Стефани Майър
Новолуние (17)

Четиринадесета глава
Семейство

Свих се плътно до Джейкъб, а очите ми се заоглеждаха за останалите върколаци. Когато се показаха с решителна крачка измежду дърветата, не очаквах да се появят в този вид. В главата ми се бе загнездила представата за вълци. Но видях само четири много едри, полуголи момчета.

Отново ми напомниха за братя четиризнаци. Имаше нещо в движенията им, почти синхронни, когато застанаха на отсрещната страна на шосето, в еднаквите издължени, набъбнали мускули под еднаквата червеникавокафява кожа, еднаквата късо подстригана черна коса и в това как израженията им се промениха в един и същи момент.

Загледаха ни любопитни и предпазливи. Когато ме видяха полускрита от Джейкъб, и четиримата побесняха в един и същи миг.

Сам все още беше най-едрият, макар Джейкъб да бе на път да го настигне. Всъщност не се броеше за момче.

Лицето му бе по-възрастно — не че имаше бръчки или други симптоми на състаряване, а някак беше зряло, изражението му беше търпеливо.

— Какво си направил, Джейкъб? — попита строго той.

Един от другите, непознатите — Джаред или Пол — избута Сам и заговори, преди Джейкъб да успее да се защити.

— Защо ти е толкова трудно да следваш правилата, Джейкъб? — извика той, разпервайки ръце във въздуха. — Какво, по дяволите, си мислиш? Да не би тя да е по-важна от всичко, от цялото племе? От хората, дето умират?

— Тя може да ни помогне — каза тихо Джейкъб.

— Да ни помогне ли! — изкрещя сърдитото момче. Ръцете му започнаха да треперят. — А, да, това е много вероятно! Сигурен съм, че любителката на пиявици направо си умира да ни помогне!

— Я не й говори така! — извика на свой ред Джейкъб, жегнат от забележката.

Дълбока тръпка разтърси момчето, пролази по раменете му и надолу по гръбначния стълб.

— Пол! Успокой се! — нареди му Сам.

Пол заклати глава напред-назад не в неподчинение, а като че ли се опитваше да се съсредоточи.

— За бога, Пол — измърмори едно от другите момчета — вероятно Джаред. — Я се стегни.

Пол извърна глава към Джаред и устните му се разтеглиха назад от раздразнение. Сетне отмести гневния си поглед към мен. Джейкъб направи крачка напред и застана пред мен.

Това вече му дойде в повече.

— Браво, нея защитавай! — изръмжа побеснял Пол. Нова тръпка, или по-скоро конвулсия, разтърси тялото му. Той отметна глава назад и измежду зъбите му се откъсна истинско ръмжене.

— Пол! — изкрещяха едновременно Сам и Джейкъб.

Пол политна напред, тресейки се с все сила. Но когато беше на педя от земята, се чу силен раздиращ звук и момчето експлодира.

От тялото му изригна тъмна сребриста козина, която придоби форма поне пет пъти по-голяма от него — масивна, присвита фигура, готова за скок.

Муцуната на вълка се набръчка назад и разкри зъбите му, а от мощните му гърди се изтръгна нов гръмовен рев. Тъмните му, побеснели очи се насочиха към мен.

В същия миг Джейкъб вече тичаше към отсрещната страна на шосето право към чудовището.

— Джейкъб! — изкрещях.

Както тичаше, по гръбнака му пролази мощна тръпка. Той скочи напред, гмуркайки се с главата надолу в празния въздух.

С нов остър, разцепващ звук Джейкъб също експлодира. Пръсна се от кожата си — във въздуха се разхвърчаха късчета черен и бял плат. Всичко се случи толкова бързо, че ако бях мигнала, щях да изпусна цялата трансформация. В един миг Джейкъб се гмуркаше във въздуха, а в следващия гигантският ръждив вълк — толкова огромен, че не можех да си представя как тази маса се е спотайвала в тялото на Джейкъб — се мяташе срещу приклекналия сребрист звяр.

Джейкъб посрещна нападението фронтално. Сърдитото им ръмжене отекна като гръмотевица между дърветата.

Черните и белите парчета, остатъците от дрехите на Джейкъб, паднаха на земята там, където бе изчезнал.

— Джейкъб! — изкрещях отново и залитнах напред.

— Стой си на мястото, Бела — нареди Сам.

Едва го чувах от ръмженето на биещите се вълци. Челюстите им щракаха и се оголваха едни към други, острите им зъби проблясваха към гърлата. Вълкът Джейкъб като че ли имаше надмощие — беше видимо по-едър, а и изглеждаше по-силен. Не спираше да удря рамото си в сивия вълк, тласкайки го назад към гората.

— Отведете я при Емили — извика Сам към останалите момчета, които гледаха погълнати битката.

Джейкъб успешно бе изтикал сивия вълк от шосето и двамата изчезнаха в гората, макар ръмженето им все още отчетливо да се долавяше. Сам хукна след тях, събувайки обувките си в движение. Докато се стрелваше между дърветата, видях как потреперва от глава до пети.

Ръмженето и зъбенето заглъхнаха в далечината. Внезапно звуците съвсем изчезнаха и на шосето настъпи пълна тишина.

Едно от момчетата избухна в смях.

Извърнах се да го погледна — имах чувството, че ококорените ми очи са замръзнали и вече никога няма да мога да премигна.

Момчето като че ли се смееше на изражението ми.

— Е, ето нещо, което не се вижда всеки ден — подсмихна се той. Лицето му ми бе смътно познато, по-слабо от на останалите… Ембри Кол.

— Аз пък го виждам — измърмори другото момче, Джаред. — Всеки божи ден.

— Е, Пол не избухва чак всеки ден — възрази Ембри все така ухилен. — Може би в два от три.

Джаред се спря да вдигне нещо бяло от земята. Повдигна го към Ембри. Нещото увисна на ивици от ръката му.

— Съвсем на парчета — каза Джаред. — Били каза, че това е последният чифт, който може да си позволи — май отсега нататък Джейкъб ще ходи бос.

— Тази е оцеляла — каза Ембри, вдигайки една бяла маратонка. — Може да ходи на куц крак — добави той през смях.

Джаред тръгна да събира парчетата плат от калта.

— Би ли взел обувките на Сам? Всичко останало е за боклука.

Ембри грабна обувките и се затича към дърветата, зад които бе изчезнал Сам. След няколко секунди се върна с чифт срязани дънки, провесени през ръката му. Джаред събра остатъците от дрехите на Джейкъб и Пол и ги намота на топка. После сякаш внезапно се сети за мен.

Погледна ме внимателно, преценяващо.

— Хей, нали няма да припаднеш или да повърнеш — попита той строго.

— Май не — изохках.

— Не ми изглеждаш добре. Защо не седнеш?

— Добре — измънках. И за втори път тази сутрин свих глава между коленете си.

— Джейк трябваше да ни предупреди — оплака се Ембри.

— Нямаше нужда да намесва и гаджето си в тая работа. Какво очакваше?

— Е, вече пуснахме вълка от торбата — въздъхна Ембри. — Браво на теб, Джейк.

Вдигнах глава и изгледах гневно двете момчета, които май възприемаха ситуацията твърде лековато.

— Не се ли тревожите поне малко? — троснах се.

Ембри примигна изненадано.

— Да се тревожим ли? Защо?

— Може да се наранят!

Ембри и Джаред избухнаха в кикот.

— Надявам се Пол хубавичко да го нахапе — каза Джаред. — Това ще му даде урок.

Пребледнях.

— Да бе! — възрази Ембри. — Не го ли видя Джейк? Даже Сам не би могъл така скорострелно да се трансформира. Видя, че Пол губи самообладание и само след половин секунда вече нападаше. Момчето е даровито.

— Пол се бие по-отдавна. Обзалагам се на десет долара, че ще му остави рана.

— Приемам. Джейк е природен талант. Пол няма никакви шансове.

Те си стиснаха ухилени ръцете.

Опитах да се успокоя с тяхната пълна липса на загриженост, но не можех да пропъдя зловещия образ на биещите се върколаци от главата си. Стомахът ми се присвиваше празен и изранен, а главата ми се пръскаше от безпокойство.

— Да вървим при Емили. Нали се сещаш, че ще ни чака с нещо за ядене — Ембри погледна надолу към мен. — Имаш ли нещо против да ни закараш?

— Няма проблем — отвърнах задавено.

Джаред вдигна вежда.

— Май ще е по-добре ти да караш, Ембри. Все още не е късно да се издрайфа.

— Дадено. Къде са ключовете? — попита ме Ембри.

— На таблото.

Ембри отвори дясната врата.

— Хайде вътре — каза той весело, като ме вдигна от земята с една ръка и ме сложи на седалката. После погледна преценяващо оставащото място. — Ще трябва да се возиш отзад — уведоми той Джаред.

— Нямам нищо против. И без това имам слаб стомах. Нямам желание да съм вътре, когато се разповръща.

— Обзалагам се, че е кораво момиче. Все пак тича с вампирите.

— Пет долара? — предложи Джаред.

— Дадено. Направо ми е гузно, че така ти взимам парите.

Ембри влезе в колата и запали двигателя, а Джаред пъргаво скочи в каросерията. Щом затвори вратата, Ембри измърмори към мен:

— Недей да повръщаш, става ли? Имам само десетачка и ако се окаже, че Пол е сгризал Джейкъб…

— Добре — прошепнах.

Ембри потегли обратно към селото.

— Хей, а Джейк как успя да заобиколи забраната?

— Ъм… кое?

— Ами, заповедта. Нали се сещаш, да не се раздрънка. Как ти каза?

— А, това ли — отвърнах и се сетих как снощи Джейкъб се бе опитал да ми разкаже истината между пристъпите на давене. — Не ми е казвал. Просто налучках.

Ембри стисна устни с изненадан вид.

— Хмм. Възможно е и така да се получи.

— Къде отиваме? — попитах.

— В къщата на Емили. Тя е гаджето на Сам… не, май вече му е годеница. Там ще се съберем всички, след като Сам им даде заслуженото за случката. И след като Пол и Джейк успеят да съберат някакви дрехи, ако на Пол въобще са му останали някакви.

— Емили знае ли за…?

— Аха. И, хей, недей да я зяпаш. Сам ужасно се дразни.

Намръщих се.

— Защо пък да я зяпам?

Ембри доби смутен вид.

— Както току-що видя, другаруването с върколаци си крие своите рискове — той побърза да смени темата. — Хей, нали всичко е наред с онази история с чернокосия кръвопиец от поляната? Не че имаше вид да ти е приятел, но… — Ембри вдигна рамене.

— Не, не ми беше приятел.

— Това е добре. Не бихме искали да предизвикаме нещо, с което да нарушим примирието, нали се сещаш?

— А, да, Джейк ми е разказвал за примирието преди много време. Защо убийството на Лоран да нарушава примирието?

— Лоран — повтори той и изсумтя, сякаш фактът, че вампирът си имаше име, го забавляваше. — Ами, технически бяхме на територията на Кълън. Нямаме право да ги нападаме извън нашата територия, освен ако първи не нарушат примирието. Не знаехме дали този, чернокосия не им е някакъв роднина. Ти май го познаваше?

— А те как биха могли да нарушат примирието?

— Ако ухапят човек. Ама Джейк не беше склонен да чакаме подобен ход.

— О! Ъм, благодаря. Радвам се, че не сте изчакали.

— Удоволствието беше наше — май говореше съвсем буквално.

Ембри подмина най-източната къща на главното шосе и зави в някакъв тесен черен път.

— Пикапът ти не е от най-бързите — отбеляза той.

— Съжалявам.

В дъното на алеята се намираше малка къщурка, която някога е била сива. До обрулената от ветровете и дъжда врата имаше един-единствен тесен прозорец, но сандъчето под него беше пълно с яркожълти и оранжеви невени, които придаваха жизнерадостен вид на цялата картинка.

Ембри отвори вратата на пикапа и вдиша дълбоко.

— Мммм. Емили готви.

Джаред скочи от каросерията и се насочи към вратата, но Ембри го спря с ръка върху гърдите. Погледна многозначително към мен и прочисти гърло.

— Не си нося портфейла — каза Джаред.

— Нищо. Аз няма да забравя.

Изкачиха единственото стъпало и влязоха в къщата, без да чукат. Последвах ги плахо.

Всекидневната, както и у Били, бе заета от кухнята. Млада жена със сатенена медна кожа и дълга, права, гарвановочерна коса седеше край мивката, вадеше кифлички от една кутия и ги редеше върху картонена чиния. За миг си помислих, че Ембри ме бе предупредил да не я зяпам просто защото бе страшно красива.

Тогава тя попита с мелодичен глас:

— Гладни ли сте, момчета? — и се обърна към нас с усмивка върху половината лице.

Дясната страна на лицето й бе белязана от косата до брадичката с три плътни червени линии, все още ярки на цвят, макар отдавна да бяха зараснали. Едната линия придърпваше ъгълчето на тъмното, бадемовидно дясно око, а другата бе извила дясната половина на устата й в постоянна гримаса.

Благодарна на Ембри за предупреждението, побързах да извърна очи към кифлите в ръката й. Миришеха възхитително на пресни боровинки.

— О! — възкликна тя изненадано. — А кой е това?

Вдигнах поглед, опитвайки се да се фокусирам върху лявата половина на лицето й.

— Бела Суон — уведоми я Джаред и вдигна рамене. Явно и по-рано бях ставала предмет на разговори. — Кой друг?

— На Джейкъб може да се разчита, че ще намери някаква вратичка — измърмори Емили. Тя ме зяпна и нито една от двете половини на някога красивото й лице не изглеждаше особено дружелюбна. — Значи ти си момичето на вампирите?

Настръхнах.

— Да. А ти явно си момичето на вълците?

Тя се засмя, както Ембри и Джаред. Лявата половина на лицето й омекна.

— Май да — тя се обърна към Джаред. — Къде е Сам?

— Ами, ъм, Бела изненада Пол днес сутринта.

Емили подбели здравото си око.

— О, Пол — въздъхна тя. — Дали ще се бавят много? Тъкмо се канех да започна яйцата.

— Не се притеснявай — успокои я Ембри. — Ако закъснеят, ще се погрижим нищо да не се хвърли.

Емили се усмихна и отвори хладилника.

— Не се и съмнявам — съгласи се тя. — Бела, гладна ли си? Заповядай, вземи си от кифличките.

— Благодаря — взех една от чинията и загризах крайчето й. Беше невероятно вкусна и подейства добре на изранения ми стомах. Ембри взе третата си кифличка и я метна цяла в устата си.

— Остави малко и за братята си — порица го Емили и го перна по главата с една дървена лъжица. Думата ме изненада, но не направи впечатление на никой друг.

— Прасе такова — обади се Джаред.

Облегнах се на плота и загледах как тримата се закачат, досущ като семейство. Кухнята на Емили бе приветливо местенце, цялата светла с белите си шкафове и бледия дъсчен под. Върху малка кръгла маса една пукната синьо-бяла порцеланова кана преливаше от диви цветя. Ембри и Джаред изглеждаха съвсем като у дома си.

Емили бъркаше чудовищно количество яйца, няколко дузини, в голяма жълта купа. Беше навила ръкавите на лилавата си риза и виждах, че белезите минават по цялата дължина на дясната й ръка чак до опакото на дланта. Другаруването с върколаци определено имаше своите рискове, както бе отбелязал Ембри.

В този миг входната врата се отвори и Сам влезе в къщата.

— Емили — каза той, а гласът му бе напоен с толкова много любов, че се почувствах неловко като натрапник, докато наблюдавах как прекосява стаята с една крачка и поема лицето й в едрите си длани. Той се наведе и целуна тъмните белези върху дясната й буза, а после — устните й.

— Хей, никакви такива — възропта Джаред. — Храня се.

— Тогава млъквай и се храни — предложи му Сам и отново целуна обезобразената уста на Емили.

— Уф! — изпъшка Ембри.

Това беше по-зле от който и да било романтичен филм — беше толкова истинско, че чак вибрираше от радост и живот и истинска любов. Сложих кифлата върху масата и притиснах ръце в празния си гръден кош. Загледах се в цветята, опитвайки се да не обръщам внимание на невероятния мир помежду им и жалкото пулсиране на собствените ми рани.

Затова се зарадвах, когато Джейкъб и Пол влязоха през вратата, а след това се изненадах, че се смеят. Както ги гледах, Пол цапна Джейкъб по рамото, а Джейкъб на свой ред го ръгна в бъбреците. Отново се разсмяха. На пръв поглед и двамата бяха невредими.

Джейкъб огледа стаята, а очите му се спряха върху мен, облегната на плота в дъното на кухнята, очевидно смутена и не на място.

— Здрасти, Белс — поздрави ме той бодро. Грабна две кифлички, докато минаваше покрай масата, и дойде при мен. — Съжалявам за по-рано — измърмори той под носа си. — Как се справяш?

— Не се притеснявай, нищо ми няма. Чудесни кифлички — взех отново своята и започнах пак да я гриза. Незабавно се почувствах по-добре в присъствието му.

— О, по дяволите! — проплака Джаред.

Вдигнах поглед и видях, че двамата с Ембри оглеждат бледнеещата розова линия върху предмишницата на Пол. Ембри се бе ухилил ликуващо.

— Петнадесет долара — злорадстваше той.

— Ти ли го направи? — прошепнах на Джейкъб, припомняйки си за облога.

— Едва го докоснах. По залез-слънце нищо няма да му има.

— Залез-слънце ли? — погледнах белега върху ръката на Пол. Странна работа, изглеждаше поне на няколко седмици.

— Пак от вълчите работи — прошепна Джейкъб.

Кимнах, стараейки се да не изглеждам стресната.

— А ти добре ли си? — попитах тихо.

— Нито драскотина — отвърна той със самодоволно изражение.

— Хей, момчета — обади се високо Сам, прекъсвайки всякакви разговори в малката стая. Емили се бе върнала към печката и бъркаше яйчената смес в една тенджера с дълга дръжка, но ръката на Сам продължаваше несъзнателно да я придържа за талията. — Джейкъб има информация за нас.

Пол не изглеждаше изненадан. Явно Джейкъб вече беше споделил с него и Сам. Или… просто бяха чули мислите му.

— Знам какво иска червенокосата — Джейкъб се обърна към Джаред и Ембри. — Точно това се опитвах да ви кажа по-рано — той ритна крака на стола, върху който се бе настанил Пол.

— И? — попита Джаред.

Лицето на Джейкъб стана сериозно.

— Наистина се опитва да отмъсти за партньора си — само дето това не е била онази чернокоса пиявица, която ние убихме. Семейство Кълън са убили партньора й миналата година и сега е погнала Бела.

Това не беше нещо ново за мен, но все пак потръпнах.

Джаред, Ембри и Емили ме зяпнаха с отворена уста.

— Та тя е само едно момиче — възрази Ембри.

— Не твърдя, че е логично. Но именно по тази причина се опитва да се промъкне покрай нас. Иска да влезе във Форкс.

Продължиха да ме зяпат, все така с отворена уста, още дълго време. Сведох глава.

— Отлично — каза накрая Джаред, а ъгълчетата на устата му започнаха да се свиват в усмивка. — Значи разполагаме със стръв.

С изумителна бързина Джейкъб грабна една отварачка за консерви от плота и я запокити към главата на Джаред. Ръката на Джаред се стрелна с невъобразима скорост и я улови точно преди да уцели лицето му.

— Бела не е стръв.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна невъзмутимо Джаред.

— Така че ще сменим тактиката — продължи Сам, без да обръща внимание на разправията. — Ще се опитаме да оставим няколко пролуки и ще видим дали ще се хване. Ще трябва да се разделим, което никак не ми се нрави. Но ако действително целта й е Бела, вероятно няма да се възползва от разделението в редиците ни.

— Куил сигурно скоро ще се присъедини към нас — измърмори Ембри. — Тогава ще можем да се разделим поравно.

Всички сведоха очи. Хвърлих поглед към лицето на Джейкъб — беше отчаян, както вчера следобед пред собствената му къща. Независимо че изглеждаха така примирени със съдбата си тук, в тази радостна кухня, нито един от върколаците не пожелаваше същата съдба и на своя приятел.

— Е, не бива да разчитаме на това — каза тихо Сам, а после продължи с нормален глас. — Пол, Джаред и Ембри ще поемат външния периметър, а аз и Джейкъб ще поемем вътрешния. Когато я приклещим, ще затворим кръга.

Забелязах, че Емили не остана особено доволна от факта, че Сам ще е в по-малобройния отряд. Тревогата й ме накара да погледна към Джейкъб, също разтревожена.

Сам улови погледа ми.

— Джейкъб смята, че ще е най-добре, ако прекарваш колкото се може повече време тук, в Ла Пуш. За всеки случай така няма да може толкова лесно да те открие.

— Ами Чарли? — настоях.

— Баскетболното първенство продължава — обади се Джейкъб. — Мисля, че Били и Хари ще успеят да държат Чарли тук, когато не е на работа.

— Чакай — каза Сам и вдигна ръка. Погледът му пробяга към Емили, после отново към мен. — Така смята Джейкъб, но ти трябва сама да решиш. Трябва да претеглиш рисковете и на двата варианта съвсем сериозно. Тази сутрин видя колко лесно могат да станат страшни нещата, колко е лесно да излязат извън контрол. Ако избереш да останеш с нас, не мога да дам никакви гаранции за безопасността ти.

— Няма да й сторя нищо лошо — смотолеви Джейкъб, свел глава.

Сам се направи, че не го е чул.

— Ако смяташ, че някъде другаде ще се чувстваш в по-голяма безопасност…

Прехапах устна. Къде бих могла да отида, без да изложа друг на опасност? Отвращаваше ме идеята да въвлека Рене във всичко това — да я дръпна в очертанията на мерника, който бе насочен към мен…

— Не искам да водя Виктория никъде другаде — прошепнах.

Сам кимна.

— Това е вярно. По-добре да е тук, където можем да сложим край на всичко.

Трепнах. Не исках Джейкъб, нито пък останалите да слагат край на Виктория. Погледнах към него — лицето му бе спокойно, почти както го помнех, преди да започне цялата вълча история, и напълно несмутено от идеята да тръгне на лов за вампири.

— Нали ще внимавате? — попитах, а буцата в гърлото ми си пролича по гласа ми.

Момчетата весело задюдюкаха. Всички се разсмяха, освен Емили. Тя срещна погледа ми и внезапно видях симетрията под обезобразените й черти. Лицето й все още беше прекрасно и обхванато от тревога, която надвишаваше дори моята. Наложих си да извърна очи преди любовта, която подхранваше тази тревога, да предизвика отново болката ми.

— Храната е готова — обяви тя в този момент и обсъждането на стратегията незабавно бе изоставено. Момчетата побързаха да наобиколят масата, която изглеждаше доста малка и застрашена да бъде премазана от телата им, и за рекордно време излапаха гигантския тиган с яйца, който Емили разположи по средата. Емили се хранеше, облегната на плота като мен, далеч от хаоса на масата и ги гледаше любвеобилно. Изражението й ясно даваше да се разбере, че те са нейното семейство.

Общо взето, не точно това бях очаквала от глутница върколаци.

Прекарах деня в Ла Пуш, по-голямата част в къщата на Били. Той остави съобщение на домашния ни телефон и в управлението и Чарли се появи за вечеря с две кутии пица. Добре че се беше сетил да вземе големи — Джейкъб погълна едната сам-самичък.

Забелязах как Чарли ни оглежда подозрително през цялата вечер, особено променения Джейкъб. Попита го за косата, Джейкъб вдигна рамене и каза, че така му е по-удобно.

Знаех, че в момента, в който двамата с Чарли потеглим към къщи, Джейкъб също щеше да потегли — да тича наоколо като вълк, както бе правил с прекъсвания през целия ден. Той и братята му поддържаха постоянно наблюдение, търсеха някакъв знак за завръщането на Виктория. Но след като предната вечер я бяха прогонили от минералните извори — според Джейкъб я бяха гонили почти до Канада — все още не бе осъществила нов набег.

Не таях никаква надежда, че би могла просто да се откаже. Де да имах такъв късмет.

Джейкъб ме изпрати до пикапа след вечеря и се застоя до прозореца, изчаквайки Чарли да потегли.

— Не се страхувай довечера — каза, докато Чарли се преструваше, че нещо не може да се оправи с колана. — Ние ще сме на линия, ще пазим.

— Не се тревожа за себе си — казах.

— Не бъди глупава. Ловът на вампири е невероятно забавен. Това е най-хубавата част от цялата бъркотия.

Поклатих глава.

— Ако аз съм глупава, то ти си опасно умопомрачен.

Той се подсмихна.

— Я си почини, Бела, миличка. Изглеждаш изтощена.

— Ще се опитам.

Чарли нетърпеливо забибитка с клаксона.

— Ще се видим утре — каза Джейкъб. — Ела колкото можеш по-рано.

— Добре.

Чарли кара след мен през целия път. Не обръщах особено внимание на светлините в огледалото за обратно виждане. Вместо това се питах къде ли са Сам и Джаред и Ембри и Пол, къде ли тичат в нощта. Питах се дали Джейкъб вече се е присъединил към тях.

Когато се прибрахме, аз забързах към стълбите, но Чарли се оказа зад гърба ми.

— Какво става, Бела? — попита той настойчиво, преди да успея да се измъкна. — Мислех, че Джейкъб е станал член на някаква банда и че двамата сте се скарали.

— Сдобрихме се.

— А бандата?

— Знам ли, нима можеш да ги разбереш тези младежи? Пълна загадка са. Но се запознах със Сам Ули и годеницата му. Сториха ми се доста мили — вдигнах рамене. — Май всичко е било недоразумение.

Изражението му се смени.

— Не бях чул, че двамата с Емили са се сгодили официално. Хубаво са направили. Бедното момиче.

— Знаеш ли какво й се е случило?

— Газила я мечка горе, на север, по времето, когато сьомгата си хвърля хайвера — отвратителна работа. Беше преди повече от година. Чух, че Сам много тежко го преживял.

— Отвратително — повторих след него. Преди повече от година. Можех да се обзаложа, че се бе случило, когато в Ла Пуш е имало само един вълк. Направо се разтреперих при мисълта как ли се чувства Сам всеки път, когато погледне лицето й.

Тази нощ дълго стоях будна в опит да направя разбор на деня. Тръгнах отзад напред, от вечерята с Били, Джейкъб и Чарли, през дългия следобед в къщата на семейство Блак, в тревожно очакване да чуя нещо за Джейкъб, после към кухнята на Емили, ужаса от сбиването между върколаците, разговора с Джейкъб на плажа.

Замислих се какво бе казал Джейкъб рано същата сутрин за лицемерието. Дълго мислих. Не ми допадаше идеята, че съм лицемерка, но какъв беше смисълът да се самозаблуждавам?

Свих се на топка. Не, Едуард не беше убиец. Дори и в най-черното си минало, поне никога не бе убивал невинни.

Ами ако беше? Ако се бе оказал досущ като останалите вампири дори след като се запознахме? Ами ако и тогава от гората изчезваха хора, както сега? Дали това щеше да ме спре да бъда с него?

Поклатих тъжно глава. Любовта е ирационална, напомних си. Колкото повече обичаш някого, толкова по-нелогични ставаха нещата.

Претърколих се и се опитах да мисля за нещо друго — за Джейкъб и братята му, които тичаха навън в тъмнината. Заспах, представяйки си невидимите в нощта вълци, които ме пазеха от опасност. А в съня си отново бях сред гората, но вече не се лутах. Държах осеяната с белези ръка на Емили, двете се взирахме в сенките и чакахме нашите върколаци да се приберат у дома.