Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (22)

Епилог

„Моя най-скъпа Амелия,

Може ли да са минали само три седмици, откакто ти писах за последен път? Сякаш съм събрала новини за цяла година. Децата продължават да растат. Артър е толкова ученолюбив! Джак обяви, че се плаши, но удоволствието му е очевидно. Посетихме «Щастливият заек» по-рано тази седмица, за да обсъдим плановете за селския панаир с Хари Гладиш и Джак се оплакваше безспирно колко е трудно да намери нов учител, сега, когато Артър бе изтощил последния.

Хари не се заблуди. Джак се бе надул от гордост.

Щастливи бяхме да…“

— Мамо!

Грейс вдигна поглед от писмото. Третото й дете, и единствена дъщеря, стоеше на вратата, и изглеждаше много огорчена.

— Какво има Мери? — попита тя.

— Джон…

— Просто минавах — каза той плъзгайки се по полирания под, докато не спря до Мери.

— Джон! — зави Мери.

Той погледна към Грейс, като въплъщение на самата невинност.

— Едва я докоснах.

Грейс се пребори с желанието да затвори очи и да простене. Джон беше само на десет, но вече притежаваше смъртоносния чар на баща си.

— Мамо — каза Мери. — Бях тръгнала към оранжерията, когато…

— Това, което Мери се опитва да каже — прекъсна я Джон, — е, че аз бях тръгнал към оранжерията, когато тя се блъсна в мен и…

— Не! — възрази Мери. — Не това щях да кажа — тя се обърна към майка си, очевидно разстроена. — Мамо!

— Джон, остави сестра си да довърши — каза Грейс, почти автоматично. Беше изречение, което произнасяше няколко пъти на ден.

Джон й се усмихна. Разтапящо. Мили Боже, помисли си Грейс, няма да мине много, преди да му се наложи да разгонва момичетата с пръчка.

— Майко — каза той, с точно същия тон, който Джак използваше, когато се опитваше да се измъкне с чар от трудна ситуация, — не бих си и помислил да я прекъсна.

— Току-що го направи! — отвърна Мери.

Джон вдигна ръце, сякаш за да каже: Горката.

Грейс се обърна към дъщеря си с, както се надяваше, очевидно състрадание.

— Казваше нещо, Мери?

— Той размаза портокал в нотните ми листове!

Грейс се обърна към сина си.

— Джон, това…

— Не — каза той бързо.

Грейс го изгледа подозрително. Не й убягна, че не бе довършила въпроса си, преди той да отговори. Предположи, че не трябва да е подозрителна. Джон, това вярно ли е? бе още едно от изреченията, които изглежда повтаряше често.

— Майко — каза той, а зелените му очи бяха абсолютно сериозни, — кълна ти се в честта си, че не размазах портокал…

— Лъжеш — избухна Мери.

— Тя смачка портокала.

— След като го сложи под крака ми!

Тогава се чу друг глас:

— Грейс!

Тя се усмихна от удоволствие. Сега Джак можеше да разреши спора на децата.

— Грейс — каза той, минавайки странично, за да се плъзне покрай тях в стаята. — Трябваш ми, за да…

— Джак! — прекъсна го тя.

Той погледна към нея, а после и зад себе си.

— Какво направих?

Тя посочи към децата.

— Не ги ли забеляза?

Той изви устни в усмивка — точно същата, която сина му бе опитал да използва върху нея няколко мига по-рано.

— Разбира се, че ги забелязах — каза той. — Не ме ли видя как ги заобиколих? — той се обърна към децата. — Не ви ли научихме, че е грубо да заставате на вратата?

Беше добре, че тя самата не се намираше в оранжерията, помисли си Грейс, защото би го замерила с някой портокал. Започваше да мисли, че трябва да събира малки, кръгли, подходящи за хвърляне предмети в чекмеджето на бюрото си.

— Джак — каза тя с, както си помисли, удивително търпение, — ще бъдеш ли така добър да уредиш спора им?

Той сви рамене.

— Те ще се оправят.

— Джак — въздъхна тя.

— Не е твоя вината, че нямаш братя и сестри — каза й той. — Нямаш никакъв опит със семейни разправии. Повярвай ми, всичко се нарежда накрая. Предсказвам, че ще успеем да ги отгледаме и четиримата с поне петнадесет от основните им крайници все още на местата им.

Грейс го изгледа.

— Ти, от друга страна, си в голяма опасност да…

— Деца! — прекъсна я той. — Слушайте майка си.

— Тя не каза нищо — посочи Джон.

— Точно така — каза Джак. Намръщи се за момент. — Джон, остави на мира сестра си. Мери, следващия път не стъпвай върху портокала.

— Но…

— Приключих тук — обяви той.

И удивително, те излязоха.

— Това не беше много трудно — каза той. Пристъпи навътре в стаята. — Имам малко документи за теб.

Грейс веднага остави настрана писмото си и взе документите, които той й подаде.

— Пристигнаха този следобед от моя адвокат — обясни Джак.

Тя прочете първия параграф.

— За сградата Енингсли, в Линкълн?

— И аз това очаквах — потвърди той.

Тя кимна и после разгледа подробно документа. След дузина години брак, те си бяха изградили лесна за спазване практика. Джак ръководеше всичките си бизнес сделки лично, а когато пристигнеше кореспонденцията, Грейс бе неговия четец.

Изглеждаше почти смешно. Бе отнело на Джак около година, за да установи темпото си, но той се бе превърнал във великолепен управител на херцогството. Умът му бе остър като бръснач, а преценката му бе такава, че Грейс не можеше да повярва, че не е бил обучаван в управлението на земя. Арендаторите го обожаваха, слугите го боготворяха — особено след като херцогинята бе заточена в най-отдалечения край на имението им, — а лондонското общество определено бе паднало в краката му. Разбира се, бе помогнало това, че Томас даде ясно да се разбере вярата му, че Джак е законният херцог на Уиндъм. И все пак Грейс бе склонна да повярва, че чарът и острият ум на Джак също бяха повлияли.

Единственото нещо, което изглежда той не можеше да прави, бе да чете.

Когато за първи път й каза, тя не му повярва. О, вярваше, че той си вярва. Но със сигурност бе имал лоши учители. Със сигурност имаше някакво ужасяващо недоглеждане от нечия страна. Мъж с интелигентността и образованието на Джак не достигаше зрялост неук.

Така че тя бе седяла с него. Положи усилия докрай. И той се примири с това. Като си спомняше сега, не можеше да повярва, че не бе избухнал от раздразнение. Това бе, може би, най-странната възможна проява на любов — той я бе оставил да опитва, отново и отново, да го научи да чете. С усмивка, дори.

Но накрая тя се бе предала. Все още не разбираше какво има предвид той, когато й казваше, че буквите „танцуват“, но му повярва, когато настоя, че всичко, което някога щеше да получи от написана страница, е главоболие.

— Всичко е наред — каза сега, и му върна документите. Той бе обсъдил проблема с нея преди седмица, след като всички решения бяха взети. Винаги го правеше. Така че тя да знае, точно какво да търси.

— На Амелия ли пишеш? — попита я.

Тя кимна.

— Не мога да реша дали да й кажа за лудорията на Джон в църковната кула.

— О, направи го. Те ще се посмеят добре.

— Но ще си помислят, че е истински хулиган.

— Той си е хулиган.

Тя почувства как омеква.

— Знам. Но е сладък.

Джак се разсмя и я целуна, веднъж, по челото.

— Той е точно като мен.

— Знам.

— Няма нужда да звучиш толкова отчаяно — той й се усмихна с онази невероятно дяволита негова усмивка. Все още й действаше, всеки път, точно по начина, който той искаше.

— Виж колко добре съм сега — добави.

— Обаче искам да знаеш — каза му тя, — че ако вземе да ограбва карети, ще умра на място.

Джак се разсмя.

— Предай поздравите ми на Амелия.

Грейс щеше да каже Ще го направя, но той вече бе излязъл. Тя вдигна писалката си и докато я потапяше в мастилото, се замисли за миг, какво щеше да напише.

„Щастливи бяхме да видим Томас при визитата му. Той направи ежегодното си пътуване до херцогинята, която, с тъга съобщавам, не е станала по-малко сурова в напредналата си възраст. Здрава е като кон — подозирам, че ще надживее всички ни.“

Грейс поклати глава. Пътуваше половин миля до къщата на херцогинята веднъж месечно. Джак бе казал, че няма нужда да прави дори това, но тя все още изпитваше странна лоялност към нея. Да не споменаваме яростната преданост и симпатия към жената, която бяха наели да я замени като компаньонка на херцогинята.

Никой прислужник никога не е бил по-добре платен. Жената вече получаваше — по настояване на Грейс — двойно повече от това, което бяха плащали на самата нея. Освен това й обещаха вила, когато херцогинята най-накрая се споминеше. Същата, която Томас й бе дал толкова години по-рано.

Грейс се усмихна и продължи да пише, разказвайки на Амелия това-онова — всички онези смешни случки, които майките обичаха да споделят. Мери изглеждаше като катерица с липсващите си предни зъби. А малкият Оливър, който беше само на осемнадесет месеца, напълно бе пропуснал пълзенето, минавайки направо от най-странното плъзгане по корем към тичане. Вече го бяха губили два пъти в лабиринта на живия плет.

„Липсваш ми, скъпа Амелия. Трябва да ми обещаеш да дойдеш това лято. Знаеш колко великолепен е Линкълншир, когато всички цветя разцъфтят. И разбира се…“

— Грейс?

Беше Джак, внезапно появил се отново на вратата.

— Липсваше ми — обясни той.

— За последните пет минути?

Той пристъпи вътре, и затвори вратата.

— Не ми отнема много време.

— Ти си непоправим — но тя остави писалката си.

— Изглежда ми отива — промърмори той, заобикаляйки бюрото. Взе ръката й и нежно я издърпа на крака. — На теб също.

Грейс се пребори с желанието да простене. Само Джак би казал подобно нещо. Само Джак би…

Изскимтя, щом устните му…

Е, достатъчно е да се каже, че само Джак би направил това.

О. И това.

Тя се разтопи в ръцете му. И със сигурност това…