, но от небрежния му тон нямаше и помен.

Уличката леко завиваше, продължавайки да се спуска надолу, затова не видях кога свършва, докато не се озовахме пред равна, тухлена стена без прозорци. Малката Джейн не се виждаше никъде.

Алис изобщо не се поколеба, дори не забави крачка. Приближи се към стената, след което грациозно се плъзна в една зейнала в настилката дупка.

Приличаше на канал, изкопан в най-ниската точка на паважа. Не бях забелязала, че решетката бе дръпната настрани, докато Алис не изчезна. Дупката беше тясна и черна.

Сепнах се.

— Няма страшно, Бела — каза тихо Едуард. — Алис ще те хване.

Огледах нерешително дупката. Предположих, че щеше да влезе в нея пръв, ако Деметри и Феликс не чакаха зад нас, самодоволни и мълчаливи.

Приклекнах и провесих крака в тясната дупка.

— Алис? — прошепнах разтреперано.

— Тук съм, Бела — увери ме тя, но гласът й идваше от толкова дълбоко, че изобщо не ми подейства успокоително.

Едуард ме хвана за китките — ръцете му бяха като камъни през зимата — и ме спусна в тъмнината.

— Готова ли си? — попита.

— Пускай я — извика Алис.

Стиснах плътно очи, за да не виждам тъмнината, и свих уста, за да не се разпищя. Едуард ме пусна.

Падането бе безшумно и кратко. Въздухът просвистя покрай мен за части от секундата и аз паднах в протегнатите ръце на Алис, останала без дъх.

Ръцете й бяха толкова твърди, че щяха да ми оставят синини. Помогна ми да си възвърна равновесието.

На дъното беше мрачно, но не тъмно. Светлината, която проникваше през дупката над главите ни, светеше слабо и се отразяваше в мокрите камъни под краката ни. Светлината изчезна за секунда, после Едуард се появи като бледо, бяло сияние до мен. Обви ръка около тялото ми, притисна ме към себе си и ме задърпа бързо напред. Прегърнах студения му кръст с две ръце и се запрепъвах по неравната каменна повърхност. Звукът от плъзгането на тежката решетка над дупката зад нас отекна с желязна безвъзвратност.

Слабата светлина от улицата бързо избледня в мрака. Шумът от тромавите ми крака ехтеше в тъмното пространство. Струваше ми се, че е много широко, но нямаше как да съм сигурна. Не се долавяха други звуци, освен френетичното туптене на сърцето ми и влаченето на краката ми по мокрите камъни — освен веднъж, когато зад мен се чу нетърпелива въздишка.

Едуард ме притискаше силно. Протегна свободната си ръка и обгърна лицето ми, прокара гладкия си палец по устните ми. От време на време притискаше лице в косата ми. Осъзнах, че това ще е единственият ни по-близък контакт и се притиснах още по-силно в него.

Засега ми се струваше, че ме иска, и това беше достатъчно, за да уталожи ужаса от подземния тунел и дебнещите вампири зад нас. Вероятно се дължеше единствено на чувство за вина — същата вина, която го беше принудила да дойде тук, за да умре, решавайки, че съм се самоубила заради него. Но усещах как нежно докосва с устни челото ми и не ме интересуваше какви са подбудите му. Поне имах шанса отново да съм до него, преди да умра. Беше далеч по-добре от дълъг живот.

Исках да го попитам какво ще се случи, отчаяно исках да разбера как ще умрем, сякаш ако знаех предварително, смъртта щеше да бъде по-лека. Но не можех да говоря дори шепнешком в подобно обкръжение. Другите чуваха всичко — всеки мой дъх, всеки удар на сърцето ми. Пътят под краката ни продължаваше да се спуска надолу, да ни отвежда все по-дълбоко под земята и клаустрофобията започна да ме завладява. Единствено ръката на Едуард, притисната успокоително към лицето ми, ме въздържаше да не се разкрещя.

Не разбирах откъде идва светлината, но постепенно наоколо стана тъмносиво, а не черно. Намирахме се в дълъг, сводест тунел. По сивите камъни се процеждаха дълги нишки абаносовочерна влага, сякаш кървяха, но не с кръв, а с мастило.

Треперех и си мислех, че е от страх. Едва когато зъбите ми затракаха, осъзнах, че замръзвам. Дрехите ми още бяха мокри, а температурата под земята беше съвсем зимна. Както и кожата на Едуард.

В същия момент и той осъзна, че ми е студено, и разхлаби прегръдката си, без да пуска дланта ми.

— Н-н-не — заекнах и обвих ръце около него. Не ме интересуваше дали ще измръзна. Кой знае колко време ни оставаше?

Той започна да разтрива ръката ми, опитвайки се да ме стопли.

Забързахме надолу по тунела, или поне така ми се стори. Бавните ми крачки дразнеха някого, предполагам Феликс, и чувах как от време на време въздиша.

В дъното на тунела имаше решетка — железните пръчки бяха ръждясали, но дебели колкото ръката ми. Една малка врата от по-тънки, преплетени пръчки чакаше отворена. Едуард се провря и забърза към по-голяма и по-светла каменна зала. Решетката се затвори с трясък, последван от превъртането на ключ. Не посмях да погледна назад.

В отсрещния край на дългата зала имаше ниска и тежка дървена врата. Видях, че бе много дебела, защото и тя зееше отворена.

Минахме през вратата. Огледах се с изненада и инстинктивно се отпуснах. До мен Едуард се напрегна и стисна здраво зъби.